Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ricochet, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валентина Атанасова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Jamey (2009)
- Корекция
- asayva (2018)
- Допълнителна корекция
- plqsak (2021)
- Форматиране
- in82qh (2021)
Издание:
Автор: Сандра Браун
Заглавие: Рикошет
Преводач: Валентина Атанасова
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство Хермес
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 978-954-26-0466-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15053
История
- — Добавяне
Осма глава
От клоните на миртовото дърво се стичаха капки влага, а от тялото на Дънкън — капчици пот. Той беше опрял ръце на гладкия ствол и присвиваше лакти, докато разтягаше мускулите си.
Нарушавайки привичките си, бе станал рано и бе излязъл да потича, преди слънцето да се вдигне високо и горещината да стане непоносима. Дори по това време всяко вдишване на влажния въздух бе мъчително.
Повечето хора спяха в съботното утро. На съседна пряка жена поливаше папратите на терасата си. По-рано бе видял мъж да разхожда кучето си във Форсайт Парк. По улиците рядко се мяркаха коли.
Размени крака и продължи да разтяга мускули. Усещаше вълчи глад. Стомахът му се бунтуваше, напомняйки, че снощи се бе отказал от пърженото пиле и се бе прибрал направо у дома след посещението в кантората на Мейер Наполи. А там напълно загуби апетит и пропусна вечерята.
Опита се да погледа бейзболен мач по телевизията, после седна пред пианото, но свиренето му бе лишено от вдъхновение и за пръв път не му помогна да подреди обърканите си мисли. Поспа на пресекулки между дълги периоди будуване. Призори, все още неспокоен, отметна залепващите чаршафи и стана, с не по-малко затормозен ум, отколкото вечерта.
— Детектив Хачър?
Сепна се и се обърна. Тя стоеше до него. Пулсът му, който по време на тренировката се бе успокоил, изведнъж скочи при вида й.
Погледна зад нея, сякаш очакваше да види някого, който му е скроил лоша шега. Не би се изненадал, ако бе видял тайфа клоуни с балони и червени носове да се забавляват за негова сметка. Но тротоарът бе пуст. Жената, която поливаше папрати на терасата, бе изчезнала. От кучето и стопанина му нямаше и следа. Дори листо не трепваше в замрелия въздух. Чуваше само учестеното си дишане.
— Какво правите тук?
— Не прочетохте ли бележката ми? — попита тя.
— Да, прочетох я. Но идеята ви за среща насаме не ми допада. Всъщност срещата току-що приключи.
Дънкън тръгна към стъпалата пред къщата си, но тя направи крачка встрани и препречи пътя му.
— Моля ви, не си отивайте. На всяка цена трябва да разговарям с вас.
— За стрелбата в къщата ви ли?
— Да.
— Добре. Интересно ми е да чуя какво имате да ми кажете. Елате в офиса ми след половин час, ще ви чакаме там с детектив Бауън.
— Не, трябва да поговорим на четири очи. Само вие и аз.
Дънкън намери сили да устои на тихия й, тревожен глас.
— Можете да поговорите с мен в участъка.
— Не, твърде деликатно е…
Това определено бе смущаваща дума.
— Единственото, за което можем да разговаряме, е мъртвият Гари Рей Тротър.
Няколко платиненоруси кичура се бяха измъкнали от небрежно навития й кок. Прическата й изглеждаше небрежна, сякаш се е сетила за нея в последния момент, преди да излезе. Беше облечена с прилепнала тениска и набрана пола, която се спускаше от широка ивица плат по ханша й и подгъвът галеше коленете й. Беше обута с кожени чехли. Типично лятно облекло, в което нямаше нищо забележително, освен женствените форми, които го изпълваха.
Тя кимна към стъпалата пред входната врата.
— Може ли да влезем?
— Няма как да стане това.
— Не бива да ме виждат с вас — задъхано каза жената.
— Права сте, но трябваше да го помислите, преди дойдете. Впрочем как стигнахте дотук?
— Паркирах колата си на „Джоунс“.
Само на една пряка. Така бе успяла да се промъкне зад него безшумно и незабелязано.
— Откъде взехте адреса ми?
— От телефонния указател. Предположих, че записаният като А. Д. Хачър сте вие. Всъщност откъде е това А.? — Когато не получи отговор, тя продължи: — Поех голям риск, за да дойда тук.
— Сигурно обичате да рискувате, щом се осмелихте да ми подадете онази бележка под носа на съпруга си.
— Да, Кейто можеше да я види или вие да ме издадете. Но не сте го направили. Показахте ли бележката на детектив Бауън?
