Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (12)

Глава дванайсета

Докато при Силвър бях работил в подземието, при Реджиналд Блек бях настанен на тавана. Седях на таванския етаж в къщата и имах задачата да съставя каталог на всичко, което Блек бе купил или продал някога през живота си; да запиша върху снимките на различни картини всички данни за произхода им и да проуча съответните източници. В това се състоеше цялата ми работа. Седях в просторна и светла таванска стая с тераса, откъдето се виждаше Ню Йорк. С всичките тези снимки около мен често ми се струваше, че седя вглъбен в себе си в Париж, над Сена, на кея Де гран Огюстен.

От време на време Реджиналд Блек идваше да ме посети горе и донасяше със себе си ухание на тоалетна вода „Найс“ и хавански пури.

— Работата ви за сега ще остане непълна — обясни той и нежно поглади асирийската си брада. — Липсват, естествено, много от снимките, които направиха търговците в Париж, когато купуваха картини. Но не за дълго. Чухте ли, че съюзниците са направили пробив в Нормандия?

— Не. Днес не съм слушал радио.

Блек кимна.

— Франция е отворена. Целта сега е Париж.

Изплаших се, без да мога в първия миг да осъзная защо. После се сетих: това бе вековният тевтонски боен вик от Блюхер през Бисмарк и Вилхелм Втори, та чак до Хитлер. Само дето сега беше обратното: този път целта на настъплението беше Париж, окупиран от Гестапо и генералите.

— Милостиви Боже! — почти изстенах аз. — Какво ли ще направят германците с града, преди да го напуснат?

— Същото, каквото и в Рим — обясни Блек. — Ще го напуснат.

Поклатих отрицателно глава.

— Те напуснаха Рим, без да го разрушат преди това, защото там живее папата, с когото сключиха оня проклет и позорен за него конкордат. За тях той е един непряк съюзник. Разреши им да изловят евреите под стените на Ватикана, за да запази католиците в Германия, и нито веднъж не изрази енергичен протест срещу това, въпреки че по-добре от всеки друг знаеше за престъпленията на нацистите, по-добре дори от повечето немци. Те напуснаха цивилизовано Рим, защото ако го бяха опустошили, щяха да насъскат срещу себе си немските католици. В случая с Париж всичко това отпада, Франция е най-заклетият враг на Германия.

Реджиналд Блек ме погледна поразен.

— Смятате, че градът ще бъде бомбардиран, така ли?

— Това не знам. Германците може би нямат достатъчно самолети за тази цел, а и да имат, възможно е да бъдат свалени от американците, още преди да започнат да бомбардират.

— Мислите ли, че биха рискували да бомбардират Лувъра? — попита Блек ужасен.

— Ако бомбардират Париж, няма да пропуснат Лувъра.

— И Лувъра ли? С всички изключителни съкровища на изкуството? Но светът ще нададе вик.

— Светът не нададе вик, когато бомбардираха Лондон, господин Блек.

— Но Лувърът! Мюзе дьо пом с всичките шедьоври на импресионистите! Невъзможно! — Блек възбудено се опитваше да намери думи: — Бог не може да допусне това! — прошепна той накрая.

Замълчах. Бог бе допуснал толкова други неща. Реджиналд Блек сигурно знаеше по въпроса само толкова, колкото беше прочел във вестниците. Съвсем различно беше, когато човек сам го бе видял с очите си. Във вестниците лесно можеше да прочете, че са били убити двайсет хиляди души, шокът от информацията почти винаги беше сравнително лек. Съвсем друго беше да гледаш как пред теб изтезават бавно, до смърт един човек, а ти не можеш да му помогнеш. И представете си, този човек е само един-единствен — онзи, когото си обичал, а не двайсет хиляди.

— За какво живеем тогава, щом такива неща са възможни? — попита Блек.

— За да ги предотвратим следващия път, когато те пак ще станат възможни. Но аз не вярвам в това.

— Така ли? Но в какво вярвате тогава?

— В онова, което е невъзможно, господин Блек — отговорих му, за да го успокоя. Не исках да ме смята за анархист.

Той неочаквано се усмихна.

— Тук сте прав. А сега, оставете работата настрана! Качих се, за да ви покажа нещо. Елате с мен.

Слязохме долу в кабинета, където Блек показваше картините си. Бях малко замаян — новината, че Париж ще бъде включен във военната област, силно ме бе развълнувала. Обичах Франция по някакъв странен и за самия мен начин — гледах на нея като на един вид втора родина, въпреки всичко, което ми се бе случило там. То и не беше кой знае колко по-лошо от това, което бях преживял в Белгия, Швейцария, Италия и Испания. За разлика от останалите, спомените ми от Франция бяха някак по-различни, по-живи. Миналото ги бе преобразило и те бяха по-светли, по-избистрени. Във Франция всичко беше по-пъстро, по-тъжно и сърцераздирателно от което и да е друго място, където преобладаваше най-вече монотонността на чуждия край и на бягството. Това наистина се беше променило по време на войната. Но дори и опасността не бе успяла да измести привързаността ми към нея.

— Вижте — каза Реджиналд Блек и посочи към една картина върху статива.

Беше картина на Моне — с макове, а на заден фон се виждаше жена с бяла рокля и слънчобран, която вървеше по някаква тясна пътека. Слънце, зеленина, небе, бели облаци, лято, потрепващи от полъха на вятъра макове и една загадъчна далечна жена.

— Каква картина! — възкликнах аз. — И какъв покой!

Известно време мълчаливо наблюдавахме картината. Блек извади торбичка с пури, отвори я, погледа я няколко минути и я остави настрана. След това отиде и отвори някаква черна лакирана кутия. Извади отвътре две пури.

— На такава картина подхожда само една — Ромео и Жулиета — обяви той тържествено.

Запалихме хаванските пури. Постепенно започвах да свиквам с тях. Блек наля коняк в две чаши.

— Малко мир и покой — каза той. — С малко комфорт. Това не е богохулство. Двете съвсем не се изключват.

Кимнах в знак на съгласие. Конякът беше прекрасен. Това не беше обичайният коняк за клиенти, а от личните запаси на Блек. Сигурно беше много развълнуван.

