Сандра Браун
Рикошет (27)

Двадесет и шеста глава

— Някога вярвах — отвърна Дънкън. — Ала вече не съм сигурен.

Елиз вяло отпусна глава на облегалката на дивана.

— И аз вече не съм сигурна дали вярвам. Струва ми се ужасно наивно, може би глупаво. — Усмихна се, но с укор към себе си. — Може би бях гледала твърде много филми. Планът ми беше да се омъжа за Кейто, за да събера доказателства срещу него, които да предам на властите. Щеше да бъде осъден и изпратен в затвора. Така щях да отмъстя за Чет, а и с престъпната кариера на Кейто щеше да е свършено. Вече нямаше да мами доверчивите избиратели, които гласуват за него. — Пое си дълбоко дъх и бавно въздъхна: — Тогава щях да мога да започна отново. На чисто. Да сложа начало на нов живот. — Засмя се тихо, с тъга. — Но това не влизаше в плана ми. Нямах резервен вариант, в случай че ме хване, преди да го изоблича. Погледна Дънкън и попита: — Какъв ще бъде краят?

— Все още не знам. Нямаме никакви доказателства. Нищо, освен твоята дума, която не е достатъчна.

— Разбирам. Освен това официално съм мъртва.

— Наистина ще бъдеш, ако Савич или Кейто узнаят, че си оцеляла. Не мога вечно да те крия и пазя.

— А писмото на Чет?

Той се намръщи.

— Не е солидно доказателство. Дава твърде много възможности за адвокатски машинации.

— Тогава какво ще правим?

— Първо, трябва да получа цялата информация за делата, при които Кейто е отървавал хора на Савич. Номера, името на обвиняемия, обвинението. Ще бъде нужно проучване. Трябва да действаме внимателно, за да не рискуваме. Освен това трябва да открием и други жертвени агнета като Чет. Ако попаднем на някого, който отдавна се мъчи в затвора и с всеки ден се озлобява все повече, може би ще склони да преговаря с нас за намаляване на присъдата или дори за предсрочно освобождаване. Но вече сме опитвали с тази тактика…

— След което затворниците „се самоубиват“ или умират.

— Да, умират. — Дънкън стана и закрачи мрачно из стаята. — Казваш, че Кейто няма никаква документация, телефонни разпечатки, разписки, банкови книжа, които да го свързват със Савич.

Тя поклати глава.

— В кабинета има сейф, но Кейто така и не ми даде комбинацията.

— Ще го претърсим, стига да получим заповед за обиск. Но трябва да посочим основателна причина за тази заповед. А в офиса му в съда?

— Там не би се осмелил да държи сведения за подобни операции.

— Наистина е малко вероятно. А и отново ще ни трябва заповед. Как му плаща Савич?

— Предполагам, че Кейто има банкова сметка някъде извън страната. Може би на Каймановите острови. Веднъж бяхме там на почивка.

— Вероятно си права, но за да проверим за такава сметка, ще бъде нужно съдействието на федералните, куп хартия, правни процедури… — Изведнъж замълча, после вяло довърши: — Трябва да помисля още.

— Добре. Аз ще приготвя вечерята, а ти мисли.

Опита се, но му бе трудно да се съсредоточи, докато тя се движеше из кухнята. Беше седнал на масата с бележник и химикалка пред себе си, за да води записки, но твърде често се разсейваше.

Елиз протягаше ръце да вземе нещо от горния рафт и под тениската й се разкриваше ивица гола плът.

Навеждаше се да извади съд от ниския шкаф.

Гърдите й бяха на нивото на очите му, когато минаваше покрай него.

Колкото повече тя отвличаше вниманието му, толкова повече той се ядосваше. Накрая престана да се преструва, че работи, и сложи приборите на масата. Елиз сервира вечерята. Навярно бе доловила мрачното му настроение, защото не се опита да поведе разговор. Нахраниха се в пълно мълчание.

После тя каза:

— Хубави скариди.

