Сандра Браун
Рикошет (24)

Двадесет и трета глава

— Неузнаваема е — тихо заговори Дотън Брукс с нотка на удивление. — Знаеш как изглежда удавник, а тя е била във водата доста време. — Огледа Дънкън от главата до петите. — Но и ти не изглеждаш много по-сух от нея.

От косата и дрехите му течеше вода.

— Тъкмо се бях прибрал, когато ми се обадиха. Не исках да губя време да се преобличам.

Беше стигнал до моргата възможно най-бързо. Първо се наложи да изтича от дома си до паркинга на „Смитис“, където бе останала колата му. Със съдебния патолог стояха на почетно разстояние от съдията, оставяйки го насаме с трупа върху количката. Цялото тяло бе покрито с чаршаф, освен дланта й, която той притискаше между ръцете си и неудържимо ридаеше.

Трупът бе открит от екипажа на влекач под кея. Талмадж Бридж се виждаше оттам.

— Как не е изплувала по-рано? — попита Дънкън.

— Предполагам, че се е закачила за нещо. Нахапана е от риби.

— Щом изглежда толкова ужасно, как я идентифицира?

— Белег по рождение. В долната част на корема, отчасти скрит под космите на интимните части. Само съпруг или любовник би могъл да знае за него. Казах му, че можем да почакаме, докато получим зъболекарския й картон, за да бъдем сигурни, но той настоя да я погледне. Едва не ни нахока, когато видя лицето й — или по-скоро липсата на лице. Нямало начин това да е неговата прелестна Елиз. Но после позна онзи белег и казвам ти — направо рухна. Щеше да припадне, ако не бях го хванал. — Дотън извади от джоба си пакетче бонбони с фъстъци и го отвори. — Искаш ли?

— Не, благодаря. Има ли следи от схватката с Наполи?

Дотън шумно захрупа бонбоните.

— Никакви, поне на пръв поглед, но нищо чудно, като се има предвид в какво състояние е. Ще проверя внимателно при аутопсията. Но със сигурност няма огнестрелни рани или нещо подобно, ако това имаш предвид.

— Причината за смъртта е била удавяне?

— Ако беше така, в дробовете й щеше да има вода.

— С какво беше облечена?

Дотън посочи към маса със стерилно покритие, върху която имаше часовник с тънка кожена каишка и три парчета от изпоцапани и изгнили дрехи. Целите бяха в тиня, но шарките личаха.

— Според съдията часовникът е нейният, а дрехите са същите, с които е била, когато я е видял за последен път — обясни патологът.

— Няма начин да не ги познае. Той й ги е купил.

Дънкън остави патолога да хапва бонбони, приближи се към количката и застана от лявата страна, с лице срещу съдията. Даде си вид, че проследява с поглед открояващите се под чаршафа форми, но всъщност тайно наблюдаваше опечаления съпруг на Елиз.

Съдията изтри очите си с ръка, вдигна глава и кимна.

— Всички работещи по случая поднасят съболезнованията си — рече Дънкън.

— Благодаря, Хачър.

Детективът мислено си вдъхна кураж и повдигна горния край на чаршафа. Гледката бе по-ужасяваща, отколкото я бе описал Дотън. Стомахът му се разбунтува. Разкривените черти бяха буквално неразличими. Но едното ухо бе останало непокътнато. Забеляза, че е пробито, но няма обица. Косата бе мокра и сплъстена от бог знае колко вида речна нечистотия, но по цвят и дължина изглеждаше същата като на Елиз. Дръпна чаршафа по-надолу.

— Сигурно ви е много трудно да я гледате така.

Съдията стисна очи.

— Нямате представа колко е мъчително.

— Уверен ли сте, че това е съпругата ви?

Очите му изведнъж се отвориха широко и погледнаха Дънкън с укор.

— Разбира се.

— Не се опитвам да споря с вас, господин съдия. Просто се е случвало жертви да бъдат погрешно разпознати от близките си. Нямаше да бъдете тук, ако положението не беше вече достатъчно травмиращо. Дошли сте изплашен; емоционално и физически изтощен. При тези обстоятелства понякога стават грешки.

— Няма никаква грешка. Доктор Брукс каза ли ви за белега по рождение?

— Да.

— Не мога да не го позная.

