Александър Грин
Сто версти по реката (5)

V

Стопанинът на колибата дръпна за гердана кучето от краката на посетителите, на които то обърна прекалено голямо внимание, като продължаваше тревожно да ръмжи, и с два ритника го натири в ъгъла, където вълкодавът се повъртя, прозина се и легна, вперил неспокойни очи в Хели и Нок. Стопанинът беше с шарена вълнена риза със засукани ръкави, платнени панталони и плъстени обуща. Дългата му рядка коса се спускаше като ветрило по раменете и му придаваше вид на мръсна жена. Кокалест, нисък, четиридесет-четиридесет и пет годишен, този човек с червендалесто, неприятно голо лице, с малки светли очи, окръжени с мрежа от бръчки и с вирната горна устна, оголила яки, жълтеникави зъби, правеше тревожно и мрачно впечатление. В огнището, иззидано от неодялани камъни, горяха дърва, над огъня кипеше опушено котле, а над него, цвъртейки и пукайки, се печеше нещо тестено. До омазнената кафеникава маса освен пейките стърчаха два стола. Мизерна постеля в ъгъла, едва напомняща легло, и парче огледало, закачено на пирон, завършваха бедната мебелировка. Край полиците с най-необходимите съдове бяха окачени пушки, капани, ски, мрежи и петнадесетина кафеза с пойни птици, които възбудено, гласовито пееха простичките си партии. На пода имаше грамофон сред купчина нахвърляни стари грамофонни плочи. Всичко беше гъсто посипано с курешки.

— Така, скъпи гости — каза малко провлачено и на нос непознатият, — сядайте, сядайте. Виждам, че добре ви е изпрало. Сядайте, грейте се.

Хели седна до огъня и се зае да изстисква ръкавите и полите си. Нок се задоволи да свали мокрото си сако, силно да го извие над кофата и отново да го облече. Стъклата на прозореца, озарявани от мълниите, звънтяха при всяка гръмотевица.

— Хайде да се запознаем — добродушно продължи стопанинът, като остави пушката в ъгъла. — Ах, горката госпожица! Ще ви предложа, господа, кафе. Ето котлето кипна — а, госпожице?

Хели поблагодари много сдържано, но тъй тихо и спокойно, че не беше трудно да се разбере желанието й да хапне и пийне нещо. Злощастната риба отдавна беше изгубила своето подкрепително действие. Нок също беше гладен.

Той каза:

— Аз ще ви платя. Наистина трябва да се нахраним и да пийнем нещо. Дайте ни, каквото има.

— Та вземат ли се пари в такова положение? — обидено възрази ловецът. — Как може! Яжте, пийте, почивайте си — винаги ми е приятно да услужа с каквото мога.

Думите произнасяше натъртено, ясно, радушно, като заучени. Сложи на масата хляб, студено месо, току-що свалената от огъня гореща маслена питка и котле с гъсто кафе. Още докато слагаше всичко това, ловецът заговори за себе си. Най-много изкарвал от продажбата на птици, обучени с грамофон на всевъзможни мелодии. Дори предложи да покаже как подражават музиката и направи крачка към грамофона, но се спря и поклати глава.

— Ама че съм глупак — каза той, — младите хора са изгладнели, а на мен ми е хрумнало да ги забавлявам! Тъкмо се сетих — обърна се той към Нок и впи очи в него, — и нагоре ли валят дъждове?

— Ние пътуваме с лодка отдолу — рече Нок, — в Зурбаган времето е отлично… Вие как се казвате?

— Гутан.

— Мила — нежно се обърна Нок към девойката, — какво ще бъде, ако Трумвик и Хели помолят този добър човек да им посочи някъде наблизо разбран свещеник? Как мислиш?

Гутан остави канчето така предпазливо, сякаш най-слабият звук можеше да заглуши отговора на Хели. Тя седеше срещу Нок до ловеца.

Девойката сведе очи. Рязка бледност мигновено измени лицето й. Ръцете й трепереха, а гласът й не беше съвсем бодър, когато, отхвърлила най-сетне опасното колебание, тихо каза:

— Прави, както знаеш.

