Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ricochet, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валентина Атанасова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Jamey (2009)
- Корекция
- asayva (2018)
- Допълнителна корекция
- plqsak (2021)
- Форматиране
- in82qh (2021)
Издание:
Автор: Сандра Браун
Заглавие: Рикошет
Преводач: Валентина Атанасова
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство Хермес
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 978-954-26-0466-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15053
История
- — Добавяне
Двадесет и девета глава
— Елиз! — промълви Дънкън с пресипнал глас.
Обърна се към ДиДи, сякаш търсеше обяснение. На лицето й се изписа: „Нали ти казах“, но тя се сдържа да го изрече на глас.
Сградата бе тъмна. На паркинга нямаше коли на служители, но прозорецът на офиса на Савич горе светеше. Дънкън вдигна поглед към него и гневно промърмори:
— По дяволите!
Преди ДиДи да натисне спирачките, той отвори вратата и скочи.
Тя слезе от шофьорската седалка и подтичвайки, тръгна след него.
— Дънкън, почакай!
Той продължи да крачи напред.
— Това не променя нищо.
— Променя всичко! — Тя се втурна към него, но той отблъсна ръката й. — Да се успокоим и да поговорим.
— Нямам време за приказки.
Чуха друга кола да свива към паркинга, обърнаха се и познаха зад волана секретаря на Савич.
Дънкън се затича към входа на сградата и извика на ДиДи:
— Задръж го, преди да предупреди Савич.
— Дънкън!
Но той дори не забави крачките си.
— Мамка му!
ДиДи се поколеба няколко секунди, а после спринтира до колата на Кени, който нервно прехвърляше мобилния си телефон от ръка в ръка.
* * *
— Кейто ли? — повтори Савич.
Елиз кимна.
В очите му проблесна насмешка.
— Искаш да се отървеш от съпруга си, за да бъдеш свободна да заживееш щастливо със своя грубоват детектив?
— Не се затормозявай с мотивите ми. Мисли за положението си — каза тя. — Кейто няма да ти помогне в съда, както последния път. За да се застрахова, ще застане на тяхна страна. Дънкън ще се погрижи. Утре ще бъдеш задържан за убийството на Наполи. След формалностите ще бъдеш отведен право в съда за изслушване за пускане под гаранция. Кейто ще отхвърли молбата. Ще прекараш остатъка от живота си в затвора. Нито ден повече на свобода.
— Освен ако се отречеш от показанията си.
— Точно така. Ако се погрижиш за унищожението на Кейто, в замяна ти гарантирам: не съм те видяла да убиваш Наполи.
— Какво разбираш под „унищожение“?
— Искам приходите му да секнат. Искам животът, който познава и обича, да свърши. Не ме интересува как ще го направиш — хладно добави тя. — Е, сключихме ли сделка?
Усмивката на Савич не изчезна дори когато вдигна пистолета, който държеше в ръката си, и го насочи над бюрото срещу нея.
Сърцето й подскочи.
— Какво правиш?
— Избирам друга възможност, Елиз. Защо да приема предложението ти, когато мога просто да те застрелям — тук и сега — и да сложа край! По-сигурно е да убия един свидетел, отколкото да сключа сделка с него. — Засилвайки напрежението й, добави: — Жалко, че не си обмислила плана си по-внимателно. Преди да дойдеш, трябваше да предвидиш и този вариант.
— Мислех те за приятел.
— Поредната ти грешка. След много други. Първата от тях е, че си ни подценила.
— Теб и кого?
Савич се намръщи.
— Честна дума, Елиз, писна ми от тези постановки. С Кейто знаем, че ти си наясно за партньорството ни. — Наведе се напред и попита: — Знаеш ли защо досега всичко вървеше по плана ти толкова добре? Защото никой от нас не е вчерашен. И двамата сме еднакво предпазливи. За разлика от теб, ние не допускаме грешки.
— Кейто допусна една — осмели се да изтъкне тя. — Наполи не се оказа надежден наемен убиец.
— Права си. Ако решението беше мое, бих действал по-експедитивно и сигурно.
— За да се отървете от мен ли?
