Сандра Браун
Рикошет (2)

Първа глава

Шест седмици по-рано

Делото за убийство срещу Робърт Савич се гледаше вече четвърти ден. Детективът от отдел „Убийства“ Дънкън Хачър се питаше какво става.

Веднага щом съдът се събра отново след обедната почивка, адвокатът на обвиняемия — Стан Адамс — помоли съдията за лична среща. Молбата му озадачи съдия Леърд не по-малко от прокурора Майк Нелсън. Но той се съгласи и тримата се оттеглиха. Заседателите излязоха и в залата останаха само зрителите, питайки се каква е причината за това неочаквано съвещание.

Измина половин час. Тревогата на Дънкън нарастваше с всяка минута. Беше очаквал процесът да премине гладко, без спънки, които лесно биха могли да станат повод за обжалване или — пази боже! — да доведат до оправдателна присъда. Затова този задкулисен разговор го караше да се чувства толкова неспокоен.

Накрая не издържа, излезе от съдебната зала и закрачи нервно по коридора. През прозореца на четвъртия етаж, където се намираше, видя два влекача да теглят търговски кораб по канала към океана. Не успя да се разсее и се върна в залата.

— Дънкън, за бога, стой на мястото си! Нервничиш като двегодишно хлапе! — прошепна настойчиво партньорката му — детектив ДиДи Бауън.

За да убие времето, тя решаваше кръстословица.

— Какво може да обсъждат там?

— Вероятно да се признае за виновен. В непредумишлено убийство.

— Слез на земята! — възрази той. — Савич не би признал, че е паркирал неправилно, камо ли, че е ударил някого.

— Знаеш ли десетбуквена дума за отказване от власт? — попита ДиДи.

— Абдикация.

Тя го погледна с раздразнение:

— Как се сети толкова бързо?

— Просто съм си гений.

ДиДи пробва с думата.

— Не и този път. „Абдикация“ не пасва. Освен това е с девет букви.

— Тогава не знам.

Обвиняемият — Робърт Савич — седеше на подсъдимата скамейка, твърде самодоволен за човек, обвинен в убийство, и твърде спокоен, за да облекчи напрежението на Дънкън. Сякаш усетил погледа му в тила си, Савич се обърна и му се усмихна. Той барабанеше вяло с пръсти по страничната облегалка в такт с някаква популярна мелодия. Краката му бяха нехайно кръстосани. Беше въплъщение на самата невъзмутимост.

За всеки, който не го познаваше, Робърт Савич имаше вид на уважаван бизнесмен с леко бунтарски стил на обличане. За съда днес бе избрал консервативен сив костюм с безспорно европейска кройка. Ризата му бе бледосиня, а вратовръзката — бледолилава. Конската опашка — негова запазена марка — бе пригладена и лъскава. На ухото му блестеше многокаратов диамант.

Марковите дрехи и нехайните маниери бяха част от лъскавия му имидж, зад който по нищо не личеше, че се крие закоравял престъпник.

Беше арестуван и разпитван по множество обвинения, сред които няколко убийства, един палеж и безброй далавери, повечето свързани с наркотрафик. Но в дългата си и разнообразна кариера бе съден само два пъти. Първото дело бе за наркотици. Оправдаха го, защото щатът не успя да докаже вината му и, разбира се, обвинението бе обявено за скалъпено.

Второто дело бе за убийството на мъж, наречен Андре Боне. Савич беше взривил къщата му. Заедно с агенти от федералния отдел „Цигари, алкохол и огнестрелни оръжия“ Дънкън бе разследвал случая. За съжаление повечето улики бяха косвени, но все пак достатъчно силни, за да бъде осъден. Бедата бе, че от областната прокуратура бяха поверили обвинението на новак, който нямаше нито достатъчно хъс, нито необходимия опит, за да убеди всички заседатели във вината на Савич. Така делото остана висящо.

Нямаше надежда за нов развой. Оказа се, че младият заместник-прокурор е укрил оневиняващи доказателства от адвокат Стан Адамс. След врявата, която той вдигна пред прокуратурата, едва ли скоро щяха да се осмелят да поискат нов процес. Случаят потъна в архива и навярно щеше да остане там до второто пришествие.