— И по една такава ценност скоро ще стрелят — възкликнах почти недоумяващ и посочих картината.

— Това е светът, такъв, какъвто Бог го е пожелал — каза в отговор Блек малко патетично. — Вие вярвате ли в Бог?

— Още не съм стигнал дотам — отвърнах аз и поясних: — Имам предвид, в живота още не. В изкуството — да. В момента, например, едновременно се моля, плача без сълзи и се наслаждавам на слънцето на Франция, събрано в тази чаша коняк. Когато човек живее така като мен, той трябва да умее да прави много неща едновременно, без да обръща внимание на противоречията помежду им.

Блек ме слушаше с наклонена настрани глава.

— Разбирам — съгласи се той. — Като търговец на предмети на изкуството, човек трябва да умее едновременно да обича изкуството и да го продава.

— Вие нали няма да продадете тази картина? — попитах аз.

Той въздъхна.

— Вече я продадох. Вчера вечерта.

— Колко жалко! Не можете ли да анулирате сделката? — възкликнах спонтанно аз.

Блек ме погледна с иронична усмивка.

— Как? Да. Как? Разбира се, че не мога. Има и нещо по-лошо — продължи той. — Продадена е на един оръжеен фабрикант. На един човек, който произвежда оръжия, за да победи нацистите. Затова той се смята за благодетел на човечеството. Съжалява, че произвежда оръжия, за да опустоши Франция, смята това обаче за неизбежно, че той е един много морален човек. Опора на обществото и стожер на църквата.

— Отвратително. Картината ще умре от студ. Ще вика за помощ!

Блек наля по още един коняк.

— Много се вика за помощ през тия години. Но никой не чува. Ако бях знаел, обаче, че Париж е застрашен, нямаше да продам картината вчера вечерта.

Погледнах го недоверчиво.

— Щях да я запазя поне още няколко седмици — продължи той. — Поне докато Париж не бъде освободен.

— Наздраве! — казах аз. — С човечността също не трябва да се прекалява.

Блек се засмя.

— За толкова много неща може да се намери и заместител, — каза той и после замислено добави: — Дори и в изкуството. Но ако вчера знаех това, което знам днес, непременно щях да поискам от оръжейния крал пет хиляди долара отгоре. Това щеше да бъде справедливо.

Не можах веднага да разбера какво общо имаше тук справедливостта, само подозирах, че може би става въпрос за постигане на нещо като сложен космически баланс между Блек и света. Нямах нищо против.

— Ерзац и в музея, имам предвид — продължи мисълта си Блек. — Музеят Метрополитън в Ню Йорк има много добра колекция от картини на Моне, Мане, Сезан, Дега и Лотрек. Знаете това, нали?

— Още не съм бил там — признах си аз.

— И защо? — попита той учудено.

— Предразсъдъци. Не обичам музеите. В тях ме хваща клаустрофобия.

— Странно нещо! В тези просторни, празни помещения? В Ню Йорк, единствено там, човек може да подиша добър въздух, чист, свеж и хладен, заради картините! — Той стана и отиде да донесе от съседната стая две малки картини с цветя. — Тогава ще ви покажа нещо за утеха.

Бяха картини на Мане. Божури в стъклена чаша и рози.

— Не е продадена още — каза Блек, свали картината от статива и като я обърна обратно, я сложи настрана. Само цветята останаха там и изпълниха цялата стая така, сякаш бяха десеторно по-големи. На човек му се струваше, че долавя уханието им. Сякаш се усещаше и хладината на водата, в която бяха поставени. От тях се излъчваше спокойствие, а и някаква скрита енергия, вероятно втъкана от твореца. Като че ли художникът бе сътворил първите цветя, единствените. Като че ли тях никога не ги бе имало преди това на света.

— Много чист свят, нали? — възкликна Блек и след известно време благоговейно продължи: — Докато човек може да се приюти в него, не всичко е загубено. Това е свят без кризи и разочарования. Там човек е готов да повярва във вечността.

Кимнах в знак на съгласие. Картините бяха като магия. Всичко, което казваше за тях, беше вярно.

— Но вие въпреки това ще ги продадете, нали? — попитах го аз.

Той отново въздъхна.

— Какво друго ми остава. Нали аз също трябва да живея? — Насочи продълговата силна лампа към картините на Мане, и тя ги обля с ярка светлина. — Но не на някой оръжеен фабрикант — уточни той. — Те не обичат толкова малки картини. Може би по-скоро на някоя жена. Тук мъжете се скъсват от работа, а жените ги надживяват и наследяват. — Обърна се към мен и ми се усмихна съзаклятнически. — Когато Париж бъде свободен, отново ще можем да се доберем до тамошните съкровища. Има частни колекции, в сравнение с които всичко това тук са само нескопосани цапаници. Хората ще имат нужда от пари. Търговците също. — Той нежно потърка много белите си ръце. — Знам за още две картини на Мане в Париж. Подобни на тези тук. И те вече се задават.

— Как така се задават?

— На собственика ще му трябват пари. Когато Париж бъде освободен…

Блек се унесе в мечти.

„Тъкмо в това е разликата“, помислих си аз. За него градът ще бъде освободен, а за мен — окупиран.

Блек изгаси лампата.

— Това му е хубавото на изкуството — каза той и поясни. — Никога не се изчерпва. Човек винаги може да му се възхищава и да се вдъхновява от нещо ново!

И да продава, добавих мислено, напълно безчувствен. Разбирах го. Той наистина мислеше това, без никакви задни мисли. Беше превъзмогнал примитивното желание на детето и варварина за притежание. Занаятът му на търговец беше един от най-старите занаяти в света. Купуваше и продаваше, и така между другото си позволяваше лукса да вярва, че следващият път не би сторил такова нещо. Щастлив човек, помислих без никаква завист.

— Отидете в музея — посъветва ме настоятелно той. — Там има всичко, за което само можете да мечтаете, и даже повече от това. То е ваше. Стига да не искате да го занесете вкъщи. Това е то истинската демокрация. Всичко е достъпно. Най-хубавите неща на света са достъпни за всекиго.

Засмях се:

— Човек иска и да притежава това, което обича.

Блек поклати неодобрително глада.

