Сандра Браун
Рикошет (5)

Четвърта глава

— Кой ще бъде пръв? Тя или съдията?

Дънкън се замисли за миг, сетне неочаквано предложи:

— Нека ги разпитаме заедно.

Лицето на ДиДи издаде учудване и леко неодобрение.

— Но как така…

— Вече са били разпитани поотделно от Крофтън. Сали Бийл ми каза, че вторият разказ на госпожа Леърд напълно е съвпаднал с първия и че е готова да подпише показания. Ако наистина става дума за проникнал в дома им взломаджия, ще изглежда, сякаш се съмняваме в тях. А това може да бъде прието като отмъстителност заради арестуването ми. Единственото, което ще спечелим, ще е гневът на съдията. Джерард здравата ще ме срита, ако отново се спречкам с него.

— Добре — съгласи се ДиДи. — А ако не става дума за самозащита?

— Засега нямаме причина да не им вярваме, нали?

Той остави ДиДи да размишлява върху думите му и следвайки обонянието си, намери стаята, където Сали Бийл и Елиз Леърд седяха в кухненския ъгъл и тихо разговаряха. Когато го видя да влиза, полицайката стана на крака, въпреки тежестта на едрото си тяло.

— Свършихме. — Затвори корицата на бележника си. — Записах всичко.

По лицето на Елиз Леърд не се бе върнала и капка руменина. Гледаше го въпросително. Дънкън долови неизказаната подозрителност.

— Очакваме ви в хола, госпожо Леърд.

Тръгна обратно към официалната стая, където към Крофт и съдия Леърд се бе присъединила жена със строги черти и посивели коси. Тя наливаше гореща течност от сребърна кана в порцеланови чаши.

Сали Бийл, която бе придружила Елиз Леърд от кухнята, застана зад Дънкън и отгатна неизречения му въпрос.

— Домашната помощница — тихо прошепна тя, — някоя си Бери, връхлетя в кухнята, сякаш е нейна собственост. — Засмя се и продължи: — Едва не припадна, когато видя голямото ми черно туловище на дивана. Изглежда, съдията я е повикал спешно и тя веднага се е отзовала. Готова е да се бие за него.

Дънкън извърна глава и многозначително погледна полицайката.

— За него, но не и за госпожа Леърд ли?

— През цялото време, докато подгряваше вода и приготвяше чашите за чай, не каза нито дума на господарката на къщата. Студена е като айсберг. — Сали учудено сви рамене. — Само споделям очевидното.

Съдията се изправи и закрилнически прегърна съпругата си, когато тя влезе в хола. Тихо размениха няколко думи, но Крофтън бе достатъчно близо, за да ги чуе и Дънкън предположи, че Леърд просто я е попитал как се чувства.

Опитвайки се да придържа изящната чаша и чинийката, докато нахвърляше нещо в бележника си, Крофтън поздрави Дънкън и ДиДи с явно облекчение.

— Сега ще отстъпя място на детективите. — Остави порцелановите съдове на най-близката маса и излезе от стаята с Бийл.

Дънкън и ДиДи заеха двата еднакви фотьойла срещу дивана, където съдията и съпругата му седяха плътно един до друг. И двамата не бяха докоснали димящите чаши пред себе си. Леърд предложи чай и на тях. Дънкън отказа, но ДиДи помоли навъсената домашна помощница за една диетична кола.

Жената излезе да донесе питието.

— Откарахте ли го?

Дънкън предположи, че съдията има предвид трупа.

— Да, пътува към моргата.

— Където му е мястото — промърмори той с отвращение.

Елиз Леърд сведе глава. Дънкън забеляза, че потърква ръце и че е спуснала ръкавите на пуловера над китките си, сякаш за да ги стопли.

Домашната помощница се върна с колата. Беше сервирана с лед във висока кристална чаша върху малка чинийка и изящна дантелена салфетка. За приятна изненада на Дънкън, ДиДи любезно благодари. Друг път презрително би се изсмяла на подобна снобска изтънченост.

По знак на съдията госпожа Бери се оттегли и остави четиримата насаме. Мъжът обгърна раменете на съпругата си и я притегли към себе си. Погледна я загрижено, а после насочи вниманието си към Дънкън.

— Казахме на другите полицаи всичко, което знаем. Водеха подробни бележки. Не знам какво бихме могли да добавим, въпреки че искаме да сторим всичко по силите си, за да решим този проблем възможно най-бързо. — Изражението му бе сериозно, а гласът — сдържан.

