Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сто Верст по реке, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2021)
Допълнителна корекция
Karel (2021)

Издание:

Автор: Александър Грин

Заглавие: Акварел

Преводач: Силвия Борисова; Мария Хаджиева; Елка Хаджиева

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: сборник; разказ

Националност: руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ № 2

Излязла от печат: ноември 1978

Редактор: Стефка Цветкова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Симеон Венов

Коректор: Грета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14617

История

  1. — Добавяне

III

— Това сте вие — каза тя успокоена. — Цялата нощ съм спала. Не разбрах веднага, че пътуваме.

Косата й бе разрошена, яката на блузата измачкана и щръкнала. Шалът се беше смъкнал при краката й. Едната й буза бе зачервена, другата — бледа.

Нок каза:

— Вижте, остава ни почти толкова, колкото изминахме. Сега спряхме и няма да тръгнем, преди да се мръкне. Трябва да си отпочинем. Слизайте, Хели. Мийте се, решете се, правете каквото искате, а на мен ми дайте една карфичка, ако имате. Искам да уловя риба. В тази дива река риба колкото щеш.

Хели прекара ръка по гърдите си; карфичка имаше точно на мястото на едно изгубено копче. Извади я, блузката й се поразтвори и се подаде крайче от бялата й ризка. Хели забеляза това и се смути — сети се, че цяла нощ я е гледал мъж как спи, а понеже никога не й се беше случвало да спи облечена, несъзнателно си представи как изглежда спяща както обикновено под одеялото. Подалата се ризка усили смущението й. Всичко, което инстинктивно си представяше в поведението на мъжете и жените, когато никой не ги вижда, неудържимо превърна смущението й в объркване; Хели изтърва карфицата и когато я намери и се изправи, лицето и беше съвсем поруменяло и жалко.

— Добре, че е желязна — каза Нок. — Лесно се огъва; ако беше стоманена, щеше да се счупи.

Простодушната непрозорливост на тази забележка възвърна душевното равновесие на Хели. Тя излезе от лодката, след нея Нок. Той каза, че ще отиде да отреже пръчка за въдица, и изчезна в храстите. За няколко минути Хели остана сама. Наплиска си лицето, избърса се с носната кърпа, пооправи прическата си над трепкащото речно огледало и тръгна нагоре по стръмния бряг. Тук реши „да събере мислите си“. Но мислите й изведнъж се разпръснаха, защото пред нея изгря и блесна такова жизнерадостно, великолепно утро, когато зеленината ни се струва като градина, а ние в нея деца, на които са простили някаква пакост. Слънчевият диск плуваше над синята река и пръскаше из въздуха игриви трепкащи искри, разсипани навред, където погледнеш. Силният, плътен мирис на зеленина вълнуваше сърцето, прозрачните далечини ти се струваха широко разтворени, смеещи се обятия, сините сенки усилваха нежността на утринните багри, а тук-там в къдравите ослепителни снопове светлина блестеше лъчиста паяжина.

Нок излезе от храстите с дълга пръчка в ръце. Преизпълнена с възторг, Хели каза високо:

— Какво прекрасно утро!

Нок подозрително я погледна. Тя искаше да бъде сдържана както винаги, но против волята си сияеше от несъзнателно оживление.

„Ехе — враждебно си помисли той, — да не си въобразяваш, че съм се уловил на тая глупава въдица? Че ще ахкам и ще се възхищавам? Че ще се разкисна под твоя поглед? Девойче, не хитрувай! Нищо няма да излезе от това.“

— Извинете — хладно каза той. — Вашите възторзи ми дотягат. И не викайте, ако обичате. Не съм глух.

— Аз не викам — отвърна Хели и се сви.

Незаслужената му явна грубост веднага я разстрои и натъжи. За да превъзмогне обидата, тя се спусна към реката, като си тананикаше нещо, но се изплаши от нова забележка и съвсем замлъкна.

„Явно той ме ненавижда; сигурно защото му се натрапих.“

Тази мисъл предизвика у нея пристъп на виновност. Гледайки как Нок лови риба от лодката, тя се помъчи да разсее това чувство със съзнанието, че бе наложително да тръгне, после изведнъж намери за нужно незабавно да го съобщи на Нок.

— Вие напразно ми се сърдите, Трумвик — каза Хели, — ако баща ми не беше болен, нямаше да ви моля да ме вземете със себе си. Затова представете си, че сте на мое място и в моето положение… Вкопчих се за вас по неволя.

— За какво говорите? — разсеяно попита Нок, погълнат от движението на влакното, което бе усукал от измъкнати от предниците на сакото му конски косми. — Отстранете се, Хели, сянката ви пада върху водата и плаши рибата. Не съм виновен, че баща ви се е разболял… И въобще моят начин на държане е еднакъв към всички… Кълве!