Бурята утихваше.

Гутан наведе очи, после бащински поклати глава.

— Разбира се, аз съм на ваша страна — съчувствено рече той, — семейният деспотизъм е нещо ужасно. Само че, колкото и да ми е жал за вас, господа, все пак трябва да ви кажа, че сте задминали селото. То е по-долу, десетина версти назад. Там има много добър свещеник, за половин час ще ви венчае и почти нищо няма да ви вземе, честна дума…

— Е, не е голяма беда — спокойно каза Нок, — виждате ли, всичко стана много набързо, нямаше кого да разпитаме, както трябва, купихме лодката и отплувахме от Зурбаган, като разчитахме, че все ще срещнем някакво селище. Виновен е, разбира се, здрачът, а и ние с Хели имахме много неща да си кажем. На̀, заприказвали сме се — и сме пропуснали селото.

— Да тръгваме — каза Хели, като ставаше. — Дъждът спря.

Нок втренчено се вгледа в блестящите й, студени очи.

— Ти се вълнуваш и бързаш — бавно произнесе той, — не се безпокой: всичко ще се нареди. Седни.

Истинският смисъл на тази фраза се стори непонятен на Гутан и беше много недоверчиво посрещнат от девойката, но не й оставаше нищо друго, освен да седне. Тя се постара да се усмихне.

Ловецът отиде до огнището. Постъкна бавно дървата, застанал гърбом към Нок, и каза:

— Смешни хора сте вие, господа. Младостта впрочем има своите права. Ето какво ще ви кажа аз: пазете се от подозрителни срещи. Двама каторжници миналата седмица избягали от затвора; единият го заловили при Вард, а другият…

Той се извърна като на пружини, с приятна усмивка върху пламналото червендалесто лице, и бързо, но непринудено седна на масата. Острият му неподвижен поглед, насочен право в лицето на Нок, би зашеметил една слаба душа, но младият човек се задави с кафето и избухна в такава кашлица, че почервеня и се наведе.

— … другият — продължи ловецът, изчакал търпеливо края на пристъпа, — както предполагам, скита из околностите. За бягството на мошениците, виждате ли, пишеше във вестника и отличителните им белези са посочени там.

— Така ли? — весело каза Хели. — Но знаете, не си струва трудът някой да ни ограбва, ние сме почти без пари… Как се казва тази жълта птичка?

— Това е поен дрозд, госпожице. Много мило създание.

Нок се разсмя.

— Трудно е да се изплаши Хели, драги Гутан! — възкликна той. — Що се отнася до мен, аз съм краен фаталист във всичко.

— Може би сте прав — съгласи се ловецът. — Съветвам ви да погледнете лодката, реката е придошла и може да я отнесе.

— Да, прав сте. — Нок стана. — Хели — високо и нежно каза той, — скоро ще се върна. А ти погледай птичките, поговорете си за развлечение. Навярно ще те позабавляват и с грамофона. Не се безпокой, помня къде е лодката и няма да се заблудя.

Той излезе. Хели знаеше, че този човек няма да я изостави. Критичното положение пробуди цялата сила и мъжественост на сърцето й, способно да примре от уплаха при произнесена обида, но да бъде твърдо и безстрашно в опасност. Тя съжаляваше и уважаваше спътника си, защото пред очите й той неотстъпно, докрай се бореше както можеше, с опасната съдба.

Гутан отиде до вратата, добре я затвори и каза:

— Пойните дроздове, госпожице, са чудаци, страшни лакомци, първо, и…

Но това безцелно дърдорене явно го затрудняваше. Той дойде съвсем близо до Хели и като престана да се усмихва, бързо и рязко й каза:

— Да говорим открито, госпожице. Кълна се, желая ви доброто. Знаете ли кой е този господин, с когото толкова искате да се венчаете?