— Започна твърде много да пъхаш носа си навсякъде, да ставаш твърде любопитна. Караше и двама ни да се безпокоим.
— Откога знаехте за… любопитството ми?
— От самото начало — засмя се той. — Мислейки се за много умна, сама ни се предложи. Правеше се на лоялна служителка, заслужаваща доверие. Беше идеалната секс играчка за Кейто. Сладурче — продължи той, снишавайки гласа си до заговорнически шепот, — почти веднага разкрихме връзката ти с Чет Роулинс.
— Никога не издадохте…
— Защо да се издаваме? Нали разбираш, внимателно проучваме всеки, който се сближи с нас, Елиз. Параноици сме, но параноята ни се оказва оправдана и сигурна политика.
— Какво ви накара да се усъмните в мен?
— Не пасваше в калъпа. Показваше страхотно желание да работиш в „Уайт Тай енд Тейлз“, а не се вписваше в стереотипа. Личеше, че не си курва по природа. В бранш, в който доходите на едно момиче зависят от прелъстяването на клиенти, ти се държеше хладно и беше недостъпна. Естествено това събуди любопитството ми, а после породи подозрения. Не се наложи да ровя твърде дълбоко, за да открия, че си свързана с Чет Роулинс.
Пистолетът на Дънкън бе в чантата на Елиз. Тя се питаше дали би могла да успее да го извади, преди Савич да я застреля. Не се съмняваше, че ще го направи. Но сега все още се забавляваше.
— Когато казах на Кейто за роднинството ти с Роулинс, той изпадна в паника. Боеше се, че може би имаш солидно доказателство срещу него във връзка с кончината на брат ти. Искаше… да се отървем от теб веднага, като ти устроим една катастрофа на магистралата някоя вечер, след като си тръгнеш от клуба. Но тогава го разубедих. Бях заинтригуван от теб. Исках да видя какво ще направиш по-нататък. Скоро стана очевидно, че нямаш нищо срещу нас, освен подозренията си. Че търсиш информация, доказателства — каза той, прошепвайки последната дума, сякаш бе тайна помежду им. — Когато не се добра до нищо от мен в „Уайт Тай енд Тейлз“, реши да се преместиш в кънтри клуба. С явното намерение да се запознаеш с Кейто. Е, вярно ли е това?
Тя не отговори, но не беше и нужно.
— Ето кога историята взе интересен обрат. До този момент за Кейто ти беше само една заплаха. Той искаше смъртта ти. Но след като се запозна с теб, реши, че те предпочита жива. Какъв по-добър начин да те държи изкъсо от този да се ожени за теб, да живееш в дома му, под денонощно наблюдение, и да му даваш отчет за всичко? И, разбира се, прелестното ти тяло да бъде на негово разположение, когато пожелае. Можеше да те чука до насита.
Тя потръпна и това накара Савич да се усмихне.
— Горката Елиз! Толкова нощи, прекарани с Кейто напразно. Никога нямаше да намериш доказателство за връзка между нас, защото аз държа документацията за всички свои партньорства. — Тя хвърли поглед към компютъра върху шкафа зад бюрото му. Той се засмя. — Никога нямаше да намериш пролука, през която да надникнеш, скъпа, дори ако той ти бе позволил да опиташ. Жестоката ирония е, че щом търсиш такива доказателства, сбъркала си за кого от партньорите да се омъжиш. А сега направи още една фатална грешка. — Устните му се присвиха съжалително. — Наистина е жалко, че трябва да те убия. Такава красота да бъде пожертвана.
В този миг ръката, която държеше насочения пистолет, се разтърси. И от нея бликна кръв.
Савич простена от болка. Пистолетът му изтрака на пода. Дънкън се втурна иззад нея и прескочи бюрото. Сграбчи Савич за конската опашка, изви главата му встрани и я стовари върху плота. Скулата му се разцепи при удара и той изрева от ярост и болка. Дънкън притисна дулото към слепоочието му.
— ДиДи! — извика детективът.
— Идвам!
Гласът й отекна от далечния край на сградата и Елиз чу приближаващите се бързи стъпки. Скочи от стола, но се сблъска с жената, която се втурна през вратата.