Дънкън усети, че страните му пламват, но не отговори.
— Не вярвах да й я покажете — тихо каза тя.
Смутен и ядосан, Дънкън попита:
— Как се измъкнахте тази сутрин? Оставихте Кейто да спи в леглото ви?
— Имаше ранна уговорка за голф. — Елиз направи още една крачка към него. — Трябва да ми помогнете, моля ви.
Без да го докосне, тя го накара да почувства онази гореща тръпка, за която му спомена ДиДи. Съжали, че не е облечен с нещо по-плътно от силоновите къси панталони за джогинг.
— Ще ви помогна — каза той със спокоен тон. — Мой служебен дълг като полицай е да разреша случая, в който сте замесена. Но не тук и не сега. Дайте ми време да се приготвя. Ще се обадя на детектив Бауън, ще си уговорим среща. Не е задължително да бъде в полицейския участък. Вие назовете мястото, а ние ще бъдем там…
Преди той да довърши изречението си, Елиз сведе глава и енергично прошепна:
— Но вие наистина не разбирате! — Говореше толкова тихо, че Дънкън едва я чуваше. — Не мога да се доверя на друг човек.
— И защо избрахте точно мен?
Тя вдигна глава и настойчиво го погледна. Дълго се взираха един в друг. И сякаш се разбраха. Във въздуха витаеше още нещо, освен трептящата омара.
За Дънкън в миг всичко изчезна, остана само лицето й. Тези очи, бездънни като онзи малък басейн, в който смело бе скачал като момче, въпреки предупрежденията, че е опасно. Тези устни, създадени, за да носят наслада…
Изведнъж вратата на съседната къща се отвори. Елиз стреснато се промъкна в нишата под стълбите, където не можеше да бъде забелязана.
— Добро утро, Дънкън! — поздрави го съседката, преди да се наведе, за да вземе вестника си от площадката. — Рано си станал.
— Реших да се пораздвижа, докато не е твърде горещо.
— Господи, каква самодисциплина! Но внимавай в тази жега, скъпи. Не се преуморявай.
— Няма, обещавам.
Върна се в къщата си и затвори вратата. Влезе в подобната на пещера влажна ниша, където бе изненадващо тъмно и прохладно. През нея се стигаше до входа на сутеренен апартамент, който за известно време бе давал под наем, когато купи къщата. Но след като последният квартирант се изнесе, без да плати три наема, Дънкън не си направи труда да потърси други наематели. Липсваше му допълнителният доход, но му харесваше четирите етажа на къщата да бъдат изцяло на негово разположение.
Елиз стоеше в сянката, опряла гръб на вратата.
— Искам да си тръгнете! — гневно прошепна той. — Веднага! И не ми подавайте повече бележки. Не сме гимназисти. Не знам каква игра играете, но…
— Гари Рей Тротър е дошъл в къщата ни, за да ме убие.
Неспокойното дишане на Дънкън отекваше в полузатвореното помещение. Главата му почти докосваше тухления таван, където през мазилката се подаваха корени на папрат. Едва имаше място за двама души. Стоеше толкова близо до нея, че усещаше допира на полата й до крака си, а дъхът й докосваше голите му гърди.
— Какво говорите!
— Застрелях го при самозащита. Нямах избор. Ако не го бях направила, щеше да ме убие. Затова беше изпратен. Беше нает да ме застреля.
Говореше припряно, думите й сякаш се прескачаха. Когато свърши, дълбоко си пое дъх и млъкна.
Дънкън остана загледан в нея, докато подреждаше пороя от думи, който го бе залял, за да извлече някакъв смисъл. Но дори след като го схвана, не можа да повярва.
— Не говорите сериозно.
— Нима изглежда, че се шегувам?
— Тротър — наемен убиец! Как пък не! И кой го наел?
— Съпругът ми.
* * *
Телефонът му звънеше, докато побутваше или по-скоро изблъскваше Елиз навън през входната врата. Заобиколи, грабна слушалката и продължи да я гледа настойчиво, докато изрече:
— Да?
— Станал ли си? — попита ДиДи. — Нещо си задъхан.
— Току-що се прибрах от сутрешен крос.
— Хрумнаха ми няколко идеи във връзка с онова, което узнахме снощи.
Той продължи съсредоточено да се взира в Елиз. Тя също го гледаше втренчено.
— Дънкън?
— Не съм затворил. — Поколеба се и каза: — Слушай, ДиДи, плувнал съм в пот, почакай да взема душ и ще ти се обадя.
— Добре, но побързай.
