Сандра Браун
Рикошет (11)

Десета глава

Съдията и госпожа Леърд не бързаха с обяда. Дънкън ги наблюдаваше повече от час.

ДиДи бе отказала да тръгне без него, напомняйки му, че ще се наложи да върви пеша. Но той я успокои, че ще повика такси, и настоя тя да се върне в участъка, за да види дали е получен резултатът от балистичната експертиза на двете оръжия, с които бе стреляно в къщата на семейство Леърд. Интересуваше ги главно дали пистолетът на Тротър е използван при друго престъпление. Но бяха решили, че щом ще искат експертиза, не е зле да бъде направена такава и на оръжието, с което е стреляла госпожа Леърд. Дънкън бе помолил ДиДи да попита Конг дали има новини във връзка с изчезването на Мейер Наполи.

— Ако не е на работа днес, обади се на мобилния му телефон.

Възможно бе секретарката на частния детектив да греши и шефът й просто да е заминал някъде с нова приятелка. Ако бе така, разследването — а следователно и животът Дънкън — по-нататък нямаше да бъдат толкова сложни.

След като изпрати ДиДи, Дънкън се върна в уютния ресторант на кънтри клуба и избра място, от което ясно се виждаше масата на Леърд на терасата. Съдията бе поръчал сандвич с бифтек, а Елиз — от прехвалената салата със скариди. Две компании се спряха да си побъбрят с тях, но размениха реплики главно със съдията.

Паузите в разговора между съпрузите бяха редки, и двамата изглеждаха изцяло погълнати от него. След като се нахраниха, докато чакаха сервитьорът да отнесе празните им чинии, той погали голата й ръка от рамото до лакътя, вдигна китката й към устните си и целуна дланта й.

Дънкън засече по часовника си, че ги наблюдава от седемдесет и две минути. За това време не видя нищо, което да издава, че съдията би могъл да желае смъртта й. Напротив, Кейто Леърд се държеше като мъж, напълно загубил ума си по жена, която може би му се иска да изтощи до смърт в леглото, но иначе няма никакво намерение да убива.

Когато съдията поиска сметката, Елиз се извини и стана от масата. Не забеляза Дънкън, докато минаваше през ресторанта. Той стана, тръгна след нея по пуст коридор и я видя да влиза в дамската тоалетна.

Изчака, без да откъсва поглед от терасата. Съдията подписа касовата бележка, прибра своя отрязък и освободи масата.

— Мамка му! — процеди Дънкън през зъби.

За негов късмет, преди да стигне до вратата, Леърд бе повикан от група мъже, седнали на друга маса, и се спря да поговори с тях. Дънкън се надяваше да имат доста неща да си кажат.

Усетил движение зад гърба си, той се обърна. Когато го видя, Елиз се поколеба на прага на тоалетната.

— Трудно ви е да решите дали смело да продължите или да се върнете обратно и да се скриете?

Тя излезе решително в коридора.

— Помислих, че сте си тръгнали.

— А аз помислих, че може би сте променили решението си.

— За какво?

— За глупостите, които ми надрънкахте тази сутрин.

— Казах ви самата истина.

— О, стига! Нима съпругът ви заслужава да говори така за него, след като ви предложи толкова романтичен обяд? — Очите й гневно засвяткаха. Опита се да го заобиколи, но той не й позволи: — Видях онзи номер с черешката.

За десерт и двамата бяха поръчали айскафе с бита сметана отгоре. Съдията й бе отстъпил своето.

— Гледах ви, когато се наведохте и всмукахте онази черешка с устни. Трябва да ви кажа, госпожо Леърд, че беше адски секси. Недвусмислен знак към един мъж. Дори през затъмненото стъкло успяхте да ме възбудите.

— Трябва да се държа, сякаш всичко е нормално.

— Значи е нещо обичайно да всмуквате плодове пред него по този начин? — отбеляза Дънкън с похотлив смях. — Страхотен късметлия е негодникът!

От деколтето до бузите й изби руменина. Дали бе от срам или от гняв — не би могъл да каже, но видя как очите й просветнаха ядно. Едва разтвори устни и просъска:

— Не разбирате ли? Само една издънка — и съм мъртва!

— Хм, звучи логично. И причината съпругът ви да желае смъртта ви е…?

Елиз остана мълчалива.

— Видяхте ли! Няма причина. — Дънкън щракна с пръсти.

