Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (11)

Глава единайсета

Реджиналд Блек не притежаваше нито магазин, нито художествена галерия. Живееше в частен дом. Бях очаквал някаква акула на два крака. Вместо това срещнах много слаб, по-скоро тих човек, плешив и с много добре поддържана дълга брада. Почерпи ме уиски със сода и ми зададе няколко предпазливи и сдържани въпроса. После донесе от съседна стая две картини и ги постави върху статив. Бяха две рисунки на Дега.

— Коя картина ви харесва повече? — попита той.

Посочих тази вдясно.

— Защо? — попита отново.

Поколебах се.

— Винаги ли трябва да има причина за това? — попитах в отговор.

— Интересува ме. Знаете ли от кого са картините?

— Това са рисунки на Дега. За всеки е ясно.

— Не за всеки — каза Блек с някаква странна плаха усмивка, която ми напомни за Таненбаум-Смит. — За някои от моите клиенти, например.

— Интересно. Защо тогава тези хора купуват картини?

— За да си имат в къщи на стената нещо от Дега — отговори Блек меланхолично. — Картините сменят обстановката като вас — емигрантите. Те често се озовават на странни места. Дали се чувстват добре там, това е вече друг въпрос. — Той взе рисунките от статива и донесе от съседната стая два акварела. — Знаете ли какво е това?

— Акварели на Сезан.

Блек кимна утвърдително.

— Можете ли да ми кажете кой е по-добър?

— При Сезан всяка картина е добра — отвърнах аз. — По-скъпа, навярно, би била тази вляво.

— Защо? Защото е по-голяма ли?

— Не затова. Тя е от късния му период и е вече почти кубизъм. Хубав пейзаж от Прованс с върха Сен Виктор на заден план. В Брюкселския музей имаше подобна.

Блек ме погледна изпитателно.

— Откъде знаете това така точно?

— Работех там няколко месеца.

Нямаше защо да му казвам истината.

— Като какъв? Като търговец на произведения на изкуството?

— Не. Като студент. Трябваше обаче да се откажа.

Блек изглеждаше успокоен.

— Един търговец на произведения на изкуството няма да ми бъде от полза — каза той. — Човек не трябва сам да си отглежда конкуренция.

— Ни най-малко нямам талант за това — побързах да го успокоя аз.

Той ми предложи тънка пура. Изглежда това беше добър знак — и Силвър ми поднесе пура, когато ме взе при себе си на работа. Беше ме почерпил с „Бразил“, а тук имаше истинска „Хавана“. Никога не бях пушил такива, само бях чувал за тях.

— Картините са като живи същества — каза Блек. — Като жените. Човек не трябва да ги показва навсякъде, ако иска да запазят чара си. И стойността също. Разбирате ли?

Кимнах. Въобще не го разбирах, това беше само една фраза, която не беше и вярна.

— Така е поне за търговеца — продължи Блек. — Картини, които твърде много се показват, на професионален език се наричат „изгорени“. Обратното на тях са „девиците“, които като частна собственост са били винаги в едни и същи ръце и никой не ги е виждал. Познавачите ги оценяват по-високо. Не защото са по-добри от другите, а защото, към всичко останало, се прибавя и удоволствието на познавача от откритието.

— И затова хората плащат повече?

Блек кимна:

— Това е така нареченият „Сноб-ъпиъл“. Добър е. Има и други много по-странни от него. Особено днес. За това са войните. Богатството сега е нещо променливо. Едни го губят, други на бърза ръка го натрупват. Старите колекционери са принудени да продават, новите имат пари, но не са познавачи. За да станеш познавач, са необходими време, търпение и обич.

Слушах го внимателно и се питах дали ще ме вземе на работа, или не. Съмнявах се. Струваше ми се твърде уклончиво, че ми обяснява всичко това, вместо да продължи да проверява знанията ми или да ми направи предложение за заплатата. Той постави нова картина върху статива.

— Това говори ли ви нещо?

— Моне. Поле с макове и жена.

— Харесва ли ви?

— Прекрасна е. Излъчва мир и невероятно спокойствие. Слънцето на Франция — отвърнах аз и мислено добавих: „И концентрационния лагер“.

Блек въздъхна тежко.

— Продадена е! На един мъж, който произвежда бомби. Той обича мирни, спокойни картини.

— Жалко. По-добре щеше да бъде ако обичаше военни картини, а произвеждаше препарати за разкрасяване!

Блек ми хвърли бърз, развеселен поглед. След това посочи към стаята, която беше тапицирана цялата със сиво кадифе и в която, освен статива, имаше само едно канапе, ниска маса и няколко стола.

— Често стоя тук сутрин сам с няколко картини пред мен — каза той. — Понякога само с една. С една картина човек никога не е сам. Може да си говори с нея. Или още по-добре, да се вслуша внимателно в нея.

Кимнах в знак на съгласие. Започнах все повече да се съмнявам, че ще получа мястото. Блек говореше с мен като с клиент, когото се опитва елегантно да убеди да направи някаква покупка. Но защо правеше всъщност това? Та той знаеше, че аз не съм купувач. Може би ме смяташе за агент на Таненбаум-Смит, или действително мислеше това, което говореше и бе един малко объркан млад мъж, който не се чувстваше особено добре в професията си. Нямаше нужда да споделя с мен тези неща, за Бога!

— Това наистина е прекрасна картина от Моне! — казах аз. — Странно е, че всички тези неща могат да съществуват едновременно — картината, войната и концентрационните лагери! Просто не е за вярване.

