Александър Грин
Сто версти по реката (6)

VI

Нок смяташе да отмине гарата, но щом се стъмни, пое към Зурбаган, като потопи лодката преди това; изтощението от двудневното гладуване дотолкова затъмни инстинкта му за самосъхранение, че съблазнен от ивицата светлина на фенера при гарата, тъпо и същевременно радостно свърна натам. Разсъдъкът му не се колебаеше и строго го предупреждаваше за опасността, но споменът за Хели независимо от нейната покана беше, кой знае защо, ободряващ, сякаш дори това, че я познава, бе само по себе си защита и утеха — не срещу външното, а срещу онова вътрешното, най-оскърбителното, което винаги наранява и най-силните души, сблъскали се с насилието.

Полегатият отблясък на фенера напомняше за обитаемо място и главно за храна. От най-близкия ъгъл на сградата го отделяха четиридесет-петдесет крачки храсталак. По перона, който смътно се очертаваше, се движеха сенки. Нок не искаше да влиза в сградата на гарата; на такова безумие засега, в сравнително нормалното си състояние, той не беше способен, но се стремеше, като поброди между глухите линии, да намери будка с някой човек без въображение, преуморен от работа, който от ограниченост и добродушие би го взел за обикновен градски скитник и за пари би му дал да похапне.

На десетина сажена от перона Нок пресече студено блестящите релси на главната линия, провря се под един запасен влак и се озова на тесен проход от товарни вагони. Те се точеха отляво и отдясно; в тъмнината не можеше да се отгатне къде са краищата на тези върволици. И в двете посоки — ако имаше там десетки вагони — можеше да го очаква неприятна или гибелна среща. Той пропълзя под още една композиция и като се изправи, пак видя неподвижен, празен влак. Изглежда, тук, на глухите линии, такива влакове имаше много. Поотпочинал си, Нок запълзя нататък. Не се изправяше, даже там, където на пътя си срещаше спирачните будки — така го болеше гърбът, — и в края на краищата се измъкна на празно място при широко разклонение на релсите; тука, близко пред себе си, той видя малка будка без врати. Вътре догаряше свещ; пазача го нямаше, над грубото легло на полицата имаше увит в кърпа хляб, шише мляко и тенекиена кутийка с масло. Нок се озърна.

Наоколо наистина нямаше никого: не се чуваше нито звук, нито глас на това уединено място, но непреодолимо чувство за опасност надвисна над душата на беглеца, когато, решил да вземе хляба, най-после протегна предпазливо ръка. Струваше му се, че още първата крачка от будката ще го издаде на дебнещите го наблюдатели. Но кърпата, с която бе увит хлябът, падна на пода, без да се случи нещо, и Нок се отдалечаваше спокойно с празна, лека, шумяща от напрежение глава, като едва се сдържаше да не натъпче веднага устата си с влажната среда на хляба. Вървеше по посока на Зурбаган, отдалечавайки се от града. Отдясно се нижеха редица мрачни вагони, отляво — пясъчна пътека, а зад нея — колове на градински стобори; върховете на дърветата унило се чернееха в полумрака на небето.

Внезапно, като насън, иззад един вагон падна на пясъка и бързо затича към Нок светлина от ръчен фенер; някой се спря и навъсено попита:

— Защо ходите тук?

Нок се отдръпна.

— Аз… — каза той и изведнъж загубил самообладание, съзнавайки, че се е объркал, скочи на първото изпречило му се стъпало. Силна ръка здраво, мълчешката хвана отдолу крака му, но той го изтръгна по-бързо от пружина.

— Стой, стой! — оглушително извика човекът с фенера.

Нок скочи между вагоните. По-късно помнеше само, че се качваше и провираше, удряше колене и рамене о релси и вериги, после скачаше и тичаше в предателски тесни места, пиян от страха и тъмнината, загубил хляба и шапката си. Скочи на една товарна платформа, видя как пред него се плъзна по земята скачащ червен фенер, после втори, трети; назад, накъдето се обърна, също скачаха от спирачните будки упорити червени фенери, шареха и светеха на всички страни.

Нок тихо се смъкна долу под платформата. Единственото му спасение в тази праволинейна гора от огромни, затворени сандъци беше да държи една посока — накъдето и да води тя; да криволичи и да се лута, значеше гибел. Стиснал зъби, със свита душа и трескаво тупащо сърце, пропълзя под няколко реда вагони, безшумно и бързо сред викове, скърцане от стъпки и мяркаща се по релсите светлина. На едно място удари главата си о долния ръб на вагона; от силния удар едва не падна възнак, но преодоля болката и запълзя нататък. Болката, надвила страха, проясни съзнанието му. Навярно го ръководеше инстинктът за посока, който действува понякога, когато чувствата са изострени. Залитайки, Нок се изправи на едно свободно място — позна пясъчната пътека между градинските огради, която бе оставил при срещата си с фенера. Прескочи една ограда и хукна по градинските храсти и лехи към следващата ограда. Зад оградата и едно голо място се простираше гората, стигаща чак до Зурбаган; Нок се втурна под защитата на дърветата като в роден дом.