— Съжалявам, че се налага да ви помоля отново да разкажете какво се случи, но с детектив Бауън трябва да го чуем лично — обясни Дънкън. — Сигурен съм, че разбирате.

— Напълно. Да свършваме по-скоро, за да отведа госпожа Леърд да си легне.

— Ще се постарая да бъде възможно най-безболезнено — каза Дънкън с учтив тон и лека усмивка. — Но докато отговаряте на въпросите ни, съдия Леърд, ще ви помоля да не изразявате мнение, освен когато се обърнем директно към вас. Моля ви, не казвайте нищо, което би повлияло върху спомените на госпожа Леърд.

— Знам процедурата, детектив Хачър! — прекъсна го рязко съдията, но изражението му остана приветливо като на Дънкън. — Продължавайте, ако обичате.

Властното му държане подразни детектива. Съдията бе свикнал да дава разпореждания в съдебната зала, където бе единственият пълновластен господар. Но това бе арената на Дънкън, тук командваше той. За да не рискува да си навлече неприятности заради пристрастията си, реши, че е най-добре ДиДи да започне и да установи спокоен тон. Щеше да поеме щафетата от нея, когато стигнат до съществената част. Едно леко кимване бе достатъчно ясен знак.

— Госпожо Леърд? — ДиДи изчака, докато Елиз вдигна глава и я погледна. — Можете ли да ни разкажете подробно какво се случи тази нощ?

Преди да заговори, Елиз дълбоко си пое дъх.

— Слязох долу да пийна нещо.

— Прави го почти всяка нощ — обади се съдията, въпреки молбата на Дънкън да говори само когато му бъде зададен въпрос.

Дънкън реши да преглътне намесата му. Но само този път.

— Страдате от хронично безсъние — каза той, спомняйки си разговора между съдията и Крофтън.

— Да. — Отговорът й бе отправен към партньорката му, а не към него. — Вървях към кухнята, когато…

— Извинявайте. Колко беше часът? — попита ДиДи.

— Около дванадесет и половина. Помня, че погледнах часовника малко след полунощ. Близо половин час по-късно слязох. Мислех, че чаша мляко ще ми помогне да заспя. Понякога помага. — Замълча, сякаш очакваше някой да каже нещо по този повод. Когато не последва коментар, продължи: — Бях в кухнята, когато чух шум.

— Какъв шум?

Елиз се обърна към Дънкън и срещна погледа му за пръв път след онзи момент в кухнята.

— Не бях сигурна какво чувам. Все още не съм. Може би са били стъпките му. Може би се е блъснал в мебелите. Нещо такова.

— Добре.

— Каквото и да бе, знаех, че идва от кабинета.

— Не сте могли да определите шума, но сте знаели откъде идва?

Съдията се намръщи, доловил недоверието в тона на ДиДи, но не каза нищо.

— Знам, че звучи странно — рече Елиз.

— Така е.

— Съжалявам — повдигна ръце тя, — но е самата истина.

— Не виждам причина това да не може да почака до сутринта — възрази съдията.

Преди Дънкън да го упрекне, Елиз се намеси:

— Не, Кейто. Искам да говоря сега, докато спомените ми са пресни.

Той се вгледа в лицето на съпругата си и въздъхна, виждайки решителния й израз.

— Щом си сигурна, че можеш да издържиш. — Леърд я целуна по челото и нетърпеливо погледна първо Дънкън, после ДиДи и накрая отново Дънкън. — Чула е шум, разбрала е откъде идва и се е досетила, както всеки здравомислещ човек, че имаме неканен гост.

Дънкън извърна глава към Елиз:

— Това ли си помислихте?

— Да. Веднага ми хрумна, че някой е влязъл в къщата.

— Но нали имате алармена система.

Беше забелязал клавишите на стената във фоайето, точно до входната врата. В кабинета имаше детектор за движение и той предполагаше, че е поставен и в другите стаи. Жилища от този калибър почти винаги имаха съвременни алармени системи. Съдия, изпратил безброй престъпници в затвора, несъмнено би искал домът му да бъде защитен от негодници, излежали присъдите си и обзети от жажда за мъст.

— Алармената ни система е достатъчно надеждна.

— Не е била включена ли? — попита Дънкън.

— Тази нощ не беше — отвърна съдията.

— Защо?

Леърд понечи да отговори, но детективът вдигна ръка, настоявайки да чуе отговора от Елиз:

— Госпожо Леърд?

— Аз… — Тя се поколеба за миг, покашля се и каза по-уверено: — Вечерта не я включих.