— Сигурен съм. Все пак ще разчитаме на зъболекарската документация.

— Разбира се. Доктор Брукс ще получи всичко необходимо утре. — Погледна към покрития труп. — Бих дал всичко на света, за да се окаже, че греша. Но това е Елиз. — Наведе се над ръката, която държеше. Имаше ужасен цвят и навярно бе студена и отвратителна на допир. Съдията я целуна. Когато се изправи, каза: — В подобен момент е много трудно да бъдеш обществена фигура.

— Да, дори когато скърбиш, трябва да си в светлината на прожекторите — каза Дънкън, следейки мисълта му.

— Чух, че отвън вече има журналисти.

— Изчезването на съпругата ви предизвика голям шум. Това е последната глава от историята.

— Точно сега не мога да се изправя пред медиите. Освен това искам да остана при Елиз колкото е възможно по-дълго, преди да предам тялото й на доктор Брукс за аутопсията.

Гласът му затрепери, той закри устата си с ръка. Дънкън заобиколи количката и застана до него.

— Сигурен съм, че доктор Брукс ще ви даде толкова време, колкото поискате, съдия Леърд. Отвън ще има полицаи, които ще ви пазят от журналистите, когато излезете. Нашият отдел „Връзки с обществеността“ ще разговаря с тях, докато бъдете готов.

Когато Дънкън понечи да тръгне, съдията го спря.

— Доскоро бяхме враждебно настроени един към друг, детектив Хачър. Имали сме доста спречквания. Но откакто започна това, проявявате огромно съчувствие към страданието ми. Искам да знаете колко дълбоко съм ви признателен за всичко, което направихте за мен и съпругата ми.

Дънкън хвана ръката му, но докато гледаше насълзените му очи, си мислеше: „Едва ли ще ми бъдеш признателен за това, което ще направя за съпругата ти, лъжливо копеле“.

* * *

Елиз все още седеше на пода в банята, където я бе оставил, заключена с белезници за водопроводната тръба под мивката. Бори се с него като дива котка, докато той най-сетне успя да я натика в банята и да я закопчае. Умоляваше го да не я оставя така. Каза й, че го прави за безопасността й, но истината бе друга: не й вярваше, че няма отново да изчезне.

Не вярваше и че не е дружка на Савич. Преди да тръгне, не пропусна да включи алармата. И въпреки че когато при влизането си я изключи и нямаше регистрирано задействане, изкачи стълбите с пистолет в ръка.

Беше сама, както я остави. Но вече не изглеждаше ядосана. Или просто бе твърде изтощена, за да го нападне, когато той коленичи и отключи белезниците й. Помогна й да се изправи.

— Какво стана? — попита Елиз. Даде й няколко секунди да разтрие китките си и да възстанови кръвообращението, преди отново да посегне към ръцете й. — О, моля те, недей — промълви тя, когато той отново й сложи белезниците.

— Правя го за свое успокоение.

— Все още ми нямаш доверие, нали?

Дънкън отвори гардероба си, издърпа голям сак, сложи го на леглото и отвори ципа.

— Имаш ли други дрехи, освен шлифера?

— Не. Видя ли се с Кейто?

— Да, в моргата.

— И той идентифицира моето тяло?

— Твоят часовник е бил на ръката й.

— Наполи ме накара да го сваля и да му го дам.

— Не беше в колата, когато я открихме.

— Навярно Савич го е взел.

— Сигурно. — Имаше куп неща, които трябваше да узнае, но не и преди да я отведе на безопасно място. — Къде живя през последните десет дни? — попита той, докато тършуваше в чекмеджетата. Сетне започна да хвърля дрехи в сака.

— В къща на Хилтън Хед. Бях я наела преди шест месеца, но я ползвах само през последната седмица.

— Как стигна до острова?

— Преди време купих кола на старо и я държах на платен паркинг, за да мога да отпътувам бързо, ако се наложи. В онази нощ вървях пеша от моста дотам.

Дънкън я погледна изпитателно:

— И после се върна обратно?

Най-прекият маршрут до острова бе по Талмадж Бридж.

— Не, тръгнах по междущатската магистрала.

— Би било твърде дръзко да минеш отново по моста, дори за теб — мрачно каза той и продължи да събира багаж. — Как успя да се сдобиеш с къща, кола и прочее, когато съпругът ти и Наполи са те следели?