— Това е картина от французин — отвърна Блек. — Не от немец. Може би това обяснява някои неща. — Но веднага поклати глава в знак на несъгласие. — Има и прекрасни немски картини. И те са много. Тъкмо това е невероятно. — Извади кехлибарено цигаре и пъхна пурата си вътре. — Ние с вас бихме могли да опитаме да поработим съвместно — каза той с мек глас. — За тук не са ви необходими кой знае колко големи познания. По-важни са благонадеждността и дискретността. Какво ще кажете за осем долара на ден?

С екзотичната си пура, с тихата стая, с картините и мекия си глас, той почти ме бе хипнотизирал. Сега изведнъж се оживих.

— С какво работно време? — попитах. — Сутрин или следобед?

— От девет сутринта, някъде до пет или шест следобед. С един час обедна почивка. При нас това не може да се определи толкова точно.

— Господин Блек — обърнах се аз към него, вече дошъл на себе си. — Приблизително толкова получава един добър куриер.

Очаквах, че Блек ще започне да ми обяснява, че моята длъжност всъщност не е по-различна от тази на куриер. Той, обаче, беше по-хитър. Съвсем точно изчисли пред мен колко печелят добрите куриери. Беше по-малко.

— Не мога да се съглася на по-малко от дванайсет долара — казах му аз. — Имам дългове за погасяване.

— Вече?

— Да. Към адвоката, който обработва документите за издаването на визата ми.

Блек неодобрително поклати плешивата си глава и в същото време поглади блестящочерната си дълга брада, трудно гимнастическо упражнение — да се координират две различни движения. Справяше се чудесно. Така се създаваше впечатлението, че сякаш заради сложните движения се налага отново да обмисли въпроса дали да ме вземе на работа или не. Ето, че накрая търговецът показа същността си. Ненапразно някога съм бил ученик на Лудвиг Зомер. По отношение на подбраните фрази той почти би надминал Блек. А и аз не без основание си бях купил новия син костюм. С плаха усмивка Блек ми напомни, че съм щял да работя на черно и следователно нямало да се налага да плащам данъци. Освен това и английският ми не бил чак толкова добър. Тук, обаче, аз му възразих. Отговорих му, че за сметка на това говоря френски, а това си е едно преимущество с картини на френски импресионисти. Блек направи неодобрителен знак с ръка, но все пак се съгласи на десет долара и ми обеща, че ако се справям добре, за в бъдеще бихме могли още веднъж да поговорим по въпроса.

— Освен това ще имате много свободно време — добави той. — Аз често отсъствам. Тогава и магазинът остава затворен.

Уговорихме се да започна след пет дни.

— Сутрин от девет — обясни Блек. — Търговията с предмети на изкуството не започва в осем, както тази с други неща. — Той въздъхна. — Това въобще не би трябвало да бъде търговия, а по-скоро едно вълнуващо споразумение между познавачи за взаимна размяна на съкровищата им. Не мислите ли?

Съвсем не мислех така, по-скоро намирах, че това беше едно вълнуващо споразумение, при което всеки искаше да измами другия. Не го казах. Вместо това отвърнах:

— Това би бил идеалният случай.

Блек кимна в знак на съгласие и стана.

— Защо, всъщност, вашият приятел Таненбаум-Смит не притежава никакви картини? — попита той на тръгване, така, съвсем между другото.

Свих рамене. Спомних си, че у Таненбаум-Смит бях виждал само прекрасни натюрморти, в действителност обаче те стояха върху масите и бяха за ядене.

— Сега, когато вече е американец, той все пак би трябвало да има няколко — каза Блек и добави: — Повдига статуса. А освен това е и блестяща инвестиция. Далеч по-добра от акциите. Но пък човек не може всекиму да помогне да намери щастието си. Довиждане, господин Зомер.

Александър Силвър ме очакваше с нетърпение. Бях му разказал за работата при Блек.

— И така, как беше при разбойника? — попита той.

— Той не е разбойник — отговорих аз. — По-скоро един образован асириец.

— Какво?

— Един плешив, образован, непроницаем мъж с блестяща брада като на асириец. Много учтив и очарователен.

— Познавам го — каза Силвър. — Много хитър шарлатанин с маниери на княз. Явно и вас вече е успял да оплете в мрежата си. Пазете се!

Досмеша ме.

— От какво? Може ли да не ми даде заплатата?

За миг Силвър се смути.

— Естествено, не става въпрос за това. Но иначе…

— Какво иначе?

Направо бях в захлас. Изглежда ревнуваше. Това стопли сърцето ми.

— Той е паразит! — заяви Силвър най-накрая. Опря се на един стол „Савонарола“ от Флоренция, горната част на който беше истинска, и започна да обяснява наставнически: — Търговията с предмети на изкуството е занаятът на нечистата съвест. Търговецът получава парите, които всъщност е трябвало да получи творецът. Творецът почти умира от глад, търговецът, обаче, си купува дворци. Прав ли съм?

Не възразих. Зомер не си беше построил никакви дворци.

— Когато става въпрос за антики и предмети на изкуството, това не е чак толкова лошо — продължи Силвър. — Наистина, печелят се пари. Понякога доста добри. Но вярно също така е, че човек рискува да бъде измамен. Грозно става при чистото изкуство. Помислете за Ван Гог! Той никога не е могъл да продаде и една картина. Всичките милиони от картините му са в ръцете на разни търговци. На паразити. Така ли е?