— Едва когато се откаже от нещо, човек го притежава напълно. Има едни думи на Рилке: затуй, че никога не те спрях, затова те задържах. Мотото на търговеца на предмети на изкуството. — Той също се засмя. — Или пък извинението за двете му Янусови лица.

 

 

Джеси Щайн даваше прием. Близначките обикаляха наоколо и предлагаха кафе и сладкиши. От грамофона се носеха песни в изпълнение на Таубер. Джеси беше облечена в тъмносиво. Скърбеше за опустошението на Нормандия и ликуваше сдържано за това, че нацистите бяха изхвърлени.

— Това е раздвоение, което разкъсва сърцето. Досега не знаех, че можело да се плаче и ликува едновременно.

Роберт Хирш я прегърна.

— Напротив! — възрази той. — Ти винаги си знаела това, Джеси. Само че несъкрушимото ти сърце отново и отново го забравя.

Тя се облегна на рамото му и попита:

— Но ти не смяташ това за леконравно, нали?

— Не, Джеси. Съвсем не. Даже е трагично. По-добре да виждаме само светлата страна на нещата, иначе няма да мога повече да понеса това.

Колер, мъжът с кървавия списък, седеше в единия ъгъл на стаята точно под картините с траурните рамки, и водеше оживен разговор с автора на комедии Шлец. Бяха прибавили още двама генерали предатели към списъка, които незабавно, щом свършеше войната, трябваше да бъдат разстреляни.

Работеха сега и върху един втори списък — с членовете на ново емигрантско правителство. Бяха много заети. На всеки няколко дни издигаха някой нов министър или пък го сваляха. В момента се караха — не можеха да се споразумеят дали Розенберг и Хес трябва да бъдат екзекутирани, или само осъдени на доживотен затвор. Колер беше за екзекуция.

— Кой ще ги екзекутира? — попита приближилият се към тях Хирш.

Колер вдигна недоволно поглед към него.

— Господин Хирш, моля ви, оставете ни на спокойствие с вашите пораженчески забележки.

— Аз съм готов да се поставя на ваше разположение за екзекуцията. Само че при едно условие — вие ще разстреляте първия.

— Кой тук говори за разстрел? — попита Колер остро. — Просто войнишка смърт? Не. Това ще е добре дошло за тия! Даже и гилотината не става! Германският министър на вътрешните работи Фрик заповяда така наречените предатели да се убиват с брадва. От десет години това е закон в страната на поетите и мислителите. Същата участ трябва сега да сполети и нацистите. Вие да не искате да ги помилвате?

Джеси доприпка като разтревожена квачка.

— Не се карайте, Роберт! Доктор Босе пристигна. Иска да те поздрави!

Хирш се засмя и се остави да го отведат.

— Жалко — каза Колер. — Тъкмо исках да му…

Спрях се и го попитах:

— Какво тъкмо искахте? — Пристъпих една крачка към него и добавих: — На мен можете да кажете същото, което щяхте да кажете и на моя приятел Хирш. Даже е по-малко опасно.

— Вас пък какво ви засяга? Не се занимавайте с неща, които не са ваша работа!

Пристъпих още една крачка към него и леко го блъснах с юмрук в гърдите. Той се олюля и падна в креслото, пред което бе застанал. Ударът беше съвсем лек. Той не се изправи, остана да седи и само изсъска:

— Какво въобще ви засяга вас това? Вас, неверник такъв! Ариец! — изстреля това като някаква тежка обида.

Погледнах го изненадано и зачаках.

— Още нещо? — попитах го аз. Очаквах да чуя думата „нацист“. Подобно нещо не ми се случваше за пръв път.

Колер обаче мълчеше. Погледнах надолу към него.

— Искате да биете един седящ човек?

Изведнъж осъзнах комичността на ситуацията.

— Не — отвърнах аз. — За тази цел първо бих ви вдигнал.

Една от близначките ми предложи парче кейк. След коняка на Блек бях поогладнял и затова побързах да си взема. Другата близначка ми донесе чаша кафе.

— Както виждате — обърнах се към Колер, който прие и това като обида, — и без това вече нямам свободна ръка. А и никога не се бия с артисти, то е като да удряш в огледало.

Обърнах се и видях до себе си Лео Бах.

— Открих нещо — прошепна той. — Нещо за близначките. И двете са пуританки. Никоя не е курва. Това ми коства един костюм. Занесох го на химическо чистене. Тия вещици с техните кани с кафе са си направо чудовища. Ако ги щипнеш малко, хвърлят по тебе дори пълни чаши с мляко. Абсолютни садистки!

— Това ли е почистеният ти костюм?

— Не. Този е черният. Онзи беше сив. Много по-фин.

— Би трябвало да го дарим на музея за научни изследвания — предложих.

Доктор Босе беше сух мъж с малка тъмна брадичка. Седеше между настоящия търговец на чорапи и някогашен учен Шиндлер, и музиканта Лотц, понастоящем продавач на перални, а Джеси Щайн така го тъпчеше със сладкиши и кафе, като че дълго време е бил подложен на лечение с глад. Беше напуснал Германия преди войната, доста по-късно от повечето други.

— Трябваше да уча езици — заоплаква се той. — Не латински и гръцки, а английски. Сега щях да съм по-добре.

— Глупости! — възрази енергично Джеси. — Английския ще го научиш. А не ти върви, защото един подло те измами. Кажи си истината!

— Е, Джеси, има и по-лоши неща от това.

— Измамен и ограбен! — продължи да обяснява Джеси. Беше толкова развълнувана, че чак дантелите на роклята й трепереха. — Босе притежавал ценна колекция от пощенски марки. Най-добрите от тях дал на един приятел в Берлин, който получил разрешение да емигрира. Трябвало да ги съхранява, докато Босе успеел да се измъкне. Сега обаче същият този твърди, че никога нищо не бил получавал.

— Да не са му ги взели на границата? — попита Хирш. — Обикновено така правят.

— Не. Този мошеник бил по-хитър. Та нали ако кажел подобно нещо, щял с това да си признае, че е взел марките и Босе щял да получи известно, макар и не кой знае какво, право на обезщетение.

— Не, Джеси — възрази Хирш. — Не е така. Вие не сте имали никаква квитанция, нали? — попита той Босе.

