Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (19)

Лилѝ дълго удря обувките си о каменния праг, за да ги изчисти от калта, и учтиво поздрави присъствуващите, които весело му отвърнаха, продължавайки отвратителните си приготовления.

Лилѝ се приближи към мен и каза:

— Трябва да обиколим примките. Ако чакаме до утре, онези от Алош могат да ги вземат.

— Смяташ да излезеш на този дъжд? — попита ужасено мама. — Или ти се иска да хванеш някоя пневмония?

Това беше най-страшната болест по онова време. Но аз много се радвах да се махна от тази стая, където не можех да говоря свободно. И взех да настоявам:

— Виж какво, мамо, аз ще си сложа пелерината с качулката, а Лилѝ ще вземе пелерината на Пол.

— Не се тревожете, госпожо — обади се Лили, — дъждът вече понамаля и няма вятър.

Баща ми се намеси:

— Това е последният ден. Трябва само добре да се облекат и да им напъхаме вестници в гърба и на гърдите. И да си обуят обувки, не гуменки. В края на краищата не са от захар и времето май взе да се оправя.

— Ами ако пак започне като вчера? — разтревожено попита мама.

— Вчера благополучно се прибрахме, въпреки че имаше мъгла. А днес няма.

Тя ни облече. Между плетената жилетка и ризата ми напъха няколко броя от „Пти Провансал“, сгънат на четири. Сложи вестници и на гърба ми. След това трябваше да облека два пуловера един връз друг, после блузата старателно закопчана, после сукнената пелерина и най-накрая мама ми нахлупи баретата чак до ушите и дръпна отгоре островърхата качулка, като на джуджетата на Снежанка.

През това време леля ми Роз навличаше Лилѝ по същия начин. Пелерината на Пол му беше възкъса, но поне му предпазваше главата и раменете. Като излязохме от къщи, дъждът спря и един слънчев лъч изведнъж се плъзна по блестящите маслини.

— По-бързо — подвикнах аз. — Те ще ходят на лов и пак ще трябва да им служа като куче, а днес не ми се иска. Щом като тръгват утре, нека си ловуват сами!

Ние скоро бяхме на сигурно място под боровете. Две минути по-късно чухме протяжен зов — беше гласът на чичо Жул, но само ехото му отвърна.

Въпреки лошото време нашите примки имаха голям успех и когато стигнахме до Фон Брегет, торбичките ни бяха вече претъпкани с белогъзки и чучулиги.

Този успех, който доказваше безсмислието и жестокостта на утрешното тръгване, само още повече усили мъката ми. Понеже бяхме стигнали най-високата тераса на Тауме, където бяхме заложили последните примки, умисленият Лилѝ тихичко ми каза:

— Все пак жалко. Има крилати мравки за цялата зима.

Знаех, че имаше крилати мравки. Знаех го, уви, твърде добре. И нищо не отговорих.

Той изведнъж се хвърли към края на бърдото, където се извисяваше една голяма хвойна, наведе се и вдигна с върха на пръстите си някаква птица, която първоначално помислих за дребен гълъб. Той извика:

— Първият смрикар!

Приближих се и видях, че държи голям хвойнов дрозд. Главата му беше синкавосива и от червеникавата шия до бялото коремче се спускаха като ветрило черни точици. Птицата тежеше в ръката ми. Докато аз тъжно я разглеждах, Лилѝ извика:

— Чуваш ли?

В боровете край нас чух крясъка на многобройни птици. Приличаше на крясъка на сврака, но без шумната вулгарност, без предизвикателството на птицата-крадла. Напротив, гласът им беше гърлен и нежен, малко тъжен, песничката на есента. Тези дроздове идваха, а аз тръгвах.

— Утре — каза Лилѝ — ще приготвя примките за дроздове на Батистен и ще ги заложа утре вечер и ти обещавам, че в понеделник сутринта ще ми трябват две торби, за да ги нося.

— В понеделник ще си на училище — отвърнах сухо.

