Александър Грин
Сто версти по реката (2)

II

Като потеглиха, Нок се поразвесели малко, защото се отдалечаваше от парахода и вероятната опасност. Чувствуваше се господар на положението и само това го примиряваше с присъствието на жената; пътничката беше напълно в негова власт и макар че нямаше намерение да употреби тази власт за нещо непристойно, беше му приятно да вижда възможността сам да ръководи техните отношения, което донякъде смекчаваше привичната му хладна враждебност към прекрасния пол. Нямаше никакво желание да говори с Хели, но съобрази, че все ще трябва да уточнят някои неща, неясни за двамата, и рече:

— Вие как се казвате?

— Хели Сод.

— Да речем, че е така. Кормилото не бива да се дърпа тъй. Различавате ли брега?

— Много добре.

— Тогава, Хели, през всичкото време се дръжте на двадесетина сажена от брега, успоредно на извивките му. Ако се наложи нещо друго, ще ви кажа… Ех!

Той извика тъй, понеже беше закачил веслото в парче дърво под водата. Но в резкия вик девойката изведнъж долови нещо прикрито в душата му, изтръгнало се неволно и може би отнасящо се за нея. Тя се смути, почти се изплаши. Десетки страшни истории оживяха в напрегнатото й въображение. Кой е този млад човек? Как можа да му се девери, та макар и заради баща си? Тя дори не знае името му! Ужасен беше не толкова моментът на уплахата, колкото страхът, че ще се бои през всичкото време и ще бъде тягостно нащрек. В това време Нок остави веслата, запали клечка кибрит и запухтя с лулата си; при светлината на пламъка Хели жадно разгледа лицето му със сведените към лулата очи. За голямо нейно облекчение то съвсем не й се видя страшно — лице като лице. И даже красиво, добродушно… Тя тихичко въздъхна, почти успокоена от думите на Нок, който каза, палейки лулата си:

— Аз се казвам Трумвик. — Той го съчини в момента и от страх да не го забрави, повтори два-три пъти: — Да, Трумвик, така се казвам: Трумвик.

А на ум, спомнил си мнемониката, добави:

„Труд и вик.“

— Дълго ли ще пътуваме? — попита Хели. — Принудена съм да бързам, защото баща ми е болен… — Тя се смути, като се сети, че Трумвик гребе и може да вземе думите й за подканване. — Казвам изобщо, само така…

— Тъй като аз също бързам — многозначително рече Нок, — знайте, че в мой интерес е да видя Зурбаган не по-късно от други ден сутринта. Така и ще бъде. Оттук до града няма повече от сто версти.

— Благодаря ви. — Тя плахо се засмя и каза: — Нося няколко сандвича и малко сирене… понеже няма откъде да се купи, вие…

— И аз съм взел консерва сардела и парче хляб. За мене е достатъчно.

„Те всички са материалистки — помисли си Нок. — Нима за сандвичи мислех сега? Не, аз мислех за вечността; реката и нейното течение са символ на вечността… и — за какво още?“

Но беше забравил и въпреки че настроението му все още бе потиснато-възвишено, припомни си своето безпросветно, тежко минало: мръсния роман, затвора, решението да се опива от гордо озлобление срещу хората, да ги напусне завинаги, ако не телом, то духом; любовта си само към мечтата, вярната и нежна спътничка на изтерзаните от живота. Възбудата на мислите се предаде на мускулите му и той гребеше като на състезание. Лодката изпреварваше течението и шумно пореше черната вода.

Поради необикновеното положение Хели изпитваше душевен подем и възбуда от изпълненото решение. Баща й с интерес ще изслуша разказа за нейните приключения. Стори й се, че не плава, а чете за някаква жена с нейното име в книга, където се описват гори, лов и опасности. Сети се за баща си и се омърлуши. Спомни си небрежния и глупав доктор, който го лекуваше, и си представяше как ще намери друг, как ще сложи ред, ще провери лекарствата, леглото — всичко. За дейната й натура беше необходимо, макар и мислено, да прави нещо. Стараеше се да избягва нови забележки от страна на Нок и до изнемога добросъвестно управляваше кормилото, без да изпуска от очи високия тъмен бряг. Ядеше й се, но се стесняваше. Плаваха мълчешком петнадесетина минути, после Нок, който също беше огладнял, каза мрачно:

— Да хапнем. Оставете кормилото. — Той пусна веслата. — Моята сардела е още прясна… тъй че вземете.

— Не, благодаря, яжте вие.