— Има — прошепна тя.

Той се приближи и сниши глас, но тонът му стана по-настойчив:

— Тогава кажете ми каква е.

— Не мога! — Елиз надникна над рамото му и на лицето й се изписа тревога. — Кейто!

Дънкън се обърна и видя Леърд да влиза в ресторанта. Веднага ги забеляза.

— Знаете ли, бих могъл просто да го попитам дали наистина иска да се отърве от вас и защо — подхвърли детективът само за да види реакцията й.

Руменината, която се бе появила на лицето й преди малко, напълно изчезна. Страхът й изглеждаше искрен. Или бе невероятно добра актриса.

Не. Моля ви.

Произнесени само с устни, думите й имаха по-силно въздействие, отколкото ако ги бе изрекла на глас.

— Детектив Хачър, мислех, че сте си тръгнали преди часове. — Съдията се усмихна, когато стигна до тях, но за Дънкън бе очевидно, че не се радва да го види. Любопитно погледна първо него, а после Елиз. — Изглежда, отново водите доста интересен разговор.

— Сблъсках се с детектива, когато излязох от тоалетната — оправда се тя.

— И току-що казах на госпожа Леърд, че трябва да поговоря с вас. Насаме.

С крайчеца на окото си наблюдаваше Елиз. Тя затаи дъх.

— Имам час за масаж — каза съпругът й. — Можете дойдете в съблекалнята и да поговорим, докато се преобличам.

— На долния етаж ли? — попита Дънкън и след като съдията кимна, додаде: — Ще ви чакам там. Довиждане госпожо Леърд.

Преди да се обърне, детективът я погледна право в очите.

* * *

Съдията влезе в съблекалнята след няколко минути.

— Все още не е на себе си — заговори той без предисловия. — Напрегната е, раздразнителна. Мисля, че ще бъде нужно време да се възстанови.

— Наистина е било ужасно преживяване.

— И още как! — въздъхна съдията и поведе Дънкън покрай редицата шкафчета. Щом стигна до своето, започна да въвежда комбинацията за отключване.

Дънкън седна на тапицирана скамейка наблизо.

— Докато не съм забравил: добавиха обяда ми към вашата сметка. Комбиниран сандвич и чай с лед. Знаете ли, че за доливане се плаща? Плюс двадесет и пет процент бакшиш.

— Двадесет и пет процента? Голяма щедрост.

— Мислех, че имате слабост към персонала тук.

Съдията го изгледа навъсено:

— Поровили сте се в миналото.

— Това е работата ми.

— Значи трудовата биография на Елиз ви е известна. Предполагам, че сте узнали и какво е работила, преди да постъпи в клуба. — Изрече го като заключение, а не като въпрос. — Сега по-лошо мнение ли имате за нея?

— Не. А вие?

Дръзкият отговор на Дънкън разгневи съдията и той удари силно тежкия катинар по светлата дървена врата. Рязко се обърна с лице към детектива, но вместо да го сграбчи, яростта му изведнъж се изпари. Седна в другия край на скамейката. Поклати глава с явен укор към себе си.

— Предполагам, че съм твърде предсказуем. Всъщност знам, че е така. Наясно бях какво ме очаква, когато започвах да се виждам с Елиз — не само тук, в клуба, а и да излизаме заедно.

— И да спите с нея.

Съдията нехайно сви рамене.

— Клюките плъзнаха като горски пожар сред приятелите и познатите ми. Всички в клуба заговориха за връзката ни. После и цяла Савана. Или поне така изглеждаше.

— Но това не ви безпокоеше?

— Не, защото бях влюбен и все още съм. Не обръщах внимание на клюките, доколкото беше възможно. Докато един „добронамерен“ приятел — продължи той, изписвайки кавички с пръсти във въздуха — ме покани на обяд… с явната цел да ме осведоми, че сервитьорката на коктейли, с която се виждам, не е подходяща партньорка за мъж с моето служебно и социално положение. Каза ми къде е работила преди „Силвър Тайд“. Очакваше да бъда шокиран, ужасен. Но аз вече го знаех.

— Бяхте я проучили ли?

— Не, Елиз сама ми призна. Беше честна с мен от самото начало, заради което я обикнах още по-силно. Смятам хората от обкръжението си, които изразяват открито презрение към нея, за свои бивши приятели. Кой има нужда от такива доброжелатели? Но Елиз се обвинява за това. Мисли, че страдам заради брака ни.

