Сандра Браун
Рикошет (4)

Трета глава

Дънкън нямаше нужда от светлина, за да свири.

Всъщност предпочиташе да свири на тъмно, когато музиката сякаш извираше от мрака, без никаква връзка с него. Докато докосваше клавишите на пианото, се оставяше във властта на сила, която живееше в подсъзнанието му и изплуваше само в редки случаи.

— Това е дар от Бога, Дънкън — заяви майка му веднъж, когато той се опита да й обясни този феномен с ограничения си детски речник.

— Не знам откъде идва музиката, мамо. Странно е, ала просто я знам…

Беше на осем години, когато тя реши, че е време да се захване с уроци по музика. Настани го на столчето пред пианото и му показа средно „до“, а когато започна да му дава основни познания за инструмента, откри, че той вече знае как се свири. Това удиви и двамата.

Дънкън бе още по-смаян от родителите си, когато започна да свири популярни химни. Не просто налучкваше единични ноти, а държеше акорди, без дори да има представа какво означават.

Разбира се, откакто се помнеше, бе слушал как майка му репетира химните за неделните служби. Това поне можеше да обясни откъде ги знае. Но той свиреше и всичко друго — рок, суинг, джаз, блус, кънтри, класика. Можеше да изсвири всяка мелодия, която чуе.

— Слухар си — каза гордо майка му, докато ласкаво го галеше по бузата. — Това е дарба, Дънкън. Бъди благодарен за нея.

Но вместо да изпитва и най-малка благодарност, той се срамуваше. Гледаше на дарованието си по-скоро като на проклятие и умоляваше родителите си да не се хвалят с него и дори да не казват на никого за редкия му талант.

Приятелите му определено не биваше да узнаят. Щяха да го помислят за женчо, смотаняк или отнесен тип. Искаше да бъде обикновено, нормално хлапе. Да спортува. Кой би искал да свири на проклетото пиано?

Родителите му се опитваха да го убедят, че няма нищо лошо в това човек да спортува и същевременно да бъде музикант. И че би било глупаво да пропилее таланта си.

Но Дънкън разбираше нещата по-добре от тях. Той ходеше на училище всеки ден, а не те. Щеше да стане за посмешище, ако някой узнаеше, че може да свири на пиано и че в главата му звучат мелодии, на които дори не знае заглавията.

Остана непреклонен пред аргументите им. Когато не успя да ги убеди, прибегна до упорство. Една вечер след дълъг дебат по време на вечеря се закле, че никога повече няма да докосне клавишите. И че дори и да го вържат с вериги за столчето, да го държат гладен и жаден и да не го пускат до тоалетната, няма да го накарат да започне да свири. Нека си представят как биха се чувствали, когато издъхне от жажда, прикован към столчето пред пианото.

Мелодраматичната му клетва не ги трогна особено, но дълго време не успяха да го придумат. Така че той спечели. Компромисът бе да свири само за тях у дома.

Въпреки че за нищо на света не би го признал, обичаше тези домашни концерти. Тайно обожаваше музиката, която без съзнателно усилие и мисъл достигаше от ума до пръстите му.

И сега, на тридесет и осем, не познаваше нито една нота. Партитурите му се струваха като безброй редове йероглифи. Но с годините бе усъвършенствал вродената си дарба, която пазеше в тайна. Когато някой гост попиташе за пианото в хола му, казваше, че го е наследил от баба си. А то си бе и самата истина.

Свиреше, за да се потопи в музиката и да забрави за всичко. Докосваше клавишите за свое лично удоволствие или когато чувстваше нужда да освободи съзнанието си от многобройните ежедневни проблеми или да намери решение на някой от тях.

Както тази вечер. След страховития нарязан език нямаше друга вест от Савич. От щатската лаборатория бяха потвърдили, че е принадлежал на Фреди Морис, но това нямаше да помогне да докажат вината на Савич за убийството.

Той бе свободен да се занимава отново с доходоносния си наркотрафик, да убива всеки, който застане на пътя му. А Дънкън знаеше, че в личния бележник на Савич до неговото име бе нарисувана огромна удивителна.

Опитваше се да не мисли твърде много за това. Имаше други случаи за разрешаване, други отговорности, но мисълта, че Савич е някъде наблизо и очаква удобен момент да нанесе удара си, не му даваше мира. През последните дни Дънкън бе малко по-предпазлив, по-бдителен. Не отиваше никъде невъоръжен. Но това, което изпитваше, не бе страх, а по-скоро напрегнато очакване.