Дънкън прие тежко това поражение. Смяташе го за свой личен провал, въпреки наивните грешки на младия прокурор. Сетне се посвети изцяло на опити да сложи край на процъфтяващата престъпна кариера на Савич.

Този път би заложил цялото си състояние за осъдителна присъда. Савич бе обвинен в убийството на Фреди Морис, един от многото си съучастници, наркодилър, когото полицаи от отдел „Наркотици“ под прикритие бяха хванали да произвежда и разпространява метамфетамини. Доказателствата срещу Фреди Морис бяха неоспорими, а осъждането му — гарантирано. И тъй като бе рецидивист, щеше да прекара дълги години в затвора.

Агенти от федералния отдел за борба с наркотиците и от местния отдел „Наркотици“ се бяха споразумели да предложат на Фреди Морис сделка: снемане на част от обвиненията и значително по-лека присъда в замяна на съдействие за залавянето на шефа му, ключовия играч, когото преследваха.

Ужасен от затвора, който го очакваше, Фреди прие предложението. Но преди старателно планираната акция да бъде осъществена, наркодилърът бе екзекутиран. Намериха го проснат по очи в тресавище, с дупка от куршум в тила.

Дънкън вярваше, че този път Савич няма да отърве кожата. Но прокурорът не бе толкова оптимистично настроен.

— Дано си прав, Дънк — каза му Майк Нелсън предишната вечер, докато му даваше напътствия за предстоящото му явяване на свидетелската скамейка. — В показанията ти има много спорни моменти. — И замислено добави, потърквайки брадичка: — Боя се, че Адамс ще ни притисне за основанието за задържане.

— Имах основание да подложа Савич на разпит! — настоя Дънкън. — Първата реакция на Фреди, когато чу предложението беше, че дори и да се съгласи да ни сътрудничи, Савич ще му отреже езика. А при огледа на трупа му видях не само изтеклия му мозък, но и липсващия език. Според медицинската експертиза е бил отрязан, докато все още е бил жив. Нима това не е достатъчно основание веднага да тръгна по петите на Савич?

Кръвта бе прясна, а трупът — все още топъл, когато Дънкън и ДиДи бяха повикани на ужасяващото местопрестъпление. Федералните агенти и отдел „Наркотици“ бяха повели спор кой е провалил тайната мисия на Фреди.

— Трима от вашите хора трябваше да следят всяка негова стъпка! — разкрещя се един агент на детектив от отдела.

— Вие имахте четирима! Къде бяха те? — кипна и детективът. — Моите мислеха, че е на сигурно място в дома си.

— Така ли? Е, ние също — отчаяно въздъхна агентът. — Как успя да ни се изплъзне?

Който и да бе виновен за провала на акцията, Фреди вече не можеше да им бъде полезен и да се карат заради него бе безсмислено. Дънкън остави ДиДи да играе ролята на рефер между двете страни, които разменяха словесни нападки и обвинения, и тръгна да търси Савич.

— Нямах намерение да го арестувам, Майк — обясни Дънкън. — Само отидох в офиса му да го разпитам. Кълна се в Бога.

— Сбил си се с него, Дънк. Това може да ни навреди. Адамс няма да допусне заседателите да го отминат. Ще намекне за полицейско насилие, а може би дори ще те обвини открито. Арест по фалшив претекст. По дяволите, не знам какво друго ще измисли.

Накрая за пореден път му напомни, че при съдебен процес нищо не е сигурно. Може да се случи какво ли не…

Дънкън не разбираше тревогите на прокурора. Всичко му се струваше ясно и логично. От местопрестъплението бе отишъл право в офиса на Савич. Нахълта без предизвестие и завари Савич в компанията на жена, по-късно идентифицирана по полицейски снимки като Люсил Джоунс. Тя бе коленичила и му правеше свирка.

