Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сто Верст по реке, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, корекция и форматиране
debora (2021)
Допълнителна корекция
Karel (2021)

Издание:

Автор: Александър Грин

Заглавие: Акварел

Преводач: Силвия Борисова; Мария Хаджиева; Елка Хаджиева

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: сборник; разказ

Националност: руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ № 2

Излязла от печат: ноември 1978

Редактор: Стефка Цветкова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Симеон Венов

Коректор: Грета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14617


I

Котелът експлодира през нощта. Параходът незабавно пое към брега, където заби кил в пясъка, далеч от населени места. За щастие човешки жертви нямаше. Пътниците цяла нощ и цял ден се вълнуваха, докато чакаха следващия параход, който можеше да ги вземе и откара по-нататък, и вече губеха търпение. Никакъв кораб не се задаваше нито отгоре, нито отдолу. По тази река работеше само една параходна агенция и само с четири парахода, които тръгваха всеки път по различно разписание, в зависимост от настроението на стопаните и състоянието на водата: след продължителната суша капризното пясъчно корито често се затлачваше с наноси.

Колкото повече бързаше към реката порозовялата от ходене вечер, задъхана от мъгливите изпарения на гъстите гори и спокойната вода, толкова Нок ставаше по-нервен и по-тревожен. На тези, които го заприказваха, не отговаряше или подхвърляше троснато „не“, „да“, „не зная“. Непрекъснато шареше из парахода — ту на кърмата, ту на носа, в бюфета или на горната палуба, или слизаше на брега, разтъпкваше се из буйния храсталак и мрачно замислен, се връщаше обратно. Два-три пъти слиза в каютата си, там постояваше с приготвения куфар в ръце, после го мятваше на койката и повдигаше рамене. При едно от тези отивания в каютата дълго седя на сгъваемия стол, закрил лицето си с ръце; когато ги отпусна, погледът му изразяваше крайна потиснатост.

В същото, но, тъй да се каже, по-откровено и разговорливо състояние беше младата двадесет-двадесет и две годишна девойка, която пътуваше сама. Разтревоженото й печално лице за стотен път се обръщаше към речните далнини и търсеше спасителния параходен пушек. Тя беше слабичка, но стройна и здрава, с тънко кръстче, тежка тъмна коса с бронзов оттенък, със свежо, ясно, простодушно лице, което издаваше по неописуем начин житейската й неопитност, възхитителна, когато носителят й не я подозира, и твърде противна, когато на осъзната неопитност се придава вид на престорена наивност. Ако някой по-наблюдателен се взреше в лицето й, особено в съсредоточените й замислени очи, щеше да забележи отдавна загубената от нас свежест и острота на впечатленията, сдържани от възпитанието и поглъщани в душата с доверчивия апетит на дете, което не може да различи вишните от кучешкото грозде. Сивата шапка, украсена със светлосини цветя, скромното пътническо палто, също така скромната рокля с висока яка и вехтата чантичка, преметната през рамо, придаваха на младата особа оттенък на деловитост, който тя, разбира се, не забелязваше.

Обзета от една мисъл, една цел — по-скоро да стигне в града, младата девойка, със свойствена за характера й деликатна настойчивост, веднага след повредата стори всичко възможно, за да си изясни положението. Говори с капитана, с помощника му и с параходните агенти; всички повтаряха едно и също: „“Муха" не може да се поправи тук; трябва да се чака следващият параход, а кога ще благоволи да дойде — трудно е да се каже, колкото и да напрягаш ума си."

Когато девойката слезе на брега да се поразходи всред зеленината и да размисли какво да предприеме по-нататък, веждите й бяха смръщени огорчено; ядосана, тя нервно потриваше ръце, сякаш ги миеше. През това време Нок седеше в каютата си; пред него на койката бяха отвореният куфар и револверът му. Гневното му, потъмняло от вълнение лице показваше, че забавянето го е объркало много. Той дълго седя приведен, като си подсвиркваше; най-сетне стана бавно, затвори куфара и го напъха навътре под койката, а револвера мушна в джоба на панталоните си. После слезе на брега и като странеше от групата пътници, плъзнали из гората, тръгна по една глуха пътечка надолу по течението.

Така щеше да върви много дълго — ден, два, три, ала на около двеста крачки от парахода зад една пясъчна ивица видя лодка, почти долепена до стръмния бряг. В лодката, гребейки с едно весло, стоеше пийнал човек на почтена възраст, с плетена жилетка, дрипави панталони, бос и гологлав. В краката му бе струпана мокра мрежа, на носа на лодката стърчаха въдици.

Нок се спря и си помисли: „Не бива да му казвам за парахода и експлозията.“

— Здравей, старче! — каза той. — Много ли риба налови?

