Чарлс Буковски
Криминале (34)

34

И така, бях паркирал на една трета пряка по-надолу от къщата на Бас. Беше следобед, не, беше вечер, около осем часа. Червеният мерцедес на Синди беше на алеята. Надушвах нещо. Нещо щеше да се случи. Усещах го във въздуха. Изгасих си пурата. Взех телефона на колата и се обадих да разбера резултатите от деветото надбягване. Отново бях загубил.

Животът скапваше. Почувствах се потиснат и изтощен. Краката ме боляха.

Синди вероятно гледаше вътре някоя тъпотия по телевизията и кръстосала топлите си крака се смееше на нещо глупаво и тривиално. Тогава се сетих за Джини Нитро и петте й извънземни приятелчета. Те искаха да ме завербуват. Не се продавах. Трябваше да разбия тази банда. Трябваше да има начин. Може би ако успеех да намеря Червеният Врабец, той щеше да ми изпее отговора. Да не бях откачил. Всичко това действително ли се случваше?

Взех телефона и се обадих на Джон Бартън. Той вдигна.

— Слушай, Джон, обажда се Билейн. Имам трудности с намирането на Червеният Врабец. Може би ще е по-добре да си намериш друг човек.

— Не, Билейн, аз ти вярвам, ти ще успееш.

— Наистина ли мислиш така?

— Не се съмнявам.

— Е, тогава ще опитам.

— Правилно.

— Ще ти се обадя, ако стигна до нещо.

— Добре. Лека нощ.

Той затвори. Готин тип.

Заех се отново да си запаля пурата. Едва не я изплюх. Синди Бас излизаше от къщата. Тя отиде до колата си и се качи в нея.

Скъпа, скъпа, води ме.

Тя запали, включи светлините и излезе на заден от алеята. Изправи колата и пое на север. Следвах я на около половин пряка разстояние. После тя сви по главното шосе — магистралата Пасифик Коуст, ако трябва да бъда по-точен. Пое на юг. Следвах я на около три коли разстояние. Тя премина през едно кръстовище, а на мен ми светна червено. Трябваше да мина. Едва не стана катастрофа. Чух клаксони и някой ме нарече задник. На хората им липсва оригиналност.

Отново я следвах на три коли разстояние. Тя се движеше в дясното платно. Започна да намалява и сви към един мотел. Мотел „Хънидюнс“. Колко сладко. Спря пред номер девет. Аз продължих до номер седем, спрях, изгасих светлините и зачаках.

Тя слезе, тръгна по пътеката, стигна до вратата и почука. Вратата се отвори и на прага се появи някакъв тип. О, Синди!

Мъжът стоеше на светло и аз можех да го разгледам. Изглеждаше добре. Нямам предвид на мен. Но на нея, сигурно. Беше млад. Голобрад, с тънки вежди и дълга коса. Всъщност, стори ми се, че имаше малка плитка. Сещате се за какво говоря. Косата му беше хваната. Истински задник. Те се прегърнаха на вратата. Последва нещо като целувка. Чух Синди да се смее. После тя влезе и вратата се затвори.

Грабнах камерата и тръгнах към офиса. Влязох. Вътре нямаше никой. Имаше малко бюро. Звънец. Натиснах звънеца. Нищо. Натиснах го по-силно, шест пъти поред.

Появи се някакъв дърт пръдльо. Беше бос и носеше дълга нощница и чорап на главата.

— А-ха — казах аз, — приготвили сме се хубавичко да си поспим, а?

— Може и да съм, може и да не съм. Теб какво те засяга?

— Не исках да ви засегна, господине. Трябва ми стая. Имате ли свободна?

— Да не си сводник?

— О, не, господине.

— Да не продаваш наркотици?

— Не, господине.

— По-добре да продаваше. Трябва ми малко кока.

— Продавам библии, господине.

— Това е отвратително!

— Просто се опитваме да разнесем словото по земята.

— Е, не разнасяйте тия лайна наоколо.

— Както желаете.

— Майната му.

— Е, господине, трябва ми стая.

— Имаме две. Номер осем и номер три.

— Номер осем ли казахте.

— Казах номер осем и номер три. Не чуваш ли добре?

— Ще взема номер осем.

— Тридесет и пет кинта. В брой.

Изкарах парите. Той ги взе и хвърли на бюрото ключа.

— Няма ли да получа разписка?

— Какво?

— Разписка.

— Кажи го буква по буква.

— Не мога.

— Тогава няма да получиш.

Взех ключа, излязох, отидох до номер осем и отключих вратата. Приятно местенце. Ако си нямаш дом.

В кухнята намерих чаша. Взех я оттам и я прилепих до стената към номер девет. Късмет. Можех да ги чуя.

— Били — чух да казва Синди Бас, — дай да не бързаме. Искам първо малко да си поговорим.

— Можем да си говорим и след това — каза Били. — Тоя шомпол тук трябва да го вкарам в действие. Трябва ми плът, а не думи!

— Трябва първо да взема един душ, Били.

— Душ? Абе ти к’во си пра’ила, да не си бачкала в градината?

— О, Били, толкова си забавен!

— Добре, върви да вземеш душ! Ще метна малко ледена вода на тая кобра!

— О, Били, ха-ха-ха!

Усмихнах се за първи път от седмици насам.

Щях да я ковна.