— Предполагам, че не съм била под постоянно наблюдение.

„Или Наполи нарочно бе скрил информация, с цел да я използва по-нататък като примамка за съдията, да вдигне залога и да си осигури печалба“, помисли си Дънкън.

— Къде е колата сега?

— На същото място. Тази вечер, веднага щом чух новината, че издирването ми е прекратено, потеглих от Хилтън Хед. Оставих колата на паркинга и вървях пеша дотук.

— Наемане на къща и покупка на кола. Това означава километър документация. Дори слепец би я проследил.

— Тогава как никой не я откри, докато бях в неизвестност?

— Имаш право — унило каза той. — Но не искам да поемам рискове. Трябва да останеш невидима.

— Докога?

— Докато измисля какво да правя.

— С мен ли?

— Изобщо. Съпругът ти осигури труп, за да престанем да те търсим и да приключим случая. Трябва да разбера защо.

— Моля те, не го наричай мой съпруг.

— Все пак си омъжена за него.

— Презирам го.

Дънкън срещна погледа й за миг, а после влезе в банята и опразни аптечката и шкафчето с тоалетни принадлежности.

— Как сключи договорите за колата и къщата?

— Под фалшиви имена. Купих колата в Южна Каролина от собственик. Регистрирана е там. Кейто не знае нищо, сигурна съм.

— Е, аз не съм толкова сигурен — каза той и пъхна два комплекта принадлежности за баня в сака върху дрехите. — Това не ми харесва.

Провери в гардероба дали не е забравил нещо, което би могло да му потрябва, и взе пистолет от горния рафт. Добави и него в сака — заедно с кутия патрони — и затвори ципа.

Накрая огледа стаята, питайки се дали не я вижда за последен път. Но нямаше време да се предава на сантиментални мисли. Вдигна шлифера на Елиз и го преметна върху окованите й ръце.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Все още не знам. Но няма как да те държа тук. Можеш да сториш нещо добро за мен само като си останеш мъртва. Свали обувките си. — Тя изхлузи еспадрилите, без да задава въпроси. Дънкън ги пъхна в джобовете на шлифера и припряно забърса с кърпа калните й следи от банята. — Ако някой дойде да те търси, не искам да види стъпките ти — обясни той.

— Кой би могъл?

— Приятелят ти Савич например.

— Савич не ми е приятел. А не знам какво щеше да стане, ако знаеше, че съм видяла как убива Наполи.

Дънкън повдигна сака на рамо, хвана ръцете на Елиз и я задърпа след себе си надолу по стълбите.

— Паркирах колата си в уличката отзад.

Поведе я през тъмната къща към кухнята, където бе задната врата.

Предпазливо я отвори и огледа вътрешния двор. Както в целия град, и тук земята бе подгизнала от обилния дъжд. Цветята бяха клюмнали под тежестта на водата. Не забеляза нищо необичайно. Нямаше никакво движение, освен цопването на дъждовните капки в локвите.

Извади обувките й от джобовете на шлифера, сложи ги на пода и й помогна да пъхне босите си крака в тях.

— Е, да тръгваме — каза той, но когато се опита да я изведе през вратата, тя се спря. Обърна се към нея: — Какво има?

— Вярваш ли ми най-сетне?

За няколко мига се загледа в лицето й, полускрито в сенките. След което я попита направо:

— Имаш ли белег по рождение между бедрата?

Елиз го погледна озадачено.

— Беше тъмно — добави той. — Може да не съм го видял.

— Нямам никакъв белег.

— Тогава съм на път да ти повярвам.

* * *

Когато се качи в колата и запали, изведнъж се сети да провери горивото — имаше бензин. Добре. Нямаше желание да спира по пътя, преди да се измъкнат от града, който се бе превърнал в опасно място за тях.

Но трябваше да направи още нещо. Позвъни на ДиДи по мобилния си телефон. Тя вдигна веднага и попита директно:

— Как беше в моргата?

— Студено.

— Знаеш какво имам предвид.

— Съдия Леърд все още е там.

Джерард бе изпратил в моргата Дънкън като главен разследващ детектив, а ДиДи — на кея, за да разпита хората, които бяха намерили тялото. Преразказа й накратко разговора си с патолога и Леърд, макар да знаеше, че Елиз също слуша.