— Пресен улов са.

— Искаш ли още франзела?

— Не, благодаря.

Дънкън хвърли празна черупка от скарида върху купчината в средата на масата и хапна месото.

— Много си мълчалив — забеляза Елиз.

— Размишлявам.

— И аз поразмишлявах по-рано днес — призна тя.

— За какво?

— Хрумна ми, че ако бях отишла в полицията с писмото на Чет още когато го получих, може би тогава щяхме да се срещнем.

— Но не го направи. Вместо това си станала първа дружка на Савич и си се пъхнала в леглото на Кейто — с огорчение рече Дънкън.

Елиз го погледна, сякаш я бе ударил. Но веднага щом превъзмогна обидата, по лицето й се изписа гняв:

— Точно така!

— Да-да, била си принудена… — ядосано продължи Дънкън. — Използвала си това, което имаш. И двамата знаем какво е то. Първо пред Кейто Леърд, а после — пред мен. Може би и пред Савич, въпреки че отричаш. Сякаш имаш талисман, който винаги ти помага, нали?

Елиз скочи от стола си:

— Понякога си голям гадняр!

И той се изправи рязко.

— Но поне не съм… — Сдържа се, но неизречената дума остана да витае във въздуха.

— Не премълчавай, Дънкън. Кажи го. Поне не си курва.

Вдигна съдовете и приборите си от масата, отнесе ги до плота, изхвърли остатъците от храна в кошчето за смет, след което ги стовари в мивката. Той стори същото. Внимаваха да не се докоснат и дори да не се погледнат. Дънкън старателно сгъна кърпата за подсушаване и дълго остана загледан в избелелите райета, проклинайки се мислено заради своята невъздържаност. Обърна се към нея и тихо продума:

— Уморен съм, тревожа се. Напрежението ми се отразява. Не исках да кажа това.

Елиз мълчеше обидено. Отдръпна се, когато той й протегна ръка.

— Не желая повече да водя този разговор. Писна ми от всичко.

Възвърна се студената, загадъчна маска на лицето й — същото изражение, което имаше на приема за награждаването. Без следа от вълнението, с което говореше за романтичния филм. Без надежда за щастлив край.

Без да продума повече, Елиз влезе в спалнята и затръшна вратата след себе си.

* * *

Събуди го чуруликане на птици. Дънкън рядко се будеше навреме, за да види изгрева, но снощи бе заспал необичайно рано. След напразните опити да подреди обърканите си мисли и противоречиви чувства се бе предал на съня. Това бе последното, което помнеше. Беше спал дълбоко, без да сънува.

Отметна леката завивка, стана и се протегна, за да отпусне схванатите си мускули. Хрумна му да потича навън, докато е сравнително хладно, но реши, че не се е разсънил достатъчно. Щеше да излезе малко по-късно. След като Елиз станеше.

Вратата на спалнята все още стоеше затворена, откакто тя бе изчезнала зад нея вечерта.

Нахлузи дънките си. Запита се какво правят хората по това време, ако не са на работа и не тренират. Може би четяха вестници? Или гледаха сутрешни предавания? Той нямаше вестник, а не искаше да смущава съня на Елиз, като включи телевизора.

Щеше да направи кафе и да убие времето.

Но докато наливаше вода, ръцете му застинаха. Загледа се през прозореца над мивката. Тази сутрин водната повърхност бе гладка, почти като стъкло, нарушавана само от едва забележимата диря на малка рибарска лодка.

Защо се бе държал така жестоко с нея вечерта? Ако Елиз бе успяла да събере доказателства срещу Леърд и Савич, нима би я съдил така сурово? Напротив, щеше да се възхищава на смелостта й, на огромната жертва, която е направила.

Всъщност какво право имаше да я обвинява, че се е провалила в нещо, което самият той не бе успял да постигне? С подкрепата на целия полицейски отдел и той не успяваше да изправи тези престъпници пред правосъдието.