Загръщайки се в шала, девойката ядеше бавничко. Въпреки мрака й се струваше, че този странен Трумвик насмешливо я наблюдава и макар да беше изгладняла, сандвичите не й се усладиха. Побърза да свърши с яденето. Все още намръщен, Нок чоплеше в кутията с джобното си ножче и Хели чуваше как желязото стърже по тенекето. В тяхната несговорчивост, в нощното мълчание на реката и в това как полугладно стържеше подкрепящият се в неудобно положение човек имаше нещо сиротно и на Хели й стана тъжно.

— Изглежда, нощта няма да е много студена — каза тя, въпреки че леко потреперваше от хладината.

Каза първото нещо, което й дойде на ум, та Нок да не си рече, че тя мисли: „Ето, той яде.“

— Сега параходът е много далеч оттук.

Нок избоботи нещо, задави се и хвърли кутията във водата.

— Един часът е — каза той, като освети часовника си с кибрит. — Вие спете, ако искате.

— Ами кормилото?

— Мога да управлявам с веслата — настоя Нок, — а от вашето сънливо въртене на кормилото след два-три часа ще заседнем в плитчината. Изобщо бих искал — ядосано добави той — да ме слушате. Аз съм доста по-стар и по-опитен от вас и зная какво да правя. Настанете се по-удобно и спете.

— Вие… сте много добър — нерешително отвърна девойката, като не знаеше какво е това: гняв или снизхождение. — Добре, ще поспя. Ако трябва, моля, събудете ме.

Нок нищо не каза, а плюна.

„Да не мислите, че няма да ви събудя я. Тук не е хотел, тук… Как умеят да те уплитат в мрежата си! «Вие сте много добър…», «Благодаря ви», «Не смятате ли…» — Всичко това е инстинкт на пола — реши той, — влечение към мъжа. Да.“

После започна да преценява дали да стигне в Зурбаган с лодката, или да слезе на пет-шест версти от града — за по-безопасно. Слуховете за купената за луди пари лодка, за измислената водка и отличителните му белези спокойно можеха за две денонощия да се разчуят из околността. Между другото още веднъж сам се похвали, че се е досетил да вземе Хели и не й е отказал. Така пътуването им добиваше семеен характер и кой би помислил, като го види в компанията на младата девойка, че е доскорошен каторжник? Хели неволно му помагаше. Реши да бъде търпелив.

— Спите ли? — попита той, взирайки се в тъмната издатина на кърмата.

Отговорът беше нещо средно между въздишка и сънен шепот. Кърмата не беше на толкова тъмен фон, колкото лодката, и изглеждаше празна; Хели навярно спеше и Нок запали клечка кибрит, за да види как се е настанила.

Девойката, загърната в шала, беше сложила глава на ръцете си, а ръцете върху дека на кърмата; виждаха се само затвореното й око, челото и слепоочието; тя цялата беше като пухкаво кълбенце.

„Хайде, стига съм мислил за нея — каза си той и хвърли кибритената клечка. — Когато една жена спи, тя не вреди.“

Като поддържаше необходимата посока с веслата, Нок, в хармония с внушителната мрачност на нощта, отново се замисли за печалното си минало. Искаше му се, ако остане невредим, да заживее тъй, че да няма място за самоизмами, увлечения и разкаяния. Преди всичко — трябва да бъде самотен. Убеден, че отлично е опознал хората (а особено жените), Нок се разпали и реши външно да остане при хората, но вътрешно да не се слива с тях и така, заповядал на сърцето да млъкне завинаги, да дочака края на дните си с възвишената скръб на мъдрец, узнал всички земни суети.

Увенчаният със слава и бели коси доктор не обхожда ли така стаята на безнадеждно болните и не се ли усмихва сдържано на всички, отправили към него очи със страх и ропот?… „Да, да — говори бодрият вид на доктора, — вие сте попаднали тук по недоразумение и изобщо всичко е отлично…“ Но докторът не е глупак: вижда всички язви, цялото крушение, нанесено от болестта, а за болните малко мисли. Да мисли за осъдените, тъй да се каже, е безполезно. Те не са компания за него.

Много му се хареса сравнението с доктора. Изправи се, свъси вежди и печално въздъхна. В такова настроение мина нощта и когато започна ясно да различава фигурата на все още спящата Хели, до Зурбаган оставаха четиридесет версти и нещо. Горните листа на крайбрежните шубраци леко заблестяха, реката светлееше, влажен ветрец разнасяше мирис на трева, риба и мокра земя. Нок погледна изтръпналите си ръце — пръстите му бяха отекли, а дланите му, целите в плюски, люто пареха.

— Все пак време е да събудя тази будоарна госпожица — каза си Нок. — Вече се зазорява и докато не се стъмни, няма да рискувам да греба по-нататък.

Той насочи лодката към едно пясъчно заливче, тя се блъсна и спря. Девойката нервно скочи и с още сънени очи слисано се огледа.