Старецът вдигна глава, хвана се за един крайбрежен храст и огледа Нок с остър и съобразителен поглед.

— Вие пък откъде се изтърсихте тук? — безцеремонно попита той. — Какъв сюрприз!

— Много просто — обясни Нок. — Пристигнахме с компания от Л. (Той назова един отдалечен град.) Цяла седмица ловувахме и скоро се връщаме.

Каза го съвсем непринудено; старецът цяла минута обмисля чутото.

— Какво ми влиза в работата — заяви той, като разклащаше с крака лодката. — Няма ли да купите риба?

— Риба… не, не искам. — Нок изведнъж се разсмя, сякаш беше измислил нещо забавно. — Слушай, я ми продай лодката!

— Аз лодки не правя — присвил очи, му възрази старецът. — Откъде ще взема друга… За какво ви е това корито?

— Ей така, ще скроя една шега, много весела. Искам да се пошегувам с приятеля си; затова ми трябва лодката. Говоря сериозно, а за парите няма да се скъпя.

Рибарят изтрезня. Начумерено гледаше приличните дрехи на Нок и си мислеше: „И всичко е тъй изведнъж, без да ти дадат да си помислиш, да обсъдиш спокойно, както трябва…“ Той не обичаше дори рибата му да купуват с малко приказки, без пазарлък. Тогава изчезваше духът му на самостоятелен стопанин, понеже нямаше на какво да възразява и за какво да се горещи.

„Ама ще ти друсна такава сумичка, че ще ти загорчи — мислеше си старецът. — Ако е богат, ще плати. Май ще се връщам пешком, а за втората ми лодка ти, идиот, няма защо и да знаеш. Така да бъде! Парите са приятно нещо.“

— Съгласен съм, ще ви дам лодката за петдесет рубли (тя струваше четири пъти по-малко), тъй да бъде — рече рибарят.

— Добре, вземам я. Ето ти парите.

„Ама че съм глупак — помисли си старецът. — На какво прилича това? Цъфва някакъв си побъркан… «Петдесет? — Петдесет!» — готово, измитай се от лодката, сякаш не е твоя. Не, петдесет са малко.“

— Аз, такова, размислих — нахално каза той. — Нямам сметка… Виж, сто рубли е друго нещо.

Нок имаше само седемдесет-осемдесет рубли.

— Мошеник! — каза младият човек. — Не ми се свидят парите, противна ми е само алчността ти; дръж седемдесет и пет и се махай.

— Ама ако ме нагрубявате — никаква отстъпка, нито копейка, разбрахте ли? Аз, драги мой, съм по-стар от вас.

В същото време Хели се разхождаше по брега и случайно минаваше край храсталака, където стоеше Нок. Тя чу, че някой пазари лодката и схвана в какво се състои работата. Положението в случая беше такова, че да се купува лодка, имаше смисъл само за да се продължи пътуването. У девойката се яви смътна надежда. Човекът, който вземаше лодката, би могъл да откара и нея.

Най-после тя се реши да изкаже молбата си и тръгна към реката в момента, когато пазарлъкът, подклаждан, от една страна, от виното, а от друга — от раздразнението, се беше превърнал във взаимни нападки. Като чу леки стъпки зад гърба си, Нок мигновено прекъсна разговора: ако видеше още хора, старецът можеше изобщо да се замисли за бъдещето на лодката, а човекът, който идваше към реката, можеше с една случайна фраза да издаде на пияницата цялото критично положение на многото пътници, между които старецът щеше да намери, разбира се, отстъпчиви и богати.

Нок каза:

— Я почакай тук, скоро ще се върна.

Той бързо се скри, решил да посрещне идващия колкото се може по-далече от реката. Излизайки от шубрака, срещна Хели, която свенливо отстраняваше с ръка влажните клонки.

„Да, жена — рече си той с горчивина, но и със самодоволство на опитен човек, дълбоко опознал живота. — Защо се чудя? Нали това им е мисията — да се изпречват на пътя ти. Ей сега ще я разкарам.“

Хели смутено, с плаха усмивка гледаше недружелюбното му студено лице.

— Много ви моля — прошепна Нок със заповедническа нотка, — не говорете високо, ако искате да ми кажете нещо. Принуден съм да го заявя по свои уважителни причини, а и няма защо да се проявява любопитство.

— Извинете — объркана, заговори тихо Хели. — Вие ли приказвахте така високо за лодка? С кого, не зная. Но си помислих, че бих могла да заплатя недостигащата ви сума. Ако я купите сам, аз пак бих се обърнала към вас с молба да вземете и мен. Много бързам за Зурбаган.