— При Ван Гог, да. При други, не.

Силвър направи пренебрежителен знак с ръка.

— Това го знам. Търговците на предмети на изкуството сключвали договори с художниците и им изплащали месечно една определена сума, някакви си мизерни пари. Срещу това художниците трябвало да им доставят картините си. Шедьоври за по сто или двеста франка. Вярно ли е? Чисто и просто като търговията с роби.

— Но, господин Силвър, по времето, когато художникът рисувал, абсолютно никой не искал да купи картините му. Той навсякъде ги предлагал. Почти никой обаче не ги искал. Накрая единствен търговецът ги купувал. А и той самият не бил сигурен, че ще продаде стоката.

Не защитавах Реджиналд Блек. Защитавах мъртвия Лудвиг Зомер, който бе умрял беден. Александър Силвър ме разбра по друг начин.

— Ето, личи си! — каза тихо той. — И вие също, господин Зомер! Вече сте на страната на паразита! След няколко дни ще се разхождате с бомбе и ръкавици, и заради Блек ще отнемате от нищо неподозиращи вдовици горчиво извоювания им наследствен дял. За случая вече имате и син костюм! А аз ви имах доверие! Излъган съм! Отново съм излъган!

Погледнах го с интерес.

— Как така отново? Кой е другият, който ви е измамил?

— Арнолд — прошепна Александър, внезапно натъжен. — Тържественият обяд с пастет от гъши дроб и хайвер във „Воазен“ нищо не помогна. Днес на обед, както си се разхождам нищо неподозиращ, кого, мислите, виждам изведнъж? Арнолд, под ръка с изрусеното гадже, Арнолд с бомбе, досущ някой президент на спортни състезания.

— Но Арнолд не ви е обещавал да не се вижда повече с Кристин. По време на десерта той само каза, че щял още веднъж да обмисли идеята за женитба. Така че той не ви е измамил, господин Силвър! Междувременно да не се е оженил?

Силвър пребледня.

— Оженил ли се е? От кого знаете това?

— От никого. Питам само. И тъй, значи той не ви е измамил!

— Така ли? — Силвър отново събра кураж. — А как тогава ще обясните факта, че го заварих да излиза от „Воазен“ заедно с русото гадже? Сега пък той води нея там, тоя глупак! Аз го заведох, а той си мъкне гаджето. И това не било измама? Моят брат близнак да ми скрои такъв номер?!

— Ужасно! — съгласих се аз. — Но това е любовта. Не прави хората по-добри. Възвисява чувствата, но разваля характера.

Флорентинският стол с трясък рухна на парчета върху пода. Във възбудата си Силвър се бе облегнал на него с цялата си тежест. Събрахме парчетата.

— Всичко това може да се залепи — успокоих го аз. — В действителност нищо не се е счупило.

Силвър дишаше тежко.

— Помислете за сърцето си, господин Арнолд.

— Не и когато всеки ден я води във „Воазен!“

— Той пак ще обмисли.

— Ще ни доведе до фалит, ако продължава в същия дух — заяви Александър Силвър. Лицето му внезапно се проясни. — Фалит! Това е то! Ако фалираме, суперрусата ще отскочи от него като пинг-понг.

Виждах, че в главата му гъмжи от планове.

— Не е ли време за по едно кафе с макова кифла в сладкарницата отсреща? — попитах предпазливо аз. — Едва смея да ви го предложа, след случката с Арнолд във „Воазен“. В края на краищата вие и мен заведохте в кафенето. Двойна лъжа в един и същи ден — никой човек със слабо сърце не би могъл да го понесе. Въпреки това с удоволствие бих искал да ви поканя на парче сладкиш и кафе с мляко, може ли? Или пък на чаша „Голд“?

Александър Силвър изглеждаше така, сякаш се събужда от сън.

— Това е то! — измърмори той. — В бедата ще помогне фалит. — После се обърна към мен: — Но това е нещо друго, господин Зомер. Та нали аз самият ви увещавах да отидете при Блек. А че го смятам за паразит, това няма нищо общо с вас. Кифли с мак ли казахте? Защо пък не?

Тръгнахме напреко по улицата. Силвър беше разсеян. Беше облечен с пепитените си панталони и лачените обувки. Мислите му бяха някъде далеч. Без да съобрази, че пресича неправилно, той смело се затича пред един камион с мляко, но бе блъснат от велосипедист, който изскочи иззад камиона. Успях да го вдигна от улицата и да го избутам на тротоара. Там падна повторно, този път в краката на една жена с кош за пране, която уплашено изпищя.

— Влечуго! — изкрещя тя.

Силвър се вдигна, залитайки на една страна. Изтупах го.

— И този път всичко мина благополучно — казах аз. — Рефлексите ви днес не са добри, господин Силвър. По-бавен сте. Отмъщение, светоглед, морал и фалшив фалит — всички тези неща правят човека несигурен.

От кафенето дотича келнерката Мици с четка за дрехи в ръка.

— Господи боже, господин Силвър! Скоро щяхте да сте труп! — Тя също изтупа Александър, а след това изчетка пепитените му панталони. — На тях нищо им няма — въздъхна тя и добави: — Елате в кафето, господин Александър! Толкова изискан! А да го блъсне някакъв си глупав велосипедист! Поне да беше кадилак!

— Ако беше някой кадилак, сега нямаше да е жив, Мици — отвърнах аз.

Силвър опипа костите на краката си.

— Влечуго. Какво ли искаше да каже с това? — попита той, като че говореше на себе си.