И тази нощ то не му даваше покой. Беше потърсил успокоение в пианото. В тъмния си хол се опитваше да се разтуши с композирана от самия него мелодия, когато телефонът звънна.

Погледна към часовника. Никой не би му се обадил в 1:34 сутринта, за да докладва, че не е имало убийства. Вдигна след второто позвъняване.

В началото на партньорството си с ДиДи бяха сключили споразумение. Първо да се обаждат на нея, когато двамата трябва да отидат на местопрестъпление, защото по-вероятно бе Дънкън да не чуе телефона, докато спи. Тя бе пристрастена към кафетата и не я ловеше дълбок сън.

Както бе очаквал, в слушалката прозвуча нейният глас.

— Спеше ли? — закачливо попита ДиДи. — Бас държа, че свиреше на пиано!

— Знаеш, че не свиря.

— Да бе… Е, ще се наложи да прекратиш заниманието си. Викат ни.

— Кой кого е очистил?

— Няма да повярваш. Вземи ме от дома ми след десет минути.

Той се качи на горния етаж, преоблече се и закачи кобура си. Две минути след телефонния разговор бе в колата.

Дънкън живееше в историческия център на града, на няколко преки от полицейския участък. Това бе внушителна сграда от червени тухли, позната на всички в Савана като Казармата.

В този среднощен час тесните сенчести улици бяха пусти. Два пъти спря на червен светофар, докато караше към Абъркорн Стрийт. ДиДи живееше в една пресечка на булеварда, в кокетна двуфамилна къща с малък спретнат двор. Вече бе излязла, когато той спря до тротоара.

Тя бързо се качи и закопча колана си. После потърка челото си.

— Плувнала съм в пот. Как може да е толкова горещо по това време на нощта, че дрехите ти да залепват?

— Много неща станаха горещи и лепкави.

— Твърде много часове прекарваш с Уорли.

Дънкън се усмихна:

— Накъде?

— Обърни към Абъркорн.

— Какво е менюто тази вечер?

— Престрелка.

— В денонощен магазин ли?

— Дръж се, преди да ти съобщя! — ДиДи пое дълбоко дъх. — В дома на съдия Кейто Леърд.

Дънкън рязко извърна глава към нея и едва тогава се сети да натисне спирачките. Колата изведнъж се закова на място и двамата залитнаха напред колкото позволяваха предпазните колани.

— Това е всичко, което знам. Кълна се — каза тя в отговор на недоверчивия му поглед. — Някой е бил застрелян в къщата на съдия Кейто Леърд.

— Казаха ли кой?

— Не, не знаят.

Дънкън прокара длан по лицето си. След това отмести крак от спирачката и силно натисна газта. Гумите изсвириха и замириса на изгоряло, когато се понесе с бясна скорост по пустите улици.

Бяха минали две седмици от вечерята по случай награждаването, но в спокойни и напрегнати мигове мислите му се връщаха към срещата с Елиз Леърд. Макар и кратък, онзи момент се бе запечатал ясно в съзнанието му: чертите на лицето й, ароматът на парфюма й, сподавеният й шепот, когато бе изрекъл дръзките думи. Тя бе красива жена, която с нищо не бе заслужила подобно нахалство. Мисълта, че може да е мъртва, го влудяваше.

— Не знам накъде да карам — нервно изрече той.

— Парк Ардсли. Уошингтън Стрийт. — ДиДи му даде адреса. — В баровския квартал.

Той кимна.

— Добре ли си, Дънкън?

— Защо да не съм?

— Искам да кажа, не се ли чувстваш някак странно? Все пак съдията не е сред любимците ти.

— Това не означава, че се надявам да е мъртъв.

— Знам, просто отбелязвам факта.

Дънкън я прониза с поглед.

— Виждаш ли? Ето за това говоря. Реагираш твърде бурно всеки път, когато някой спомене за него.

— Той пусна Савич на свобода, а вкара мен в затвора.

— А ти стана за смях пред жена му — изтъкна тя язвително. — Все още не си споделил с мен какво й каза. Толкова ли беше неприлично?

— И защо си мислиш, че е било неприлично?

— Иначе щеше да ми кажеш.

Дънкън взе следващия завой със свистящи гуми и подмина знак „Стоп“.

— Слушай, ако не можеш да действаш, както при всяко друго разследване, ще те зарежа!

— Просто бързам — оправда се той.

Но когато сви по Уошингтън Стрийт и видя колите на спешните служби в първата пресечка, устата му пресъхна. Улицата бе разделена на две платна от широка тревна ивица с кичести дъбове, камелии и азалии. От двете страни имаше къщи, построени преди десетилетия.