Тази сутрин, когато Дънкън спомена за това в показанията си, в залата настъпи гробна тишина. Всяко движение замря. Полузадрямалият пристав изведнъж изправи гръб и ококори очи. Дънкън погледна към съдебните заседатели. Една от по-възрастните жени засрамено сведе глава. Друга — нейна връстничка, изглежда, не разбра значението на думата. Един от четиримата мъже погледна Савич с усмивка, излъчваща неприкрито възхищение. Савич се загледа в ноктите на ръцете си, сякаш умуваше дали да отиде на маникюр по-късно през деня.

Дънкън бе заявил, че в мига, когато е влязъл в офиса, Савич е взел оръжието си.

— Пистолетът беше на бюрото. Той се втурна към него. Знаех, че ще бъда мъртъв, ако успее да го вземе.

Адамс скочи на крака:

— Възразявам, Ваша чест. Субективно заключение.

— Приема се.

Майк Нелсън се намеси и накрая уточниха, че Дънкън е сграбчил Савич само за да предотврати евентуална стрелба. Последвалата схватка бе ожесточена, но накрая Дънкън бе успял да му сложи белезници.

— Този път не сте оказали съпротива, господин Савич — каза прокурорът. — Конфискувахте ли оръжието като доказателство, детектив Хачър?

Това бе неудобният момент.

— Не. Когато успях да му закопчая белезниците, пистолетът беше изчезнал. Както и жената…

Оттогава никой не ги бе виждал.

Дънкън арестува Савич за нападение на полицейски служител. Докато бе задържан по това обвинение, Дънкън, ДиДи и други полицаи уредиха завеждането на дело срещу него за убийството на Фреди Морис.

Жалко, че не разполагаха с оръжието, което Дънкън бе видял. Сигурни бяха, че Савич го е използвал, за да застреля Фреди Морис час по-рано. Не разполагаха и с показанията на жената. А на местопрестъплението нямаше отпечатъци от пръсти или гуми, защото приливът бе заличил всичко, преди да открият трупа.

Имаха само показанията на няколко други агенти, чули опасенията на Фреди, че Савич ще му отреже езика, а после ще го убие, ако сключи сделка с полицията или дори, разговаря с тях. Освен това местонахождението на Люсил Джоунс бе неизвестно и Савич не можеше да си осигури солидно алиби. Прокуратурата бе печелила дела и с по-малко доказателства, така че съдебният процес започна.

Нелсън очакваше Дънкън да бъде притиснат от адвоката на Савич при кръстосания разпит следобед. Докато обядваха, се беше опитал да го подготви.

— Ще твърди, че си упражнявал тормоз и ще убеждава заседателите, че имаш зъб на клиента му от години.

— Не мога да отрека това — спокойно отвърна Дънкън. — Онзи кучи син е убиец. Положил съм клетва да залавям убийците.

Нелсън въздъхна.

— Само внимавай да не звучи твърде лично.

— Ще се постарая, колкото и да е трудно. Но вече наистина имаме лични сметки за уреждане, Майк.

— Адамс ще заяви, че Савич има разрешително за притежание на оръжие, така че самият пистолет не е уличаващо доказателство. После ще твърди, че изобщо не е имало пистолет. Може дори да постави под съмнение присъствието на жената, която му е духала. Ще отрича докрай и ще посее куп съмнения у заседателите. Възможно е и да настоява твоите показания да бъдат напълно зачеркнати, тъй като има неподкрепени твърдения.

Дънкън знаеше срещу какво застава. Не за пръв път се сблъскваше с Адамс. Но нямаше търпение битката да започне.

Взираше се във вратата на офиса на съдията и се молеше да се отвори. Най-сетне това се случи.

— Всички да станат! — нареди приставът.

Дънкън рязко се изправи. Опита се да разгадае израженията на тримата мъже, които се върнаха в съдебната зала и заеха местата си. Наведе се към ДиДи.

— Какво мислиш?

— Не знам, но работата не ми харесва.

Партньорката му, която имаше вродена и доказана дарба да преценява хора и ситуации, току-що бе потвърдила опасенията му.

Още един лош знак — Майк Нелсън бе извърнал глава встрани и не поглеждаше към тях.

Стан Адамс седна до клиента си и го потупа по ръкава на скъпия костюм.

Стомахът на Дънкън се присви от напрежение.