— Как пък не! Като кажа на мама, че смрикарите са пристигнали и че мога да изкарам петнайсет-двайсет франка на ден, тя няма да е толкова глупава, та да ме прати на училище. До петък, а може би и до другия понеделник ще съм си спокоен.

И тогава си го представих съвсем сам да крачи по напечената от слънцето пустееща земя, прекосяващ шубраци и хвойнови храсти, докато аз седя под ниския таван на класната стая, срещу черната дъска, изпълнена с квадрати и ромбове.

Гърлото ми изведнъж се сви, обзе ме гняв и отчаяние. Взех да викам, да плача, да тропам с крака, да хълцам, да се търкалям по камънака, а „Пти Провансал“ шумолеше на гърдите и на гърба ми. Виках с все глас:

— Не! Не! Няма да тръгна! Не! Не искам да ходя там! Няма да отида! Не! Няма да отида!

Ятото се скри в долината, а Лилѝ, потресен от това отчаяние, ме стисна в прегръдките си, мачкайки между двете ни разбити сърца страниците на „Пти Провансал“, сгънати шестнайсет пъти.

— Ще се разболееш! — повтаряше той. — Не бива да взимаш нещата толкова навътре. Чуй какво ще ти кажа! Чуй ме.

Слушах го, но какво повече можеше да ми каже той? Нищо, освен да ми засвидетелствува приятелството си.

Засрамен от слабостта си, аз внезапно направих усилие над себе си и казах ясно:

— Щом насила ме карат да се върна в града, ще се оставя да умра от глад. Вече започнах. От сутринта нищо не съм ял.

Това признание разтревожи Лилѝ:

— Съвсем нищо ли?

— Нито хапка.

— Имам ябълки — каза той, като ровеше в торбичката си.

— Не, не искам. Нищо не искам.

Отказах толкова сърдито, че той не настоя повече.

След доста дълго мълчание, заявих:

— Решението ми е твърдо. Щом толкова им се тръгва, да си тръгват сами. Аз оставам тук.

За да покажа, че няма да променя решението си, отидох и седнах на един голям камък, като кръстосах ръце на гърдите си. Лилѝ смаяно ме гледаше:

— И как ще го направиш?

— Уха! — извиках аз. — Да не мислиш, че е трудно! Утре сутринта, а може и тази нощ, ще си стегна вързопа и ще се скрия в малката пещера под Тауме.

Той се ококори:

— Нима ще го направиш?

— Не ме познаваш.

— Те веднага ще почнат да те търсят.

— И няма да ме намерят.

— Тогава ще кажат на стражарите и на пъдаря от Алош.

— Щом никой не знае това скривалище — нали ти така ми каза, — значи и те няма да ме намерят. И освен това аз ще напиша писмо на татко и ще го оставя на кревата си. Ще му кажа да не ме търси, защото съм ненамираем и че ако повика стражарите, ще се хвърля от някой рид. Аз го знам. Той ще ме разбере и никому нищо няма да каже.

— Все пак я̀ката ще се разтревожи.

— Той още повече ще се разтревожи, ако умра вкъщи.

Този аргумент убеди и мене самия и потвърди неотменното ми решение, но Лилѝ, след като размисли, рече:

— Много ми се иска да останеш. Но какво ще ядеш в планината?

— Първо, ще взема със себе си разни неща. Вкъщи има шоколад и цяла кутия с бисквити. После, струва ми се, че си чул да се говори за някакъв отшелник, който останал повече от двайсет години в пещерата на Пас Тан. Ще направя като него: ще търся аспержи, охлюви, гъби, ще посадя нахут.

— Ти не знаеш как да го печеш.

— Ще се науча. Ще отида и до Пондран и ще задигна сливи от Румиьо, той никога не ги бере. Ще изсуша смокини, бадеми, круши, ще събирам черници, трънки.

Той не изглеждаше много убеден и аз леко се ядосах:

— Вижда се, че никога нищо не четеш. А пък аз съм прочел десетки книги! И мога да ти кажа, че има много хора, които чудесно се оправят сред дивите гори. При това там е пълно с отровни паяци, които няма да се поберат и в цял супник и скачат право в лицето ти, и змии боа, които висят от клоните, и вампири, които смучат кръвта ти докато спиш, и свирепи индианци, които те дебнат, за да те скалпират. А тук няма индианци, няма диви животни.