Да тича в точния смисъл на думата, нямаше никаква възможност сред тънещите в мрак прегради — дънери, сплетен гъсталак, горолом^[1] и ями. Падаше, ставаше, втурваше се напред, пак падаше, но скоростта на отчаяните му движения, събрани заедно, се равняваше почти на тичане. Единствената му цел — засега — беше да се отдалечи колкото се може повече от преследвачите, за да не го стигнат. Ала след петнадесет-двадесет минути настъпи реакция. Тялото му отказа да работи, беше сломено и изподраскано. Краката му се подкосиха, а съсипаните му дробове потрепваха конвулсивно с болезнени усилия, почти без да поемат въздух. Покорил се на изнемогата, Нок беше принуден да седне; оброни глава на ръцете си й притихна; неволна слаба въздишка облекчи донякъде нервите му, потиснати от мълчанието.

„Сега Хели си е в къщи — помисли си той, — да, отдавна вече си е в къщи. При нея е хубаво, топло. Светли стаи; баща й, сестра й; лампа, книга, картина. Мила Хели! Може би мислиш за мен. Тя ме покани да отида. Глупак! И аз ще отида там; искам да отида. Искам топлина и светлина; страшно, нетърпимо искам! Горе главата, Нок, иди в града и намери адре… Впрочем аз го накъсах…“

Той потръпна, като си спомни това, но поклати глава и застина в горчива радост и мрачен покой. Щеше да бъде истински престъпник, ако намислеше да отиде при тази девойка, която не е виновна за ничия съдба. Защо тя трябва да се занимава с един скитник и да се излага на сплетни, разпити и обиди? Разклатеното му болезнено озлобление отново укрепна срещу всички освен срещу Хели, която според крайните му разбирания беше все пак чудно, съвсем необикновено изключение. Сега Нок съжаляваше, че е прочел адреса, но като се опита да си го припомни, убеди се, че паметта му е напълно неспособна да възпроизведе двата набързо надраскани реда. Беше се размекнал, но тутакси си удари една плесница. Всичко се бе прекъснало, изчезнала беше всяка пътечка към миналото — и къщата, и улицата и номерът — от това страдаше самолюбието му. Все пак той искаше по своя воля да не отиде; а сега волята му беше излишна; с него се беше разпоредила без принуда паметта му. Пак тя го беше направила самотен; той сякаш се събуди. Хели и Зурбаган внезапно се отдалечиха на хиляди версти; градът скоро се върна на мястото си, но не беше вече същият град.

Когато възбудата му се уталожи, Нок си спомни за изгубения хляб. Учуди се, че това не предизвика у него пристъп на глад; но тръпките и сухотата в устата, които бе сметнал за случайни последици от прекомерните вълнения, се усилиха. Коленете му се удряха в брадата, а обхваналите ги ръце се гърчеха от неудържими спазми.

„Не бива да спя — каза си Нок, — ако заспя, утре, когато съвсем отпадна, ще може да ме залови не само някой здравеняк в мундир, но и обикновена котка.“

Той стана, попита дърветата: „А накъде да тръгна, господа?“ — и склони глава до едно от тях. Така, в треска, изчака студените тръпки да се сменят с огън; леката възбуда му се струваше наркотически приятна, като кафе или чай след работа. В това време откъм Зурбаган изплуваха от дълбочината на мълчанието — от тишината и горското шумолене — фабричните сирени на нощната смяна. Нок се запъти към тази разнозвучна, пееща посока. Високите нервни и средните сговорни сирени отдавна вече бяха заглъхнали, но още дълго се носеше ниският като страстен бичи рев вой от оръдейния завод и Нок леко му кимна.

— Ти, старче, не млъквай — каза той, — няма с кого да говоря и — помилуй, господи — при кого да отида…

Но и тази сирена заглъхна.

Като държеше една посока, Нок машинално се мъкнеше и гласно разговаряше ту с Гутан, ту с Хели, ту с въображаемия, непознат спътник, крачещ до него. От време на време запяваше арестантски песни или подражаваше звуковете на разни предмети. На стъклото казваше „звън!“, на дървото „туп!“, на камъка — „чак!“, но всичко това без намерение да се развлича. Сравнително скоро след първата сирена се озова на равно, просторно място и през полусънната възбуда на треската разбра, че е наближил града.

Понеже наоколо вече нямаше нищо, което да напипва — нито дънери, нито храсти — Нок изпадна в апатия. Седна, просна се на земята и задряма; после потъна в кошмарен сън и спа близо два часа. Блестящият дим от комините, слънцето и къщите на градските покрайнини се изпречиха пред очите му, когато, вдигнал глава, влезе с отмаляла душа в ярката светлина на деня, който изискваше съсредоточеност и внимание, сили и труд. Стори му се, че се е поободрил, стана, одра хастара на сакото си, от парчетата черен плат направи набързо нещо като шапка, по-точно превръзка, за формата и сполучливостта на която не му се искаше да мисли.