— Вие ли я включвате обикновено?

— Да. Всяка нощ. По навик.

— Но тази вечер сте забравили.

ДиДи изрече това като заключение, но всъщност питаше как госпожа Леърд е могла да забрави нещо, което е правела по навик всяка вечер.

— Всъщност не забравих.

Въпросите за алармената система я бяха смутили. Когато свидетелят бива смутен, това означава, че или укрива информация, или съзнателно лъже. Тогава е моментът разпитващият да го притисне.

— Щом не сте забравили, защо алармата не беше включена? — попита Дънкън.

Елиз отвори уста, за да отговори. Но не изрече нито дума.

— Защо не беше включена, госпожо Леърд? — повтори той въпроса си.

— О, за бога! — промърмори съдията. — Принуждавате ме да бъда груб, но имайки предвид, че всички тук сме зрели хора…

— Съдия Леърд, моля ви…

— Не, детектив Хачър. Тъй като съпругата ми се смущава да отвърне на този въпрос, ще говоря вместо нея. По-рано тази вечер изпихме заедно бутилка вино в джакузито. Оттам отидохме в спалнята и се любихме. После Елиз беше… да кажем, че просто не й се ставаше, за да включи алармата.

Съдията млъкна многозначително за по-силно въздействие. Изведнъж въздухът в стаята сякаш застина. Стана тежък. Или на Дънкън му се струваше така. Започна да усеща пулса си, очите му се замъглиха.

Най-сетне съдията наруши напрегнатото мълчание.

— Е, можем ли да приключим с тази част и да говорим за мъжа, който се опита да убие Елиз?

Неактивираната алармена система бе важна подробност при това разследване. Като главен детектив по случая Дънкън трябваше да се съсредоточи върху нея.

Но вместо това, не можеше да престане да си представя бутилка вино и Елиз Леърд във вана, пълна с пяна. А сетне в леглото, замаяна и изтощена от секс.

Във видението му мъжът, който лежеше до нея, не бе Кейто Леърд.

Почти прочела мислите му, ДиДи го погледна укорително, преди да изрече следващия въпрос към госпожа Леърд:

— Когато чухте шума, какво направихте?

Сякаш благодарна за новата посока на разпита, тя се обърна към ДиДи:

— Минах през стаята на икономката, откъдето е най-прекият път от кухнята до фоайето. Когато стигнах там, вече бях уверена, че в кабинета има някой.

— Какво ви накара да бъдете толкова сигурна? — попита ДиДи.

Елиз сви крехките си рамене.

— Инстинктивно усетих присъствието му.

— Присъствието на мъж? Инстинктивно сте знаели, че е мъж?

Тя погледна мигновено към Дънкън.

— Просто предположих, детектив Хачър. — Продължи да се взира в него няколко мига, а после отново се обърна към ДиДи. — Страхувах се. Беше тъмно. Усещах, че в къщата има чужд човек. Взех… извадих пистолета от чекмеджето на масичката в коридора.

— Защо не изтичахте до най-близкия телефон и не позвънихте на 911?

— Съжалявам, че не го направих. Ако можех да се върна назад…

— Сега онзи тип нямаше да пътува към моргата.

Кейто Леърд хвана ръката й и я притисна между дланите си. Целуна слепоочието й близо до косите.

Дънкън прекъсна тази проява на нежност:

— Знаели сте, че в коридора има пистолет?

— Да — отвърна тя.

— Бяхте ли го използвали преди?

— Разбира се, че не — обидено отвърна Елиз.

— Тогава откъде бяхте сигурна, че е там?

— Притежавам няколко оръжия, детектив Хачър — намеси се съдията. — Държа ги на удобни места. Елиз знае къде са. Погрижил съм се за това. Аз настоявах да взема уроци по стрелба, за да може да се защитава, в случай че се наложи.

„Отлично ги е усвоила“, помисли си Дънкън. Беше простреляла мъжа право в сърцето. Самият той бе точен стрелец, но се съмняваше, че би могъл да се прицели толкова добре, когато е под напрежение.

За да избегне нов неловък момент, ДиДи подкани Елиз:

— Значи взехте пистолета.

— Тръгнах право към кабинета. Когато стигнах до вратата, включих осветлението, но сбърках ключа и вместо лампата вътре, светна полилеят във фоайето. Както и да е, въпреки че осветяваше мен, а не него, видях мъжа зад бюрото.

— Какво направи той?

— Нищо. Просто застина там, взирайки се уплашено в мен. „Махай се! — казах. — Изчезни оттук!“ Но той не помръдна.