Дънкън подкара бавно автомобила между съседите, излезли по пижами, и натисна клаксона зад оператор и репортер, които настройваха техниката си, за да снимат внушителното здание в колониален стил. Четири гравирани колони крепяха балкона на втория етаж. Отпред се ширеше безупречно поддържана поляна. Навярно хората, излезли на разходка в неделен следобед, се спираха да посъзерцават тази къща. Но сега тя бе станала арена на фатална стрелба.

— Как са успели телевизионните екипи да дойдат толкова бързо? Винаги ни изпреварват! — промърмори Дънкън. Паркира колата си до една линейка и слезе, но веднага бе нападнат с въпроси от зяпачи и репортери. Престори се, че не ги чува и забърза към къщата.

— Имаш ли ръкавици? — попита той ДиДи, без да се обърне. — Забравих да взема.

— Както винаги. Добре че нося резервни.

Партньорката му едва го догонваше, докато той бързаше с широки крачки по алеята към входната врата. От двете им страни ухаеха грижливо поддържани лехи с бегонии. Къщата вече бе опасана с полицейска лента. Редовият полицай на входа веднага ги позна и я повдигна, за да минат под нея.

— Вътре вляво — упъти ги той.

— Не пускай никого да стъпи на тревата! — нареди Дънкън. — Всъщност всички да се изтеглят в другото платно.

— Всеки момент ще пристигне още един екип и ще отцепим района.

— Добре. Тук ли са оперативните?

— Дойдоха незабавно.

— Кой се е обадил на медиите?

Полицаят присви рамене в знак, че няма представа.

Дънкън влезе в просторното фоайе. Подът бе от бял мрамор, изпъстрен с малки черни квадратчета. Стълбището за горния етаж се виеше около голяма колона и над него висеше кристален полилей, който сега сияеше в цялото си великолепие. Перфектно аранжирани свежи цветя бяха поставени върху масичка с позлатени крака. Бяха гравирани като рамката на огледалото над нея.

„Какъв разкош!“, помисли си той, оглеждайки се задъхано.

Униформен полицай ги поздрави по имена и кимна към сводестия отвор вляво. Влязоха в помещение, което навярно бе официалният хол. Над камината от розов мрамор висеше грозен натюрморт с маслени бои на купа с пресни плодове и убит заек. Срещу дълъг диван с няколко възглавнички с ресни имаше два фотьойла със същата тапицерия, а между тях — друга маса с позлатени крака. Пастелен килим покриваше паркета на пода, а всичко това бе осветено от още един огромен полилей.

На единия фотьойл, с гръб към тях, седеше съдия Леърд.

Дънкън усети, че стомахът му се присви. И веднага направи логичен извод от това, че го вижда жив.

Съдията се подпираше с лакти на коленете си. Беше свел глава и тихо разговаряше с полицай на име Крофтън, който смутено седеше на страничната облегалка на дивана, сякаш се боеше да не го изцапа.

— Елиз слезе долу, но това не е необичайно — говореше съдията, задъхан от вълнение. Вдигна поглед към полицая и добави: — Тя страда от хронично безсъние.

Лицето на Крофтън издаде съчувствие.

— Колко беше часът, когато съпругата ви слезе долу?

— В просъница я видях да става от леглото и по навик погледнах часовника на нощното шкафче. Беше около дванадесет и половина. Така мисля. — Той потърка чело. — Да, почти съм сигурен. Както и да е, отново задрямах. Изведнъж… изстрелите ме събудиха.

Разбира се, че някой друг, а не той е застрелял Елиз, помисли си Дънкън. Кой ли ги бе посетил тази вечер?

— Веднага хукнах надолу — продължи съдията. — Тичах като луд от стая в стая. Бях обезумял… Извиках я безброй пъти. Когато стигнах до кабинета… — Съдията отново отпусна сломено глава. — Видях я там, приведена над бюрото.

Сякаш невидима ръка сграбчи Дънкън за гърлото. Не можеше да си поеме дъх. Но в този миг ДиДи прошепна:

— Дотън е тук.

Доктор Дотън Брукс, съдебният патолог на Чатъм Каунти, бе възпълничък, но не се чувстваше гузен заради това. По-добре от всеки знаеше, че тлъстите храни могат да убият човек, но упорито спазваше възможно най-нездравословната диета. Разказваше, че е виждал далеч по-лоши начини да умреш. Като се имаха предвид ужасяващите гледки, пред които се бе изправял в кариерата си, Дънкън смяташе, че може би има право.