В покрайнините на града Нок внезапно се спря на първата пресечка с пълното съзнание, че е опасно да се показва из градските улици. Но нямаше смисъл да се връща назад. Поклати глава, сви устни, усмихна се и отвори вратата на първата изпречила му се кръчма, седна и си поръча ядене.

— И цигари — добави той, като несъзнателно бъркаше с лъжица в немитата супена чиния.

Вдигна очи и с тревога и мъка видя, че погледите на всички посетители, на прислужниците и стопанина мълчаливо са отправени към него. Едва можа да запуши и едва преглътна една лъжица от солената, гореща супа. Без да забелязва, държеше в една ръка лъжицата и цигарата. Не му се ядеше. Сложи на масата сребърна монета и каза:

— Господа, не ми обръщайте внимание. Рано беше да напускам болницата, това е то.

Като излезе на улицата, той съвсем спокойно, безцелно и съсредоточено мислеше за предимствата на пишещата машина „Ундервуд“ пред машините „Ремингтон“. Пресече няколко празни места, насипани с пепел от въглища и тухли, и от Ангърския път се изкачи по старите каменни стълби на моста, а оттам хвана улиците към центъра на града. Близо до площад „Светлото кълбо“ поседя няколко минути на една пейка, като преценяваше дали е разумно, преди да мръкне, да иде на пристанището, за да се скрие във въглищния трюм на някой параход, готов да отпътува. Но пристанището, както и гарата, то се знае, са пълни с детективи; Нат Пинкертон ги е размножил по целия свят три пъти повече от нормалното.

„Опасно е да вървя; опасно е да седя; всичко е опасно след Гутан и вчерашното надбягване с препятствия“ — каза си Нок, като разглеждаше тъпо минувачите, които на свой ред го удостояваха с поглед на минутно любопитство поради черната превръзка на главата му. По друго той не се отличаваше от скитниците, присъщи на големия град. Изведнъж почувствува, че ще падне, ако поне за минута не поседне. Стана и със ситни, несигурни крачки преодоля доста голямото разстояние от площада до пазара на цветята и тук отново седна на ръба на малкия водоскок сред децата, които отначало важно налапваха пръстчета, за да могат, както подобава, да познаят „чичкото“, а после с презрение се връщаха при пясъчните си гозби.

Тук върху него се нахвърли някакъв човек.

Той изскочи неизвестно откъде, може би беше вървял по петите му, поглеждайки скритата в ръкава си снимка. Беше с черен костюм, черна връзка и черна шаблонна джонка.

— Стой! — извика той.

Нок побягна и това бяха последните му сили, които изразходваше — извън себе си, изтръпнал от мъка и ужас.

Гонеха го, гонеха го със същата бързина, с която тичаше и той, като се мяташе от ъгъл на ъгъл, завиваше и криволичеше сякаш обезумял. Но внезапно от чугунената табелка на една къща се откъсна и го удари право в сърцето името на забравената улица, където живееше Хели. Сега му се струваше, че винаги е помнил номера на апартамента и на сградата. Лишен от способността да разсъждава, обхванат от щастие, което ей сега ще му отнемат, ще му изтръгнат от ръцете, а самия него ще запратят далеч назад в тежкия мрак на страданието, Нок се обърна и изпразни целия револвер в хукналите обратно хора. Улицата се спускаше надолу със стръмни зелени завои, тясна като тръба. Съгледал спасителния номер, Нок се спря на четвъртия етаж на стръмна стълба, първо позвъни, след това дръпна бравата и вратата бързо се отвори. После видя Хели, а тя — жалко подобие на човек, който се хващаше за стената и гърдите си.

— Хели, мила Хели! — каза Нок и падна в краката й. — Аз… целият; това е!

Последното, което помнеше, бяха странните й, откровени, доверчиви очи с израз на защита и съжаление.

— Ана! — каза Хели на сестра си, която гледаше припадналия човек от висотата на своите петнадесет години, посветени от днес в строга и опасна тайна. — Заключи вратата; извикай градинаря и Филип. Незабавно, още сега ще го пренесем през задния вход, през градината при доктора. После позвъни на чичо.

След петнадесетина минути указанията на почтени минувачи подсетиха полицията да позвъни в този апартамент. Представителите на изпълнителната власт завариха две девойки да свирят оживено на четири ръце. И двете свиреха фалшиво, бяха малко бледи и кратки в отговорите си. Впрочем визитата на полицията не предизвиква усмивка.

— Не сме чули някой да е тичал по стълбите — меко каза Хели.

И на кого би хрумнало да пита госпожица от почтено семейство: „Да не сте скрили вие каторжника?“

Със съжаление завършвам тази история, още повече, че нататък тя е по-хубава и по-интересна. Но продължението й би дало материал за цял роман, а не за късичка повест. Ето главното. Нок благополучно преплува морето и там, в чужбина, след една година се ожени за Хели. Живяха дълго и умряха в един и същи ден.