— А така ли е?

— Ни най-малко.

— Не сте се кандидатирали отново, откакто сте женен за нея. Може би гласоподавателите ви вземат страната на онези ваши бивши приятели.

— Сигурен съм, че всеки мой опонент ще изрови миналото й. Подготвени сме за това. Ще признаем, че е истина и ще го отминем като нещо незначително.

— Но би могло да ви коства избирането. Готов ли сте да се примирите с това?

— Вие какво бихте избрали, детектив Хачър? Място във Върховния съд или Елиз в леглото ви всяка нощ?

Дънкън осъзна, че е подложен на изпитание. Срещна погледа на съдията за няколко мига и решително отвърна:

— Изборът е ясен.

Леърд се засмя и разпери ръце:

— Именно. В очите на мнозина съм достоен за съжаление, оглупял от любов. Влюбих се в нея от пръв поглед и все още съм влюбен.

Дънкън изпъна крака напред и се загледа в обувките си.

— Вярвам ви. — Изчака няколко секунди, след което допълни: — Но не вярвам, че не сте имали никакво вземане-даване с Мейер Наполи извън съдебната зала. — Извърна глава и срещна очите на съдията: — Излъгахте за това, Леърд.

Дънкън устоя на погледа му, чийто предизвикателен израз бавно изчезна. Най-сетне съдията въздъхна с примирение:

— Добър сте, детективе.

— Благодаря, но не се нуждая от комплиментите ви. Нужно ми е обяснение защо излъгахте.

Леърд се замисли за миг, после бавно проговори:

— Елиз никога няма да узнае, че наех Мейер Наполи да я следи.

Дънкън бе очаквал да чуе подобна версия.

— Защо го направихте?

— Не се гордея с това.

— Не ви попитах дали се гордеете.

— Не мога да повярвам, че се обърнах към онзи…

— … безскрупулен изнудвач — довърши мисълта му Дънкън, загубил търпение, защото все още не бе получил ясен отговор. — Наполи няма добра репутация, но все пак сте го наели да следи съпругата ви. Защо?

— Заради най-старата причина на света.

Леърд погледна Дънкън с нескрита тъга.

— Имала е любовник ли?

Жалната усмивка на съдията бе в разрез с представата на Дънкън за този човек, но предполагаше, че няма по-унизително преживяване за един мъж от това да признае, че е рогоносец.

— Имах подозрения — отвърна той. — Но преди да ви кажа каквото и да било друго, искам да знаете, че се случи преди месеци. Миналата година.

— Добре.

— Всичко отдавна е история — настоя той. И продължи, доволен, че този важен въпрос бе изяснен: — Месеци наред се опитвах да не обръщам внимание на признаците.

— Всяка вечер е имала главоболие ли?

Съдията се разсмя.

— Не. Дори когато подозренията ми бяха най-сериозни, Елиз беше страстна в леглото, както винаги. Сексуалното ни влечение един към друг никога не е отслабвало.

Дънкън се постара да запази равнодушно изражение, но съдията вече не гледаше към него. Беше потънал в спомени.

— Имаше други неща — продължи той. — Класически признаци. Телефонни обаждания, за които тя твърдеше, че са грешки. Закъснения за вечеря без правдоподобно извинение. Часове, прекарани неизвестно къде.

— Всичко това говори за тайна връзка.

Дънкън изпита перверзно злорадство, че Кейто Леърд се е съмнявал в страстното влечение на съпругата му към него.

— Стигна се дотам, че и аз си помислих същото. Мисълта, че тя е в леглото с друг мъж, обсеби съзнанието ми. Не можех да мисля за нищо друго. Ако бе истина, трябваше да го знам, трябваше да разбера кой е.

— Затова сте потърсили услугите на Мейер Наполи.

— Което издава до каква степен бях отчаян. Отказах да отида в офиса му. Срещнахме се една вечер на автописта. Докато тренирах, той ми зададе важните въпроси: дали знам кой е мъжът, кога е започнала връзката им… — Леърд поклати глава с отвращение. — Не можех да повярвам, че обсъждам жена си с човек на неговото ниво. Езикът му, вулгарните изрази, които употреби, никога не бих ги свързал с Елиз… Струваше ми се толкова долно, че се опитах да се откажа от цялата идея. Но бях стигнал твърде далеч — продължи той с въздишка, — а и неизвестността ме измъчваше. Затова му дадох поискания аванс и си тръгнах. Тогава го видях за последен път.