— Разбира се, не. Беше изключено! Можеха да я намерят у мене.

— А марките у другия — допълни Хирш.

— Да. Марките у другия.

— Тогава и двамата щяхте да бъдете екзекутирани, нали? Той или вие. Затова и не е имало квитанция. Прав ли съм?

Босе кимна смутено.

— Затова не предприех нищо.

— И нищо не сте могли да предприемете.

— Роберт! — извика ядосано Джеси. — Нали не искаш да оправдаеш оня негодник?

— На колко долара приблизително възлизаше стойността на марките?

— Бяха най-добрите, които имах. Някой търговец би платил за тях сигурно около четири до пет хиляди долара.

— Цяло състояние! — извика Джеси разгорещено. — А сега Босе не може да заплати следването си!

— Прав сте — обърна се Босе към Хирш. — Все пак така е по-добре, отколкото ако ги бяха взели нацистите.

Джеси го погледна възмутено.

— Няма разлика, все пак така е по-добре! Защо просто не прокълнеш тоя тип от дъното на душата си?

— Каква полза, Джеси. Той все пак пое риска да изнесе марките зад граница.

— Направо ще ме изкарате от кожата ми! Все за разбиране говорите! А как мислите, че би постъпил един нацист? Би пребил мошеника до смърт!

— Ние не сме нацисти.

— А какво сме тогава? Вечните жертви?

Със сребристосивите си дантели Джеси приличаше на настръхнал папагал. Развеселен, Хирш я потупа нежно по рамото.

— Ти си последната макавейка, Джеси.

— Не се смей! Понякога мога да се задуша от яд! — Тя отново напълни чинията на Босе със сладкиши. — Яж поне, след като вече не можеш да си отмъстиш. — След това стана и изтръска дрехите си.

— Иди при Колер — каза Хирш. — Когато се върне, той ще изколи всичко живо. Той е неумолим отмъстител, тъкмо за теб, Джеси. Всичко си е записал. Опасявам се, че и мен вече ме има в неговия списък — осъден на няколко години затвор.

— Ах, този идиот. Всичко, което ще направи, ще бъде да отърчи до най-близкия театър за някоя роля.

Босе поклати неодобрително глава.

— Оставете го спокойно да си поиграе. Това е последната илюзия, която, за жалост, също ще рухне: илюзията, че по-късно ще ни посрещнат отсреща с радост и хиляди извинения за това, което са ни причинили. А там въобще не ни искат.

— Сега не. Но когато нацистите бъдат унищожени! — възрази търговецът на чорапи професор Шиндлер.

Босе го погледна:

— Видях какво се случи. Нацистите нито са паднали от Марс, нито са изнасилили Германия. В това вярват още само ония, които вече отдавна ги няма. Шест години слушах възторжените викове. Гледах филмите със зейналите, ревящи мутри на партийни конгреси, слушах кръвожадните крясъци на цяла дузина радиостанции, следях пресата. — Той отново се обърна към сегашния продавач на чорапи професор Шиндлер, и продължи: — Следях също и екзалтираното одобрително поведение на немската интелигенция — на представителите на промишлеността, на правосъдието, на науката също, господин професоре; всеки ден, в продължение на цели шест години. А колко бяха, в сравнение с това, онези мъже от двайсети юли, които се разбунтуваха? Само шепа хора. Едно безнадеждно малцинство. А после, какво? Всички те бяха изпратени от собствената си каста на бесилката. Вярно, сигурно има и почтени германци, но те винаги са били малцинство. От три хиляди професори през 1914-та, две хиляди и деветстотин бяха за войната, а само шейсет против нея. Така си и остана. През цялото това време толерантност съществуваше само сред малцинството, човечност също. Така че оставете на остаряващия мим детските му сънища и мечти. Пробуждането му ще е отвратително. Никой няма да го иска повече — Босе меланхолично се огледа. — И нас никой няма да ни иска. Ние сме само един неудобен упрек, от който те на всяка цена ще се опитат да се отърват.

Всички мълчаха…

 

 

Върнах се обратно в хотела. Следобедът у Джеси Щайн ме бе настроил меланхолично. Мислех си за Босе, който се опитваше да си изгради нов живот. През 1938-ма оставил жена си в Германия. Тя не била еврейка. Пет години издържала на натиска на Гестапо и не се развела. Само за това време цветущата жена се превърнала в невротизирана развалина. На всеки няколко седмици отвеждали Босе на разпит. Жена му и той всяка сутрин от четири до седем треперели; обикновено по това време идвали да го отведат. Разпитите понякога се провеждали чак на следващия ден или няколко дни по-късно. А междувременно затваряли Босе в една килия, в която били натъпкани и други евреи. Седели един до друг и се потели със студената пот на смъртния страх. През тези часове те се превърнали в някакво странно братство, уж си шепнели помежду си, а пък нищо не чували. Ослушвали се само да чуят какво става отвън, откъдето идвали стъпките на ботушите. Били в някакво негласно единство и всички се престрували, че уж можели взаимно да си помогнат с малкото съвети, които им били останали, а в същото време почти се мразели с някаква ужасяваща симпатия и антипатия, сякаш за всички тях имало само една-единствена възможност за бягство, но всеки един от тях поотделно намалявал шансовете на останалите.

Понякога елитът на германската нация измъквал навън един от тях с ритници, удари и ругатни, които двайсетгодишните юнаци смятали за необходими, за да изтикат напред един беззащитен човек. А след това никой в килията не обелвал нито дума. Всички чакали… Едва се осмелявали да си поемат дъх. Дори не смеели да се погледнат. Когато часове по-късно някоя купчина кървящо, потрепващо месо бивало захвърляно в килията, всички веднага мълчаливо се залавяли на работа. На Босе толкова често се налагало да участва в това, че помолил потъналата си в сълзи жена следващия път, когато дойдели да го вземат, да пъхне в костюма му допълнително още няколко носни кърпи — можело да ги използват за превръзки. Бинтове не си разрешавал да вземе със себе си. Щели да го обвинят, че вярва на приказки за ужасии и зверства, и незабавно да го задържат. Дори правенето на превръзки в килията било дейност, за която се изисквала голяма смелост. Имало случаи хора, които правели това, после да бъдат пребити до смърт заради обструкция. Босе бе разказал спомените си и за това, как изглеждали жертвите, когато ги довличали обратно. Те едва можели да се движат, някои шепнели с прегракналите си от викане гласове, а блуждаещите им очи, запазили последни искрици от някакво изражение, гледали трескаво от насечените им обезобразени лица.