— Прикривай я! — нареди Дънкън.
С изваден пистолет, насочен срещу гърдите й, ДиДи Бауън притисна Елиз с гръб към стената.
— Къде се бавиш, за бога? — изръмжа Дънкън.
— Качих се по аварийната стълба и влязох през прозореца — задъхано отвърна тя. — Ти как дойде?
— По стълбите. — Той отмести поглед от Савич към тях само за миг. — Вероятно е взела пистолета ми.
Елиз пусна чантата си на пода.
— Вътре е!
ДиДи ритна чантата надалеч от Елиз, после приклекна, намери вътре пистолета и се изправи.
— Всичко е наред, Дънкън — успокои го тя.
— А секретарят? — попита той.
— Закопчах го с белезници за вратата на колата. Няма да избяга. Обадих се за подкрепление.
— Подкрепление ли? Кога се обади?
— Преди да хукна нагоре. Защо?
— Мамка му! — процеди той през зъби.
Елиз направи крачка напред.
— Дънкън, аз…
— Млъкни! Не желая да слушам нищо, което имаш да ми казваш, госпожо Леърд. Най-доброто, което си направила за мен досега, единственото, е, че си задържала това нищожество достатъчно дълго, за да го заваря тук. — Вряза дулото още по-дълбоко в слепоочието на Савич и го попита: — Как е ръката, с която стреляш?
Въпреки непоносимата болка, гласът на Савич прозвуча изненадващо спокойно.
— За Мейер Наполи ли е това? Знаеш ли, никой няма да повярва на Елиз. Тя не е надежден свидетел.
— Да, узнах го от горчив опит — каза Дънкън и я погледна с откровена ненавист.
— Губиш си времето — каза Савич. После въздъхна с примирение: — Арестувай ме. Ще прекарам нощта в уютна болнична стая.
— Не съм дошъл да те арестувам. Дойдох за самопризнанията ти и няма да си тръгна без тях. — Дънкън завъртя барабана на револвера си.
Савич се засмя.
— О, умирам от страх.
— Искам или признание, или мозъкът ти ще полепне по стената. Изборът е твой.
— Дънкън — плахо промълви ДиДи, — какво правиш?
— Ще изтръгна самопризнания от него или след малко гледката тук ще бъде потресаваща.
— Няма да натиснеш спусъка, Хачър — промълви снизходително Савич. — И двамата знаем това.
Дънкън стреля по кристалната кана върху бюрото и я разби на парчета. Водата се разля по плота и потече на пода. Пръските достигнаха до лицето на Савич. В малкия офис изстрелът на 357-калибровото оръжие отекна като топовен гърмеж. Стените се разтресоха от оглушителното ехо.
ДиДи се отдръпна крачка назад, но задържа пистолета си насочен срещу Елиз.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — изкрещя тя. — Изчакай подкреплението, Дънкън. Скоро ще пристигнат. Ще го закопчаем и…
— Ако не можеш да понесеш това, излез и отведи госпожа Леърд. — Погледът му все още бе прикован в Савич. — Аз имам сметки за уреждане с него. Няма да допусна отново да ме направят на глупак. Нито тя, нито съпругът й, а със сигурност — и ти. — При последната дума опря дулото в черепа на Савич: — Фреди Морис. Андре Боне. Чет Роулинс. Гордън Балу. Познати имена, а?
— Мамка ти! — изхриптя Савич. Самообладанието му го напускаше.
Дънкън отново стреля, този път по шкафа в другия край на стаята, и разби стъклената врата. После — в глобуса на стенната лампа. Офисът се изпълни с остър мирис на барут.
— Дънкън, престани! — изкрещя ДиДи. — Не е това начинът! Загубил си ума си заради нея. Ядосан си заради Елиз!
Но детективът сякаш не я чу. Наведе се и прошепна в ухото на Савич:
— Кажи ми това, което искам, или ще умреш.
— Никога няма да посмееш да го сториш.
Чуха приближаващ се вой на сирени, но той не отвлече вниманието на Дънкън.