Когато се приближи към тях, патологът свали латексовите ръкавици от ръцете си и попи с бяла носна кърпа потта от бледото си чело.

— А, ето ги и детективите.

Винаги говореше, сякаш се задъхва, а може би наистина бе така.

— Изпреварил си ни — отбеляза ДиДи.

— Живея наблизо. — Той се огледа и добави с известна доза огорчение: — Определено в по-бедната част на квартала. Тук е хубаво местенце, а?

— С какво си имаме работа?

— Куршум тридесет и осми калибър в сърцето. Входна рана отпред. Изходна отзад. Смъртта е настъпила мигновено. Доста кръв е изтекла, но в сравнение с други престрелки, няма нищо необичайно.

Дънкън посегна към чифта резервни ръкавици, които ДиДи му подаде. Полагаше усилия да изглежда спокоен.

— Може ли да огледаме?

Брукс се отдръпна и им посочи към дъното на дългия коридор.

— В кабинета е.

Докато вървяха натам, той погледна към тавана. „Сигурно този полилей струва колкото цялата такса за следване на едно от децата ми в някой от колежите «Айви».“

— Кой друг е влизал? — попита ДиДи.

— Съдията и първите отзовали се полицаи. Кълнат се, че не са докосвали нищо. Изчаках да пристигне вашият екип и влязох едва когато ми разрешиха. Все още са там, събират улики и се опитват да установят самоличността на мъжа.

— Мъж ли? — Дънкън спря изведнъж. — Искаш да кажеш, че убиецът вече е заловен?

Дотън Брукс изгледа учудено и двамата.

— Все още ли не са ви обяснили какво се е случило тук?

— Очевидно не — отвърна ДиДи.

— Жертвата в кабинета е мъж, проникнал с взлом. Госпожа Леърд го е застреляла. Тя е вашият убиец.

Движение в горната част на стълбището привлече вниманието им. Елиз Леърд слизаше по стъпалата, следвана от жена в униформа. Сали Бийл бе черна като абанос и непоклатима като стомана. Нейният брат близнак играеше като защитник в „Грийн Бей Пакърс“. Само ръстът й бе достатъчен да вдъхне страхопочитание, но в комбинация със суровото й поведение ставаше страшна.

Ала погледът на Дънкън бе прикован в Елиз Леърд. Бледият цвят на лицето й определено не се дължеше на светлината от полилея. Дори устните й сякаш бяха безкръвни. Но изражението й бе спокойно, а очите — сухи.

Беше убила човек, а дори не бе заплакала?

Косите й бяха вързани с ластик на безмилостно стегната конска опашка. Носеше розови велурени мокасини и бе облечена със сини дънки и бял пуловер, навярно кашмирен. При температура навън над тридесет градуса пуловерът изглеждаше крайно неподходящ. Дънкън се запита дали й е студено. И защо?

Когато го видя, тя спря така внезапно, че страховитата Бийл едва не се блъсна в нея. Размяната на погледи бе кратка, но не остана незабелязана от ДиДи, която стрелна с очи Дънкън.

Когато Елиз стигна до долния етаж, тя пристъпи напред и й се представи:

— Госпожо Леърд, аз съм детектив ДиДи Бауън, а това е партньорът ми — детектив Дънкън Хачър. Мисля, че вече се познавате.

— Скъпа, почувства ли се по-добре след душа? — Съдията излезе от хола и забърза към съпругата си, обгърна раменете й и докосна бледите й страни. Едва сега забеляза детективите. Без дори да ги поздрави, той хладно попита Дънкън:

— Защо са ви изпратили?

— В къщата ви има труп.

— Но вие разследвате убийства. Това не е убийство, детектив Хачър. Съпругата ми е застреляла взломаджия, проникнал в кабинета ми, където държа ценни вещи. Когато застанала срещу него, той стрелял. Нямала друг избор, освен да защити живота си.

Стандартна процедура при разследване бе свидетелите на престъпление да бъдат разпитвани поотделно, без да могат да разговарят помежду си и да съгласуват показанията си. Един съдия по криминални дела би трябвало да знае това.

— Благодаря, съдия Леърд — каза с нескрит гняв Дънкън, — но предпочитаме да чуем какво точно се е случило от госпожа Леърд.

— Тя вече разказа на полицаите.

Съдията кимна към Бийл и Крофтън, който побърза да се намеси:

— Аз пръв разговарях с нея, разказа почти същото.

— Това е нейната версия — потвърди Бийл, потупвайки бележника си. — И неговата.

Леърд явно се почувства засегнат.