Съдията се качи на подиума и даде знак на пристава да повика заседателите. Седна, старателно изпъна тогата си, придърпа леко подноса с чашата и каната с вода и нагласи микрофона, който нямаше нужда от това.

Когато заседателите влязоха един по един и всички бяха по местата си, той заговори:

— Дами и господа, извинявам се за закъснението, но възникна въпрос, който трябваше да бъде обсъден незабавно.

Съдия Кейто Леърд бе популярна личност и в обществото, и в медиите, които неуморно ухажваше. Наближаваше петдесетте, но имаше фигура на тридесетгодишен и лице на кинозвезда. Всъщност няколко години по-рано бе играл епизодична роля на съдия във филм, сниман в Савана.

Спокоен и уверен пред камерите, той бе човекът, на когото винаги можеше да се разчита да коментира новина, свързана с престъпността или правосъдието. И сега говореше с познатото шлифовано красноречие.

— Господин Адамс повдигна пред мен въпроса, защо съдебен заседател номер десет не е съобщила, че синът й е в списъка на кандидатстващите за работа в полицейско управление „Савана-Чатнъм Метрополитън“.

Дънкън погледна към катедрата на заседателите и забеляза празния стол на втория ред.

— О, господи! — промърмори тихичко ДиДи.

— Заседателката призна, че това е истина — отново заговори съдия Леърд. — Не е направила съзнателен опит да подведе съда, просто не е съобразила, че този пропуск може да повлияе върху хода на делото.

— Какво? — възнегодува Дънкън.

ДиДи го смушка предупредително да не повишава тон.

Съдията погледна към тях, но продължи:

— Когато се явяват пред съдебни заседатели, адвокатите на двете страни имат право да поискат отстраняването на всяко лице, което смятат за предубедено. Според господин Адамс съдебен заседател, чийто близък скоро ще постъпи на работа в полицията, може да има предубеждения спрямо подсъдимия. Особено когато обвинението е в брутално убийство. — Замълча за миг и добави: — Приемам съвета и се чувствам задължен да разпусна съда. — Удари с чукчето си. — Господа съдебни заседатели, свободни сте. Господин Адамс, клиентът ви може да си тръгне. Съдът се оттегля.

Дънкън скочи на крака:

— Сигурно се шегувате!

Съдията впери укорителен поглед в него и заяви със смразяващ тон:

— Уверявам ви, че не се шегувам, детектив Хачър.

Дънкън закрачи по пътеката, стигна до подсъдимата скамейка и посочи към Савич:

— Ваша чест, не можете просто да пуснете този човек да си отиде у дома.

Майк Нелсън застана до него и настоятелно прошепна:

— Дънк, успокой се.

— Можете да възобновите делото, господин Нелсън — каза съдията. Беше станал и се готвеше да излезе. — Но ви съветвам да съберете по-надеждни доказателства. — Погледна Дънкън и добави: — Или по-правдоподобни показания.

Дънкън затрепери от гняв.

— Мислите, че лъжа, така ли?

— Дънкън! — ДиДи се опитваше да го придърпа към изхода, но той освободи ръката си.

— Пистолетът беше истински. Жената беше истинска. Щом ме видя, веднага скочи и…

Съдията удари с чукчето, давайки му знак да замълчи.

— Ще свидетелствате на следващия процес. Ако има такъв.

Изведнъж Савич се изправи срещу него и му се усмихна победоносно:

— Пак се издъни, Хачър.

Майк Нелсън сграбчи Дънкън за ръката, за да го възпре да не прескочи парапета.

— Ще те пипна, копеле! Издълбай заканата ми в кожата си, татуирай я на задника си! Ще те пипна.

С откровено заплашителен тон Савич отвърна:

— Ще се видим, и то скоро. — Сетне изпрати въздушна целувка на Дънкън.

Адамс припряно побутна клиента си, но Дънкън вече гледаше съдията:

— Как можахте да го пуснете да си ходи?

— Не аз, детектив Хачър. Законът.

— Вие сте законът. Или поне би трябвало да бъдете.

