Сандра Браун
Рикошет (6)

Пета глава

Когато видеха Робърт Савич за пръв път, хората се впечатляваха от необичайния цвят на кожата му. Приличаше на кафе с мляко. Беше го наследил от баба си по майчина линия, ямайска имигрантка, дошла да търси по-добър живот в Съединените щати. На тридесет и четири години бе сложила край на надеждите, прерязвайки вените си във ваната в публичния дом, където живеела и работела. Обезкървеното й тяло било открито от петнадесетгодишната й дъщеря, също проститутка, майката на малкия Робърт.

Сините му очи бяха характерни за рода Савич, който не бе по-обещаващо потекло от това на майка му.

Привидно го приемаха такъв, какъвто е. Но знаеше, че нито чистокръвните чернокожи, нито белите някога ще могат да загърбят факта, че е със смесена кръв, и да гледат на него като на един от своите. Предразсъдъците намираха плодородна почва във всяка раса, не знаеха граници. Просмукваха се във всяко общество на земята, колкото и разпалено да ги заклеймяваха.

Затова откакто се помнеше, Савич разбра, че трябва да създаде свое владение. Ала човек не можеше да постигне цел от такава величина с доброта. Трябваше да бъде по-суров, по-хитър и подъл от себеподобните си. Това бе възможно само ако всява страх у всички, с които се среща.

Младият Робърт преодоля мъчителните преживявания от детството и юношеството си и ги превърна в свое предимство. Годините, прекарани в бедност, унижения и отчуждение, укрепваха защитната му броня, докато я направиха непроницаема. Това особено важеше за душата му.

Насочи интелекта и предприемаческия си усет към доходоносната търговия. От дванадесетгодишен пласираше кокаин. На двадесет и пет при голям удар преряза гърлото на своя покровител пред заклетите му конкуренти и се утвърди като тартор в подземния свят. Онези, които все още не бяха чували името му, скоро го научиха. Враговете му един по един намираха смъртта си при ужасяващи обстоятелства. Заслужената му репутация на безскрупулен престъпник бързо се разчу и ефективно потуши всички наченки на съпротива.

Тираничната му власт продължаваше вече цяло десетилетие. Натрупа богатство, надминаващо дори най-смелите му мечти. Нищожните прояви на негодувание от страна на безразсъдни люде, дръзнали да се изпречат на пътя му, незабавно биваха наказвани. Всеки предател веднага си подписваше смъртната присъда.

Това би потвърдил и Фреди Морис. Не че би могъл да говори.

Когато Савич сви към паркинга на склада, от който ръководеше законния си магазин за машини, отново се подсмихна ехидно. Представи си реакцията на Дънкън Хачър при намирането на малкия подарък, оставен в хладилника му.

Отначало Дънкън Хачър бе дребен дразнител — като камъче в обувката му. Походът му срещу империята на Савич изглеждаше смешен. Но решимостта на детектива не отслабваше, всяко поражение сякаш я засилваше. И в това Савич вече не виждаше нищо забавно. Детективът се превръщаше във все по-сериозна заплаха, която трябваше да бъде отстранена. Възможно най-скоро.

Постепенното навлизане на метамфетамините в югоизточните щати бе разкрило нов, обещаващ пазар. Те ставаха все по-доходоносна част от бизнеса на Савич. Но бе нужна твърда ръка и постоянна бдителност. Той имаше пълен контрол върху онези, които произвеждаха и пласираха продукцията му. Но по-ангажиращо бе следенето за препятствия, които биха могли да възникнат по пътя му.

Всеки идиот с опаковка от лекарство за настинка и туба гориво си въобразяваше, че може да започне собствен бизнес. За щастие повечето аматьори сами се издънваха и лабораториите им ставаха на пух и прах без негова помощ. Но колкото и лесно да бе производството на метамфетамини, още по-леко бе разпространението им. Благодарение на многото начини на приемане — смъркане, пушене, инжектиране или просто поглъщане, — за всеки потребител се намираше подходяща форма. Дейността му процъфтяваше и Савич не искаше точно сега Дънкън Хачър да провали всичко.

В магазина за машини на приземния етаж на склада бе шумно, неуютно и горещо, за разлика от прохладния оазис, който представляваха офисите над него. Деляха ги няколко секунди пътуване с раздрънкан асансьор, но двете зони бяха на светлинни години една от друга.

