Сандра Браун
Рикошет (20)

Деветнадесета глава

— Разбира се, че ще постъпи, както е редно — промърмори ДиДи, когато съдията и Джерард се отдалечиха. — Излъга ни за Наполи, за да я защити. Вероятно и сега лъже, а може би знае точно какво се е случило на моста.

— Не мисля. — Дънкън изглеждаше твърде изтощен дори да говори. Далеч не можеше да се състезава с ДиДи, която бе заредена с енергия. Изглеждаше въодушевена от разтърсващите събития през изминалата нощ. Очите й бяха необичайно ясни и бодри, когато го погледна.

— Не мислиш, че той лъже, така ли?

— Може би за някои неща… Но не вярвам, че е наясно какво се е случило на моста.

— Кой знае, по дяволите, освен Наполи и онази развратница! — Уорли бе изгризал клечката и потупваше по джоба си, търсейки цигари, които бе отказал преди две години. В моменти на стрес този рефлекс се задействаше по навик. — Единият е мъртъв, а другата е изчезнала.

— Това не прави случая различен от повечето, които сме разследвали — изтъкна ДиДи. — Посочете ми един, при който сме заварили убиеца, надвесен над жертвата.

— Да, но в този случай…

Уорли остави мисълта си недовършена, когато Джерард се върна и каза:

— Съдия Леърд е на път за вкъщи. Склони да си тръгне, макар и с неохота.

— А медиите?

— Обсадиха ни. Телевизията, пресата, цялата компания е отвън. Измъкнахме се със стандартното „без коментар“, но скоро ще трябва да направим изявление.

— Ще го обсъдиш ли със съдия Леърд и шерифа?

Джерард кимна.

— Всъщност може би шериф Тейлър ще пожелае сам да води пресконференцията. Съдия Леърд е уважаван човек, публична личност с висок рейтинг, с устойчиви принципи и безупречна репутация. Ползва се с подкрепата на всички сили на реда, а те работят денонощно, за да открият госпожа Леърд. Нещо подобно ще каже — завърши с въздишка той.

— А как ще обясни факта, че госпожа Леърд е била в компанията на човек като Наполи посред нощ? — настойчиво попита ДиДи.

— Нямам и най-смътна представа — отвърна Джерард. — Пресцентърът ще има задачата да поднесе този деликатен елемент на обществеността по уместен начин. Моят… нашият проблем е да открием госпожа Леърд, за да разрешим случая.

— Госпожа Леърд или тялото й — допълни Уорли.

Сърцето на Дънкън се сви. Беше благодарен на ДиДи, която се залови за думите на Уорли и му спести задължителния бърз коментар.

— Убеден ли си във версията, която изложи пред съдията?

— Не напълно — призна Уорли.

— Радвам се да го чуя — каза тя. — Защото мисля, че ако Наполи бе застрелян при схватка с госпожа Леърд, тя би хвърлила оръжието, ужасена, и би се обадила за помощ. Нима всеки не би постъпил така?

— Така постъпи тя с Тротър — тихо отбеляза Дънкън. — Не повярвахме на разказа й. Може би си е извлякъл поука.

— Това ме подсеща за нещо друго — невъзмутимо продължи ДиДи. — Ако човек неволно е бил замесен в ужасен инцидент веднъж в живота си, това е каприз на съдбата, скапан късмет. А с тази жена се случва два пъти за една седмица. Не ми говорете за случайности.

— Дънкън се старае да бъде обективен, ДиДи — намеси се Уорли. — И ние стигнахме до същото заключение като теб. Поговорихме, преди да дойдем. Съгласни сме, че ако госпожа Леърд е била способна да се обади за помощ след застрелването на Наполи, би го направила.

— Какво точно означава „способна“? — наежи се тя.

— Или е жива — отвърна Уорли, — или е невинна за каквото и да било.

— Първото би означавало, че Наполи я е блъснал от моста точно в мига, когато го е застреляла. — ДиДи намръщено отхвърли тази версия като твърде малко вероятна. — Аз се спирам на второто. Госпожа Леърд е успяла да отнеме оръжието на Наполи, принудила го е да се върне заднишком до колата и да седне зад волана. Сетне го е застреляла в корема заради неприятностите, които й е причинил през последните месеци. После е офейкала пеша…

— Подскачайки на един крак — прекъсна я Дънкън.