— Млъкни, Дънкън! — процеди ДиДи през зъби. — Ще удвоим усилията за издирването на Люсил Джоунс. Може би пистолетът ще се появи. Рано или късно ще притиснем Савич.

— Можехме да го сторим и сега — рече той, без да се опита да сниши глас. — Беше в ръцете ни. Можехме да го тикнем в затвора още днес, мамка му, ако тук имаше съдия, който по-често застава на страната на ченгетата, отколкото на престъпниците.

— О, по дяволите! — промърмори отчаяно ДиДи.

— Детектив Хачър. — Съдия Леърд се облегна на катедрата, изгледа гневно Дънкън и му заговори като на непокаял се грешник, воден към клада: — Готов съм да ви направя услуга, като не обърна внимание на това изказване, защото разбирам колко сте разстроен.

— Нищо не разбирате. Ако искахте да ми направите услуга, Ваша чест, щяхте да намерите заместник на онази заседателка, вместо да закриете процеса. Щяхте да ни дадете равен шанс да спрем този убиец завинаги.

Красивото лице на съдията се напрегна, но гласът му остана изненадващо спокоен:

— Съветвам ви веднага да напуснете тази съдебна зала, преди да кажете нещо, с което ще ме принудите да поискам задържането ви.

Дънкън посочи с пръст към вратата, през която Савич и адвокатът му току-що бяха излезли.

— Савич вири носа си и пред вас, както пред мен. Изпитва удоволствие да убива хора, а вие му дадохте безплатно разрешително за нови престъпления.

— Постъпих, както повелява законът.

— Не, това, което направихте…

— Дънкън, моля те! — прекъсна го ДиДи.

— … Това е гавра с мен! Подиграхте се с хората, които ви избраха, защото повярваха в шибаните ви обещания за сурово отношение към бандити като Савич. Изплюхте се в лицето и на детектив Бауън, и на прокуратурата, и на всички онези, които досега се опитваха да вкарат това копеле в затвора. Това направихте, Ваша чест.

* * *

— „Горе ръцете“.

— Какво?

— Десетбуквена дума, означаваща „предай се“.

ДиДи зяпна срещу Дънкън, когато той се настани на предната седалка на колата й и закопча колана.

— След четиридесет и осем часа в килията това ли е първото, което ти хрумва да кажеш?

— Имах предостатъчно време да помисля.

— „Горе ръцете“ са две думи, умнико.

— Обзалагам се, че ще паснат.

— Няма да разберем, защото вече изхвърлих онази кръстословица.

— Не можа да я довършиш, а? — подразни я той. Обикновено успяваше да реши кръстословиците много преди нея. Имаше усет за тях, за разлика от партньорката си.

— Не, изхвърлих я, защото не исках нищо да ми напомня за невъздържаното ти поведение в съдебната зала. — ДиДи потегли от паркинга пред следствения арест и се отправи към центъра. — Отвори голямата си уста и не можа да спреш.

Дънкън не отвърна. Остана замислен.

— Разбирам защо искаш Савич — продължи сговорчиво ДиДи. — Всички желаем да си получи заслуженото, той е въплъщение на злото. Но да отправяш обиди към съдия в собствената му съдебна зала? Това беше лудост! Навреди и на себе си, и на отдела. Ти си старшият партньор.

— Благодаря, че ми го напомни.

— Говоря ти като на приятел. Не го казвам само за твое добро. Ентусиазмът ти е достоен за възхищение, но трябва да сдържаш нервите си.

Дънкън мрачно се взираше през предното стъкло. Савана бе напечена от прежурящото слънце. Въздухът бе задушен и влажен. Всичко изглеждаше замряло и унило, както се чувстваше и той. Климатикът в колата на ДиДи водеше неравностойна битка с влажността. Ризата на гърба му вече бе мокра.

Той изтри потта от челото си.

— Тази сутрин взех душ, но все още мириша на затвор.

— Ужасно ли беше?

— Не много, но не искам скоро отново да попадна там.

— Джерард ти е сърдит. — Тя говореше за лейтенант Бил Джерард, прекия им началник.

— Съдия Леърд пуска Савич да си върви, а Джерард се сърди на мен?