И не бе пожертвал личния си живот в името на тази цел. А Елиз го бе направила.

Беше постъпил така не от гняв, а по-скоро от ревност. Избухна, защото не можеше да понася мисълта, че е била с Кейто Леърд. С който и да е мъж, а не със самия него.

Остави празната кана върху плота и тръгна към вратата на спалнята. Отвори я без колебание.

Тя лежеше с гръб към него. Когато пантите проскърцаха, вдигна глава от възглавницата и тревожно се обърна към вратата:

— Случило ли се е нещо?

— Не — успокои я той.

Елиз погледна към прозореца.

— Колко е часът?

— Все още е ранна утрин.

Дишането им сякаш отекваше в плътната тишина, докато се взираха един в друг в полуздрача. Дънкън пристъпи към леглото. Лъхна го уханието на затоплените от тялото й чаршафи. Беше облечена с новата пижама, която си бе купила. Нежните й гърди се открояваха под тънкото памучно горнище.

— Преструваше ли се, когато беше в леглото с Кейто? — прошепна той.

Елиз озадачено се взира в него няколко мига, докато погледът й се избистри.

— Да… — тихо отвърна тя.

Дънкън усети, че сърцето му заби лудо.

— Всяка нощ по време на брака си. — Тя поклати леко глава и шепнешком добави: — Но не и с теб.

Дънкън въздъхна с облекчение. Без да откъсне поглед от очите й, разкопча дънките си и ги остави да се свлекат на пода, след което стори същото и с боксерките. Промъкна се под завивката, надвеси се над нея и нежно обгърна главата й.

— Ала все още си омъжена за него — прошепна той, вдъхвайки от аромата й.

— Но не съм негова съпруга.

Тя се надигна и нежно докосна устните му. Той зарови пръсти в късите й коси.

Дълго се целуваха — дълбоко и чувствено. Накрая той вдигна глава и се загледа в лицето й, поруменяло не само от съня. Бавно я разсъблече.

Елиз го притегли към себе си.

Устните им отново се сляха.

Възбудата му нарастваше, докато усещаше топлото й нежно тяло. След всяка целувка двамата тръпнеха, жадувайки още. Надигна се, за да я погледа, сякаш бе видение от сънищата му. Прокара пръсти по косъмчетата на слабините й, плъзна ги към стегнатия й корем. Погали нежно гърдите й. Леко ги притисна, след което пое едното зърно между устните си. Тя закри ръката му със своята — в жест на насърчение, докато другата й ръка обхвана тила му и притисна главата му към тялото й. Въздишките й го направляваха, тихите й стонове му разкриваха желанията й, а когато повдигна ханш към него и задъхано прошепна името му, узна какво й доставя най-голяма наслада.

С целувки се спусна надолу и плъзна устни по триъгълника между бедрата й. Стисна с ръце ханша й, наведе се и зарови лице в меките косъмчета.

Най-сетне, с навлажнени от нея устни, се плъзна нагоре и я целуна, докато навлизаше в тялото й. Беше си мислил, че живее със спомена за изживяното, но това бе по-вълнуващо от спомен. Потъна в горещата й и жадна плът.

Когато се раздвижи, притисна едното й бедро към гърдите й, за да й достави по-голяма наслада. Върховете на пръстите й погалиха гърба му, спуснаха се надолу, впиха се в него и го доведоха до лудост.

Движенията му ставаха по-бързи и резки. Искаше да овладее страстта си, да продължи по-дълго. Но връхната точка наближаваше. Плъзна ръце между слетите им тела.

Тя се изви към него. Извика името му и силно го притисна към себе си.

В мига на блаженство той се запита как е възможно нещо толкова вълнуващо и съвършено да бъде нередно.

* * *

Лежаха с лице един към друг, споделяйки възглавницата. Членът му бе отпуснат в ръката й, но всеки път, когато тя потъркваше върха с пръст, цялото му тяло потръпваше.

— Не можех повече да се боря с това — призна той.