— Имах късмет, не ме задържаха! — опитвали се да кажат те. Да те задържат означавало бавно да те смажат до смърт с ритници в мазето или да ти одерат кожата от работа в някой концентрационен лагер, а после да те изпратят на електрическия стол.

Босе всеки път се връщал обратно. Отдавна бил прехвърлил практиката си на някакъв друг лекар. Приемникът му предложил за нея трийсет хиляди марки, но после платил само хиляда. А стойността й възлизала на триста хиляди. Някакъв щурмфюрер измежду роднините на приемника му се появил един ден и поставил на Босе ултиматум да избира: или да бъде вкаран в затвора, защото е практикувал без разрешение, или да вземе хиляда марки и да издаде квитанция за трийсет хиляди. Босе знаел какво трябва да стори. Той издал квитанцията. След всички тези години жена му вече била напълно готова за лудницата, но все не искала да се разведе с него. Вярвала, че само тя го пази да не бъде изпратен в затвора. Понеже не била еврейка. Била съгласна да се разведе само ако Босе успеел да напусне страната. Искала да знае, че той е на сигурно място. Съвсем ненадейно на него му се усмихнало щастието. Щурмфюрерът, който междувременно бил станал оберщурмфюрер, една вечер го посетил. Бил облечен в цивилни дрехи и, след известно колебание, изплюл камъчето. Казал, че Босе трябвало да направи аборт на приятелката му. Бил женен, а жена му не искала и да знае за разните там националсоциалистически идеи за необходимостта от по-многобройно чистокръвно поколение, и за това, че децата можело да са и от две или три кръвни линии, стига само последните да са наследствено годни и чисти. Тя смятала собствената си кръвна линия за напълно достатъчна. Босе отказал. Предположил, че във всичко това имало някаква клопка. Предпазливо напомнил на оберщурмфюрера, че приемникът му също бил лекар, така че той спокойно можел да се обърне към него, нали му бил роднина, а освен това и — предпазливо намекнал за това — онзи му бил много задължен. Оберщурмфюрерът категорично отхвърлил предложението.

— Не иска, мръсникът — отговорил той. — Вече опипах почвата отдалече! Подлецът ми дръпна една националсоциалистическа реч за наследствеността, наследствената раса, и разните му там подобни щуротии. Вижте само какво се нарича благодарност! А аз на тоя тип му помогнах да установи практиката си!

Босе не открил нито следа от ирония в очите на добре охранения оберщурмфюрер.

— С вас е различно — обяснил мъжът. — Ще си остане между нас. А не вярвам, че тоя негодник, девер ми, при удобен случай ще си държи мутрата затворена. Или пък ще ме изнудва цял живот.

— Но и вие също бихте могли да го изнудвате за нелегално практикуване на аборт — осмелил се да отговори Босе.

— Аз съм само един обикновен войник — отвърнал оберщурмфюрерът. — Не разбирам много от всичките тия работи. При вас, докторче, всичко е много по-просто. Ние с вас се разбираме. На вас не ви разрешават да работите, а аз не бива да разрешавам да се правят аборти; с една дума, не съществува никакъв риск и за двама ни. Момичето ще дойде през нощта, а на сутринта ще си отиде обратно вкъщи. Става ли така?

— Не! — чул се гласът на госпожа Босе откъм вратата. Тя била подслушвала уплашено, изпълнена с лоши предчувствия. Досущ като някакъв разярен дух стояла в рамката на вратата и се държала здраво за нея, за да не падне.

Босе скочил.

— Остави ме! — извикала жената. — Чух всичко! Ти нищо подобно няма да направиш. Нищо, преди да си получил разрешително за напускане на страната. Това ще бъде цената за услугата. Уредете му го — обърнала се тя към оберщурмфюрера.

Той се опитал да й обясни, че това не било в неговите възможности. Тя обаче останала неумолима. Заплашила го с изнудване, щяла да го издаде на началството му. Той й се изсмял. Та кой би й повярвал? Щяло да бъде показание срещу показание. Неговото срещу нейното — на жената на един евреин.

— Не, на една арийка като вас — поправила го тя.

Тогава за първи път Босе чул от устата й тази смешна дума.

Освен това, добавила тя, нямало да бъде показание срещу показание, а едно срещу две. Момичето било бременно. Това само по себе си било неопровержимо показание.

Босе стоял, втренчил поглед в жена си. Никога не я бил виждал такава. Тя залитала, но издържала до края. Дори успяла да убеди оберщурмфюрера. Той опитал с обещания. Тя обаче, му нямала доверие.

— Първо разрешителното, после абортът.

Станало почти невъзможното. Оберщурмфюрерът имал достатъчно връзки, а и освен това жената дала гаранция, че ще се разведе. Двете неща помогнали. В хаоса на бюрокрацията на ужаса, от време на време са намирали и такива скрити оазиси. Около две седмици по-късно момичето дошло. Когато всичко вече свършило, оберщурмфюрерът признал пред Босе, че имал и трета причина да се обърне точно към него.

— Повече вярвам на някой лекар евреин, отколкото на тъпия си девер.

До самия край Босе очаквал клопка. Оберщурмфюрерът му дал като хонорар двеста марки. Босе отказал да приеме. Онзи му ги натъпкал в джоба.

— Може и да ви потрябват, докторче.

Той наистина обичал момичето. А Босе бил станал толкова недоверчив и странен, че дори не се сбогувал на тръгване с жена си. Надявал се така да подкупи съдбата. Внушил си, че ако си вземел сбогом с нея, щели да го върнат обратно. Измъкнал се невредим. Първо във Франция. После в Лисабон. А сега лежеше в една болница във Филаделфия и се разкайваше, че не е целунал жена си. Беше чувствителен човек и все не успяваше да превъзмогне болката си. Той много обичаше жена си. Никога повече не чул нищо за нея, скоро след това избухнала войната.