— Съдията е истински съкрушен — завърши той.

— Е, това е краят — въздъхна ДиДи. — Както ми каза по-рано днес, всичко свършва с намирането на трупа.

— Да, така е.

ДиДи се поколеба, преди да попита:

— А ти как си?

— Добре съм. Но мога ли да те помоля да ме заместваш, ако взема два дни отпуск?

Тя изрази загриженост за емоционалното му състояние и каза, че според нея не е добре да остава сам точно в този момент. Предложи му да запише час при психотерапевт и да обсъди с него противоречивите си чувства към покойната госпожа Леърд.

Не можеше да говори открито за това, докато Елиз седеше до него, но увери загрижената си партньорка, че няколко дни извън управлението са точно това, от което се нуждае.

— Трябва ми само малко почивка, ДиДи. Искам да се поразсея, да проясня ума си, за да бъда във форма, когато се върна на работа. Ще ти се обадя след ден-два. Доскоро!

Преди да успее да го попита къде ще прекара почивката си, той затвори.

— Чудя се коя ли е жената в моргата, с моя часовник на ръката — замисли се Елиз.

Дънкън имаше предположение, но го запази за себе си. Много неща трябваше да узнае, преди напълно да й се довери.

— Блондинка, приблизително с твоя ръст. Съдия Леърд беше доста убедителен като скърбящ съпруг. Ако не те бях видял от плът и кръв, наистина щях да повярвам, че ридае над обезобразения труп на обожаваната си съпруга.

Когато наближиха Талмадж Бридж, и двамата се напрегнаха. Останаха така, докато стигнаха до другия бряг. Магистрала 17 за Южна Каролина бе тъмен, тесен и опасен път, известен с фатални катастрофи, но Елиз видимо се успокои, когато Савана остана зад гърба им. Сгъна крака на седалката и се обърна към него. Дънкън забеляза, че тя потръпва.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Имаш ли нещо против да включиш отоплението?

Беше плувнал в пот, но го включи.

Елиз опря глава на облегалката, обръщайки се към него. Дънкън усети как изучава профила му, докато очите му упорито се взираха в бялата линия в средата на пътя. Чистачките едва се справяха с поройния дъжд.

— Можеш сериозно да загазиш, нали? — попита тя.

— Вече загазих достатъчно, когато разбрах, че под чаршафа в моргата не си ти.

След дълго мълчание Елиз каза:

— Загазил си много преди това, Дънкън.

Когато се осмели да извърне глава към нея, тя вече спеше.

* * *

Елиз не се събуди, когато той спря, угаси светлините и слезе от колата. Дъждът бе поотслабнал, но нямаше изгледи да престане. Камъчетата на алеята захрущяха под обувките му, докато заобикаляше колата. Щом отвори вратата от страната на Елиз, тя се раздвижи. Надигна се и примигна:

— Къде сме?

— Стигнахме. Хайде, че ще се намокря.

— Извинявай. — Тя слезе, малко тромаво — заради белезниците на китките си. — Чия е тази къща?

— Беше на баба ми.

Малкият дом бе построен върху високи подпори — предпазна мярка срещу чести наводнения. Изкачиха се по дървените стъпала.

— Внимавай, хлъзгави са.

Дънкън намери ключа под саксията, където винаги го оставяше, отвори вратата и я задържа за нея.

— Когато баба ми почина, майка ми наследи къщата — каза той. — Но тя едва не се е удавила като дете и никога не се доближава до воден басейн, по-голям от вана. Татко идва да лови риба понякога, но не често. Мога да ползвам къщата винаги когато пожелая, но рядко я посещавам.

— Защо, изглежда чудесна?

— На тъмно — да. Но през деня се вижда, че дъските са прогнили, боята се лющи и пантите са ръждясали. Отвсякъде е заобиколена от вода, така че поддръжката е убийствено трудна.

Когато включи настолна лампа, забеляза, че тя му се усмихна:

— Виждам, че обичаш тази къща.

Леката й проницателна усмивка и топлотата в гласа й го накараха да почувства сладостна тръпка. Но моментът определено не бе подходящ за това.

— Прекарвах доста време тук през летните ваканции — сдържано каза той.