Не се бе скъпил за луксозното обзавеждане. Коженият стол зад бюрото му бе мек като пух, плотът — гладък като сатен. Разкошният килим бе с втъкани копринени нишки. Секретарят му бе хомосексуалист, наричаше се Кени. Семейството му имаше дълбоки корени в обществото на Савана и за негово нещастие се славеше с дълголетие. Кени нетърпеливо чакаше възрастните му родители да се поминат и да оставят на него — единствения си син и наследник — дългоочакваното състояние, натрупано от хартиената фабрика.

Междувременно работеше за Савич, който бе мрачен, загадъчен, но чаровен мъж, заклеймен естествено от благоприличните родители на Кени. Ала този особняк спечели безрезервната лоялност на богатия наследник, удушавайки пред гей бар един младеж с бръсната глава, пребил Кени почти до смърт.

Съвместната им работа бе полезна и за двамата. Савич предпочиташе Кени пред жена секретарка. Момичетата неизбежно започваха да искат секс с него, с различна степен на обвързване. Политиката му бе никога да не смесва романтиката с бизнеса.

Освен това жените твърде лесно се трогваха от ласкателства и дори от обикновена любезност. Ченгетата и федералните агенти често използваха тази тяхна слабост като средство за събиране на информация. Веднъж опитаха тази тактика, но се провалиха, когато секретарката му мистериозно изчезна. Така и не бе открита. Тогава Савич я замени с Кени.

Щом го видя да влиза в административната част, Кени скочи на крака. Очевидно бе, че е силно развълнуван, въпреки че нито косъм от безупречната му прическа не трепна, когато кимна към вратата на личния офис на Савич.

— Имате посетител, който не приема отказ — тревожно прошепна той, размахвайки театрално ръце.

Първия, за когото се сети, бе Хачър. Изплашен, че са му устроили засада, Савич посегна към пистолета на колана си.

Красиво оформените вежди на секретаря трепнаха.

— Не е това! Щях да ви предупредя, ако беше. Посетителка е…

По-скоро любопитен, отколкото предпазлив, Савич отвори вратата на личния си офис. Гостенката му стоеше с гръб към него и гледаше през прозореца. Когато го чу, тя се обърна и свали тъмните очила, които скриваха половината от лицето й.

— Елиз! Каква неочаквана и страхотна изненада. Винаги си приятна гледка за уморените ми очи.

Ала тя не отвърна нито на широката му усмивка, нито на комплимента му.

— Радвам се да го чуя, защото имам нужда от услуга.

* * *

Привилегиите, с които се ползваше Дънкън пред колегите си, откакто имаше сержантски чин, бяха малко, но една от тях бе собствен офис в дъното на тясното помещение, което приютяваше отдел „Тежки престъпления“.

Кимна на ДиДи, когато мина покрай бюрото й. Беше захапал поничка, в едната си ръка държеше чашка с кафе, в другата — якето си, а под мишница притискаше вестник. Но преди да успее да се настани в отделения си офис, ДиДи го последва и енергично стовари някаква папка върху бюрото му.

— Името му е Гари Рей Тротър.

Дънкън не бе от ранобудните хора. Всъщност дори ги мразеше. Нужно му бе известно време, за да свикне с дневната светлина и да набере скорост, докато ДиДи можеше да превключи от нула на сто и двадесет километра за секунди.

Въпреки че бяха стояли при семейство Леърд до късно през нощта, навярно тя бе на крак от часове. Другите детективи едва се бяха дотътрили в отдела сутринта, вече задъхани от горещия влажен въздух навън. Не бе изненадващо, че ДиДи изглежда най-бодра от всички и кипи от енергия.

Дънкън повдигна ръка и вестникът падна на бюрото му. Преметна якето си през облегалката на стола, остави чашката с кафето, което вече пареше пръстите му, и отхапа от поничката.

— Няма ли поне да кажеш добро утро? — промърмори той.

— Дотън също е отишъл рано на работа — осведоми го ДиДи, когато той тежко се отпусна на стола си. — Взе отпечатъците на трупа от къщата на Леърд. Гари Рей Тротър е рецидивист, така че след минути вече знаехме самоличността му. Има доста провинения. — Посочи все още недокоснатата папка на бюрото. — Отраснал е в Балтимор и през последните десетина години постепенно се е придвижвал към Източното крайбрежие. Излежал е кратки присъди в няколко затвора, докато преди две години събрал кураж да премине на въоръжени грабежи, за един от които бил заловен в Мъртъл Бийч. Освободили го под гаранция преди три месеца, но от два не се е явявал за подпис.