Когато партньорката му затвори, Дънкън осъзна, че е взел още едно лекомислено решение. Вече бе попаднал в опасната сива зона, като не бе казал на ДиДи за бележката, сега пропусна да й съобщи и кой е в хола му. И в двата случая бе нарушил полицейската процедура. Знаеше, че рано или късно ще му бъде потърсена отговорност. Изпитваше силен гняв към жената, виновна за безразсъдното му поведение и за противоречивите емоции, които го завладяваха всеки път, когато е близо до нея. И дори когато не е. След като остави телефона обратно на ъгловата масичка, чу пресипналия й глас:
— Благодаря.
— Не бързайте да ми благодарите! Аз все още съм полицаят с труп в моргата, а вие сте жената с димящ пистолет в ръка.
— А защо не казахте на партньорката си, че съм тук?
— Тази сутрин съм по-благосклонен — изрече той с престорено нехайство. — Особено към дами, изпаднали в беда. — С отмерени стъпки се приближи към нея, но тя остана на мястото си с впечатляващо самообладание. — Това е ролята, която играете, нали?
— Не играя никаква роля. Дойдох при вас, защото не знаех какво друго да направя.
— Защото ме смятате за наивник.
— Вие сте полицай!
— Който призна, че иска да спи с вас!
Тя бе разтърсена от прямотата му, но бързо се овладя.
— Казахте, че онази реплика е засягала съпруга ми, а не мен.
— Да — потвърди той, питайки се дали е повярвала на думите му. А дали самият той си вярваше? Продължи да върви към нея, докато я принуди да отстъпи. — Но когато се забъркахте в тази каша, изведнъж си я спомнихте. Убихте човек поради причини, които все още не сме разкрили. Но за ваш късмет детективът, който води разследвана на фаталния инцидент, ви намира за апетитно парче. — Вече я бе притиснал до стената и усещаше дъха й. Опря ръка до главата й и се наведе към лицето й. — И така, за да ме трогнете и заслепите и да прикриете вината си, измисляте историята за наемен убиец.
— Това е самата истина.
— Съдия Леърд иска бърз развод, така ли?
— Не, иска смъртта ми.
Убедеността, с която говореше, го накара да се поколебае за миг. Елиз се възползва от това и го заобиколи.
— Не е зле да вземете душ.
— Съжалявам, ще трябва да изтърпите вонята.
— Не е толкова непоносима, но не ви ли дразни засъхналата пот?
Дънкън инстинктивно се почеса по гърдите.
— Е, ще издържа още малко.
— Мога да почакам, докато…
— Защо съпругът ви желае смъртта ви? — прекъсна я той. — И защо това е толкова голяма тайна, която може да разкриете само на мен?
Тя затвори очи за миг и когато отново ги отвори, каза:
— Реших да се обърна лично към вас, защото ми се сторихте…
— По-доверчив ли?
— Партньорката ви изглежда враждебно настроена. Не знам поради каква причина. — Елиз сведе очи. — Почувствах… помислих… — Когато вдигна глава, погледът й бе умоляващ. — Ще се опитате ли поне да ме изслушате без предубеждения?
Той скръсти ръце, напълно осъзнал, че това е инстинктивен жест на самозащита. Когато го гледаше така, очите й сякаш го докосваха, цялото му тяло изтръпваше като при физически допир.
— Добре, слушам. Защо съпругът ви иска да ви убие?
Тя помълча няколко мига, сякаш за да събере мислите си.
— С детектив Бауън се хванахте за невключената алармена система.
— Пропуснали сте да я включите, защото със съдията сте правили секс.
— Да. После исках да сляза да я включа, но Кейто не ми позволи да стана от леглото. Придърпа ме обратно и…
— Представям си. Бил е надървен.
Вулгарният израз не й хареса. Изражението й се промени, но тя не каза нищо.
— Кейто не е искал алармата да действа в онази нощ, за да може Тротър да влезе в къщата. След като бъдех убита, с право щеше да казва, че съм имала навика да я включвам, и той ти ми е попречил, и щеше да твърди, че никога няма да си прости това. Защото ако ме е бил оставил да стана от леглото, тази трагедия нямало да се случи. Щеше да се самообвинява пред всички за смъртта ми и да спечели съчувствието им. Гениална стратегия. Не разбирате ли?
— Да, разбирам. Но когато бяхте в кухнята и чухте шума, защо не позвънихте на 911, за да поискате незабавна помощ?
— Не знаех с колко време разполагам — бързо отвърна тя, сякаш беше предвидила въпроса му. — Инстинктивна ми реакция бе да се защитя. Затова взех пистолета от чекмеджето на масичката във фоайето.