Даже прекомерната възбуда едва възпря Хели да не се усмихне — така ясно беше, че ловецът се е поддал на измамата. Впрочем как да се изтълкува по друг начин нейното присъствие — външността й отговаряше на най-придирчивите изисквания за девойка от добро семейство.

— Струва ми се, да, зная — студено отвърна тя и стана. — Обяснете ми странния си въпрос.

Гутан взе от полицата един измачкан вестник и й го подаде.

— Четете тука, госпожице. Аз зная какво говоря.

Като пропусна официалното заглавие на обявлението, а също и всичко, което се отнасяше до втория каторжник, Хели прочете:

„… и Нок, двадесет и пет годишен, среден на ръст, с правилно и яко телосложение, коса къдрава, червеникава, очи кафяви, лице мургаво, под лявото ухо голяма колкото бобено зърно бемка. Малки ръце и крака; вежди къси; други отличителни белези няма. Всеки, който открие местонахождението на посочените лица или на едно от тях, е длъжен да вземе всички мерки и да ги задържи или пък в случай на невъзможност да стори това, да предизвести местната власт относно споменатите престъпници, за което ще му бъде дадена определената според закона награда.“

Хели машинално прокара ръка по очите си. Прочетеното не беше нещо ново за нея, но й отнемаше — и то окончателно — най-дръзките надежди, че може би има голяма, недопустима грешка.

Тя въздъхна и възобнови играта.

— Боже мой! Какъв ужас!

— Да — с груба припряност подхвана Гутан, без да забелязва, че отчаяното възклицание прозвуча твърде подозрително бързо за устата на любеща жена. — Не ми е работа да разпитвам как ви е уплел, и то така бързо. Но ето с кого искахте да свържете съдбата си.

— Много съм ви задължена — каза Хели с чувство на дълбоко отвращение към този човек. Естествено тя дишаше тежко; не знаеше как ще свърши мрачната история на тази вечер и допускаше всякакви ужаси. — Както виждате, аз съм потресена, обърках се. Какво да правя?

— Помогнете ми да го задържа — каза Гутан — и кълна ви се, не само ще ви заведа обратно в града, но и ще ви отделя една четвърт от наградата. Младите госпожици обичат да се понаконтят… — Той пренебрежително огледа жалките й дрехи. — Животът поскъпва, а аз държа на думата си.

Ръката й неволно се люшна към пращяшата му от здраве буза, но девойката превъзмогна обидата, без да промени израза на лицето си.

— Добре, съгласна съм! — твърдо произнесе тя. — Аз не умея да прощавам. Той скоро ще дойде. Не се ли страхувате, че го пуснахте да излезе?

— Не, той тръгна спокойно. Дори и да се досеща, че е разобличен, само от мен, разбира се; няма да се уплаши. Има револвер. Издутият джоб на мокрото му сако явно издава формата на предмета. Аз трябва да го вържа, да го хвана отзад. Вие го примамете към някой кафез и го залъжете с някаква птичка. През това време вземете от джоба му револвера. Иначе — Гутан заплашително понижи глас — ще ви изложа пред целия град.

— Добре — едва чуто каза Хели. Тя говореше и се движеше като в ярък сън, в който всички решения са мигновени, пълни с кошмарна мъка и тайна. — Да, добре сте го измислили. Така ще направя.

— Усмихвайте се де! Усмихвайте се! — изведнъж викна Гутан. — Вие сте пребледнели! Той иде, чувате ли?!

Шумът от бавни стъпки, приближаващи се към колибата сякаш в размисъл, беше чут и от Хели. Тя тръгна към вратата. Нок я разтвори широко и най-напред погледна девойката.

— Нок — високо извика тя; ловецът не се досети веднага, че внезапната промяна на името издава положението, но беглецът разбра. Револверът за миг се оказа в ръката му. Това стана толкова бързо, че докато прекрачваше припряно прага, за да не види сбиването, Хели успя само да издума: — Защищавайте се — това исках да ви кажа.

Последното, което помнеше, бяха двете мигновено преобразили се мъжки лица.