Хели покорно се отдалечи от брега и видя как сребърен блясък, изтръгнал се от водата, заскача из въздуха, завъртя се около Нок като въртележка и шляпна във водата.

— Риба! Голяма! — извика Хели.

Горд от сполуката си, Нок отвърна също тъй възторжено, като зашеметяваше с края на пръчката мятащата се в ръцете му риба.

— Да, не е малка. Близо три фунта. Както виждате, тлъста и тежка: ей сега ще я опечем. Той бутна лодката към брега и хвърли рибата на пясъка; после се огледа наоколо, започна да събира сухи съчки и да ги реди на купчина, но не се събраха много. Хели се стесняваше да стои без работа и също намери две-три сухи вейки. Поривисто, с напрежение и усърдие, сякаш върши тежка работа, подаваше на Нок начупени от издрасканите й ръце пръчици, колкото кибритени клечки. Нок изкорми рибата и подпали съчките. Огънят не искаше да се разгори; дигна се гъст дим. Застанал на колене, Нок раздухваше мъждукащия пламък, без да жали дробовете си, и скоро близо до ухото си чу второ, много старателно, пресекващо: „Фу-у-у! Фу-у-у!“ Опряла на земята юмручета със стиснати в тях тресчици, Хели усърдно влагаше своя дял труд; димът лютеше в очите й, но храбро просълзена, тя не прекъсна работата дори когато огънят се засили, забуча и обхвана съчките.

— Хайде, стига! — рече й Нок. — Донесете рибата, ей я там!

Хели се подчини.

Нок изчака да се образува повече жар, разрови я върху пясъка на равен слой и внимателно постави рибата. Печеното зацвъртя. Скоро Нок го извади, попрегоряло от едната страна, но добро от другата, и го сложи на блюдо от листа.

После го раздели с една клечка и каза:

— Яжте, Хели, макар и да е без сол. Гладни далеч няма да стигнем.

— Зная — замислено отговори девойката.

Тя изяде как да е порцията си и полузаситена, се натъжи за дома. Ослепително, но диво и пусто беше наоколо; безучастната тишина на брега, която я държеше в налагащ се от обстоятелствата плен, започваше да й действува потискащо. Както преди сто, преди хиляда години, все същите са си реката, пясъкът и камъните; губеше се представата за времето. Хели мълчаливо гледаше как Нок скри лодката под надвисналите над водата храсти, после натъпка лулата си и запуши; как бегло я поглежда и се усмихва навъсен и отегчен. Странно неверие в реалността на заобикалящото я се пробуди за момент в неспокойния й мозък. Искаше й се Трумвик по-скоро да заспи: това все пак ще приближи часа на отплаването им — поне така й се струваше.

— Искахте да спите — каза Хели, — според мен това ви е просто необходимо.

— Преча ли ви?

— С какво? — Ядосана от постоянния му заядлив тон, Хели сърдито сви рамене. — Мисля, че нищо не се каня да правя, а и не мога, щом вие вече заявихте, че ще тръгнете на мръкване.

— Аз не съм жена — тържествено съобщи Нок, — по-малко или повече сън — за мен е безразлично. Ако ви преча…

— Казах ви вече, че не! — кипна Хели, запъхтяна от сдържан гняв. — Навярно — позволете да ви кажа направо — аз ви преча… В такъв случай не трябваше да ме вземате със себе си. Непрекъснато се заяждате!

Очите й станаха кръгли и блестящи, а детинската й уста потреперваше обидено. Изумен, Нок извади лулата от устата си и се огледа наоколо, сякаш призоваваше небето, реката и гората за свидетели, че не е очаквал такъв отпор. Боейки се, че Хели ще се разплаче и така ще отнеме — и то безвъзвратно — превъзходната му позиция на силния, надменен мъж, Нок разбра, че трябва незабавно да придаде на тази препирня „сериозна и дълбока“ подбуда; при това той най-сетне искаше да се изкаже, както искат повечето искрено, но отскоро убедени в нещо хора и търсят слушател, вярващ в противното; тук работата беше по-проста: самият пол на Хели бе отрицание на житейския му мироглед. Отначало Нок се намръщи, сякаш осъждаше разпалеността на спътничката си, а после придаде на лицето си скръбен, горчив израз.

— Може и да съм ви засегнал с нещо, Хели — каза той, натъртвайки думите, — даже сигурно съм ви засегнал, да допуснем, но повярвайте ми, не съм имал намерение да засягам именно вас. Ще ви кажа откровено, че се отнасям към жените твърде отрицателно; вие сте жена; ако неволно съм преминал границите на вежливостта, то е само поради това. Личността, отделното лице, вие ли сте или някоя друга — за мене е все едно, във всяка от вас аз виждам, не мога да не виждам, представителка на световното зло. Да! Жените са световното зло!