Елиз го погледна с малко тъга:

— Ще съжаляваш ли, че си бил с мен?

Притегли я по-близо, шепнейки в косите й:

— Не. Каквото и да се случи, никога не ще съжалявам за това. — Целуна я. После мрачно каза: — Имах наглостта да дойда при теб тази сутрин след онова, което казах снощи. Защо не ми се разкрещя да те оставя на мира?

— Защото можеше да го направиш, а аз не исках да ме зарежеш.

И двамата се усмихнаха. Ръката му бе притисната между бедрата й. Той леко я раздвижи.

— Заплени ме още когато те зърнах за пръв път — прошепна Дънкън. — Но дори след като узнах коя си и си помислих, че може би никога няма да те видя отново след приема, ти остана в мислите ми. Преследваше ме. В нощта, когато Тротър бе застрелян, разбрах защо. Ти изглеждаше самотна, тъжна…

Елиз докосна лицето му.

— Видях една богата дама, съпруга на красив влиятелен мъж, който боготвори земята, по която тя стъпва — спомни си той. — Не можех да си обясня защо изглеждаш толкова нещастна и… изплашена. Господи, току-що осъзнах точната дума! Изглеждаше изплашена. И въпреки че разследвах престъпление, което подозирах, че си извършила, първата ми инстинктивна реакция беше да ти помогна.

— Определено не пролича, че имаш такова желание, когато дойдох в къщата ти онази сутрин.

— Страхувах се.

— От мен ли?

— Бях ужасно изплашен. Защото въпреки репутацията си на почтено ченге, още тогава те исках гола, както сега. Не се усмихвай. Това е голяма дилема за мен.

— Усмихвам се, защото се радвам, че съм гола тук, с теб. Но не омаловажавам терзанията ти. Те говорят що за човек си. Иначе не бих се влюбила в теб. Аз бях не по-малко изненадана от себе си, Дънкън. Мислех, че след годините, прекарани с Кейто, никога повече няма да изпитам влечение към мъж. Но когато ти ме заговори след приема, дъхът ми спря.

— Наистина ли?

— И това се случва всеки път, когато те видя. Отчаяно се нуждаех от помощта ти, Дънкън. Но също толкова отчаяно исках да бъда с теб.

Наведе се над него и го целуна по гърдите. Ръката й усещаше възбудата му, но той леко се отдръпна.

— Вече два пъти забравяме за безопасния секс, а нямам предпазно средство — каза той с треперещ глас.

Очите й помръкнаха.

— Няма опасност — рече мрачно Елиз. — Кейто ясно ми даде да разбера, че не иска деца. Настоя да се подложа на специална операция още преди да се оженим.

Дънкън остана неподвижен, докато осмисляше това.

— Съгласих се, защото определено не исках дете от него. Не мислех какво ще правя по-нататък, след като отмъстя за Чет. Реших, че да остана бездетна е нищожна цена. — От крайчеца на окото й се търкулна сълза. Докосна устните му. — Може би съм направила грешка.

Той я притегли към себе си. Докато я държеше в прегръдката си и притискаше лицето й, за миг му се прииска да убие Кейто Леърд.

* * *

Елиз се усмихна, преди да отвори очи. Позна класическата творба, която Дънкън свиреше на пианото. Не свиреше „понякога“, както твърдеше. Щом изпълняваше произведения на Моцарт така виртуозно, явно се упражняваше често. Какво ли още имаше да узнае за него?

Вече знаеше, че е страхотен любовник. Тялото й копнееше за него, макар и изтощено след часовете любовна игра. Само веднъж бяха прекъснали, за да изпият по чаша вода с лед, преди отново да дадат воля на страстите си.

Имаше и дълги разговори, и размяна на закачливи реплики. Споделяха интересни факти един за друг — като влюбени в началото на връзката си.