— Сигурен ли си, Савич? Готов ли си да заложиш живота си? Защото точно това правиш. Имам още два куршума. Преброй ги.
— Дънкън, за бога! — умолително извика ДиДи. — Недей! Ще провалиш кариерата си, живота си.
— Животът ми не струва пукната пара. — Хвърли поглед, изпълнен с огорчение, към Елиз. — Няма какво да губя. Вече не. — Вряза дулото в слепоочието на престъпника. — Така ли уби Фреди Морис? Смърдеше ли на страх, както ти сега?
— Не съм…
Преди да се доизкаже, Дънкън стреля по бюрото му. Разхвърчаха се трески и пред очите на Савич се появи назъбена дупка.
— Остана само един куршум.
— Отегчаваш ме, Хачър — провлачено отвърна Савич.
— Кажи ми, че ти си го извършил, или мозъкът ти ще стане на пихтия! — изкрещя Дънкън.
— Дънкън, не! — отново извика ДиДи. — Не можеш да направиш това!
— Мога. Ще го убия. Лесно.
— Не! — Гласът на ДиДи затрепери от отчаяние, когато отмести пистолета от Елиз и го насочи към Дънкън. — Няма да ти позволя.
— Какво…
— Хвърли оръжието, Дънкън!
— Няма да стреляш в партньора си.
— О, напротив!
Той впери ужасен поглед в нея.
— Ще ме застреляш, така ли?
— Кълна се, че ще го направя.
Сирените навън се чуваха все по-силно. Изскърцаха спирачки. Затръшнаха се врати на коли. А в офиса времето сякаш бе спряло.
— Не мога да го оставя да се измъкне — заяви твърдо Дънкън.
— За последен път те предупреждавам: хвърли оръжието!
— Първо трябва да ме застреляш.
— Не ме принуждавай да го направя — изхлипа ДиДи.
— Ще очистя това копеле.
— Хвърли го, Дънкън!
— За нищо на света.
— Дънкън, недей! — извика тя.
— Ще се видим в ада, Савич.
— Добре, добре! — изпищя Савич. — Аз… аз убих Морис. В момента, в който думите се отрониха от устата му, няколко униформени полицаи, водени от детектив Уорли, нахълтаха в стаята.
— Жалко за теб, Савич. Сигурно ужасно се измъчваш.
Полицаите заобиколиха бюрото и обкръжиха престъпника. Дънкън пъхна пистолета в колана си и каза уморено:
— Има нужда от медицинска помощ. — После се втурна към Елиз и я сграбчи в прегръдката си. — Добре ли си?
Тя се отпусна в ръцете му и колебливо кимна.
— Не очаквах да извади пистолет срещу мен.
— Господи, никога не бих ти позволил да го направиш! Ако бях закъснял с няколко секунди…
Тя сложи пръст на устните му и го накара да замълчи:
— Но пристигна навреме. Знаех, че ще дойдеш.
Притисна я по-силно, а после внезапно я пусна и се обърна към Уорли:
— Дяволски много се забавихте! ДиДи се канеше да ме застреля и започнах да се боя, че ще изпълни заканата си.
— Имаше задръстване — оправда се Уорли. — Стоях и чаках обаждането й, точно както ти ми каза.
ДиДи учудено гледаше всички:
— Както си му казал? Кога? За какво говори той, по дяволите? Какво става?
Уорли премести клечката си между зъбите:
— Смаяна е — и с право. Ще оставя на теб удоволствието да й обясниш, Дънк. Аз трябва да издействам заповедта за обиск, която искаш. Скоро ще бъдем готови.
Излезе от офиса и извади мобилния си телефон. ДиДи не откъсваше очи от Дънкън.
— Кога му се обади?
— От къщи, когато взех револвера.
— Нали не искаше да замесваме никого?
Той поклати глава.
— Исках ти да си мислиш така.
— Защо?
— За да накарам Савич да повярва, че съм се смахнал — и ти трябваше да вярваш в това.
— Значи си ме използвал.
— Разчитах на твоя професионализъм.
— Това са пълни глупости.
— Права си — призна той. — Използвах те.