— Жените ли? — малко слисана, но започнала да се успокоява, попита Хели. — И вие мислите, че всички жени…

— Абсолютно всички!

— А мъжете?

— Ето чисто женски въпрос! — Нок притури тютюн в лулата си и поклати глава. — Какво „а мъжете“?… Мъжете, мога да кажа без хвалба, са творческото, положителното начало. А вие сте разрушителното начало!

„Разрушителното начало“, потресено до дъното на сърцето си, изумено вдигна тънките си вежди и цяла минута гледа Нок с упрек и предизвикателство.

— Но… чуйте, Трумвик! — Нок беше заговорил с езика, на хората от нейната среда и тя започна да се изразява от тази минута по-леко и свободно. — Чуйте, това е дързост, но аз мисля, че говорите сериозно. Обидно е, ала е интересно. С какво толкова сме се провинили, та ни виждате в такава черна светлина?

— Вие сте неорганизираната стихия, злото начало.

— Каква стихия?

— Както изглежда, вие сте още девойка — лицето на Хели стана червено от вълнение, — но мога да ви кажа — продължи след малко Нок — какво… значи… полова стихия. Физиологическото полово начало ви преизпълва и ни увлича в пропастта си.

— За това нещо аз няма да говоря — звънко каза Хели, — не мога да съдя.

— Защо?

— Глупаво е да се пита.

— Вие се отказвате да продължите този разговор?

Тя се извърна, като гледаше настрана и търсеше вярно обяснение на своя смут, който — много добре знаеше — не се дължеше нито на превзетост, нито на надутост, просто защото тези черти липсваха в характера й. Най-после потребността й да бъде винаги искрена надделя; Хели погледна Нок право в очите с чистия си и твърд поглед и храбро каза:

— Още не съм жена; затова навярно ще бъде много фалшиво, ако се впусна да разсъждавам за… физическата страна. Говорете, може би все пак ще разбера и ще ви кажа съгласна ли съм с вас, или не!

— Тогава знайте — раздразнен започна Нок, — че тъй като всички интереси на жената лежат в половата сфера, те вече, само поради това са ограничени. Жените се дребнави, лъжливи, суетни, щеславни, хищни, жестоки и алчни.

Той обезпокои Хартман, Шопенхауер, Ницше и в продължение на половин час рисува пред притихналата Хели мрачната картина на бъдещето на човечеството, ако то най-после не анатемоса любовта. Любовта, според него — вечната измама на природата — би трябвало отдавна да се прати в архивата, а романите да се изгорят на клади.

— Вие, Хели — каза той, — сте още млада, но когато у вас се събуди жената, тя няма да бъде с нищо по-добра от останалите розови хищници на вашата порода, които изсмукват мозъка, кръвта и сърцето на мъжа и често го довеждат до престъпление.

Хели въздъхна. Ако Нок е прав даже наполовина, животът пред нея е ужасен. Тя против волята си ще се превърне в змия, ехидна, носителка на световното зло.

— Наистина у Шекспир има лейди Макбет — възрази тя, — но има също Жулиета и Офелия…

— Неврастенични самки — кротко отсече Нок.

Хели прехапа език. Тя за малко не каза: „Щях да ви запозная с мама, ако не беше умряла преди четири години.“ Сега Хели благодареше на съдбата, че злобният етикет „самки“ не засегна скъпия образ. Тя загуби всяко желание да разговаря. Нок, без да забележи мрачната напрегнатост на лицето й, каза, като имаше пред вид себе си под замененото „аз“ с „той“:

— Имах приятел. Безумно се влюби в една жена. Той вярваше в хората и жените. Но тази суетна особа обичаше разкоша и прахосничеството. Тя придума моя приятел да извърши кражба… Този млад човек бе уверен, че и възлюблената му е луда от любов, затова разби касата на шефа си, а парите даде на оная — на дявола в човешки образ. И тя напусна мъжа си и замина сама, а аз…

Всичката кръв нахлу в главата му, когато, изтървал се в яда си така необмислено, разбра, че все пак трябва да завърши разказа, за да не предизвика още по-голямо подозрение. Но Хели сякаш не беше схванала каква е работата. Свойствената й слаба усмивка на вежливо внимание осветяваше нейното посърнало от прекараната нощ лице.

— И какво — полугласно довърши Нок, — той отиде в каторгата…

Настъпи напрегнато мълчание.

— Той и сега ли е там? — с принудено спокойствие попита Хели.

— Да.

— На вас, разбира се, ви е жал за него… и на мен ми е жал — припряно добави тя, — но повярвайте ми, Трумвик, този човек не е виновен!

— А кой е виновен?

Нок затаи дъх.