 

 

Пред хотел „Рауш“ беше спрял някакъв ролс-ройс с шофьор. Съвсем не подхождаше за това място. Беше в пълен дисонанс.

— Ето го и истинският ви придружител — чух Мойков да казва на някого към плюшената стая.

Мария Фиола се показа зад ъгъла с палмите. Носеше светъл тесен костюм за езда и изглеждаше много млада в него.

— Ваш ли е ролс-ройсът отвън? — попитах я аз.

Тя се засмя.

— Взет е назаем! Използвахме го за спортните снимки. Назаем, както всичко, което имам — дрехите, в които ме снимат, и бижутата, които нося към тях. Дори този костюм за езда! Аз въобще не мога да яздя. Нищо по мен не е истинско.

— Напротив — възразих аз, — тиарата на Мария Антоанета е истинска. А явно и ролс-ройсът.

— Така е, но нищо не е мое. Аз мамя с истински неща. Така по-точно ли е?

— Много по-опасно е — отговорих и я погледнах.

— Тя си търси придружител — обясни Мойков. — Взела е ролс-ройса за тази вечер. Утре трябва да го върне обратно. Не би ли искал, случайно, една вечер да разгледаш света като авантюрист?

— Това го правя от много години насам. Не толкова изискано. Ще бъде нещо ново за мен.

— Добре тогава.

Мислено преброих парите си. Бяха достатъчно, дори като за такъв ролс-ройс. Носех в джоба си и комисионната за синьото молитвено килимче.

— Къде ще вечеряме? — попитах аз. — Във „Воазен“ ли?

„Воазен“ беше единственият добър ресторант, който познавах. Александър Силвър ни бе водил там на вечеря с брат си Арнолд. Не бях забравил за пастета от гъши дроб.

— Във „Воазен“ няма да ме пуснат вечер в този маймунски костюм — отговори Мария Фиола. — Пък и аз вечерях. Шофьорът също. Спортната фирма беше спретнала малък бюфет. А вие? Може би имате някъде из града скътани нови запаси от вашия неизчерпаем гулаш?

— Не. Само малко останала шоколадова торта, няколко краставички и парче черен хляб. Съвсем недостатъчно.

— Краставичките бихме могли да вземем. Хляба също. Всъщност, в колата има и бутилка водка.

Мойков наостри уши:

— Руска ли?

— Мисля, че да. Елате с нас до колата, Владимир Иванович. Сам можете да прецените. Вземете си само една голяма чаша — покани го Мария Фиола.

Последвахме я. Водката наистина беше руска. Мария напълни догоре чашата на Мойков. Напитката беше леденостудена. В ролс-ройса имаше малко вградено барче. Мойков блажено отпи глътка, а после вдигна глава нагоре. Приличаше на пиещ вода гълъб.

— Какво представлява човек пред това!

— Отчаянието на истинския художник пред оригинала! — изкоментирах аз. — Учи се, Владимир! Не се отказвай. И твоята „Зубровка“ не е толкова лоша!

— Даже е по-добра — поясни нежно Мария Фиола. — Има си своя магия: утехата за печалните. Наздраве, Владимир Иванович!

Поехме по Пето авеню в посока Сентръл парк. Беше много горещо. Откъм зоологическата градина се носеше вечерният рев на лъвовете. Езерата бяха застинали неподвижно и като че ли бяха от олово.

— Задушавам се в този костюм — каза Мария Фиола и спусна единия транспарант на стъклото, което отделяше шофьора от нас. На страничните стъкла имаше подвижни щори. Те превърнаха колата в стая, в която нищо не можеше да се види. Мария отвори някакъв сак. — Трябва да се облека по-леко. За щастие си взех старата рокля. — Тя съблече жакета си и събу късите, меки черни кожени ботуши за езда. След това започна да събува панталоните си. Нямаше много място в колата, въпреки че седалките бяха широки и удобни. Аз не можех много да й помогна. Седях спокойно в жужащия здрач и усещах парфюма, който се разнасяше из колата, докато се събличаше. Правеше това напълно невъзмутимо. Не се притесняваше от нищо. Навярно си мислеше, че аз и без това съм я виждал полугола на снимките. Беше вярно, но тогава имаше много хора около нас и беше съвсем светло. А сега седяхме плътно един до друг, бе почти тъмно, топло, и ние бяхме сами.

— Колко сте почернели само — възкликнах аз.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Никога не оставам бяла. Пека се на слънце. В Калифорния или в Мексико, или във Флорида. Все някъде е топло. А нас непрекъснато ни изпращат в различни посоки на снимки или на модно ревю.

Гласът й бе по-дълбок от обикновено. Хрумна ми, че когато са голи, жените говорят някак по-различно, отколкото когато са облечени. Мария Фиола протегна дългите си крака и сгъна панталоните си за езда. Прибра ги в сака си и извади оттам бяла рокля. Беше много хубава. Стройна, но кокалите й никъде не изпъкваха. Бе тъкмо това, което във Франция наричаха „фос мегр“. Желаех я силно, но не помръднах. Никак не си падах по гротескни изнасилвания в автомобили. Шофьорът, освен това, още беше там.

Без да вдига щорите, Мария Фиола отвори стъклото до себе си. Морският вятър нахлу вътре в колата и се смеси с парфюма й.

— Само още минутка — помоли тя. — След това ще си облека роклята. Водката е в малкото барче. Там има също и чаши.

— Много е горещо за водка — казах аз. — Дори и за руска.

Тя отвори очи.

— Мисля, че има и няколко много малки бутилки шампанско. Колата е добре оборудвана. Собственикът й има нещо общо с външната политика. Оттам и водката. Във Вашингтон има руско посолство. А нали и руснаците са наши съюзници. Може ли да ми подадеш една краставичка?

Развих пергаментовата хартия и й подадох пакета. Тя не носеше сутиен, ала и не беше необходимо. Носеше само копринен чорапогащник. Не изглеждаше разгорещена. По-скоро хладна и много спокойна.

— Колко са хубави! — извика възторжено тя. — Сега една малка глътчица водка. Само един сантиметър, не повече!