Елиз застана до най-близкия прозорец, отмести пердетата и надникна вън.

— Къде се намираме?

— На Лейдис Айлънд. Отсреща е Буфорт.

Градът отвъд водата почти бе потънал в мрак, но няколко светлинки проблясваха през дъжда и се отразяваха в повърхността на канала, който го отделяше от острова.

Елиз извърна глава от прозореца и огледа стаята.

— Малка е — каза скромно той. Мислеше за замъка, в който бе живяла с Кейто Леърд. Сетне посочи към малка ниша, отделена от всекидневната с преградни шкафове. — Кухнята не е заредена. Сутринта ще купим храна. Там е спалнята, а до нея — банята.

Тя тръгна към отворената врата на спалнята и надзърна през нея. Когато се обърна, кимна към пианото, което заемаше твърде голяма част от помещението. Това, че бе запазено, говореше колко е ценно за семейството.

— Баба обичаше да свири на пиано. Онова в къщата ми в града също беше нейно.

— Ти свириш ли?

— Понякога — промълви Дънкън.

Осъзна, че за пръв път признава това пред някого. Елиз се загледа в него и неочаквано попита:

— Ще те търси ли някой тук?

Той поклати глава.

— Дори детектив Бауън ли няма да се обажда?

— Дори тя — отвърна Дънкън малко раздразнено.

Но Елиз продължи с въпросите:

— Водил ли си тук някого друг?

Отговорът бе „не“, но Дънкън не искаше тя да го знае. Вече научаваше лични неща за него, а при тези обстоятелства това не бе нужно.

И сякаш за да докаже и пред себе си, и пред нея, че наистина ще живеят изолирано, дръпна телефонния кабел от контакта по-рязко, отколкото бе необходимо, и го нави около апарата.

— Имаш ли мобилен телефон? — попита той.

— Остана в чантата ми. За десет дни нямаше на кого да се обаждам, Дънкън. А и ако имах телефон, щеше да го напипаш, когато ме претърси.

При спомена, че я е докосвал, той се обърна и забърза към вратата с телефона на баба си в ръка. Изтича надолу по стъпалата до колата си, заключи апарата в багажника и свали сака от задната седалка. Когато се върна, Елиз стоеше до вратата на банята.

— Така не мога да се изкъпя. — Тя протегна ръце.

Дънкън отключи белезниците й и ги свали. Елиз му благодари, влезе в банята и затвори вратата.

Дънкън остави сака на пода и го отвори. Бързо зареди резервния пистолет и го сложи върху едно шкафче, достатъчно далеч от погледа на гостенката му.

Когато я видя да излиза от банята, хвърли към нея тениска и чифт къси панталони. Тя ги хвана пред гърдите си.

— Нямаш дрехи за смяна, а твоите са мокри. Ще ти бъде по-удобно да спиш с тези.

Дънкън извади от гардероба в спалнята завивка и възглавница, отнесе ги във всекидневната и ги стовари на дивана. Свали обувките си.

— Скапан съм.

— Ако искаш да спиш в леглото, на мен ще ми бъде удобно на дивана — предложи Елиз.

— И духът на баба ми да ме преследва вечно? — Поклати глава.

Елиз се усмихна, но когато погледите им се срещнаха, усмивката й постепенно изчезна.

— Няма ли да ме разпиташ за Кейто и Савич?

— Ще говорим сутринта.

— Има много за разказване. Утре ще ти обясня всичко. Лека нощ.

Тръгна към спалнята, но той я спря.

— Елиз? — За пръв път се обърна към нея по име и това я изненада. — Трябва да узная нещо. Ако ме излъжеш, ще разбера.

— Няма да те излъжа.

— Спала ли си със Савич?

— Не. — Отговори веднага, без нито миг колебание. Навярно проницателният му поглед издаде колко важно е това за него, защото бавно и отчетливо повтори: — Не, Дънкън.

Той изпита облекчение и усети как сърцето му се отпуска.

— Спокоен сън — пожела й Дънкън.

* * *

В осем часа на следващата сутрин по всички местни телевизии трябваше да започне излъчването на пресконференцията на съдия Кейто Леърд. Той вече бе заел мястото си на подиума, в светлината на прожекторите, и очакваше да обявят началото. До него бе полицейският началник Тейлър. Звукооператорите нагласяха микрофоните. Журналисти от пресата и електронните медии се тълпяха в залата и разговаряха, докато всеки се стремеше да заеме най-добра позиция.