Но през голяма част от времето обсъждаха далеч по-сериозни теми. Елиз се изпълваше с гняв при всяко споменаване на името на Кейто, но долавяше нетърпението на Дънкън скоро да нанесат съкрушителния удар. Изслушваше го, когато излагаше планове, спореше с него или изразяваше на глас желанието си просто да заминат някъде заедно, а Кейто и Савич да вървят по дяволите.

Но той не можеше да избяга от отговорностите си — да забрави клетвата си да отмъсти за смъртта на Чет.

Знаеха това. Както знаеха и че е възможно да не живеят дълго след неизбежния час на истината. Този страх оставаше неизказан, но витаеше във въздуха — реален и обсебващ като желанието. Несигурността за бъдещето правеше страстта им още по-отчаяна. Бяха ненаситни в стремежа си да я изживеят.

Но имаше и още нещо. Не я оставяше на мира натрапчивата мисъл, че той все още таи съмнения за характера й. Веднъж, когато тя изненадващо се отдръпна от него, Дънкън задъхано попита:

— Защо спря?

Въпросът му остана без отговор. Елиз не се осмели да срещне погледа му, докато той погали лицето й и я принуди да се обърне към него.

— Заради онова, което каза снощи, Дънкън. Не желая да мислиш, че съм се държала така и с Кейто. Не беше същото.

— Елиз — тихо простена той, — ти си тук, с мен, сега. Само това е от значение.

Думите му я отпуснаха. Тя беше свободна да изрази любовта си, както желае. Почувства приятна топлина при спомена как чувствено удължи насладата му, как той задъхано произнасяше името й, колко силна бе възбудата му, когато с език го накара да полети.

След това я притисна към гърдите си, с гръб към него, и целуна тила й.

— Почини си — провлачено промълви той, плъзна ръка около тялото й и обхвана гърдите й. Дълго лежаха безмълвни, докато пръстите му потъркваха зърната й.

— Как да си почина, когато правиш това? — тихо попита тя.

— Извинявай — прошепна той, но ръката му се плъзна към ханша й, надолу по бедрата й, между тях.

Когато пръстите му навлязоха в нея, Елиз прошепна името му.

— Тихо — каза той. — Искам да заспиш така…

Тя опита, но веднага след това промълви възбудено:

— Поне престани да движиш пръста си.

Той обеща, но, разбира се, не престана и скоро тя притискаше ръката му в сънен, но завладяващ оргазъм. Когато се отпусна до него, прошепна:

— Измамник…

Смехът му бе последното, което запомни, преди да се унесе в сън.

Сега се запита колко дълго е спала. Погледна към прозореца и по положението на слънцето отгатна, че е рано следобед. Стана от леглото и изслуша края на сонатата на Моцарт в до мажор, след която той започна друга класическа творба.

След първите два такта Елиз позна мелодията и сърцето й трепна. Бързо нахлузи пижамата си и тръгна към вратата. Спря се там да го погледа, докато ръцете му плавно се придвижваха по клавишите, не пропускайки нито нота. Свиреше със същата страст, с която се любеше.

Пристъпи към него и прокара пръсти през косите му. Той извърна глава и й се усмихна, но продължи да свири.

— „Fur Elise“ — каза тя.

По време на кресчендото раменете му се приведоха в синхрон с движенията на ръцете, а после темпото и силата затихнаха до отчетливите финални тонове. Вдигна ръце от клавишите и отмести крака си от педала. Когато и последните тонове заглъхнаха, той се обърна към нея, обгърна ханша й и я притегли към себе си.

— Прекрасно, Дънкън — прошепна тя.

— Не — каза той и потърка чело между гърдите й. — Ти си прекрасна, Елиз.

Бяха потънали в блажена тишина, когато въздухът в стаята потрепери от яростен вик:

— Лъжливо копеле!

И двамата внезапно се обърнаха, стреснати от гласа. На прага на отворената входна врата стоеше ДиДи Бауън, вперила гневен поглед в тях. Вбесено затръшна с крак вратата зад гърба си и додаде с по-овладян глас:

— Ще ме лъжеш, че не свириш на пиано!