— Перачката ли? Онова високоразвито същество, представител на вида „идеален социален индивид“, съществувал дълго преди появата на човека? — попитах аз.

Мици донесе кафе с мляко и цял поднос с пресни специалитети. Избрахме си меден сладкиш със сметана отгоре.

— Ако сега бяхте мъртъв, господин Александър, меденият сладкиш нямаше да означава нищо за вас — каза Мици. — То така стават тези неща. Дано сега сладкишът ви се услади двойно повече!

— Браво! Мъдри слова, Мици — похвалих я аз и си взех второ парче сладкиш. Този път торта „Сахер“. — За съжаление човек разбира твърде късно тия думи. Ние живеем с копнежа по миналото и със страха от бъдещето. Твърде малко, обаче, в настоящето. Още едно кафе с мляко, ако обичате!

Силвър впери поглед в мен, сякаш бях някаква много дебела дървесна жаба.

— Сентенции — измърмори той. — Сентенции и празни приказки! Тъкмо това е объркващото при баналностите — по един плосък начин те се оказват по-верни, отколкото духовните остроумни парадокси.

— Това са баналностите от вчера. Изпитани и проверени.

— Онова там, дето го казах за паразита, не е съвсем вярно. Нямах предвид точно това — направи Силвър опит за помирение. — Само отчасти е презрение, май си е просто разяждаща завист. Ние, притежателите на магазини, сме като циганите. Нещо, което ние, фамилията Силвър винаги е искала. Само ако Арнолд…

Прекъснах го:

— Господин Силвър, стар обичай при автомобилните състезатели е, ако са имали злополука, веднага, още преди да започне голямата треска, да изминат още веднъж същата отсечка. По този начин може да бъде предотвратен евентуален шок или сериозна беда. Готови ли сте за старт? Или да почакаме още малко?

Силвър хвърли бърз поглед навън. За миг се поколеба. После повторно хвърли поглед към магазина отсреща. Някой беше застанал пред витрината, а след това бавно отвори вратата.

— Клиент! — прошепна Александър. — Господин Зомер!

Пресякохме оглушително шумната улица. Силвър отново си беше същият. На отсрещния тротоар забавихме ход. Когато имаше клиенти, никога не спирахме направо пред витрината, а на около двайсетина крачки встрани от нея. Така Силвър имаше време да влезе бавно и спокойно в магазина. Обикновено той обслужваше всички сам, ако станеше нужда, аз пристигах по-късно, като някакъв случайно появил се музеен експерт.

Всичко стана много бързо. Клиентът беше мъж около петдесетте. Носеше златни очила. Попита за цената на молитвеното килимче със синята нишка.

— Четиристотин и петдесет долара — обясни Силвър, внезапно окрилен от преодоляната опасност.

Клиентът го погледна с усмивка.

— За някакъв си килим, полуантичен Гордес. Сто!

— По-скоро ще го подаря.

— Добре — съгласи се мъжът. — Дадено!

— Но не на вас — отговори Силвър.

— По молитвената нишка наскоро са правени корекции — заяви мъжът. — Бордюрът отгоре е допълнително поставен. Дори и цветът е коригиран на много места с анилинови препарати. Направо развалина! Ще стане за бърсалка!

Видях през прозореца, че Силвър се ядоса. Тайно ми даде знак да му се притека на помощ. Влязох вътре. Широкият гръб на клиента ми се стори някак смътно познат.

— По една случайност господин Зомер от Лувъра в Париж е тук, в Ню Йорк — каза Силвър. — Тъкмо прави експертиза на нашите килими и сигурно може да ви даде компетентен отговор!

Клиентът се обърна, сваляйки златните си очила.

— Зигфрид! — възкликнах аз учудено. — Как се озова тук?

— А ти, Лудвиг?

— Господата се познават? — попита Силвър с любопитство.

— И още как! Били сме ученици на един и същ учител. — Зигфрид Розентал тайно сложи пръсти върху устните си. Разбрах знака и не издадох името му. — Работя за магазина за килими в Синсинати — поясни той. — Купуваме килими на старо.

— Полуантични, с наскоро преправени молитвени нишки, прясно боядисани, накратко: развалини, нали така? — допълних аз.

Розентал се усмихна.

— Всеки прави каквото може. Колко струва килимът в действителност?

— За тебе триста седемдесет и пет, ако господин Силвър е съгласен.

Розентал трепна, сякаш оса бе влязла във врата му.

— Четиристотин — отсече Силвър и добави: — Заплащането в брой.

Погледът на Розентал доби изражение на умиращ санбернар.

— Ама и ти си един приятел…

— Боря се за живота си — отвърнах аз. — За съжаление, в същия бранш, както и ти.

— Като експерт от Лувъра в Париж ли?

— Като свободен търговски агент, както и ти. Розентал получи килима за триста и седемдесет долара.

— Искаш ли да пийнем някъде нещо? — попита ме той. — Нали трябва да полеем ненадейната си среща! — Намигна ми.

— Бог да е с вас! — пожела ни Силвър. — Приятелството е нещо свято! Дори при конкуренцията.

Отново прекосихме оглушително шумното авеню. Розентал носеше навития на руло килим под мишница.

— Как се казваш сега? — попитах го аз.

— Както винаги. Трябваше да се откажа само от собственото си име Зигфрид. С такова име днес човек не може да продава килими. Къде отиваме?

— В едно чешко кафене. Там има сливова. И кафе.