Савич, който се взираше в своя телевизор с изключен звук, набра телефонен номер. Видя съдията да реагира на вибриращия си мобилен телефон, да го повдига към ухото си и да помръдва рязко устни: „Да?“

— Добро утро, господин съдия. Обаждам се да изкажа съболезнованията си.

Кейто Леърд моментално позна гласа. Савич проследи промяната по лицето му — изражението на скърбящ съпруг в миг се смени с гримаса на човек, току-що изпил чаша оцет. Представи си как стомахът му се свива. Леърд неспокойно се огледа, за да се увери, че никой не стои достатъчно близо, за да го чуе. Отдалечи се от шерифа, който разговаряше с униформен полицай.

— Под носа ви е избила пот, господин съдия — каза Савич. — Не е зле да сложите малко пудра, преди да започне пресконференцията.

Съдията погледна към многото телевизионни камери, насочени към него, и осъзна, че Савич е пред екрана и го гледа.

— Благодаря за обаждането — каза Кейто срещу камерата, след което се обърна с гръб към нея.

— Предполагам, че трупът е оправдал очакванията ти.

— Да. Беше идеален във всяко отношение.

Савич се засмя:

— С онзи белег на интимно място, за твой късмет.

— Това определено бе от полза в критичния момент.

— Радвам се, че успях да помогна, господин съдия. Ще намерите зъболекарския й картон в пощата си у дома, разбира се — с името на жена ви. Колко хармонично се получи и двамата да имаме нужда от подобна размяна. Поискахте труп.

— Да, детектив Хачър е изключително прецизен в разследванията си.

— А Елиз ни създаде неприятности дори в смъртта си. Така и не изплува. За щастие аз имах излишен багаж. Жена, която бе толкова наложително да бъде убита, колкото и Елиз.

— Винаги съм разчитал на твоята помощ, както и на явно безграничните ти ресурси.

Савич отвърна с тих смях:

— Радвам се да бъда полезен.

Видя съдията смутено да поглежда към шериф Тейлър, който дискретно потупваше по часовника на ръката си.

— Оценявам жеста ви, но тук всички са готови да започнем. Наистина не мога да говоря.

— Не ми затваряй телефона, Кейто! — Савич видя как раменете на съдията се стегнаха при заплашителния му тон.

— Дори не би ми хрумнало, ако времето не ме притискаше — каза другият с пресипнал глас.

— Наполи имаше само няколко секунди да ми се обади от задната седалка на Елиз, когато се е върнала. Но всичко мина по плана. Трябваше да го взема от Талмадж Бридж. Докато ме чака, щеше да се преструва на закъсал шофьор. — Савич отново се засмя. — Когато стигнах, беше страхотна гледка. Каза ми, че скъпата ти покойна съпруга е оказала забележителна съпротива, преди да я блъсне над парапета.

— Не знаех, че си разговарял с него.

— Е, само за кратко. Преди да го очистя, исках уверение, че проблемът с жена ти е решен веднъж завинаги.

— Отново благодаря, че си се погрижил за подробностите. Обещавам да се отплатя за услугата.

— Ще се погрижа да ми се отплатиш. Впрочем убих Наполи не само за да направя услуга на теб, Кейто. — Замълча, което бе знак за смяна на посоката на разговора. После каза: — Твоят наемник ми изпрати серия интересни снимки.

Последва издайническо мълчание, нарушавано само от учестеното дишане на Леърд.

— Имам обяснение за тях.

— Не е нужно, Кейто. Ясно е, че онези снимки на Елиз с мен са били предназначени да бъдат използвани, ако някога ти хрумне да ме изиграеш.

— Не, нищо подобно! — припряно каза съдията с приглушен глас. — Не се безпокой за това.

— Не съм обезпокоен — увери го Савич. — Партньорството ни остава стабилно, както винаги. Между нас няма никакъв проблем. Стига Наполи да е казал истината.

— Истината за кое?

— За смъртта на Елиз. Не беше в стила му да е честен. Може би тя изобщо не е мъртва.

— Това е невъзможно.

— Не бъди глупав, Кейто. Всичко е възможно.