— И е отнесла пистолета със себе си. Или го е хвърлила в реката.

— Извършва убийство и оставя сандала си на местопрестъплението като доказателство! — възрази Дънкън и гневно скочи на крака. — Офейкала е, без да вземе дамската си чанта, кредитните си карти и парите в брой?

— Е, тогава какво смяташ? — сопна се ДиДи.

Дънкън замълча. Не знаеше какво да мисли.

Не искаше да приеме, че Елиз е хладнокръвна убийца, застреляла двама души за една седмица само за да спаси брака си и богатия си живот с Кейто Леърд.

Но още по-ужасяващо бе да си представи как се носи по реката, преди да бъде повлечена надолу към океана от вълните на някой плавателен съд.

Непоносима бе и мисълта, че е отхвърлил молбата й за помощ часове преди смъртта й.

Ако направеха подробен анализ на онова парче от полата й, щяха да открият частици от човешки кожни клетки, някои от които можеха да се окажат негови. Спомни си как бе сграбчил ефирната тъкан и я бе повдигнал до талията й.

Ако погледнеха подметките му, щяха да открият по тях същото сиво прахообразно вещество. Можеше да каже на Уорли точно къде да намери тротоара, който е в толкова окаяно състояние, че плочите се ронят.

Сивият прах, открит по подметките на Наполи, бе доказателство, че и той е бил в онзи квартал вечерта. Дори за миг Дънкън не би повярвал, че е съвпадение. Но това, което не му даваше мира, бе въпросът дали Елиз е имала уговорена среща с Наполи. И то след като се отдаде на Дънкън в изоставената къща! Или той я е отвлякъл, когато се е върнала в колата си, и я е принудил да кара до средата на моста…

Колата бе открита на платното, което водеше към града. Къде ли бяха ходили?

Дали тя бе невинна жертва или виновна за две убийства?

Тези въпроси изискваха сериозно обсъждане с колегите му. Информацията за действията на Елиз, преди да се срещне с Наполи, бе съществена. Често се налагаше важни сведения да бъдат изкопчвани от ключови свидетели, въпреки нежеланието им да ги разкрият поради страх от възмездия или изобличаване на собствените им прегрешения.

Сега той бе този ключов свидетел. Укриваше съществена информация. Колегите му го гледаха, Джерард и Уорли — озадачено, а ДиДи — с опасна проницателност.

Трябваше да им каже за Елиз в този момент. Щеше да си тръгне с чиста съвест, както бе решил. Трябваше да признае за случилото се броени часове преди Наполи да умре по ужасяващ начин, а Елиз да изчезне безследно.

Но ако го направеше, незабавно щяха да го отстранят от случая. Възможно бе да бъде уволнен и дори арестуван. По един или друг начин щеше да се озове извън полицейския отдел. Признанието би означавало да изостави Елиз.

Не можеше да го направи, не и сега, не и след тази нощ. Независимо дали бе загинала, или все още бе жива, трябваше да узнае какво се е случило с нея. Ако бе престъпница, убила двама души, щеше да се погрижи да бъде изправена пред съда, след като той признае собствената си вина. Ако се окажеше жертва, нямаше да престане да я търси, докато не бъде спасена или открита мъртва.

Но за да изпълни твърдото си намерение, и в единия, и в другия случай трябваше да остане в центъра на разследването. Това бе от съдбовно значение.

Другите очакваха отговор. Дънкън се отпусна на един въртящ се стол и промърмори:

— Не знам какво да мисля.

Вместо цигара, Уорли сложи нова клечка в устата си. ДиДи отпи глътка от стоплилата се диетична кола. Джерард пръв наруши напрегнатото мълчание, започвайки да разсъждава на глас:

— Домашната помощница е оставила госпожа Леърд у дома около десет и половина. Дотън се обади преди малко, за да ми каже, че смъртта на Наполи е настъпила между два и половина и три. Къде са били той и госпожа Леърд през четирите часа междувременно и какво са правили?

„Е, аз бих могъл да дам сведения за един час от нейното време“, помисли си Дънкън.

Дали се бе срещнала с Наполи веднага след като я бе оставил в пустата къща? Или по-късно?