— Отвърна ли нещо?

Погледът й остана прикован в очите на Дънкън няколко секунди, след което отвърна троснато, че взломаджията мълчал.

Беше напълно убеден, че лъже. „Защо ли?“, запита се той. Но реши да не я поставя натясно засега. Подкани я да продължи.

— Изведнъж непознатият рязко вдигна ръка — като кукла на конци. Протегна я и преди дори да забележа, че държи револвер, стреля. Реагирах… мигновено.

— Отвърнали сте на изстрела, така ли?

Тя кимна.

Няколко мига никой не проговори. Накрая ДиДи заключи:

— Стреляте изключително точно, госпожо Леърд.

— И слава богу! — въздъхна съдията.

— Просто имах късмет — тихо промълви Елиз.

Дънкън и ДиДи се спогледаха мълчаливо. Никой от двамата не вярваше, че е възможно толкова точен изстрел да е случайност.

— Какво стана по-нататък, госпожо Леърд?

Дънкън си спомни думите на Бейкър за размазаните кални стъпки — може би и от двамата съпрузи.

— Непознатият политна назад и се скри — каза тя. — Бях ужасена, страхувах се, че…

— Може да е жив? — попита ДиДи.

Елиз отново изглеждаше обидена.

— Не, детектив Бауън — отвърна тя с раздразнение. — Страхувах се, че може да е мъртъв. Дори проверих за пулс. Когато станах тази сутрин, нямах намерение да сложа край на живота на един непознат.

— Не намеквам, че сте имали.

Съдията решително заговори:

— Това е, детективи. Стига толкова въпроси! Вече ви каза всичко, което трябва да знаете. Законът е ясен по отношение на случаите на самозащита. Онзи натрапник е влязъл в дома ни и е застрашил живота на Елиз. Ако беше оживял, щяхте да му отправите редица обвинения, включително и за нападение с оръжие. Застрелването му е оправдано. Дори съпругата ми проявява удивително благородство, изразявайки съжаление, че не е оживял.

Дънкън го изгледа сурово:

— Отново ви напомням, съдия Леърд, че аз водя това разследване. Гледайте на него като на еквивалент на вашите съдебни дела. Бях така добър да ви позволя да присъствате на разпита на госпожа Леърд, но ако упорито продължавате да се обаждате, когато не ви питаме, ще бъдете отстранен и ще проведа разговора с нея насаме.

Съдията стисна зъби и в очите му проблесна негодувание, но нехайно махна с ръка. Това не бе жест на примирение, а сякаш даваше разрешение на Дънкън да продължи.

Детективът отново насочи вниманието си към Елиз.

— Проверили сте за пулс?

Тя освободи китката си от ръката на съпруга си и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не исках да го докосвам, но намерих сили. Влязох в стаята…

— Все още ли държахте пистолета?

— Бях го изпуснала. Беше на пода, ето там, до вратата. Влязох в кабинета и заобиколих бюрото. Застанах на колене. Сложих пръстите си тук. — Елиз докосна шията си близо до сънната артерия.

Дънкън забеляза тънките й пръсти. Изглеждаха безкръвни, премръзнали. А кожата на шията й светеше като мраморна. Откъсна поглед от нея и се обърна към съдията:

— Докато разговаряхте с полицай Крофтън, ви чух да казвате, че когато сте стигнали до кабинета, сте видели Елиз, приведена над бюрото.

— Точно така. Седеше на стола с клюмнала глава и си помислих… не можете да си представите какъв страх ме обзе. Втурнах се към нея. Тогава видях мъжа на пода. Не се срамувам заради облекчението, което изпитах в онзи миг.

— По халата ви е имало кръв.

Той потръпна от погнуса:

— Килимът под него вече беше пропит, подгъвът ми се докосна, когато се наведох над трупа. Проверих за пулс, но нямаше.

— Какво правехте вие в това време?

Ако ДиДи не бе задала въпроса на Елиз, Дънкън би го направил. Наблюдаваше я с крайчеца на окото си. Внимателно бе слушала разказа на съпруга си. Дори и да бе казал нещо, което противоречеше на спомените й, не го бе показала.

— Аз… просто седях вцепенена.

Твърде вцепенена, за да заплаче. Дънкън помнеше сухите й очи. Не бе проляла нито една сълза, но поне за това не лъжеше.

Съдията отново се намеси:

— Елиз беше в шок. Може би аз помня по-ясно от нея какво стана по-нататък. Мога ли да говоря?

Дънкън долови снизхождението му, но се примири.