Мици не беше изненадана, когато влязохме. В кафето нямаше никой друг, освен нас. Розентал разгъна килима на пода.

— Какво синьо! Дни наред гледах този килим да виси на витрината при вас. Той щеше да бъде тъкмо по вкуса на Лудвиг Зомер.

Мици донесе сливовата. Беше югославска, останала отпреди войната. Пиехме мълчаливо. На никого от двама ни не му се щеше да разпитва за миналото на другия. Накрая Розентал каза:

— Е хайде, питай! Ти също познаваше Лина.

Поклатих глава.

— Знаех само, че е била в концентрационния лагер.

— Ти не я ли познаваше? Вече всичко се е объркало в главата ми. Е, добре тогава. Та ето какво се случи: аз успях да я измъкна оттам. Тя беше болна, а лекарят беше разбран. Изпрати я в болницата. Имаше рак. След шест седмици тамошният лекар я отпрати вкъщи, не обратно в лагера. Преди това живеехме в една малка стаичка, където бяха и нещата ни. Съдържателката на къщата беше неприятно изненадана, когато си ги поискахме обратно. Лина бе пришила към фустата си няколко бижута, фустата и дрехите бяха изчезнали. Съдържателката твърдеше, че били откраднати. Не можахме да направим нищо, трябваше да се радваме, че поне ни дадоха да се нанесем в таванската стаичка. Жена ви и без това няма да има повече нужда от дрехи, каза съдържателката, за да ме утеши. Състоянието на Лина се влошаваше все повече. Две седмици по-късно се прибирах от работа, нали можеш да си представиш каква е работата на един търговски агент на килими, и тъкмо успях да видя как Лина бе изблъскана от къщата от трима агенти на Гестапо. Тя едва вървеше. Някой беше направил донос срещу нея. Тя ме видя на улицата. Изведнъж очите й сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите. Никога не съм изживявал подобно нещо. Очите й крещяха: бягай! Главата й едва забележимо се помръдваше. Беше онемяла. Стоях като вцепенен. Гледах безмълвен. Не можех нищо да сторя. Нищо. Можех само да бъда убит или замъкнат заедно с нея. Не можех да взема никакво решение. Изведнъж всичко наоколо замря. Там бяха само очите на Лина. Главата ми беше като от камък. Бягай, крещяха тези очи. Хората от Гестапо бяха нервни. Грубо я блъснаха в колата. Докато я набутваха вътре, тя изви глава назад. Погледна ме. Устата й се помръдваше. Усмихваше се. Усмихваше се без устни. Това бе и последното, което видях от нея. Тя се усмихваше… Когато отново бях в състояние да се движа, всичко вече беше свършило. Не мога да го проумея. До ден-днешен. — Беше говорил с тих, монотонен глас. Изведнъж капчици пот избиха на челото му. Той ги избърса, но те отново се появиха. — После пристигнаха документите — продължи той. — Една седмица по-късно. От роднините ни в Синсинати. Бюрокрация! Всичко става твърде бавно. Вече беше прекалено късно. Забравили ги били в консулството. Представяш ли си? Можеш ли да го разбереш? Аз не. До ден-днешен не мога. За всичко беше вече прекалено късно! А тъкмо за това бяхме спестявали. За пътуването. За лекарите в Америка. Толкова много неща от онова време вече ми се губят. Исках да остана. Исках да потърся Лина. Исках да се предам. Да предложа размяна. Бях направо полудял. Хазяйката ме изхвърли. Губят ми се вече толкова много неща. Някой ми помогна. Нищо не разбирам. Ти разбираш ли нещо, Лудвиг?

Поклатих отрицателно глава.

— Ти сега се казваш Зомер — каза изведнъж Розентал. — Значи той е умрял?

Кимнах утвърдително.

— Най-страшни бяха първите седмици — продължи той. — Това, че ония чудовища завлякоха Лина толкова болна… Това не можах да го проумея. — Той започна да навива килима. — Беше като стена, в която си блъскам главата. После в главата ми влезе друга мисъл, която също не разбирах докрай. Реших, че може би ще страда по-малко, защото и без това вече толкова бе страдала. Така, както човек не усеща болката от една рана, ако получи и втора, която го боли по-силно. Казват, че било така при улучените на два пъти от куршум. Звучи налудничаво, нали? Накрая започнах да си мисля, че може би не е понесла пътуването и така не е имало време да я измъчват. За няколко дни тази мисъл беше за мен нещо като ужасяваща утеха. Разбираш ли това?

— Може да са я закарали в болницата, като са забелязали какво й има — изразих предположение аз.

— Вярваш ли в това?

— Възможно е. Ставали са и такива неща. Какво е собственото ти име сега? Не мога да те наричам вече Зигфрид.

Розентал мрачно се усмихна.

— Нашите родители оптимисти, с техните собствени имена, нещо в тоя дух, така ли? Сега се казвам Ървин. — Той постави килима върху канапето до себе си. — Лина имаше роднини в Синсинати. Сега работя за тях. Като пътуващ търговец на килими. — Той дълго ме гледа и после продължи. — Не можех да остана сам. Полудявах. Преди половин година отново се ожених. За жена, която не знае за тези неща. Представяш ли си? Аз не. Понякога, когато се връщам от командировка, се питам: какво прави тази чужда жена тук? Това трае само миг. Докато влизам вкъщи. А тя е толкова приветлива и тиха. Не мога да живея сам. Иначе стените ще се сгромолясат върху мен. Разбираш ли ме?

Кимнах утвърдително.