— Ако знаехме откъде са се връщали, бихме могли донякъде да се досетим какво са вършели през това време — каза ДиДи.

— Трудно ми е да приема версията, че е бил застрелян извън колата — рече Уорли. — Магистралният патрул ми каза, че вратата е била затворена. Помни това ясно, защото почукал на стъклото, преди да се вгледа по-внимателно и да види, че Наполи е мъртъв.

— Добре, накъде биеш? — изгледа го подозрително ДиДи.

— Кой е затворил вратата?

— Наполи — отвърна тя.

— Не е възможно — намеси се Дънкън, осъзнал в каква посока клонят разсъжденията на Уорли. — По дръжката и тапицерията отвътре нямаше кръв.

— Точно така — потвърди Уорли. — А ръцете на Наполи бяха окървавени.

— Значи е бил застрелян в колата и след това убиецът е затръшнал вратата. Или е бил вътре при него — заключи Джерард.

— И в двата случая се сблъскваме с още една мистерия — продължаваше да разсъждава Уорли. — Защо онзи страхлив мазник Наполи просто е седял мирно и е позволил на стрелеца да протегне ръка и да изстреля куршум право в тази част на тялото му, където би причинил най-мъчителна смърт?

— Особено когато изстрел в главата би бил много по-лесен и също толкова смъртоносен — каза Дънкън.

— Но гледката щеше да бъде доста по-грозна — изтъкна ДиДи. — Минаващите шофьори биха видели кръвта по стъклата.

— Освен това след изстрел в главата настъпва мигновена, почти неусетна смърт — рече Уорли и след като всички впериха погледи в него, той обясни: — Убиецът се прицелва в корема, когато иска да предизвика бавна смърт. Дава време на жертвата да си помисли защо е стигнала до този край.

— Мисля, че нашето момиче е способно на това — отбеляза ДиДи.

Когато никой не отвърна, погледна въпросително към Уорли.

Той сви рамене:

— Не я познавам. Доверявам се на твоите инстинкти. Дънк, ти какво мислиш?

— Ако тя го е очистила, как така го е накарала да седи неподвижно? Та мъжагата е тежал близо петдесет килограма повече от нея?

— Нашепвала му е сладки приказки в ухото — предположи ДиДи.

Никой от мъжете не се усмихна. Особено Дънкън.

— Добре, но тогава защо го е застреляла в собствената си кола, защо е оставила толкова улики? Отгоре на всичко побягва, без дори да вземе портмонето си. Според Бейкър в него е имало няколкостотин долара.

— Всичко това изглежда толкова невероятно, колкото Наполи да я е блъснал от моста в същия миг, когато тя е натиснала спусъка за фаталния изстрел. — Уорли се намръщи. — Нямам представа с какво си имаме работа.

— С трети участник — осмели се да предположи ДиДи.

— По нищо не личи — измърмори Уорли.

— Има още една възможност — загадъчно продума Джерард.

Дънкън се досещаше какво ще каже. Единственият друг вариант, който бе хрумнал и на него, но упорито отказваше да го приеме.

— Няма спор, че госпожа Леърд се е забъркала в неприятности заради Коулмън Гриър. Независимо дали е бил гей или бисексуален. Първо Тротър, а после Наполи са я заплашвали с ужасен скандал. За много кратко време сладкият й живот се е превърнал в ад. Убийството на Тротър може да бъде обяснено като самозащита. Правдоподобна версия, според мен. Но независимо какво точно се е случило с Наполи, тя се е озовала до още един труп. Това би породило подозрителност и вероятно би довело до обвинение. Дори и да не попадне в затвора, скандалът би съсипал кариерата на съпруга й и по-важното — нейния начин на живот. Може би страхът от всички тези последици е бил обсебващ. — Изчака реакциите след тези думи и довърши: — Може би Елиз Леърд е скочила от моста, защото е искала да умре.

* * *

Дънкън обеща да напише доклада си веднага щом се прибере и пръв си тръгна от офиса. Или поне се опита.

ДиДи го настигна на излизане от сградата, докато си проправяше път между репортерите.

— Дънкън, добре ли си?

— Да — твърдо отвърна той. — Просто съм изтощен, това е.

— Не мисля. Какво става с теб?

— Нищо!

— Не ми крещи!

