Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (41)

Осемдневната коледна ваканция премина като сън. Но нищо не беше, както през лятната ваканция — сякаш бяхме попаднали в друга страна.

В шест часа сутринта беше още тъмно. Събуждах се зъзнейки и слизах да запаля огъня, после сварявах кафето, което бях смлял от вечерта, за да не събудя мама. През това време татко се бръснеше. След малко дочувахме отдалече скърцането на чичовото колело — той беше точен като влак. Носът му беше червен като ягода, мустаците му бяха посипани със скреж и той с все сила потриваше ръце, като много доволен човек.

Закусвахме край огъня, разговаряйки тихо. После стъпките на Лилѝ отекваха по скования от студа път.

Аз му наливах пълна чаша кафе. Той първо отказваше: „вече съм пил“, но това не беше вярно. После тръгвахме четиримата, преди още да се е съмнало.

По кадифеното, лилаво небе блестяха безброй звезди. Това не бяха летните звезди, от които се излъчваше мека светлина. Тези звезди трепкаха сурово, ясни и студени, сякаш изкристализирали в нощния мраз.

Над Червена глава, чиито очертания се различаваха в мрака, висеше като фенер някаква голяма планета. Тя изглеждаше толкова близо, че ни се струваше, че зад нея ще видим цялата вселена. Никакъв звук, никакъв шепот. И в леденото мълчание стъпките ни отекваха по скованата от студа земя.

Яребиците бяха станали плашливи и ехото — по-отчетливо през зимата, ги предупреждаваше, че се приближаваме.

Все пак ловците убиха четири големи заека, няколко бекаса и доста по-дребни зайци. А пък нашите примки толкова редовно ни снабдяваха с дроздове и чучулиги, че в тези ежедневни успехи започна да ни липсва изненадата. Вее пак аз бях радостен и горд, че довърших един мишелов, голям колкото разтворен чадър. Баща ми го свали от облаците, в дъното на падината на Лансло. Паднала по гръб и с нокти във въздуха, хищната птица ме гледаше как се приближавам към нея. Жълтите й очи светеха заплашително и с омраза. С удоволствие си помислих, че това е ястребът, който едва не ми изкълва очите, и свирепо го доубих с камъни.

Връщахме се от лов едва привечер и, изтегнати по корем пред големия огън, запален от смолисти дърва, ние децата играехме на дама, на домино или на „гъска“^[1], а баща ми свиреше на флейта. Понякога цялото семейство играеше на лото.

От шест часа и половина шишчетата се въртяха, а жълтеникавата мазнина на сочните дроздове капеше над дебели, позапържени филии селски хляб.

Незабравими и хубави дни! Сутрин те ми изглеждаха безкрайни, но щом удари часът на тръгването, стори ми се, че са били кратки, като миг…

Последната вечер мама приготвяше багажа и ме видя така нажален, се обърна към баща ми:

— Жозеф, трябва да идваме тук всяка събота.

— Когато прекарат трамвай, може би ще е възможно — отвърна татко. — Но сега за сега.

— Когато прекарат трамвай, децата ще имат мустаци. Погледни ги — никога не са изглеждали толкова добре, а и аз никога не съм яла така сладко.

— Виждам, виждам — повтори татко замислено. — Но пътят е четири часа! Ние ще бъдем тук събота вечерта в осем часа и ще трябва да се връщаме обратно в неделя следобед.

— А защо не в понеделник сутринта?

— Защото, както знаеш, трябва да съм в училище точно в осем часа.

— Намислила съм нещо — каза мама.

— Какво?

— Ще видиш.

Баща ми се изненада, помисли малко и каза:

— Знам за какво мислиш.

— Не, не знаеш. Но не ме питай повече. Тайна. И ще научиш само ако успея.

— Добре — отвърна татко. — Ще почакаме.