Дънкън потърка брадичката си, докато обмисляше твърдението й.
— Взели сте го за в случай че Тротър ви нападне, преди да успеете да позвъните на 911.
— Предполагам, че това съм си мислила, но не съм сигурна дали изобщо бях в състояние да мисля. Просто реагирах, защото се страхувах.
Тя се отпусна на столчето пред пианото и закри лицето си с ръце. Изящната й шия се оголи и Дънкън си спомни как я зърна за пръв път на приема за награждаването. Примигна, за да прогони импулсивното желание да я целуне.
— Страхували сте се — каза той, — но сте събрали смелост да влезете в кабинета на съпруга си.
— Нямам представа откъде я намерих. Може би съм се надявала, че онова, което чух, ще се окаже просто клон дето стърже по стрехите. Но всъщност знаех, че не така, че там има някой, който ме дебне. От няколко месеца очаквах да се случи нещо подобно. Това бе моментът, от който изпитвах ужас. — Притисна юмрук към гърди си, точно над сърцето, и тениската се изпъна върху гърдите й. — Знаех го, детектив Хачър. Знаех… — прошепна тя, вдигна глава и го погледна. — Гари Рей Тротър не беше обикновен крадец. Беше дошъл, за да ме убие.
Дънкън притисна челото си и притвори очи, сякаш да се съсредоточи върху подробностите. А всъщност трябваше да направи нещо, за да не потъне в зениците й, да отмести поглед от високите й гърди. Искаше му се да я притегли към себе си, да я целуне страстно и да усети вкуса на съблазнителните й устни. Вместо това, разтри чело и отбеляза:
— Гари Рей Тротър далеч не се вмества в профила наемен убиец, госпожо Леърд. — Мислено преповтори името няколко пъти, за да си напомни коя е тя.
— Не мога да обясня това.
— Опитайте.
— Не мога — каза Елиз с треперещ глас.
Дънкън приклекна срещу нея и едва се сдържа да не сложи ръце на коленете й. Бяха един срещу друг, на сантиметри разстояние. От толкова близо би трябвало да долови някаква фалшивост в жестовете й или в гласа й.
— Твърдите, че съдия Кейто Леърд желае смъртта ви.
— Да.
— Той е богат и влиятелен мъж.
— Това не означава, че е невъзможно да поиска да се отърве от мен.
— Но защо да наема толкова непохватен убиец? — Дънкън поклати недоверчиво глава.
— Знам, че звучи неправдоподобно, но се кълна, че е истина.
Вгледа се в очите й, за да открие признаци на параноя, причинена от опиати. Дали пък тази богата жена не халюцинираше? Съпругът й я обграждаше с внимание, но дали това не бе опит от нейна страна да направи скучния си живот малко по-вълнуващ? Шизофреничка ли беше? Може би. Или пък патологична лъжкиня… Съществуваше и вероятност да казва истината, но тя бе твърде нищожна, като се имаше предвид що за хора са Кейто Леърд и Гари Рей Тротър.
Това, което Дънкън подозираше и което му подсказваше инстинктът на добър детектив, бе, че тя просто се опитва да отърве собственото си сладко задниче. И че заради дръзките му думи, които й бе казал вечерта след приема, се опитва да го използва, за да постигне целта си. Все още не знаеше защо задничето й се нуждае от защита, но онова, което бяха открили с ДиДи предишната вечер в офиса на Мейер Наполи, го караше да вярва, че скоро ще разберат. Междувременно не можеше да си прости, че така лесно се е поддал на манипулации и искаше да го каже, но за момента реши да я остави да довърши играта си.
— Точната дума, която бих употребил, госпожо Леърд е неправдоподобно. Не мога да приема идеята за заговор между един съдия и развейпрах като Тротър.
— Единственото, което знам, е, че ако не бях стреляла в онзи момент… сега щях да бъда мъртва. А и не стрелях първа, колкото и теории да изложите, че е било така. Кейто щеше да разкаже историята за крадец, хванат на местопрестъплението, и кой нямаше да му повярва? — Елиз стана внезапно. — Той е съдия от Върховния съд. Произхожда от богато, влиятелно семейство. На никого не би хрумнало, че е платил, за да убият жена му.
— На мен със сигурност не би ми минало и през ум.
Откровеното му признание я накара бавно да се обърне с лице към него.
— Искам да кажа, че трябва да е луд, нали? — Дънкън заговори с ехиден като усмивката си глас. — Та кой нормален мъж би поискал да се отърве от съпруга като вас?
Елиз се вгледа в него отблизо за няколко секунди и отчаяно промълви:
— Вие не ми вярвате.