— Ако обичате, съдия Леърд — каза той с престорена учтивост.

— Повдигнах Елиз от стола и я изнесох от стаята. Настъпих пистолета, който беше на пода, почти на прага на кабинета, както каза тя. Оставих го там и повече не съм докосвал нито трупа, нито нещо друго в стаята. Оставих Елиз тук, в хола, и позвъних на 911 от онзи телефон. — Посочи към безжичния апарат на масата. — Никой не влизал в кабинета, преди да пристигнат полицаите.

— Докато ги чакахте, попитахте ли я какво е станало.

— Разбира се. Разказът й беше несвързан, но успях да схвана основното. Във всеки случай очевидно е, че е предотвратила опит за кражба и дори нещо по-лошо.

„Не е толкова очевидно от моя гледна точка, господи съдия“. Дънкън не изрече мисълта си на глас, защото не виждаше смисъл да се заяжда. Но имаше някои подробности, които се нуждаеха от допълнително разследване и обяснение, преди да бъде готов да подпечата доклада си, че е било самозащита, и да обяви случая за приключен. Първата стъпка бе установяването на самоличността на мъртвия. Това би могло да хвърли светлина върху въпроса, защо е проникнал в домашния кабинет на Леърд.

Дънкън леко се усмихна към семейството:

— Мисля, че това е всичко за тази нощ. Възможно е да изникне нещо за доизясняване. — Изправи се, което бе официален знак за края на разпита. — Благодаря ви. Знам, че не ви беше леко. Извинявам се, че трябваше да бъдете подложени на подробен разпит.

— Просто вършите работата си, детектив Хачър. — Съдията му подаде ръка и Дънкън я стисна.

— Да, така е. — Когато пусна дланта му, добави: — Засега кабинетът остава място на престъпление. Съжалявам, ако това ви създаде неудобство, но не изнасяйте нищо от него.

— Няма проблем.

— Имам още един въпрос — обади се ДиДи. — Някой от двама ви разпозна ли мъжа?

— Аз — не — отвърна Елиз.

— Нито пък аз — додаде съдията.

— Сигурни ли сте? Защото госпожа Леърд каза, че е сбъркала ключа за осветлението. В стаята е било полутъмно. Включихте ли лампата в кабинета, съдия Леърд?

— Да. Обясних на полицай Крофтън, че го направих, преди да вляза в стаята.

— Значи сте могли да го огледате на светло?

— Доста добре. Както вече заявихме, не го познаваме, детектив Бауън. — С по-учтив тон домакинът предложи да ги изпрати до входната врата. Но преди да остави Елиз, се наведе над дивана, откъдето съпругата му не бе помръднала. — Връщам се веднага, скъпа, и се прибираме в спалнята.

Тя кимна и леко му се усмихна.

Дънкън и ДиДи излязоха от стаята с него. Когато стигнаха до фоайето, ДиДи каза:

— Съдия Леърд, преди да тръгнем, бих искала да измеря разстоянието от пода до дупката от куршум в стената. Ще отнеме само секунда.

— Разбира се — отвърна той, макар да изглеждаше подразнен от молбата й.

Покани я с жест да го последва до кабинета.

Дънкън остана на мястото си, привидно спокоен, с ръце в джобовете на панталона си. Проследи с поглед партньорката си и съдията, докато се отдалечаваха по коридора.

Бийл и Крофтън разговаряха на входа. От откъслечните фрази, които дочу, Дънкън разбра, че обсъждат предимствата и недостатъците на различни видове месо за барбекю. Не обръщаха и капка внимание на репортерите и любопитните зяпачи, които все още се мотаеха на улицата в очакване да се случи нещо интересно.

Надникна в хола. Елиз все още бе на дивана. Придържаше чашата с чай между двете си ръце. Пръстите й изглеждаха нежни като изящния порцелан. Взираше се пред себе си.

Дънкън тихо каза:

— Бях пиян.

Тя не помръдна и не реагира по никакъв начин, въпреки че бе сигурен, че го е чула.

— Освен това бях адски ядосан на съпруга ви.

Пръстите й стиснаха чашата малко по-силно.

— Никое от двете не е оправдание за онова, което изрекох. Но… — Той огледа фоайето и в двете посоки — все още бе пусто. Значи можеше да говори. — Искам да знаете… че засягаше него, а не вас.

Тя вдигна глава. Лицето й все още бе тъжно, устните — бледи, а очите й изглеждаха огромни. Искаше му се да потъне в дълбините им.

— Нима?