Дънкън следеше разказа, предвиждайки всяка дума на съдията още преди онзи да я е изрекъл. Беше позната история, каквито бе чувал много пъти в кариерата си. Страст, довела до чувство за собственост, и ревност, която подтиква към какви ли не прояви на насилие, често и убийства.

Но последното твърдение на Леърд не се връзваше с останалата част.

— Тогава сте го видели за последен път? Наполи не свърши ли работата?

— Напротив, свърши я — неспокойно отвърна съдията.

— Наистина ли тя имаше връзка?

— Не знам.

— Съжалявам, съдия Леърд. Не разбирам.

— Наполи ми докладва — обясни той. — Проследил Елиз на няколко тайни срещи. Установи самоличността на мъжа. Назова местата и часовете. Но… накарах го да спре дотук. Не исках да чувам нищо повече. Не исках потвърждение, че жена ми има любовник.

— Това не е обичайната реакция, съдия Леърд — бавно изрече Дънкън. — Дори и да научи последен, съпругът обикновено държи да знае истината.

— Тя не би променила чувствата ми към нея. Не бих я изоставил.

„А дали би я убил заради това?“, запита се Дънкън.

— Значи така и не узнахте подробностите за онези тайни срещи?

— Не. — Съдията поклати глава с измъчено изражение. — Не.

— Тя разбра ли, че сте я разкрили?

— Не. Не исках да знае, че съм паднал толкова ниско и съм наредил да я следят. Срамувах се. Освен това няколко седмици след като освободих Наполи, вече нямаше значение.

Дънкън озадачено смръщи вежди.

— Престанаха да се виждат ли?

— Би могло да се каже — въздъхна съдията и допълни: — Срещите на Елиз бяха с Коулмън Гриър.

* * *

Дори в ранния следобед в клуб „Уайт Тай енд Тейлз“ бе тъмно като в рог. Единствената светлина идваше от разноцветните лъчи, пробягващи по тялото на танцьорката върху подиума, и от розовите и сини неонови звезди, които проблясваха на тавана.

Доста преди съботната навалица да препълни заведението в късните вечерни часове, шепа клиенти седяха около елипсовидния подиум. Те държаха чашите си в ръце и със задоволство наблюдаваха програмата. Само един от тях реагираше с подсвирквания и цинични одобрителни викове.

Савич бе заел сепаре в дъното на клуба, достатъчно далеч от подиума, за да понася силната музика. Седеше на тесния диван покрай стената с лице към помещението. Не понасяше гърбът му да бъде незащитен.

Проследи с поглед сервитьорката по черен кожен сутиен и прашки, която преведе Елиз през лабиринта от празни маси и столове. Когато стигнаха до сепарето му, я покани да седне.

— Да ви донеса ли нещо, господин Савич? — попита сервитьорката.

Той погледна въпросително Елиз, но тя поклати глава.

— Сигурна ли си? — попита Савич. — Извинявай, че го казвам, но изглеждаш малко умърлушена, сякаш имаш нужда от едно питие.

— Не, благодаря.

Мъжът отпрати сервитьорката:

— Не искам никой да ни безпокои.

Докато се отдалечаваше, тя пъхна в прашките си една банкнота в повече.

— Нова е. Опитва се да се издигне до танцьорка — усмихна се Савич и отново насочи вниманието си към Елиз. — Съжалявам, че се наложи да дойдеш чак тук. Кени каза, че си била много разтревожена.

— Благодаря, че се съгласи да се видим толкова скоро.

— Като каза скоро, не ми даде много време, Елиз. Явно бързаш повече, отколкото ми обясни онзи ден.

— Така е.

— Защо? Какво стана?

— Нищо ново. Просто нямах търпение да разбера какво си свършил.

Знаеше, че го лъже, но не каза нищо. Доставяше му удоволствие да наблюдава безполезните й усилия да скрие от него, че някакво ново развитие я е разстроило. Иначе не би му се обадила в събота следобед с молба за спешна среща. „Направо е отчаяна“, беше му казал Кени. Така упорито настоявала да се видят, че се бе съгласила да дойде в еротичния клуб, където се бяха срещнали за пръв път. Заведението се намираше на километри от дома й, но сякаш светлинни години деляха кънтри клуба от сегашния й живот като госпожа Кейто Леърд.