— Не крещя. Просто се опитвам да те убедя. Добре съм, въпреки цялата… загадъчност.

— Загадъчност ли?

Той отключи вратата на колата си и се обърна към нея.

— Помисли малко. Последните два случая, които разследваме, не са очевидни хладнокръвни убийства. Иска ми се най-сетне да ни се падне такъв, при който още като погледнем трупа, да кажем: Да, това е като по учебник, старомоден, коварно замислен акт, съзнателно нарушение на Божията заповед: „Не убивай“.

— Знаеш ли какво? — настръхна ДиДи. — Мисля, че си имаме работа точно с това — две коварно планирани убийства. Не ти ли се струва показателно, че и в двата загадъчни случая последното, което жертвите са видели, е било лицето на Елиз Леърд?

Той се качи в колата си и рече мрачно:

— До утре. — ДиДи хвана вратата, преди да я затвори, но Дънкън я изгледа намръщено: — Ще продължим този разговор. Толкова съм скапан, че сега не мога дори да мисля, още по-малко — да се съсредоточа.

— Виждала съм те, когато си уморен. Това сега не е просто умора.

— Грешиш — кратко отвърна той и захлопна вратата.

Докато се отдалечаваше, Дънкън наблюдаваше партньорката си в огледалото за обратно виждане. Дълго стоя, загледана след него, със смръщени вежди и загрижен вид, преди да се обърне и да тръгне обратно към сградата. Веднага щом се скри от погледа й, той рязко даде газ и гумите изсвистяха.

Няколко минути по-късно отново бе в квартала, където се срещнаха с Елиз. Обикновено сиянието на зората придаваше по-приветлив вид дори на най-враждебната обстановка. Но не и на тези улици — сградите изглеждаха толкова зловещи, колкото когато тънеха в мрак.

Бавно мина покрай къщата. Не долови каквито и да е признаци на живот. Ала си спомни, че когато пристигна вечерта, също по нищо не личеше, че вътре има някой. Къде ли бе оставила колата си Елиз? Когато го беше издебнала до неговата къща, беше я паркирала на съседна улица, за да не бъде забелязана. Хрумна му, че може да е използвала същата тактика и този път и сви в пресечката.

Къщите на тази улица не бяха в по-добро състояние от онези зад тях. Паркира до тази, която се намираше пред дома на тайнствения, навярно измислен приятел на Елиз.

Преди да слезе, извади от жабката на колата фенерче. Тежестта на пистолета под мишницата му го караше да се чувства малко по-спокоен, въпреки че за разлика от предишната вечер, сега не се боеше от Савич.

От няколко къщи се носеше мирис на прясно приготвена закуска. Някъде работеше телевизор, настроен на сутрешни анимационни филми. Въпреки това беше сам на улицата. Измина я от край до край и в двете посоки, търсейки нещо, което да издава къде бе паркирала Елиз. Единственото, което откри, бе, че и тук тротоарът се рони, както на съседната улица.

Върна се до колата си и пое покрай живия плет между двете къщи. Бяха със спуснати капаци, тихи и привидно пусти. Нищо не привлече вниманието му, освен няколко неравности на пътеката и котка, която изсъска срещу него, защото бе навлязъл в територията й.

Продължи напред и внимателно огледа пътеката. Забеляза малка кръгла вдлъбнатина в пръстта, може би оставена от ниския ток на сандала на Елиз. За жалост той не бе експерт по следите. Напълно възможно бе отпечатъкът да е от нещо друго.

Пресече тясната уличка. Къщата, в която се бяха срещнали, изглеждаше още по-занемарена отзад. Прескочи провисналата телена ограда и притича през обраслия с плевели заден двор. Рамката с мрежа против комари изскърца, когато я отвори. Застина. Затаи дъх и се ослуша. След няколко мига се провря между мрежата и по-стабилната вътрешна врата и пробва бравата. Беше заключена, но ключалката бе толкова стара и паянтова, че с помощта на джобното си ножче за няколко секунди успя да я отвори.

Влезе направо в кухнята. Включи фенерчето си и обходи с лъча тъмната стая. Очевидно тук дълго време не беше влизал никой. Тръгна по напукания балатум и побутна двойната врата към дългия централен коридор. Фенерчето му разкъса мрака, но в снопа светлина се виждаха само прашинките.