— Господи, здраво си се потрудила! — отбеляза Дънкън.

— Реших, че един от нас трябва веднага да се залови за работа, а знаех, че ти няма да го направиш.

— Виждаш ли? Ето затова се сработваме така добре. Познавам силните ти страни.

— По-скоро аз — слабите ти.

Дънкън смутено се усмихна, отвори папката и прегледа първата страница.

— Забелязах, че дрехите му изглеждат нови. Като на наскоро освободен затворник.

Преди да приключи с четенето на криминалното досие на Гари Рей Тротър, вече бе изял поничката.

— Няма впечатляваща престъпна кариера — отбеляза той, докато повдигаше пластмасовата капачка на чашата.

— Точно затова не схващам нещо…

— Какво?

ДиДи придърпа стол близо до бюрото му и седна.

— Кражба от къщата на Леърд ми се струва твърде амбициозно начинание за Гари Рей.

Дънкън сви рамене.

— Може би е решил най-сетне да направи удар.

— Не е бил съден за взломни кражби — изтъкна ДиДи.

— Това не означава, че не ги е правил.

— Не, но според досието му това не е най-дръзката му проява. Извършил е първото си престъпление на шестнадесет — кражба на булдозер.

— Помислих, че е някаква печатна грешка. Наистина ли става дума за булдозер?

— Задигнал го от ремонтирания пътен участък, където работел като сигналист. Стоял на пътя, облечен със светлоотразителна жилетка, и отклонявал колите. И така Гари открадва булдозера, кара го до фермата на семейството си и го паркира пред къщата. На следващата сутрин екипът отива на работа, открива липсата и се обажда на полицаите, които…

— Тръгват по следите и веднага го намират.

— Да — рече ДиДи. — Колко тъп трябва да е бил, за да го стори.

Дънкън се засмя.

— И на кого е щял да продаде булдозер? Разбираш какво имам предвид — нашият Гари не е бил особено умен. Все пак кражба на булдозер ми се струва твърде далеч от проникване в жилище със съвременна алармена система. Не е била включена, но Гари Рей не е знаел това, когато е отворил прозореца с лост за смяна на гуми.

— Все пак е имал на разположение години, за да усъвършенства уменията си — рече Дънкън.

— Но подобен взлом не включва ли и внимателната подготовка? Набавяне на подходящи инструменти? Да кажем, че Гари Рей е станал изпечен взломаджия, макар да е малко вероятно. Спец, който знае как да прекъсне съвременна алармена система, да среже стъкло така, че да може да провре ръката си и да отвори прозорец, и прочее.

— Казано накратко, холивудски тип крадец.

— Точно така — потвърди тя. — Е, тогава къде са инструментите? Взел е със себе си само лост за смяна на гуми.

— И деветмилиметров „Рюгер“.

— Добре. Но нищо, с което би могъл да отваря ключалки или сейфове. Нищо за разбиване на чекмеджета.

— Техните ключалки са прости, дай ми няколко секунди и мога да ги отворя и с безопасна игла — каза Дънкън.

— Гари Рей не е имал и това. Още нещо — дори да си най-тъпият крадец в историята, няма ли да сложиш поне ръкавици, за да не оставяш отпечатъци?

Никое от изброените неща не бе нещо ново за Дънкън. Когато се прибра у дома в малките часове, положи съзнателни усилия да заспи, но в ума му се въртяха объркани мисли за разказа на Елиз Леърд. Премисляше събитията, довели до смъртта на крадеца, и нетърпението на съдията твърденията й да бъдат приети за неоспорима истина.

Вече бе помислил върху всяко несъответствие, посочено от ДиДи. Още преди да узнае за криминалното минало на Гари Рей, проникването в къщата изглеждаше зле планирано и осъществено. Провалът бе практически гарантиран.

Въпреки това продължи да спори с партньорката си, сочейки папката.

— Изхождаш от мисълта, че Гари Рей е планирал този удар. Но според досието му бил е наркоман. Родил се е глупав, а после е унищожил малкото си здрави мозъчни клетки с упойващи вещества. Да предположим, че отчаяно се нуждае от поредната доза, а няма пари. В този момент вижда къща, в която със сигурност има ценни вещи, които би могъл да задигне и да пласира за половин час. Само за едно сребърно свещниче би получил добри пари.

ДиДи се замисли върху това за миг, но поклати глава.