Тя изтича десетина крачки в мокрия мрак на храсталаците и се спря, превърнала се цяла в слух. Бесен лай; изстрел; втори, трети; два вика; сърцето й тупаше като шевна машина в пълен ход; през полуотворената врата изскачаха сенки, бързо променящи мястото и очертанията си; след няколко секунди звънко изхвърча навън стъклото на прозореца и настъпи абсолютна, но необикновена за такъв момент тишина. Най-после някой, черен на фона на падащата зад гърба му светлина, излезе от хижата.

— Хели! — тихо повика Нок.

— Тук съм.

— Да вървим. — Той дишаше хрипливо и притискаше с длан разцепената си долна устна.

— Вие… го убихте?

— Кучето.

— А оня?

— Вързах го. По-силен е от мене, но успях да го притисна между пейките и кафезите. Там всичко е преобърнато. Затикнах му и устата, като го заплаших с куршум, ако не се съгласи… Нека сам да си я отпушва…

— О, мълчете! — с погнуса каза Хели.

Никога не й е било така тежко. За дълги часове цялата розова страна на живота потъмня. Горският мрак, борбата, кръвта, предателството, жестокостта, страхливостта и грубостта дариха с нова сянка младата й душа. За ума й всичко беше ясно и неоспоримо, но за сърцето — противно.

Нок повдигна лодката, за да излее дъждовната вода, и я тласна в реката. Движеха се в пълна тъмнина. Водата беше силно придошла и по-ясният шум на ускореното течение звучеше тревожно и властно.

С няколко удара на веслата Нок изкара лодката в средата на реката и усърдно се зае да гребе. Тогава, почувствувала, че водата и разстоянието най-после я отделят от вързания и застреляното куче, Хели заплака. Друг изход нямаше за опънатите й до крайност нерви; тя не можеше нито да се гневи, нито да бъде безучастна към току-що случилото се — особено сега, когато от нея не се изискваше вече онова изключително самообладание, което трябваше да прояви пред Гутан.

— За бога, не плачете, Хели — каза силно страдащият Нок. — Аз съм виновен, само аз.

Хели усещаше, че гласът й ще секне, и мълчеше. Сълзите й поспряха. Тя отвърна:

— Можеше да ми кажете всичко, всичко изведнъж. Можеше да ми се доверите, не разбирате ли? Сигурно нямаше да ви пусна в тази проклета колиба.

— Да, но аз едва сега ви опознах — с тъжна прямота заяви Нок. — Моята приказка за свещеника и брака не помогна; той знаеше кой съм. А можеше да помогне… Как и какво ви каза Гутан, Хели?

Хели накратко предаде главното, но премълча, че й бе предложил четвърт от наградата за залавянето му.

„Ще ти спестя това и няма да ти го кажа — помисли си тя и веднага майчински пожали унило смълчания Нок. — Ето че се смири.“

После се разсмя през сълзи, неуспели още да изсъхнат.

— Какво ви става? — уплашено попита Нок.

— Нищо, нерви.

— Утре заран ще си бъдете в къщи, Хели. Течението добре ни влече. — Като помълча, той решително я попита: — Значи, бяхте се досетили?

— Не бихте рискували да разкажете историята на вашия приятел на мъж, нали?! Докато спяхте, отначало имах смътно подозрение. Почти неоснователно. После дълго бродих по брега; къпах се, за да се отърся от умората. Върнах се; вие спяхте и, кой знае защо, като ви видях отново как спите, някак странно и сякаш привично покрил със сакото главата си, изведнъж си рекох: „Приятелят му е самият той“; лош приятел сте били за себе си, Нок! Ама наистина, за тези две нощи остарях с няколко години.

— Вие ме подкрепихте — каза Нок, — добре, по човешки ме подкрепихте. Такава подкрепа не съм срещал.

— А другите?