— Сегашната ти жена не усеща ли това?

— Не знам. Имам чувството, че тя абсолютно нищо не подозира. Често сънувам. Ужасни сънища. Тогава виждам очите на Лина. Тези черни дупки, които можеха да крещят. Какво ли крещят те сега? Че съм ги изоставил? Но тя отдавна е мъртва. Знам това. А тези сънища! Какво означават те? Ти никога ли не сънуваш?

— Напротив. Често.

— Какво означават те? Това, че някой ни вика ли?

— Не, само това, че ти самият викаш.

— Така ли мислиш? Какво означава това? Че не трябваше да се женя повторно? Това ли?

— Не. Тогава пак щеше да сънуваш същите сънища. Може би дори още по-лоши.

— Понякога ми се струва, че като се ожених повторно, извърших предателство спрямо Лина. Но бях много съсипан. А и сега е съвсем различно. Различно от онова с Лина, разбираш ли?

— Горката жена — въздъхнах аз.

— Кой? Лина ли?

— Не. Сегашната ти съпруга.

— Никога не се е оплаквала. Толкова е тиха. На четирийсет е. Тя също е щастлива, че не е повече сама. Така поне си мисля. Не знам. — Розентал ме погледна. — Мислиш ли, че съм извършил предателство? Понякога нощем човек го обземат толкова тягостни мисли. Тези очи! И лицето! Бяло. И само очите. Те крещят. И питат. Или пък може би не питат? Ти как мислиш? Не мога да говоря с никого тук за тези неща. Само защото те срещнах, затова и те питам. Не ме щади! Кажи ми направо какво смяташ.

— Не знам — отговорих аз. — Едното сигурно няма нищо общо с другото. И въпреки това, такива неща стават. Всичко се обърква.

Розентал събори чашата си. После я вдигна. Сливовата потече на гъста струйка по покривката на масата. В главата ми нахлуха едновременно много и най-различни спомени от живота ми.

— Ти какво смяташ? — Розентал настояваше да му отговаря.

— Не знам. Едното няма как да помогне на другото. Лина ти беше отнета. Внимавай да не загубиш и жената, която сега живее с теб.

— Как така? Какво имаш предвид? Защо трябва да я губя? Ние никога не се караме. Никога.

Усещах как се свивам под вцепенения му поглед. Не знаех какво да кажа.

— Все пак човекът си е човек — измърморих най-накрая. — Даже да не го обичаш. — Мразех се заради тази фраза. Но нямаше какво друго да кажа. — А жената може би е щастлива само тогава, когато чувства, че и мъжът до нея е поне малко щастлив — добавих и още повече се намразих заради тези банални клишета.

— Какво значи щастлив? Кой тук говори за щастие? — попита Розентал недоумяващо.

Предадох се.

— Добре е, че поне си имаш някого — обясних аз.

— Така ли мислиш?

— Да.

— И това не е предателство?

— Не.

— Добре. — Розентал стана. Мици се появи. — Нека аз платя — предложи той. — Моля те. — Плати и взе килима под мишница. — Има ли тук някъде таксита?

— На следващия ъгъл.

Излязохме на улицата.

— Сбогом, Лудвиг! — каза Розентал и си сложи златните очила. — Не знам дали се радвам, че те срещнах отново. Може би да. Само че не зная искам ли да те срещна някога пак. Разбираш ли?

Кимнах и отвърнах:

— И аз също не вярвам, че някога ще дойда в Синсинати.

 

 

— Мойков не е тук — каза Мария Фиола.

— Оставил ли е хладилника отворен? — попитах аз.

Тя кимна утвърдително.

— Днес, обаче, още не съм крала от водката. Днес още не.

— Имам нужда от една чашка — обясних. — И то от една чашка истинска руска водка. Подарък от една непозната шпионка. Ето, тук има още малко от нея. За нас двамата с теб.

Отворих хладилника на Мойков.

— Там няма нищо такова — обади се Мария. — Вече проверих.

— Ето я. — Извадих отвътре една бутилка, върху която беше залепен голям етикет с надпис „Внимание — рициново масло.“ — Това е тя! Етикетът е само превантивно средство, за да бъде държан настрана Феликс О’Брайън. — Взех две чаши от хладилника. От топлия въздух в кухнята те веднага се запотиха. — Леденостудена! — обявих тържествено. — Така, както трябва да бъде!

— Наздраве! — вдигна чашата Мария Фиола.

— Наздраве! Прекрасна е, нали?

— Не знам. Няма ли малко вкус на масло? На рициново масло?

Погледнах я учудено. „Що за въображение — помислих си. — Господ да ми е на помощ в по-нататъшния ми живот!“

— Не, няма никакъв вкус на масло — възразих аз.

— Хубаво е, щом винаги един от нас двамата знае точния отговор — каза тя и добави: — Тогава ще има по-малко изненади. Какво има в голямата купа там отдолу?

— Гулаш — отговорих. — Купата е залепена с тиксо. Пак заради лакомия Феликс О’Брайън. Не можах да измисля нито един надпис, който би могъл да го държи далеч от купата. Той омита просто всичко, даже и да му сложат етикет с надпис „Отрова за плъхове“. Затова и тиксото е тук. — Отлепих го, повдигнах капака и обявих: — Приготвено от унгарска готвачка. Подарък от един добродушен меценат.

Мария Фиола се засмя.

— Получавате много подаръци. Готвачката красива ли е?

— Хубава е като кон в пивоварна и тежи само двеста фунта. Вечеряхте ли вече, Мария?