— Колко сте самонадеяна… — започна Нок. Девойката болезнено се изчерви, но както и преди продължи да го гледа право в очите. — Ако смятате…

— Нито любопитството, нито грубостта са задължителни — глухо каза Хели, като гордо сдържаше сълзите си, и понечи да си тръгне.

Нок омекна.

— Простете ми, моля ви — прошепна той, съобразявайки, че може да остане без лодката, — почакайте, ако обичате. Ей сега, веднага ще ви отговоря.

Хели се спря. Самолюбието й силно страдаше, но думите „простете ми“ според нейното наивно разбиране все пак задължаваха да се изслуша виновният. Може би той не беше подбрал изразите си, понеже бързаше да отплува.

Нок стоеше, отпуснал ръце и навел очи, сякаш търсеше в тревата загубена монета. Той бързо преценяваше положението. Присъствието на Хели го насочи към нови изводи и нова преценка, независимо от добавката на пари за лодката.

— Добре — каза Нок. — Можете да дойдете с мен. В такъв случай — той леко се изчерви — ще доплатите недостигащите ми двадесет рубли. Нямам достатъчно. Но ви предупреждавам, за да не се обиждате, аз съм необщителен и не съм кавалер. Едва ли ще ви бъде весело с мен.

— Уверявам ви, не мислех това — възрази му девойката с покорен, едва чут шепот, — ето парите, а багажа…

— Не го вземайте.

— Но какво ще стане с него?

— Пратете писмо в канцеларията на параходната агенция, като опишете багажа и го поискате с наложен платеж. Всичко ще си получите.

— Ами шала ми…

— Тичайте по-скоро за шала и никому ни дума — чувате ли? — ни думица за лодката. Така трябва. Ако не сте съгласна — сбогом!

— О, не, благодаря, благодаря… Аз ей сега!

Тя хукна; от радост не усещаше земята под краката си. Конспиративната обстановка на заминаването си обясни с нежеланието на Нок да претоварва лодката с повече пътници. Знаеше също, че да остава насаме с мъж, и то при такива изключителни обстоятелства като безлюдното място и нощта, се смята опасно в известен смисъл, който теоретически й беше ясен, но дълбоко в душата си тя не вярваше в това. Случаи от подобен род смяташе възможни само някъде много далече, извън видимия за нея кръг от всекидневния живот.

Рибарят се уплаши, че сделката няма да стане, и извика:

— Хей, господин ловецо! Аз съм тук, а вие къде сте?

— И аз съм тук — каза Нок и се запъти към лодката. — На ти паричките. Отидох само до нашия бивак да взема пари от палтото си.

Като взе банкнотите, старецът ги преброи, пъхна ги в пазвата си и угоднически продума:

— Е, поне да имаше една чашка водка за стария татко Юс!… Изхвърлихте го от лодката му, хем го болят краката, хем…

Нок начаса се сети как да го отпрати, за да не види жената.

— Ако искаш, тръгни по полянката зад шубраците — каза той, — пресечи я и свърни от брега право към гората, там скоро ще видиш огъня и нашите. Кажи им, че съм поръчал да ти дадат не една, а две и три чашки водка.

Въздействието на това небрежно предложение се оказа чудотворно. Старецът, двойно подмладен, набързо сви мрежата, преметна я на рамо с торбата и въдиците и пъргаво скочи в храсталака.

— Значи, направо да вървя?

— Направо, все направо. Водката ни е хубава, стара, изстудена.

— А вие — старецът му смигна — за шегите си ще се заловите, а?

— Да.

— Великолепно. Пък аз ще гаврътна водката и хайде в къщи.

„Махай се де“ — помисли си Нок.

Рибарят още веднъж намигна и се скри. Нок се върна на мястото, където бяха говорили с Хели. След три-четири минути тя дойде запъхтяна; беше тичала, раменете и главата й бяха загърнати със сив шал.

— Хайде качвайте се, качвайте се — подканяше я Нок. — Вие на кормилото, а аз на веслата. Умеете ли?

— Да.

Те се настаниха.

„Романтично! — язвително си помисли Нок, като отблъскваше с весло лодката. — За моето мъртво сърце няма да бъдат опасни дори пълчища Клеопатри — добави той — и изобщо всички би трябвало да забравят за сърцето.“

Мръкваше се, когато двамата млади хора потеглиха на път. Само при далечния завой още блестеше като разпръсната огърлица бързеят на реката. Над него светлото късче небе отстъпваше пред облачния мрак, угасваше бавно и напомняше задрямало око. Блясъкът на бързея скоро изчезна. Изкряка патица; стремително свистене на крила осени тишината; а после равномерният, отекващ в тъмнината плясък на веслата стана единственият самотен звук на речната нощ.