— Може би щях да приема тази версия, ако беше проникнал в търговски обект в центъра. И беше разбил витрината на магазин за електроника или нещо подобно. Дори ако алармата се задейства, би се измъкнал за няколко секунди с ценната стока в джоба. Но не и в луксозните предградия — продължи тя. — Особено пеша. Никой не откри кола, която да издава някаква връзка с него. Проверих това веднага щом пристигнах тук сутринта. Какво е правел в квартала без кола за бягство?

— Снощи си зададох този въпрос — сподели Дънкън. — Оттогава не ми дава покой. Как е стигнал дотам и как е възнамерявал да се измъкне?

— Щом не е имал кола, откъде се е взел лостът за смяна на гуми? — попита тя. — Това е доста смешен инструмент за взломаджия.

Високата влажност на въздуха бе направила косите й още по-къдрави. Раздвижиха се странно, когато поклащаше глава.

— Не, Дънкън. Нещо не пасва.

— Тогава какво мислиш?

ДиДи опря лакти на ръба на бюрото и се приведе напред.

— Не мисля, че онова, което чухме от дамата с ангелско лице, е истината.

По дяволите, точно в това се съмняваше и той! И тъй като не искаше да бъде така, прекара сутрешните часове в опити да си самовнуши, че Елиз Леърд е праведна като монахиня и никога в живота си не е изрекла лъжа.

Но интуицията на детектив му подсказваше друго. Петнадесет години полицейска работа го навеждаха на мисълта, че нещо не се връзва, че красавицата от горещата вана съзнателно пропуска нещо или още по-лошо — съчинила е всичко.

Очевидно партньорката му поставяше честността на Елиз под съмнение, а дори не знаеше за няколкото думи, които бе разменил насаме с нея. Уверяваше се, че последното, което бе изрекла, няма скрит подтекст, че е несъществено и трябва да го забрави. Но добавено към всички несъответствия в разказа й, то го караше често да се връща към момента, в който простият й двусричен въпрос бе прозвучал като покана за флирт.

— Нима?

При всеки спомен за този примамлив глас и израза на очите й следваше силна физическа реакция. Както сега.

За полицай бе опасно жена, застреляла човек, да има такова въздействие върху него. Дънкън често критикуваше колегите си за подобни слабости, водещи до погрешна преценка.

Изведнъж изпита дяволско неудобство, докато ДиДи седеше от другата страна на бюрото му, гледаше го и очакваше да чуе мнението му за разказа на Елиз Леърд.

— Какво знаеш за нея? — попита той с надежда гласът му да звучи нормално. — Искам да кажа — за миналото й.

— Но откъде бих могла! — удиви се тя. — Не се движим в едни и същи среди.

— Позна я на приема за награждаването.

— От снимките във вестника. Ако четеше и нещо друго, освен спортните страници и кръстословиците, и ти щеше да се сетиш коя е.

— Често ли пишат за нея?

— Винаги изглежда сензационно, с екстравагантен тоалет, неотлъчно до съдията. Определено е подходящо украшение за Негова чест.

— Порови се малко, виж какво ще откриеш за госпожата. А аз ще отскоча до моргата да пришпоря Дотън да побърза с аутопсията на Гари Рей Тротър. Ще обменим информация, когато се върна.

Дънкън допи кафето си. Опитвайки се да прикрие смущението си, стана и бързо посегна към спортното си яке.

— Току-що осъзнах нещо — изрече загадъчно партньорката му.

Страхуваше се, че ще каже: „Забелязах, че се възбуждаш, когато чуеш за жената на съдията“. Но вместо това, тя каза:

— Осъзнах, че и двамата не гледаме на стрелбата като на самозащита. Разследваме случая като нещо друго, нали?

Почти му се прииска да бе изрекла първата реплика.

* * *

Обади се на съдебния патолог от колата си и настоя да постави Гари Рей Тротър на първо място в графика си. Доктор Дотън Брукс вече бе разрязал трупа, когато той пристигна.

— Дотук всички органи са с нормална големина и тегло — каза Дотън, леко извръщайки глава, докато слагаш поредния орган на кантара.

Дънкън застана до стената, за да слуша и да го наблюдава внимателно, докато върши работата си. Само от време на време поглеждаше към трупа. Не бе от гнусливите. Всъщност радваше се на информацията, която може да бъде получена от един труп.

Но това го караше да се чувства виновен. Сякаш не бе по-различен от зяпачите, които се втурваха на място, където се е разиграла трагедия, с надеждата да зърнат разхвърляни човешки останки и кръв.