— Разбира се, тя.

— А той?

— Той силно е обичал и аз не бих го осъдила.

Нок я гледаше така втренчено, че тя сведе очи.

„Дали се е досетила, или не е? По дяволите! — реши той. — Всъщност все ми е едно. Тя, разбира се, сега подозира, но не ще посмее да ме разпитва, а на мен повече не ми трябва.“

— Аз ще спя — той стана, протегна се и се прозина.

— Да, спете — каза Хели, — слънцето е високо.

Без да й отговори, Нок полегна в сянката на един явор, покри главата си със сакото, за да не го хапят комарите, и скоро заспа. Колкото и странно да беше, колкото и противоречиво на разбиранията му, но съобразно човешката природа той сънува, че седи, а Хели идва зад него и нежно, с топла длан притиска очите му. Чувствата му в този момент бяха странна смесица от горчива обида и нежност. Вероятно сънят щеше да добие още по-сложен характер, ако Нок не се беше събудил от нерешително, леко побутване. Той отвори очи, видя будещата го Хели и последният допир на ръката й се сля с наивния сън. Мръкваше се. Червеният клепач на слънцето се скриваше зад черния бряг; влагата, тежестта в главата и страшното настояще върнаха Нок към постоянното му през последните дни състояние на мрачна бдителност.

— Извинете, че ви събудих — каза Хели, — но е време да тръгваме.

Седнаха в лодката; пак зашумя водата; около един час плаваха, без да разговарят, после Хели забеляза, че Нок често и хрипливо диша (беше задухал силен насрещен вятър и водата се развълнува) и каза:

— Дайте веслата на мене, Трумвик, вие си починете.

— Веслата са тежки.

— Голяма работа! — Тя се засмя. — Ако се окажа неспособна, моля за прошка. Дайте веслата.

— Както искате — отговори Нок.

„Нека гребе — помисли си той, — гласчето й стана по-твърдо, ще трябва да й понатрия носа.“

Размениха местата си. Нок чу бавните, несигурни плясъци, които постепенно станаха по-правилни и чести. Хели едва удържаше веслата, дебелите им краища всяка минута можеше да се изплъзнат от ръцете й. Като се отхвърляше назад, тя опъваше цялото си тяло — най-лошо беше, че нямаше опорна точка за краката си, те не стигаха до дървения праг, поставен в дъното на лодката специално за опора. Краката й безпомощно се плъзгаха по дъното и при всяко размахване на веслата тялото й почти се смъкваше от седалката. Загребваната вода й се струваше тежка и неподвижна, сякаш веслата затъваха в купчина жито. Ръцете и раменете веднага я заболяха, но нито болката, нито болезненото сърцебиене, от което я изби студена пот, нито тежкото и мъчително трескаво дишане биха я накарали да признае неволната си слабост. По-скоро би умряла, отколкото да остави веслата. Почти половин час търпя това остро мъчение и накрая започна да движи веслата машинално, сякаш с чужди ръце. Нок, мрачно замислен за жестокото си минало, се стресна и вслуша: веслата удряха едно през друго със слаби, объркани плясъци и почти не движеха лодката.

— Аха! Хели! — каза той. — Връщайте се на мястото си, стига толкова!

Тя нямаше сили дори да отговори. Нок пусна кормилото и отиде при нея. Слабите отблясъци на водата му позволиха, като се наведе, да види бледото й лице с плътно стиснати очи и болезнено разтворена уста. Той хвана веслата, искаше да ги вземе. Хели не ги пусна веднага, но и като ги отпускаше, все още се мъчеше да ги размахва като автомат. Тя отвори очи и се изправи усмихната полусъзнателно.

— Как сте? — с внезапна жалост попита той.

— Нищо, добре съм — пряко сили отвърна тя, като се стараеше да се съвземе веднага. После страхът от подигравка или обида я накара гордо да изтърси доста смелото изявление: — Можех да греба още, веслата не са толкова тежки… Само дръжките им са дебели — наивно добави тя.

Отново смениха местата си и Нок се замисли. Беше малко засрамен и трогнат. Но се постара да даде друга насока на мислите си, готови да се съсредоточат с внимание на това гордо и добро същество. И все пак имаше чувството, че е тръгнал за някъде и изведнъж нещо го е накарало да спре.

Облаците се сгъстиха, вятърът все повече се засилваше. Върху ръката на Нок падна капка дъжд и в далечния край на земния мрак лумна къса синя светлина. Лодката се клатушкаше, водата зловещо плискаше. Нок погледна нагоре, после спря да гребе и каза:

— Хели, трябва да слезем на брега. Задава се буря. Немислимо е да я изчакаме в реката: пороят ще потопи лодката или вятърът ще я обърне. Насочете кормилото към брега.