Пламъчета светнаха в очите и.

— Какво очаквате да чуете, Лудвиг? Манекените живеят на кафе и сок от грейпфрут. И на сухари.

— Разбирам — кимнах. — Значи винаги са гладни.

— Винаги са гладни и никога не им е разрешено да ядат, каквото им се иска. Само понякога могат да правят изключение. Като днес например. С гулаш.

— По дяволите! — извиках аз. — Нямам електрически котлон, за да го стоплим. А и не знам дали Мойков има.

— Не може ли да се яде студен?

— Боже опази! Ще хванеш туберкулоза и мозъчна атрофия. Но имам приятел, който управлява цял арсенал от електроуреди. Ще му се обадя. Той може да ни даде назаем един котлон. Ето, тук на първо време има краставички с копър. Много добре ще вървят с втора водка. — Развих краставичките от хартията, а след това се обадих на Хирш. — Можеш ли да ми дадеш назаем един котлон, за да си стопля гулаша, Роберт?

— Разбира се. Какъв цвят?

— Какво общо има тук цветът?

— Какъв цвят е косата на дамата, с която искаш да ядеш гулаша. Искам да ти дам подходящ котлон.

— Ще го ям с Мойков — казах в отговор. — Котлонът, следователно, би трябвало да е плешив.

— Мойков преди две минути беше тук и донесе водка. Каза, че искал да отскочи до Бруклин. Ти, обаче, не се безпокой, ела, безобиден лъжец такъв!

Поставих слушалката върху вилката.

— Ще ни дадат котлона — обявих аз. — Отивам бързо да го взема. Ще ме почакаш ли тук?

— С кого? С Феликс О’Брайън ли?

Засмях се.

— Добре! Да вървим заедно. Или искаш да вземем такси?

— Не в такава вечер. Не съм чак толкова гладна.

Беше меденозлатиста вечер, пропита от унила лятна топлина. Децата седяха уморено на стълбите пред къщите. Кофите за боклук така воняха, че човек можеше да ги помисли за бъчви с леко ферментирало лошо вино. Търговецът на плодове Емилио, който сигурно беше натрупал състояние от масови кремации, възбудено ми махна със стръкче бели орхидеи иззад един куп лилии и банани. Вероятно беше направил някоя нова покупка на старо.

— Колко красиво и светло се отразява слънцето в прозорците отсреща — обърнах се аз към Мария и посочих отсрещната страна. — Като старо злато.

Тя кимна в знак на съгласие. Не обърна внимание на Емилио.

— Човек има усещането, че се носи из въздуха и му е чисто и леко — отговори тя.

Стигнахме до магазина на Роберт Хирш. Аз влязох.

— Къде е котлонът?

— Защо оставяш дамата да чака навън? — попита той. — Доведи я вътре. Много е хубава. Да не би да те е страх от нещо?

Огледах се. Мария стоеше на улицата между пешеходците. Беше часът на прибиращите се у дома майки. Връщаха се вкъщи след поредната партия бридж и поредната размяна на клюки у съседите. Мария стоеше сред тях, подобна на млада амазонка, запокитена незнайно защо в плоската рационална действителност. Витрината, която ни делеше, я правеше някак странно далечна и чужда. Едва я разпознах. Внезапно, обаче, осъзнах какво имаше предвид Хирш.

— Исках само да взема електрическия котлон, Роберт.

— Още няма да ти го дам. Преди един час самият аз затоплих на него моя гулаш „Смит-Таненбаум“. Чаках Кармен за вечеря. Този звяр закъснява вече четирийсет и пет минути. Освен това днес са и последните предварителни състезания за определяне на отборите за първенствата по бокс. Защо не останеш? Има достатъчно храна. А и Кармен ще дойде. Да се надяваме…

Само за миг се поколебах. След това се сетих за тапицираната с плюш стая, за стаята на мъртвия емигрант Зал и за Феликс О’Брайън.

— Страхотна идея! — възкликнах.

Излязох навън и тръгнах към намиращата се на около метър от мен амазонка. Отраженията на рекламните светлини сякаш сипеха върху нея дъжд от златисти и сивкави искрици. От това тя изглеждаше като с някакъв звезден ореол.

После, когато стоях вече до нея, ми се стори някак по-позната и близка от когато и да е било преди това. „Каква невероятна измама от отражения и светлосенки“, помислих си озадачен.

— Поканени сме на вечеря — съобщих й и добавих: — И на борба по бокс.

— А моят гулаш?

— Готов е. На масата е вече.

Амазонката ме погледна изненадано.

— Тук ли? Да не би да сте разнесли из целия град купи с гулаш?

— Само на стратегически места.

Видях, че се задава Кармен. Носеше светъл дъждобран без качулка. Вървеше така невъзмутимо по улицата, като че там нямаше никой друг, освен нея. Не разбирах защо носи дъждобран. Беше горещо. Вечерното небе беше ясно, но вероятно тя и това бе забравила.

— Малко позакъснях — обясни тя. — Но когато става дума за гулаш, това няма кой знае какво значение. И без това е по-вкусен подгрят. Взе ли и черешов щрудел, Роберт?

— Има черешов щрудел, ябълков щрудел и щрудел с извара. Донесоха ги днес сутринта. От неизчерпаемия резервоар на кухнята „Смит“.

— Има дори водка и краставички с копър — възкликна Мария изненадана. — Водка от избата „Мойков“. Цяло чудо!