— Как се чувстваш отново в „Уайт Тай енд Тейлз“?

Елиз нехайно се огледа наоколо.

— Сякаш е минала цяла вечност, откакто работех тук.

— Все още се чувства липсата ти.

— Сериозно се съмнявам в това. Видях доста талантливи нови попълнения.

— Но някои момичета като теб оставят трайно впечатление.

Изчака думите му да постигнат желаното въздействие, след което опря гръб на меката облегалка и посегна към златната си табакера и запалката.

— Савич, ти успя ли да…

— Става дума за Хачър.

Елиз едва не подскочи от изненада. А може би я впечатли нещо друго?

— Какво за него?

Савич спокойно запали цигарата си.

— Все още ли води разследването?

— Поне допреди час.

— Дънкън Хачър. Детектив от отдел „Убийства“ — отбеляза той. — Защо продължава да работи по случая?

— Каза, че има подробности, които трябва да доизясни, преди да го обяви за приключен.

— И ти му повярва? — попита той, надсмивайки се на наивността й. — Задълбал е дълбоко, Елиз. Търси несъответствия в историята ти за самозащита.

— Просто разговаря с нас — това е всичко.

— С теб и съпруга ти?

— В момента говори насаме с Кейто.

— Защо насаме?

Елиз замълча, после отвърна с дълга въздишка:

— Нямам представа.

— Хм, значи затова си така изплашена.

— Не съм!

Резкият й тон го накара да повдигне неразбиращо вежди. И да й напомни, че самата тя го бе помолила за помощ, а не проявява подобаващо уважение към човека, на когото разчита. Думите му й подействаха. След миг стана по-смирена.

— Успя ли да свършиш онова, за което те помолих? — попита тя.

Савич изпусна дим, който се издигна към тавана на спирали, осветявани от розови и сини неонови звезди.

— Кажи ми, Елиз, какво мислиш за Дънкън Хачър?

— Жесток е, точно както ме предупреди.

Той сниши глас:

— Може би по-интересен е въпросът какво мисли детектив Хачър за теб, сладка Елиз?

— Мисли, че съм лъжкиня.

— Нима? — Сините му очи се впериха в нея и той вяло потърка бузата си. — А така ли е?

— Не.

— Тогава няма от какво да се боиш.

— Страхувам се, че детектив Хачър ще продължи ме смята за лъжкиня.

— Накарай го да промени мнението си — спокойно каза Савич.

— Опитах, но не ми повярва.

— Това не ме изненадва. Може да бъде и чаровен, поне така съм чувал. Но зад този грубоват южняшки чар си остава ченге. Шибано ченге! — добави Савич с нескрито презрение. — Няма да приключи случая, докато в ума му има и най-малка искрица съмнение, че е било самозащита. Слушай ме внимателно, Елиз. Ще търси под дърво и камък. И безкрайно ще се радва, ако открие нещо гнило! Между него и съпруга ти има стара вражда.

— Знам това. Най-скорошното им спречкване е било на процеса срещу теб.

— Да, точно затова Хачър ще бъде предоволен, ако успее да изобличи теб и съдията. И то публично, ако възможно. Но това е нищо в сравнение с плановете му за мен. Има мисия, която няма да забрави и никога не ще се откаже от нея.

— Вече забелязах това у него.

— В опасно положение си, Елиз.

Тя прехапа устната си.

— Няма доказателства срещу версията за самозащита.

— Но Хачър е известен с това, че е успявал да стигне до дело буквално без да има нищо налице. И с изключение на скорошния процес срещу мен, винаги са били произнасяни присъди, потвърждавани и след обжалване. — Почти с почуда, Савич добави: — Искрено вярва в това, което прави. Правдата срещу кривдата, доброто срещу злото — той е рицар. Със съвършено чиста съвест. Привидно неподкупен.

Собствените му думи му подсказаха нещо. Привидно неподкупен.

През облак от цигарен дим Савич се загледа в гостенката си. Наистина бе прелестна. Зашеметяващо съчетание на изтънченост и сексапил. Изкушение, на което дори един рицар трудно би устоял.

Докато тази мисъл се въртеше в съзнанието му, на устните му бавно се появи усмивка.

— Сладка Елиз — заговори той с мелодичен глас, — да поговорим за услугата, която поиска от мен. Ще се зарадваш да узнаеш, че молбата ти вече е изпълнена.