ДиДи спря на светофар и извърна глава към него.

— Не се вбесявай от това, което ще ти кажа.

— Мислех, че конското е свършило.

— Ти наистина не остави никакъв избор на съдията. — През двете години, откакто ДиДи бе назначена в отдел „Убийства“ като негова партньорка, Дънкън нито веднъж не бе доловил у нея и най-слаб майчински инстинкт. Сега нещо в изражението й издаваше, че все пак го притежава. — След всичко, което наговори, съдия Леърд просто беше длъжен да поиска задържането ти.

— Тогава с Негова чест имаме нещо общо. Професионалният ми дълг изисква да имам едно наум за него.

— Мисля, че разбра посланието. Що се отнася до Джерард, внимава да не прекрачи границата на добрите отношения. Не може да допусне детективите му да се препират със съдии от Върховния съд.

— Добре, добре, признавам, че държането ми беше неподобаващо. Вече изтърпях наказанието си. Обещавам, че при следващия процес срещу Савич ще бъда безупречен джентълмен, кротък като агънце! Стига Леърд да направи малка отстъпка в наша полза. След онзи ден съдията ни дължи услуга.

— Виж, Дънкън…

— Какво?

— Майк Нелсън се обади днес следобед. — ДиДи се поколеба и въздъхна. — Позицията на прокуратурата е, че не сме събрали достатъчно доказателства срещу Савич…

— Мислиш ли, че искам да чуя това?

— Обясни, че шансовете ни са били нищожни, че каквото и да бе станало, нямаше да се стигне до осъждане. Сега няма да поиска нов процес, ако не намерим железни улики, доказващи, че Савич е бил на местопрестъплението.

Дънкън се бе опасявал от това, но да го чуе бе наистина ужасно. Опря глава на облегалката и затвори очи. Не знам защо се впрягам толкова заради Савич или за който и да е друг негодник. Никой не дава пет пари. Сигурно в прокуратурата са по-разтърсени от моето поведение в съда, отколкото от неандерталеца, заклал жена си снощи заради една твърда свинска пържола, помисли си отчаяно Дънкън. Убиецът беше в съседната килия. Цяла нощ повтаряше, че онази кучка си е получила заслуженото.

Въздъхна и се загледа във вековните дъбове край булеварда. Испанските лишеи, които висяха от клоните им, изглеждаха посърнали от убийствената жега.

— Всъщност защо да си правим труда? — уморено се запита той. — Щом Савич пречуква от време на време по някой производител на дрога като Фреди Морис, той служи на обществото, нали?

— Не, защото преди трупът на нещастника да изстине, Савич ще му намери заместник, за да продължи бизнеса си.

— Тогава — повтарям — защо да си правим труда? Прехваленият ми ентусиазъм се изпари. Вече не ми пука.

ДиДи го погледна неодобрително.

— Знаеш ли на колко години съм? — попита той.

— На тридесет и седем.

— И осем. След двадесет години ще бъда на петдесет и осем. Ще страдам от уголемена простата и трудно ще ми става. Косата ми ще оредее, а около кръста ми ще има възглавнички от тлъстини.

— Много мрачно гледаш на бъдещето.

— Дяволски права си! — гневно отвърна той. Сетне рязко изправи гръб и заудря с показалец по таблото, докато изброяваше основанията си: — Защото още двадесет години от живота ми ще са отишли на вятъра. Ще са се пръкнали други убийци като Савич. За какво е всичко, което правя?

ДиДи отби встрани и спря до бордюра. Досега не бе осъзнал, че тя шофира към дома му, а не към паркинга пред съда, където бе останала колата му, когато го бяха откарали в следствения арест.