Извика името й, но му отвърна единствено призрачното ехо. Най-сетне стигна до хола и осъзна, че е затаил дъх в очакване.

Освен следи от уханието й, в стаята нямаше нищо.

Повикаха го на местопрестъплението малко след три часа, а вече наближаваше пет. През цялото това време, докато оглеждаше моста и се опитваше да възстанови какво се е случило, тайно бе хранил плаха надежда, че ще намери Елиз там, където я видя за последен път. Може би бе изпаднала в шок и разтреперана от страх, бе потърсила убежище тук. В каквото и състояние да я завареше, поне щеше да бъде жива.

Сега въздъхна разочаровано. Отново го връхлетя отчаяние. Унилото бродене из стаите на първия етаж се оказа напразно. Събра сили да се изкачи по скърцащото стълбище и да огледа стаите горе, но и те бяха празни. Само в една спалня имаше желязно легло с ръждясали табли и разтеглени пружини.

Макар и да знаеше, че проявява сантименталност, седна на дивана и прокара ръка по тапицерията, представяйки си, че все още е затоплена от телата им.

Какво се бе случило, след като си бе тръгнал, какво бе направила тя по-нататък?

Дори и да не признаеше, че е правил секс с Елиз, трябваше да каже на колегите си, че се е срещнал с нея в тази къща. Важно бе за разследването им.

Все още не бе твърде късно. Можеше да се обади на ДиДи, да й даде този адрес. За отрицателно време тя щеше да дойде тук. Тогава щеше да й разкаже какво се случи в тази стая, спестявайки естествено подробностите. Споделянето би му донесло облекчение, бремето на вината нямаше да е толкова тежко.

Но ДиДи щеше да постъпи, както повелява дългът й — в това нямаше съмнение. Щеше да отиде право при Джерард, а той да реши, че тайната му среща с Елиз е достатъчно основание да го отстрани от случая, а временно — и от полицията.

Не можеше да го допусне. Затова щеше да запази тайната, засега.

Имаше много причини да се чувства виновен. Елиз го бе умолявала да й повярва, в отчаян страх за живота си. Поиска помощта му, а той й отказа. С това я беше подтикнал или да убие Наполи, или да се хвърли от моста, загубила и последната надежда за спасение.

— Господи! — въздъхна Дънкън и закри лицето си с ръце.

Когато бе седемгодишен, домашната котка роди малки. Родителите му бяха казали, че може да си избере едно, което да задържи. Останалите щяха да бъдат подарени.

Той веднага реши кое да бъде неговото коте. Беше най-симпатичното от цялото котило. Денонощно бдеше край кашона с котетата и всеки ден питаше кога ще може да вземе своето, за да живее при него в стаята му.

Майка му всеки път казваше:

— Веднага щом престане да суче, Дънкън.

Струваше му се, че трябва да чака твърде дълго. Страхуваше се, че някое от семействата, поискали да вземат котета, ще се спре на неговото, преди да заяви, че той е собственикът му. Една нощ, след като родителите му си легнаха, той се промъкна в кухнята и взе новороденото от майка му. Сложи го на леглото до себе си. Изплашеното коте все още мяукаше, когато Дънкън заспа.

На следващата сутрин бе мъртво.

Дни наред плака безутешно. Въпреки че грешката му не бе злонамерена и родителите му не му се караха, той не престана да се самообвинява и да се измъчва заради това, което бе сторил. Искаше котето повече от всичко на света. Беше го обикнал с безграничната страст на седемгодишно хлапе, а го погуби с егоизма си.

Сега, потънал в самосъжаление, седя повече от час на мястото, където само преди часове изживя блаженство. Би трябвало да му се иска никога да не я бе срещал, да се разкайва, че я е докосвал. Вместо това, съжаляваше, че нямаше повече време да я докосва, да й покаже нежността, на която е способен…

Но ако бяха останали по-дълго, дали би се избавил от адския огън, който го изгаряше, или би го разпалил още повече?

Въпреки необузданата страст, с която се бяха слели, тя беше ли доловила копнежа му всичко да бъде различно? Осъзна ли, че в него напират емоции, които искаше да изрази, а не можеше?

Никога нямаше да узнае това.