Патологът свърши и обърна опразненото човешко тяло към асистента си, за да го затвори. След като се изми, Дотън дойде при Дънкън, който го чакаше в кабинета му.

— Причината за смъртта беше очевидна — каза той, пъхтейки. — Сърцето беше на пихтия. Изходна рана, по-голяма от чиния за салата.

— Преди да дойда, откри ли други наранявания, синини, драскотини?

— Имаш предвид следи от борба? Някакъв вид съпротива? — Поклати глава. — Под ноктите му нямаше нищо друго, освен обичайната мръсотия, а по дясната ръка имаше следи от барут. Един от пръстите на левия му крак е бил счупен преди много време. Никакви белези от хирургически операции. Не е бил обрязан.

— От какво разстояние е произведен изстрелът според теб? — попита Дънкън.

— Около четири метра и половина.

— Почти колкото е разстоянието между вратата на кабинета и бюрото. — Спомни си, че ДиДи го бе измерила четири и осемдесет. — Значи госпожа Леърд е казала истината.

— Поне за това. — Дотън разопакова сандвича с телешко, който го чакаше на бюрото. — Ранен обяд. Искаш ли половината?

— Не, благодаря. Мислиш, че госпожа Леърд е излъгала за нещо друго ли?

Брукс отхапа голямо парче, но попи горчицата от крайчеца на устните си с изненадваща изтънченост. Задъвка, преглътна и след като се оригна шумно, каза:

— Вероятно. А може би не. Остава въпросът кой е стрелял пръв.

— Ти каза, че смъртта е настъпила мигновено, което означава, че първият изстрел е бил неговият.

— Тогава трябва да повярваш, че или е бил сляп, или е престъпникът с най-лош мерник в историята.

— Може би нарочно се е прицелил високо. Само се е опитал да я сплаши с предупредителен изстрел.

— Възможно е — каза Дотън, кимайки и дъвчейки едновременно. — Или тя го е стреснала, когато е застанала на прага. Тротър е реагирал инстинктивно и е стрелял напосоки.

— Елиз твърди, че му е казала да изчезне. А той просто стоял и я зяпал. После рязко вдигнал ръка, както се изрази тя, и стрелял.

Патологът за миг се замисли. Сетне заговори с пълна уста след нова голяма хапка от сандвича:

— Тогава предполагам, че е бил ужасно нервен, което би обяснило неточния му мерник. Друга вероятност… — Замълча, за да преглътне с газирано от чаша с размери на кана. — Може и да се е канел да стреля в момента, когато куршумът го е улучил. Пръстът му инстинктивно се е свил и е натиснал спусъка, когато е политнал назад. Сега, като се замисля, ъгълът, под който куршумът се е забил в стената, потвърждава тази теория.

Той дори демонстрира изстрела, навеждайки се назад и имитирайки цевта на пистолета с показалец. Когато ръката му се повдигна, пръстът му сочеше към стената, високо над главата на Дънкън.

— Възможен ли е подобен рефлекс, когато сърцето ти се пръска на парчета?

Брукс натъпка останалата част от сандвича в устата си.

— Виждал съм смъртоносни рани с далеч по-странни обяснения. Не можеш да си представиш колко невероятни случаи има.

— Тогава какво се опитваш да ми кажеш?

— Че може да се е случило всичко, детектив Хачър. За мой късмет, ти си този, който трябва да разкрие истината.

* * *

— Поканих ги на верандата, госпожо Леърд.

— Добре.

Госпожа Бери се бе качила на горния етаж, за да й съобщи, че детективите, които ги бяха разпитвали в къщата през нощта, отново настояват да разговарят с нея.

— Би ли донесла нещо разхладително за пиене? Диетична кола и чай с лед.

Навъсената домашна помощница кимна.

— Да им кажа ли, че ще слезете?

— Ако обичаш.

Елиз затвори вратата на спалнята и застана неподвижно, питайки се какви ли въпроси ще й зададат днес.

Нима не й бяха повярвали снощи?

Ако не бе така, не биха дошли отново…

„Има подробности за доизясняване“, беше казал детектив Хачър. Това можеше да означава куп досадни дреболии. Или съществени противоречия.

Боеше се, че е второто.

Затова бе отишла при Савич сутринта. Беше рисковано, но трябваше да се свърже с него час по-скоро, а да използва телефона би могло да се окаже по-опасно, отколкото да шофира до фирмата му. Не можеше да бъде сигурна, че домашният телефон не се подслушва, а обажданията по мобилен се проследяваха лесно.