— Как можа да не ми се довериш?
— Направих го, ДиДи. Вярвах в теб и бях убеден, че ще постъпиш правилно — и ти оправда доверието ми. Знаех, че ще се обадиш за подкрепление. Уорли стоеше в очакване на сигнал да действа.
ДиДи кимна към Елиз:
— А тя?
Дънкън се наведе и вдигна чантата й.
— Савич ме претърси, но за щастие не надникна в чантата ми — каза тя.
Той извади малък касетофон и го подаде на ДиДи, която се взираше в него с почуда.
— На баба ми е, проверихме и се оказа, че работи. — Обърна се към Елиз. — Стигнах навреме, за да чуя как говори за партньорството си с Леърд. А Наполи?
— Затова се канеше да ме убие. Призна, че е по-сигурно да застреля един свидетел, отколкото да сключи сделка с него. Също както Наполи, аз съм била заплаха, която трябвало да бъде отстранена. Всичко е записано.
— Почакай! — ДиДи протегна ръка, гледайки я с удивление. — Дошла си тук и си казала на Савич, че си го видяла да застрелва Наполи?
— Такъв беше планът. Макар че Дънкън беше против. — Елиз нежно му се усмихна, а после допълни: — Беше единственият начин. Ти от самото начало не ми вярваше, ДиДи. Вместо да се опитам да те убедя, че не си права, придумах Дънкън да разиграем нещо, което би изглеждало като двойна игра. Надявахме се да повярваш, че предавам Дънкън пред Савич.
ДиДи едва осмисляше думите им. После продума тихо:
— Всичко ли беше постановка за пред мен?
— Както и жестокостта ми към Леърд — обясни й Дънкън. — Не че не изпитах удоволствие, докато извивах топките му.
— Откъде знаеше, че ще се появя в къщата на баба ти?
— Майка ми остави текстово съобщение на мобилния ми телефон. Двоумяла се дали да ти каже къде съм. Знаех, че ще ме потърсиш. С Елиз обсъдихме как да се държим, когато пристигнеш.
ДиДи все още изпитваше негодувание, че е била държана в неведение.
— С идването си при Савич сама си изложила живота си на риск.
— Бях готова на това. Знаеш какъв беше залогът — възмездието за брат ми.
— Да, но подобна постъпка изисква кураж — изуми се ДиДи. — Честно казано, мислех…
— Знам какво мислеше. И те разбирам.
— Все пак ти дължа извинение.
— Няма за какво. Не ти бях дала никакво основание да ми вярваш.
ДиДи оглеждаше Елиз с неприкрито възхищение. После се обърна към Дънкън:
— Що се отнася до теб, партньоре — ти си негодник.
В това време един от полицаите четеше правата на Савич.
— Почакай, тази чест се пада на мен — възпря го Дънкън.
Савич все още седеше зад бюрото си. Беше окован с белезници, но някой бе пристегнал кървящата му ръка с носна кърпа. Очевидно бе, че болката е мъчителна, но мислейки за жертвите му, у Дънкън не се прокрадна и капка съжаление. Единственото, което изпита, докато го запознаваше с правата му, бе огромно задоволство. Савич се усмихна подигравателно:
— Знаех си, че няма да изстреляш последния куршум.
— Е, Боби — заговори Дънкън с напевен тон, използвайки умалителното име, което знаеше, че Савич ненавижда. — Не беше толкова убеден за последния куршум преди малко, когато пищеше като момиче.
— Това самопризнание не струва нищо. Изтръгнато е с насилие. Нямаше смисъл да се правиш на каубой.
— Грешиш. Но и така да е, поне се позабавлявах.
— Искаше да впечатлиш новата си приятелка. — Хвърли поглед към Елиз, а после лукаво му се усмихна. — Дава ли да го правиш в устата й?
Веждите на Дънкън заплашително се свиха.
— Знаеш ли какво, Савич? Все още ме ядосваш. Впрочем вероятно си прав. Признанието може и да не издържи в съда. Освен това ми се струва, че се опитваш да избягаш.
Извади пистолета от колана си, насочи го към челото на Савич и натисна спусъка.