Намерих чашите. Бяха от много фин кристал. Явно мъжът, на когото принадлежеше колата, имаше вкус.

— А вие не искате ли? — попита Мария. Не ми се вярваше, че мъжът с ролс-ройса въобще ще се интересува дали и аз щях да си пийна от неговата водка или не.

— Но така против волята си ставам паразит.

Тя се засмя. Смехът й също бе някак по-дълбок, отколкото през деня, когато беше облечена.

— А защо не станете такъв по своя воля? Много по-приятно е.

— И това е вярно — отвърнах и сипах една чашка. — Наздраве!

— Наздраве, Лудвиг.

Мария Фиола първо се мушна в роклята, а след това извади чифт бели сандали и ги обу. После вдигна щорите на стъклата. Синята вечерна светлина се изсипа в колата. Слънцето тъкмо залязваше. Бяхме близо до музея Метрополитън. Червените отблясъци на заревото заляха колата така неочаквано, че чак се стреснах. Музеят, величественият залез — къде ли бях виждал вече всичко това? Не исках да призная пред себе си, но веднага се сетих. Тъмната фигура пред прозореца, необикновено ярката светлина, хората в безсъзнание на пода и безучастният глас със саксонски акцент. „Продължавайте, следващият“.

Чувах, че Мария Фиола ми говори нещо, но не я разбирах. Цял порой от спомени нахлу в главата ми. А после като че някой започна да стърже в нея с електрически трион. Из един път всичко отново изникна пред очите ми. Механично посегнах към чашата и отпих. Мария Фиола отново каза нещо. Кимнах и я погледнах. Все още не я разбирах. Загубил ума и дума, гледах само втренчено пред себе си. Тя беше останала някъде много далеч. Направи ми някакъв знак с ръка. Аз вдигнах бутилката. Тя отрицателно поклати глава и се засмя. В този момент гласът й отново стана разбираем за мен.

— Искате ли да слезем тук? — попита тя. — Нали това е вашият квартал Йорквил.

— Да, добре — съгласих се аз.

Бях радостен, че най-сетне слизам. Мария размени няколко думи с шофьора. Огледах наоколо и си поех дълбоко въздух. Широка улица, къщи, небе и въздух.

— Къде сме? — попитах.

— На седемдесет и шеста улица. В Германия.

— В Германия ли?

— В Йорквил. В немския квартал. Никога ли не сте били тук?

— Не.

— Искате ли да си тръгваме?

Поклатих отрицателно глава. Тя ме наблюдаваше отстрани. Не разбирах защо ме беше довела тук, но и не смеех да попитам. Със сигурност, обаче, не от великодушие.

Улицата, макар че беше широка, веднага ми напомни на грозен германски средно голям град. Сладкарници, бирарии и магазини с наденички ограждаха пътя от двете страни.

— Това е кафене „Райгер“ — обясни Мария. — Известно със своите сладкиши. Германците са големи любители на сладкишите, нали?

— Да — потвърдих аз и добавих малко иронично, но все пак дружелюбно: — Любители на сладкишите и наденичките. Така както италианците на макароните. Ах, тези банални обобщения! Нищо не може да се сравни с тях.

Не исках да бъда въвлечен в някой от тези толкова глупави спорове. Не и сега.

Крачехме мълчаливо през квартала. Беше тягостно. Струваше ми се, че по някакъв странен налудничав начин виждам всичко удвоено. Чувах немския, който се говореше около мен и неведнъж се стрясках, почти очаквах да видя как хората на Гестапо дебнат зад вратите на магазините. Толкова силно беше това почти шизофренно усещане, което ме подмяташе насам-натам между сигурността, омразата и страха, че се чувствах като някакъв неопитен въжеиграч, олюляващ се на изпънато въже между къщите с немски надписи, без защитна мрежа под себе си.

Тези надписи се стоварваха върху ми като удари. Бяха безобидни. Не и за мен. Носеха някакъв двояк, тъмен смисъл, също като хората, които минаваха наоколо и имаха делничен вид. Но аз знаех, че можеха да бъдат и съвсем други.

— Кафене „Хилденбург“ — посочи Мария Фиола.

Тя вървеше редом до мен с леката си полюляваща се походка на манекен, силно желана, но някак ужасно далечна и недостижима. Изглежда не усещаше мухлясалата миризма на малкия град, която почти ме задушаване — тази смес от порядъчност, ефирна уютност и безкритично покорство, която всеки миг можеше да се преобрази в своята противоположност.

— Колко спокойно е тук! — възкликна тя.

Познавах това спокойствие. В концентрационните лагери пред бараките на смъртта цъфтяха мушката, а всяка неделя свиреше лагерният оркестър. През това време затворниците бавно биваха пребивани с камшици или пък обесвани. Неслучайно за Химлер се знаеше, че обичал нежно ангорските си зайчета и не разрешавал да се заколи нито едно от тях. Затова пък, що се отнасяло до децата на евреите, о, тях вече можело да ги колят с хиляди. Усетих в жилите си някакво леко потрепване. Изведнъж почувствах, че не мога да си представя какво ще стане след малко. Наистина, всичко беше по-различно. Исках да се върна обратно, за да потърся убиеца на баща си, а не защото исках да живея отново там. В този момент осъзнах, че никога няма да бъда в състояние да сторя подобно нещо. Пред очите ми винаги щеше да изниква все същата шизофренна, раздвоена представа за безобидния еснаф и покорния убиец, слети в едно. Съзнавах, че никога вече не ще мога да ги отделя един от друг. Твърде често ми се беше случвало. А и аз самият го исках. Бях изправен пред някаква отвесна черна стена, която не можех да надскоча.

Това бяха убийствата, разкъсали живота ми. Не можех да помисля за тях, без да се развълнувам силно и дни наред да не мога да се успокоя. Нищо не можеше да продължи, преди те да намерят възмездие. Възмездие, не мъст. Заличени заедно с живота на убитите.