Кейто стана в обичайния час и тихо се облече за работа. Тя се престори на заспала, но веднага щом колата му потегли от алеята, бързо се облече и излезе, с надеждата да успее да се върне, преди госпожа Бери да пристигне на работа.

Внимателно се взираше в огледалото за обратно виждане и бе сигурна, че никой не я следи. Въпреки че бързаше, не превиши ограничението на скоростта, за да си спести риска от глоба, за която трябваше да обяснява на Кейто.

Влезе в къщата само няколко минути преди домашната помощница и оттогава стоеше в спалнята, крачеше нервно и мислено си преповтаряше събитията от нощта, опитвайки се да реши какъв да бъде следващият й ход.

Детективите Бауън и Хачър я чакаха долу. Изпитваше ужас при мисълта за нов разпит, но опит за отлагане би събудил подозрение. Застана пред тоалетката, върза косите си на конска опашка, поколеба се дали да се преоблече, но реши да не губи време. Взе тубичката с гланц за устни, но размисли, че детектив Бауън би сметнала суетността й за подозрителна. А Дънкън Хачър…

Какво ли мислеше той за нея? Поне тайно в себе си…

Поумува върху това няколко ценни мига и преди да се разубеди, направи още нещо. После излезе от спалнята.

* * *

Верандата бе остъклена част от терасата с настилка от каменни плочи, обзаведена с мебели от ракита с възглавнички на цветя. Госпожа Бери бе по-ласкава към растенията, отколкото към хората. Папратите, палмите и друга тропическа зеленина бяха избуяли под нейните грижи.

Когато Елиз влезе, ДиДи Бауън седеше на един от столовете с лице към вратата. Дънкън се взираше в басейна отвъд терасата, навярно впечатлен от фонтана в средата.

Детектив Бауън стана.

— Здравейте, госпожо Леърд. Извиняваме се, че сме тук без предизвестие. В неудобен момент ли идваме?

— Не.

Щом чу името й, Дънкън се обърна с гръб към прозорците. Елиз го погледна и тръгна към ъгъла за сядане, където бе детектив Бауън.

— Госпожа Бери ще донесе нещо за пиене — каза тя, даде знак на детектив Бауън да седне спокойно на стола си и се настани срещу нея.

— Чудесно. А навън е толкова горещо.

Темата за времето бе изчерпана и последва неловко мълчание. Елиз усещаше, че Дънкън я наблюдава откъм прозореца, но устоя на изкушението да погледне натам.

Най-сетне Бауън заговори:

— Имаме само още няколко въпроса.

— Разбирам.

— Сетихте ли се за нещо, което сте пропуснали? Нещо, за което снощи не споменахте?

— Не.

— Случва се в напрегнати ситуации. — Жената й се усмихна. — Обаждали са ми се свидетели посред нощ, спомнили си изведнъж подробност, която по-рано им е убягнала.

— Разказах ви всичко така, както си го спомням.

Тихо потракване на стъклени съдове издаде приближаването на количка за сервиране. Буташе я госпожа Бери.

— Да поднеса ли напитките, госпожо Леърд?

Гласът й бе смразяващ като бучките в кофичката лед. Елиз не бе сигурна дали презрението й е насочено към гостите или към нея. Може би и двете.

— Не, благодаря. — Възползвайки се от възможността да стане и да се отдалечи за миг от подозрителните погледи на детективите, тя се надигна от стола и тръгна към количката. — Предполагам, че предпочитате диетична кола, детектив Бауън?

— Звучи страхотно.

Елиз наля колата в чаша с лед и й я подаде. Детективката я прие с приветлива усмивка, която изведнъж събуди у нея недоверие. После се обърна към Дънкън Хачър, който все още я гледаше. Съсредоточено, без да мигне.

— А за вас?

— Това чай ли е? — Той кимна към количката.

— Подсладен е. Госпожа Бери смята, че това е единственият начин, по който се приготвя.

— И според майка ми е единственият. Харесва ми подсладен.

Усмивката му бе приветлива като на детектив Бауън, но Елиз изпита още по-голямо недоверие и към двамата. Изразът на очите му остана сериозен.

Накара я да се запита дали решението, което бе взела, преди да слезе, не е било глупаво.

Но по-глупаво би било да не стори нищо.

Наля на Дънкън Хачър чаша чай с лед и тъкмо му я поднасяше, когато влезе Кейто Леърд.

— Явно не съм получил съобщението ви.