Тя се облегна назад и го погледна:

— Този път определено претърпяхме неуспех. Но утре…

— Неуспех ли? Свършено е с нас, както с горкия Фреди Морис. Екзекуцията му е сплашила всеки друг негодник, на когото дори за миг е хрумнало да сключи сделка с нас или с федералните. Савич използва Фреди, за да отправи послание и то прозвуча гръмко и ясно: „Който се разприказва, очаква го мъчителна смърт“. Вече никой няма да проговори — заяви Дънкън, отчетливо произнасяйки всяка дума. После ядно удари с юмрук по дланта си. — Не мога да повярвам, че лукавото копеле отново се измъкна! Как успява? Никой не е такъв страхотен късметлия. Или толкова умен. Навярно някъде по осеяния си с трупове път е сключил сделка с дявола и всички демони на ада работят за него. Но кълна ти се, ДиДи, дори с цената на живота си… — Забелязал усмивката й, той замълча. — Какво?

— Не ме гледай така, Дънкън. Ентусиазмът ти се върна.

Той изруга тихо, разкопча колана и побутна вратата на колата.

— Благодаря, че ме докара.

— Ще дойда с теб.

Преди да слезе, ДиДи посегна към задната седалка, където бе хвърлила торбата от химическото чистене.

— Това е тоалетът ми за довечера. Ще се преоблека тук, за да си спестя шофирането чак до дома и обратно до центъра.

— Какво ще има довечера?

— Приемът по случай награждаването. — Погледна го учудено. — Не ми казвай, че си забравил.

Дънкън прокара пръсти през разрошените си коси.

— Наистина забравих. Извинявай, партньоре, но сега просто не ми е до това.

Не искаше да прекара вечерта сред ченгета. Още по-малко да застане срещу Бил Джерард в полупразнична обстановка, когато знаеше, че първото, което ще му се случи на следващата сутрин, е да бъде привикан в офиса му за хубава старомодна лекция. Заслужаваше я, след като загуби самообладание в съда. Гневът му бе оправдан, но не биваше да му дава воля в онзи момент и на онова място. ДиДи бе права — не бе допринесъл за каузата им, беше навредил. А това със сигурност беше доставило огромно удоволствие на Савич.

ДиДи се наведе да вземе двата броя на вестника от плочките пред къщата и го потупа по рамото с тях.

— Ще дойдеш на приема — каза тя и изкачи тухлените стъпала до входната врата.

Веднага щом я отключиха, той се втурна към стенния термостат и настрои климатика.

— Защо алармата ти не беше включена? — попита ДиДи.

— Все забравям кода.

— Ти никога не забравяш, просто те е домързяло. Глупаво е да не я включваш, Дънкън. Особено сега.

— Защо особено сега?

— Помниш ли какво каза Савич на раздяла? „Ще се видим скоро“. Думите му прозвучаха като заплаха.

— Нека се опита да ми стори нещо. Поне ще ми даде основателен повод.

— За какво?

— Да направя каквото трябва. — Той метна спортното си яке върху един стол и тръгна по коридора към кухнята в дъното на къщата. — Знаеш къде са стаята за гости и банята — каза и посочи към стълбището. — Разполагай се.

Но ДиДи го последва настойчиво:

— Ще дойдеш с мен на приема!

— Не, ще пийна бира, ще взема душ, ще хапна сандвич с шунка и толкова горчица, че очите ми да се насълзят.

— И дори ще си посвириш на пиано?

— Знаеш, че не свиря.

— Разбира се — провлачено отвърна тя.

— Ще хвана някой мач по телевизията, преди да си легна рано. Не мога да ти опиша с какво нетърпение чакам да се пъхна в собственото си легло след двете нощи на кушетката в ареста. Но определено няма да се издокарам и да отида на онзи прием.

Тя сложи ръце на хълбоците си:

— Но ти обеща.

Дънкън извади кутия бира от хладилника, без да погледне вътре, отвори я и пяната поля ръката му.

— Обещах, преди да ме хвърлят в карцера.

— Довечера получавам отличие.

— Заслужено. Поздравления! Направо разкъса онази вдовица, която беше халосала мъжа си по главата с щанга. Страхотен инстинкт, партньоре. Истински се гордея с теб. — Вдигна кутията за тост и я наклони към устните си.

— Не разбираш най-важното. Не искам да отида на тържествена вечеря сама. Ти ще ми бъдеш кавалер.

Дънкън се засмя и се разхвърчаха пръски бира.