Малко се поколебах, после добавих:

— Освен диви прасета.

— Не — отговори Лилѝ, — през зимата няма.

— Защо?

— Жаждата ги кара да идват насам. През зимата имат вода и си стоят в планината, откъм страната на Сен Виктоар.

Това беше голяма и успокоителна новина, защото вътрешностите на клетия еднорък бракониер понякога се проточваха по пътеките на съня ми.

— Трудно ще бъде спането през нощта — каза Лилѝ.

— Ще си направя легло от бауко в някой ъгъл на пещерата. Все едно че спиш на дюшек. И ако искаш да знаеш, с всичко се свиква. Ти, разбира се, не си чувал за Робинзон Крузо, но аз съм изчел всичко за него. Той е бил моряк, плувал е като риба, но не е умеел да тича, защото на корабите има много малко място. Е, и какво мислиш? След корабокрушение, на един остров след три месеца тичал така бързо, че хващал диви кози.

— Ха, ха — изсмя се Лилѝ — виж ми окото! Този тип не го познавам, но знам козите. Ако той ти е разказал това, да знаеш, че здравата те е излъгал.

— Щом ти казвам, че е напечатано в книга, която струва скъпо, как ще е лъжа!

Нямаше как да ми отговори, трябваше да отстъпи, но той го стори, без да се предава:

— Ако козите са били трудни, не отричам, но ако седнеш да лови козите на баща ми.

— Нямам такива намерения. Просто исках да ти дам пример как се свиква с всичко. Ако един ден хвана някоя коза на баща ти, ще изцъркам чаша мляко и ще я пусна.

— Напълно е възможно и никой няма да забележи — каза Лилѝ.

Така разговорът продължи чак до обед.

Малко по малко, докато пред очите му се разгръщаше картината на новия ми живот, той се остави да го убедя. Първо заяви, че ще попълни хранителните ми запаси, като отмъкне един чувал картофи от килера на майка си и най-малко два салама. И ми обеща всеки ден да заделя за мен половината от хляба и парчето шоколад, които му се полагат. После, понеже разсъждаваше практично, завъртя разговора около парите:

— И ще хващаме по дванайсетина дрозда — каза той. — Вкъщи ще нося само половината, а другата половина ще продаваме на странноприемницата в Пишори. С тези пари ще можеш да си купуваш хляб в Обан.

— Ще продавам и охлюви на пазара.

— Ами копъра? Билкарят от Ла Валентин дава по три петачета килото.

— Ще правя китки и ти ще му ги носиш.

— И с тези пари ще купуваме примки за зайци.

— И тънка жица, за да си правим примки сами. Ако хванем голям заек, ще струва най-малко пет франка!

— И клей, за да ловим дроздовете живи. За жив дрозд плащат шест франка.

Когато се надигнах да си вървя, едно огромно ято скорци закръжи и се спусна над боровата горичка. На внезапно оживилите се върхове бяха кацнали стотици птици. Бях смаян и очарован.

— Всяка година — ми каза Лилѝ — те остават тук най-малко петнайсет дни. Щом си изберат някое дърво, всяка вечер се връщат на него. С петдесет примки, представяш ли си какво щяхме да хванем днес?

— Чичо Жул ми е казвал, че тези птици могат да се опитомяват.

— Разбира се — отговори Лилѝ. — Брат ми имаше един скорец и той говореше, но само по нашенски.

— О — извиках. — Аз пък ще ги уча френски.

— Не знам как ще стане — отвърна Лилѝ, — това са селски птици.

Ние се спуснахме с широка крачка, правейки хиляди планове.

Виждах се как скитам по ридовете на Тауме, с развети коси, с ръце в джобовете, с предания скорец кацнал на рамото ми, който лекичко ме клъвва по ухото и ми говори.