Почти бях забравил за Мария Фиола. Сега отново я видях. Стоеше пред един магазин за обувки и разглеждаше критично витрината, приведена като ловец в засада и толкова съсредоточена, че и тя напълно беше забравила за мен. Обля ме приятна вълна от топлота. Тъкмо защото бяхме така различни, не знаехме и нищо един за друг. Това я правеше неуязвима и скъпа за мен, превръщаше я в източник на някаква интимна радост, която никога нямаше да се изроди в блудкава фамилиарност. Придаваше й някаква увереност, а и на мен също. Защото животът на всеки от нас можеше да върви редом с този на другия само при условие, че двамата не се обвързвахме взаимно. Само така можеше да остане място и за мъничко кристално щастие, без това да ни кара да се чувстваме предатели и без да се докосва до миналото ни.

— Открихте ли нещо? — попитах я аз.

Тя вдигна поглед нагоре.

— Всичко е твърде тежко, твърде солидно за мен — отговори тя и ме попита на свой ред: — А вие?

— Нищо — отвърнах аз. — Нищо! Съвсем нищо!

Погледна ме внимателно.

— Човек не трябва да се връща назад, нали?

— Човек не може да се върне обратно — уточних.

Тя се засмя.

— Това все пак му дава известна свобода, не мислите ли? Като на птиците от легендата, които имат само криле, но не и крака.

Кимнах в знак на съгласие и я попитах:

— Защо ме доведохте тук?

— Просто случайност — отвърна, без да се замисли тя. — Нали искахте да слезете?

„Може би беше чиста случайност“, помислих си. Не вярвах в случайности. Внезапно осъзнах колко голямо беше сходството между спокойствието в тази нацистка твърдина и разрушенията във Флоренция. Всеки от нас таеше в себе си враждебни чувства, които само чакаха удобния момент, за да изскочат наяве. Не й отговорих. Докато тя мълчеше, отговорът щеше да бъде само ненужно предизвикателство, напразен удар без цел.

Стигнахме до една сладкарница, която бе претъпкана с хора. Отвътре ехтеше музика. Народни песни. Загледах се втренчено в лицата наоколо. Всеки от тези хора, които сега със светнали очи ядяха бита сметана и франкфуртски сладкиши, можеше изведнъж да се преобрази във върколак, готов да изпълни дадената му заповед за екзекуция, фактът, че всички те сега живееха в Америка, съвсем не променяше нещата, а обикновено ги превръщаше в още по-яростни патриоти.

— Американците са много великодушни — подметнах аз. — Не задържат никого под арест.

— Напротив, японците в Калифорния — възрази Мария. — Германските емигранти там също трябва до осем часа да са се прибрали вкъщи. Не им разрешават и да се отдалечават на разстояние повече от осем километра от лагера. Аз бях там — каза тя и като се разсмя, добави: — Улучват все тия, дето не трябва.

— В повечето случаи е така.

От една голяма кръчма се разнесе духова музика. Немски маршове. Кървавици висяха по прозорците. Всеки момент очаквах да чуя и марша Хорст-Весел.

— На мен ми стига толкова — казах аз.

— И на мен — отговори Мария. — Обувките тук изглежда са предназначени за маршируване, не за танци.

— Връщаме ли се?

— Да, хайде да се връщаме обратно в Америка — предложи тя.

Седяхме в един ресторант в Сентръл парк. Пред нас се бяха ширнали ливади, откъм океана подухваше хладен вятър, от далечината се носеха ударите на весла. Падна нощ. По дърветата плъзнаха сините й сенки. Всичко притихна.

— Колко си почерняла — прошепнах й аз.

— Това вече го каза в колата.

— Беше преди сто години. Междувременно бях в Германия и отново успях да се изплъзна оттам. Колко си почерняла! И как блести косата ти на тази светлина! Това е италианска светлина. Светлината на Фиезоле вечер.

— Ти бил ли си там?

— Съвсем наблизо. Във Флоренция, в затвора. Но и там имаше светлина.

— Защо си бил в затвора?

— Нямах документи. Но скоро ме пуснаха и трябваше да напусна страната. Познавам тази светлина, освен това и от италианските картини. Тя е така загадъчна, съставена от стотици блестящи цветни сенки. Такава като косите и лицето ти сега.

— Косите ми са сплъстени и без блясък, когато съм нещастна — отвърна Мария. — Кожата ми също повяхва, когато съм сама. Направо съм едно нищо, когато съм сама. Тогава изплуват всичките ми лоши качества.

Келнерът ни донесе бутилка чилийско бяло вино. Чувствах се така, сякаш бях избегнал голяма опасност. Възкръсналият страх, възкръсналата омраза и възкръсналото отчаяние изведнъж отново останаха някъде далеч зад мен, там, където се опитвах да ги изгоня и убия до мига, в който аз самият щях да бъде умъртвен от тях. В Йорквил те ме бяха докоснали с окървавените лица на спомена, но на мен все пак ми се струваше, че им се бях изплъзнал. Единственото, което усещах сега, беше някакво дълбоко спокойствие, каквото отдавна не бях изпитвал. И ми се струваше, че няма нищо по-важно в този момент от птичките, които подскачаха върху масата ни, за да си клъвнат трохички, от златистото вино в чашата ми и лицето пред мен, което светеше в здрача. Поех си дълбоко въздух.

— Изплъзнах се.

— Наздраве! — каза Мария Фиола и добави: — Аз също.

Не попитах от какво се беше изплъзнала тя. Сигурно не беше точно това, за което си мислех аз.

— В Гран гиньол в Париж веднъж гледах едноактна пиеса — започнах да разказвам аз. — Двама седяха в един балон гондола. Единият гледаше втренчено надолу през далекогледа. Изведнъж се разнесе страхотен трясък. Мъжът, който държеше далекогледа, го изтърва на пода, и като се обърна към придружителката си, каза: „Тъкмо експлодира“, и добави след малко: „Земята. А сега какво?“

— Хубаво начало — каза Мария. — И как свърши пиесата?

— Както винаги в Гран гиньол. С катастрофа. Това, разбира се, невинаги е единственият възможен финал.

Тя се засмя.

— Двама в един балон. Без земя, без родина. Какво ли става, когато човек мрази самотата и смята, че щастието е само едно огледало. Едно безкрайно огледало, което отново и отново отразява единствено и само себе си. Наздраве, Лудвиг! Хубаво е да бъдеш свободен. Когато не си сам. Това противоречие ли е?