— Това не е дворцов бал. Впрочем откога държиш да имаш кавалер? За пръв път чувам да употребяваш тази дума.

— Ако съм сама, зевзеците няма да ме оставят на мира. Уорли и компания ще разправят, че няма да си намеря гадже дори ако от това зависи животът ми. С теб сме партньори, Дънкън. Твой дълг е да ме подкрепяш. А това означава: помогни ми да посрещна с достойнство шегите на недодяланите типове от отдела.

— Повикай онова ченге от лабораторията. Как се казваше? Изчервява се всеки път, когато те погледне. Той ще те придружи.

ДиДи направи гримаса на отвращение.

— Дланите му се потят. Гади ми се, когато стисна ръката му. — Накрая простена, напълно съкрушена: — Отдели само няколко часа от ценното си време, Дънкън!

— Съжалявам.

— Просто не искаш да те видят с мен.

— За какво говориш? Непрекъснато ни виждат заедно.

— Но никога на светско събитие. Може би някои хора там няма да знаят, че сме партньори. Пази боже да не ни помислят за гаджета! Поява в компанията на ниска, трътлеста и къдрокоса жена би опетнила репутацията ти на расов жребец.

Той гневно стовари бирата си върху плота.

— Престани да ме ядосваш! Първо, нямам такава репутация. Второ, кой казва, че си ниска?

— Уорли ме нарече „вертикално ощетена“.

— Уорли е идиот. Не си и трътлеста. Имаш атлетично тяло. Мускулесто, защото здравата се потиш във фитнес залата. А косата ти е къдрава, понеже си избрала такава прическа.

— По-лесна е за поддържане — оправда се тя. — Бретонът не влиза в очите ми. Откъде знаеш, че е накъдрена?

— Когато ходиш на фризьор, си личи по миризмата. Майка ми използваше къдрин у дома. Цялата къща вонеше дни наред. Татко я умоляваше да посещава салон за красота, но тя се оплакваше, че вземат прекалено скъпо.

— Казва се студио, Дънкън. Вече не ги наричат салони.

— Знам това, но не и мама.

— Родителите ти научиха ли, че си лежал в ареста?

— Да — каза той с известно угризение. — Използвах правото си на едно телефонно обаждане, за да поговоря с тях, защото започват да се безпокоят, ако не им се обадя няколко дни. Гордеят се с работата ми, но се тревожат. Знаеш как е.

— Всъщност не — мрачно промърмори тя, както всеки път, когато някой споменеше за родителите й. — А знаят ли за Савич?

Той присви рамене:

— Само това, което съм им казал.

— Как реагираха, когато чуха, че синът им е зад решетките?

— Веднъж се наложи да ме измъкнат от ареста, когато бях в гимназията. Бяха ме хванали да пия алкохол. Здравата ме насолиха тогава. Този път татко ме похвали, че съм се застъпил за правото. Разбира се, не му казах, че съм употребил някоя и друга нецензурна дума.

— Имаш късмет, че са толкова разбрани — усмихна се ДиДи.

Дънкън наистина го осъзнаваше. Отношенията на ДиДи с родителите й бяха напрегнати. Надявайки се да отклони мислите й от неприятната тема, той каза:

— Споменах ли ти, че татко се снабди с модерна техника? Вече подготвя проповедите си на компютър. Има цялата Библия на софтуер и може да намери всеки цитат само с едно щракване. Но не всички одобряват това. Един възрастен енориаш е убеден, че интернет е самият Антихрист.

Тя се засмя.

— Вероятно е прав.

— Може би. — Дънкън вдигна кутията и замислено отпи от бирата.

— Не че си ме питал, но бих пийнала диетична кола.

— Извинявай — рече той и отвори хладилника. Погледна вътре и пъхна ръка, но изведнъж се дръпна. — Я виж ти! — процеди хладнокръвно.

— Какво?

— Права си, не бива да забравям да включвам алармата.

ДиДи го изгледа неразбиращо и надникна в хладилника.

Направи гримаса на отвращение и също като него се отдръпна.

— Каква е тази гадост? — попита учудено тя.

— Ако трябва да отгатна, бих казал, че е езикът на Фреди Морис.