— Другите ли? Вижте…

Той започна да разказва живота си. Възбудените чувства помогнаха на паметта му. Не желаеше да засяга всичко, затова се спря на детството, работата, мрачния си роман и каторгата. Майка му умряла наскоро след като го родила, баща му го биел и непрекъснато го гонел от къщи, но като се напиел, му прощавал. За незавършения университет, за работата в транспортната кантора и за срещата си в парка с прекрасна млада жена под съпровода на подкупващите звуци на оркестъра спомена твърде сбито; искаше да разкаже главното — историята на отношенията си с Темеза. Доколкото Хели разбра, причина за нещастието беше крайната му идеализация на Темеза. Нок сляпо си въобразявал, че тя е съвършена като гениално творение — така силно и пламенно искал изведнъж да получи всичко, с което наивните, но ненаситни души даряват образа на любимата си.

А за своята избраница той вече бил петата поред прищявка. Благоговейната му любов отначало я възвисила малко, но скоро й дотегнала. Когато трябвало да бяга с новия си любовник от търпеливия, но разгневен в края на краищата мъж, Темеза донейде искрено, донейде подражавайки на героините от криминалните романи, заела позата на прелъстителна, но престъпна натура. Още повече, че твърде голямата сума, взета от Нок с цената на престъплението, й осигурявала, както си мислела тя, да остане завинаги в чужбина.

Нок бил така потиснат и потресен от вероломството на Темеза, която го изоставила заради новата си любов, че останал съвсем равнодушен, когато го арестували и съдили. Едва по-късно, две години след това, в душната каторжна килия, той разбрал докъде е стигнал.

— Какво мислите да правите сега? — попита го Хели. — Искате да я намерите ли?

— Защо?

Тя мълчеше.

Нок каза:

— Никаква любов не може да издържи такъв огън. Сега, ако ми се удаде, ще преплавам океана. Спете.

— Какво ти спане!

„Но аз нищо не мога да направя за него — огорчено мислеше Хели. — Може би в града… Но какво? Да го крия? Той трябва да напусне Зурбаган колкото се може по-скоро. В такъв случай ще измоля от баща си пари.“

Тя се успокои.

— Нок — равнодушно каза след малко, — ще се отбиете ли с мен у нас?

— Не — твърдо рече той, — даже нещо повече. Ще ви сваля при гарата, а сам ще продължа по-надолу.

Но мислено отиде у тях. Това го развълнува и ядоса. Нок млъкна, умълча се и девойката. И двамата, потиснати от преживяното и споделеното, се намираха в онова състояние на свободно непринудено мълчание, при което родствените настроения заменят думите.

Когато в бледното утро, цяла премръзнала, със сини сенки под очите, залитаща от слабост, Хели чу острото изсвирване на локомотив, този звук й се стори чудесен по сила и красота. Тя се ободри, порозовя. Ниският бряг отляво беше равна ливада; недалеко от реката се виждаха керемидените покриви на гарата.

Нок свали Хели на брега.

— Ето — мрачно каза той, — след един час вие сте си у дома… Свърши се!

Изведнъж той си спомни своя сън под явора, но сега му предстоеше съвсем друго.

— Значи, ние се разделяме, Нок? — сърдечно попита Хели. — Чуйте. — Тя извади бележника си, изкорубен от дъжда, бързо изписа едно листче и му го подаде. — Ето моя адрес. В краен случай — запомнете това. Повярвайте — аз ще ви помогна.

И му подаде ръка.

— Сбогом, Хели — каза Нок, — и… простете ми…

Тя се усмихна, кимна примирено и се отдалечи. Но част от нея остана в неугледната рибарска лодка и тази част я накара след няколко крачки да се обърне назад. Като не знаеше какъв по-траен поздрав да даде на изоставения, тя вдигна двете си ръце с дланите напред и бързо ги протегна към него. След това, изпълнена с противоречиви, объркани мисли, бързо тръгна към гарата и скоро леката женска фигура се скри в зелените вълни на ливадата.

Нок прочете адреса: „улица Трамвайна 14/16“.

— Така — каза той и накъса листчето, — ти не помисли даже колко е осъдително да оставиш адреса си в моите ръце. Но сега никой не ще го прочете. И няма да дойда при тебе, защото — о, господи! — аз те обичам!…