 

 

Очите на телевизорите изсветляха и опустяха. Боксът свърши. Започнаха рекламите. Хирш изглеждаше изтощен. Кармен спеше, отпусната и спокойна. Боксът прекалено много я беше отегчил.

— Какво ти казах! — някак екзалтирано извика Хирш, макар и малко пообъркан.

— Оставете я да спи — прошепна Мария Фиола. — Аз трябва да вървя. Много благодаря за всичко. За първи път в живота си съм сита. Прекалено сита. Лека нощ!

Излязохме на улицата.

— Той сигурно иска да остане насаме с приятелката си — каза тя.

— Не знам дали това е точно така. При него нещата са малко по-сложни.

— Тя е много хубава. Харесвам хубавите хора. Но понякога ме натъжават.

— Защо?

— Защото не остават за дълго такива. Нищо не остава вечно такова, каквото е.

— Напротив — възразих аз. — Злината на хората остава. От друга страна, няма ли да е ужасно, ако всичко си оставаше непроменено? Колко скучно, колко монотонно би било! Ще ни липсва промяната, а с нея и надеждата.

— И смъртта — добави Мария Фиола. — Онова, което никой не може да разбере. Вие не се ли страхувате от нея?

Погледнах я. Какъв трогателно наивен въпрос!

— Не знам — отвърнах. — От смъртта може би не. По-скоро от умирането. Не зная съвсем точно дали това е страх. По всякакъв начин, обаче, бих се постарал да го предотвратя.

— Така си и мислех — каза тя. — Ужасно се страхувам от смъртта. От нея, от старостта и от самотата. А вие не се ли страхувате от тях?

Поклатих глава. „Що за тема на разговор“, помислих си. За смъртта не се говори. Такъв разговор е бил подходящ и е имал смисъл за деветнайсети век, когато смъртта все още е била следствие на болести, а не на бомби, артилерия, политически и изтребителски морал. След това възкликнах:

— Колко е хубав тоалетът ви!

— Това е летен тайор. От „Манбоше“. Взет назаем за тази вечер, за пробите. Утре трябва да го върна обратно. — Мария се засмя. — Назаем, както е и всичко останало по мен.

— Това само увеличава чара ви. Та кой иска да бъде вечно самия себе си? Светът очаква с отворени обятия онзи, който взема назаем.

Тя ми хвърли бърз поглед:

— И който краде ли?

— Не съвсем. Той вече иска да притежава. Това е различно.

— А ние не искаме това, така ли?

— Не — отвърнах аз. — Ние и двамата не искаме това.

Стигнахме второ авеню. По алеята на хомосексуалистите цареше пълно оживление. Най-различни на цвят пудели клечаха в канавката. Златни верижки проблясваха по ръцете на собствениците им.

— Дали човек би се страхувал по-малко, ако всичко му е безразлично? — попита Мария и заобиколи два лаещи дакела.

— Повече — отговорих аз. — Нали тогава не му остава нищо друго, освен страха.

— И съвсем никаква надежда ли?

— Напротив. Надеждата също му остава. Докато диша. Тя умира по-трудно от самия човек.

Стигнахме до къщата, където живееше тя. В рамката на вратата изглеждаше толкова слабичка и крехка, но в същото време някак странно неуязвима, фаровете на колите обливаха лицето й в светлина.

— Теб не те е страх, така ли? — попита тя.

— В момента не — отвърнах аз и я притеглих към себе си.

 

 

В хотела заварих Феликс О’Брайън пред хладилника. Бях влязъл много тихо и той не ме бе усетил.

Пред него стоеше супникът с гулаш, а той, хванал в ръка един голям черпак, унесено ядеше. Устата му беше цялата изпоцапана. До себе си беше сложил и бутилка бира „Будвайзер“.

— Добър апетит, Феликс — казах аз.

Той изпусна лъжицата и извика:

— Дявол да го вземе! Ама че късмет! — А после заобяснява: — Човекът е слаб, господин Зомер, особено когато остане сам нощем.

Бях забелязал, че не е докоснал руската водка. Предупредителният надпис върху етикета явно бе подействал.

— Продължавайте да си ядете, Феликс — подканих го аз. — Има и малко останал сладкиш. Ометохте ли вече краставичките с копър?

Той кимна.

— Добре, сега ометете и всичко останало — насърчих го.

Воднистите очи на Феликс се плъзнаха по отворения хладилник.

— Не мога. Но ако ми разрешите, ще занеса останалото на семейството ми. Все още има достатъчно.

— Добре, така да бъде. Но трябва да донесете супника обратно. Не е мой. И то здрав и чист.

— Разбира се, че здрав! Вие сте истински християнин, господин Зомер. Макар и да сте евреин.

Отидох в стаята си. „Страх“, помислих си. Има много видове страх. Сетих се за Розентал и неговата налудничава представа за вярност. Ала като си помисли човек, нощем тази представа съвсем не изглеждаше така налудничава. Тогава са в сила други закони, различни от тези, които са валидни през деня. Закачих стария си, подарен ми от Зомер костюм в гардероба и изпразних чантите. При това намерих писмото на емигранта Зал, което аз не бях изпратил: „Откъде можеше да знае човек, че ще изпращат жени и деца също в лагерите! Трябваше да остана при вас. Дълбоко се разкайвам за това, че не го сторих. Любима моя Рут, толкова често те сънувам. Ти винаги плачеш…“

Внимателно сложих писмото настрана. Долу негърът, който прибираше боклука, запя някаква песен.