Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (25)

Когато се събудих, дневната светлина се промъкваше през лунната дупчица и Пол вече не беше в леглото си. Отворих прозореца — валеше. Не някоя хубава гръмотевична буря, в лилави отблясъци, а нескончаем тих дъжд.

Изведнъж чух шум от колела и видях да излиза откъм ъгъла на къщата първо Франсоа, който водеше мулето, а после се показа и каруцата. Над нея стърчеше голям разперен чадър. Леля Роз, увита в одеяло, се беше сгушила под това съоръжение. Тя беше заобиколена от багажа ни, в лявата си ръка държеше малкия братовчед, в дясната сестричката ни. От това заключих, че мама и татко бяха отказали да се качат в каруцата, която и без това беше претоварена.

Чичо Жул я следваше под друг чадър. Той буташе колелото си и го видях как се отдалечава по тъжния път на завръщането.

Намерих близките си, насядали край масата заедно с Лилѝ, да закусват с голям апетит.

Появата ми бе посрещната с овации. Баща ми изглеждаше някак странен.

— Като за последна нощ мъката не ти попречи да спиш — смеейки се каза той.

— Той хърка — извика Пол. — Аз лекичко подръпнах косата му, за да го събудя, но той не ме усети.

— Преуморил се е — каза татко. — Сега яж, защото е девет часът, а ще пристигнем вкъщи най-рано в един, въпреки неделния превоз, на който разчитаме.

Аз си изгълтах филиите. Пред Лилѝ ме беше срам от неуспеха и го поглеждах само крадешком. Понеже не знаех какво да кажа, попитах:

— Защо другите тръгнаха?

— Защото Франсоа трябва да закара зеленчуците си на пазара преди десет часа — отвърна мама. — Леля Роз ще ни чака при Дюрбек, на спирката.

Ние тръгнахме под дъжда, наметнати с пелерини. Лилѝ, прикрил главата си с един чувал, пожела на всяка цена да ни изпрати. В браздите, оставени от колелата на каруцата, течаха малки ручейчета, всички шумове бяха приглушени, не срещнахме жив човек.

На края на селото, пред зеления навес, ни чакаше конски впряг. Леля Роз с децата вече се беше настанила сред тълпата от празнично облечени селяни.

Това беше дълга зелена кола и от покрива й висяха къси перденца от платно, украсени с канапени ресни. Двата коня ровеха земята с предните копита, а кочияшът, наметнат със сива пелерина и с мушамена качулка, свиреше с рог, за да призове закъснелите пътници.

Пред очите на всички ние се сбогувахме с Лилѝ. Майка ми го целуна и той и този път се изчерви, после дойде ред на Пол. Понеже аз мъжествено му стиснах ръката, видях сълзи в очите му, а устата му се беше свила в лека гримаса. Баща ми се приближи.

— Хайде сега, няма да седнеш да плачеш като бебе пред всички тези хора, които ви гледат.

Но Лилѝ навеждаше глава под чувала и ровеше земята с върха на обувките си. И на мен ми се плачеше.

— Трябва добре да разберете — каза татко, — че в живота няма само развлечения. И мен ми се иска да остана тук и да живея в планината. Дори в пещера! Дори съвсем сам, като отшелник! Но човек не може винаги да прави онова, което му харесва.

Намекът за отшелника ме смая, но разбрах, че това беше напълно естествена мисъл, щом и на мен ми беше дошла наум. Той продължи:

— Догодина, през месец юни Марсел ще трябва да се яви на един много важен изпит и ще трябва много да работи през годината, най-вече по правопис. Той пише безпокойте със „с“ и бас държа, че не знае как се пише отшелник.

Усетих, че се изчервявам, но тревогата ми трая само секунда — татко не е могъл да прочете писмото ми, защото аз го намерих на мястото му. От друга страна, ако го беше прочел, след завръщането ми щеше надълго и нашироко да се коментира. А той най-естествено продължи:

— Та Марсел ще трябва упорито да работи. Ако работи сериозно, ако напредне бързо, ние ще се върнем тук за Коледа, за Заговезни и за Великден. Хайде, стига сте подсмърчали пред всички и си стиснете ръцете като истински ловци. Довиждане, Лилѝ. Не забравяй, че малко по малко се доближаваш до зрелостното свидетелство и че един образован селянин струва колкото двама или трима необразовани.

Той сигурно щеше да продължи с наставленията си, но кочияшът наду заповеднически рога и два пъти изплющя с камшика си. Ние бързо се качихме.