Усмивката му изчезна и той отрони мрачно, натъртвайки всяка сричка:
— На нито една проклета дума.
— Но защо?
Гласът й бе съвсем тих. Ако не подозираше, че тя се преструва, би се заклел, че е истински объркана.
Отново усети слабост и за да не се оплете в мрежите й, попита:
— Мога ли да вярвам на една щатна полугола сервитьорка, която сега сервира в дома на съдията?
Елиз прехапа устни, гърдите й се надигаха, сякаш се задъхваше от отчаяние.
— Това, че някога полугола съм сервирала напитки, не означава, че съм лъжкиня!
— Не, но не придава на думите ви особена тежест. Имам предвид, че съдията може да зяпа личната си сервитьорка, да я докосва и да спи с нея, без да дава бакшиш. Бихте накарали всеки мъж да сънува мокри сънища.
Тя продължи да го гледа още няколко мига, докато обидата и разочарованието й прераснаха в гняв.
— Жесток сте, детектив Хачър.
— Често го чувам. Особено от хора, за които съм сигурен, че ме лъжат.
Елиз му обърна гръб и решително тръгна към вратата. Но той я хвана, докато се опитваше да отмести резето. Сграбчи я за раменете и я принуди да застане с лице към него.
— Защо дойдохте тук?
— Вече ви казах!
— Съдия Леърд е наел Тротър да ви убие, това ли е истината?
— Да!
— Глупости! Видях как се държи с вас. Обсипва ви с ласки. — Тя се опита да се освободи от ръцете му, но Дънкън не я пусна. — Вие сте ценен трофей за него, госпожо Леърд. В замяна на шесткаратовия маркиз, който носите на лявата си ръка, той получава удоволствия във ваната и двойна доза от тях — в леглото. При това всичко законно, гарантирано със свидетелство за брак. Тогава защо би пожелал смъртта ви?
Тя остана неподвижна, с гневен поглед, вперен в него.
— Защо? За да повярвам в тази сълзлива история, трябва да чуя мотива. Назовете го.
— Не мога!
— Защото няма такъв.
— Има, но страшно рискувам, ако ви го кажа. Не… не сега.
— Защо?
— Няма да ми повярвате.
— Не бъдете толкова сигурна.
— Досега не повярвахте на нито една моя дума.
— Така е. Кейто Леърд няма никакъв мотив да ви убие. От друга страна, вие имате напълно ясен мотив да дойдете тук в опит да ме спечелите на своя страна.
— За какво говорите?
— Не искате да разкрия истината за случилото онази нощ.
— Аз…
— Какъв ви беше Тротър?
— Никакъв. Изобщо не го бях виждала.
— О, напротив! Знаели сте кой ви очаква в кабинета, затова вместо да се обадите на 911, сте се въоръжили със зареден пистолет, който впрочем знаете как да използвате с безпогрешна точност. — Наведе се и с лице съвсем близо до нейното й прошепна тихо, като в театър: — Малко ми е нужно, за да ви арестувам за убийство.
Това не бе истина, но Дънкън искаше да види каква реакция ще предизвика.
Тактиката му се оказа драстична. Елиз пребледня, в очите й проблесна уплаха.
— Да, накарах ви да изтръпнете — отбеляза той. — Сега искате ли да промените разказа си?
Тя удвои усилията си да се освободи от хватката му.
— Грешка беше да идвам тук.
— Дяволски сте права.
— Излъгах се за вас. Мислех, че ще ми повярвате.
— Не, мислели сте, че като се появите до дома ми, примамлива като сочен плод, ще забравя за горкия Гари Рей Тротър. А ако се стигне до търкаляне в чаршафите, може би напълно ще се откажа от разследването на инцидента.
Тя заудря по гърдите му, вече съвсем побесняла:
— Пуснете ме!
Дънкън я разтърси — леко, но настойчиво.
— Това ли беше целта на тази тайна среща?
— Не!
— Тогава кажете ми какъв мотив би могъл да има Кейто Леърд да ви убие.
— Няма да ми повярвате.
— Опитайте.
— Вече го направих! — изкрещя тя в лицето му и върна на изгарящия му поглед със същата ярост в очите.
И двамата стояха неподвижни, гърдите й го докосваха при всяко вдишване. Усещаше всеки допир с дяволска сила.
— Единствената причина да дойда тук беше надеждата да ви убедя, че съпругът ми възнамерява да ме убие. — Тя се задъхваше от вълнение, тялото й тръпнеше до неговото. — Щом не ми вярвате, той ще го направи, и то така, че да се отърве безнаказано.