— Не е версия, а самата истина за случилото се. Необходимо ли е Елиз да я повтаря тази нощ? Вече е достатъчно травмирана.

— Все още не сме видели жертвата и местопрестъплението — отбеляза ДиДи.

— След като направим оглед и поговорим с оперативната група, със сигурност ще имаме въпроси към госпожа Леърд.

Дънкън погледна към нея — все още не бе издала звук. Очите й се взираха в една точка, сякаш се бе откъснала от това, което ставаше наоколо.

Той отново заговори на съдията:

— Ще се постараем да бъдем максимално кратки. Разбира се, че не искаме да травмираме допълнително госпожа Леърд. — Обърна се към Сали Бийл. — Заведи я в кухнята. Може би не е зле да пийне нещо. Крофтън, можеш да продължиш със съдията.

Леърд не изглеждаше доволен от разпорежданията — нарочно го отделяха от съпругата му. Но въпреки това даде съгласието си с троснато кимване.

— Ако имаш нужда от мен, ще бъда в хола — погали я по ръката той.

Но Сали Бийл вече бе сложила едрата си лапа на рамото й и я подкани енергично, но не грубо:

— Аз бих пийнала кока-кола. А вие?

Все още безмълвна, Елиз тръгна с полицайката. ДиДи въпросително погледна Дънкън. Той сви рамене и продължи по коридора да настигне съдебния патолог.

— Какво ще кажеш, Дотън? Вярваш ли, че е било самозащита?

— Сами ще видите.

Дънкън и ДиДи се спряха на прага на кабинета. От този ъгъл се виждаха само обувките на жертвата. Попитаха оперативните работници дали могат да влязат.

Събирането на доказателства се ръководеше от дребничък мъж с вид на чиновник на име Бейкър, който приличаше повече на търговец на антики, отколкото на полицай. На него се падаше неприятната задача да рови сред ужасяващия хаос около всяка жертва на насилствена смърт.

— Здрасти! — поздрави той детективите. — Щателно претърсихме цялата стая, но не мислим, че е стигнал по-далеч от мястото, на което е сега. Разбил е ключалката на прозореца, за да влезе.

Намерихме лост за смяна на гуми отвън, под храстите. Направихме отливки от стъпките под прозореца. Не е стигнал по-далеч от бюрото. Обувките му са били кални, но следите в стаята са размазани.

— Как е станало това?

— Съпрузите Леърд са стъпвали върху тях, когато са се приближили да проверят дали е мъртъв.

— И двамата ли? — попита ДиДи.

Бейкър кимна:

— Тя — веднага след като го застреляла, а съдията — като е влетял в кабинета след гърмежа. Преценил ситуацията и моментално позвънил на 911. Поне това са обяснили на Крофтън и Бийл.

— Как е дошъл дотук? Искам да кажа — до къщата?

— Нямам представа — отвърна Бейкър. — Снехме отпечатъци от чекмеджетата на бюрото, но е възможно да са на съдията, на съпругата му, на домашната помощница. Ще видим. В дясната му ръка имаше деветмилиметров „Рюгер“. — Повдигна пакета за доказателства. — Пръстът му беше на спусъка. Почти сме сигурни, че е стрелял. Миришеше на барут.

— Опаковах ръцете му — каза Дотън Брукс.

— Извадихме куршум от стената — ето там.

Дънкън и ДиДи се обърнаха да погледнат към мястото, което сочеше Бейкър, и видяха дупка на около два метра и половина от пода.

— Ако се е опитал да застреля госпожа Леърд, явно се е прицелил твърде зле — отбеляза ДиДи, сякаш прочела мислите на Дънкън.

— Вече стигнахме до този извод — каза Бейкър. Посочи към фотографа, който прибираше техниката си в твърдия калъф. — Снимахме от всеки ъгъл, направихме скици на стаята и измервания. Всичко ще бъде готово, когато ви потрябва. Приключихме.

След тези думи той и екипът му се изнизаха.

Дънкън пристъпи в стаята. Застреляният лежеше по гръб, проснат на пода между бюрото, което бе по-голямо от неговата кола, и библиотека с томове в кожени подвързии и старинни украшения, които изглеждаха редки и скъпи. Кръвта по пътеката под краката му все още не бе засъхнала.

Мъжът бе кавказки тип, на около тридесет и пет. Изглеждаше, сякаш засрамен да се озове в това положение. Дънкън бе възпитаван от родителите си да цени живота дори в най-нисшите му форми. Баща му често му бе напомнял, че всички хора са Божи творения и той вярваше в това. Но с времето разви достатъчно хладнокръвие и обективност, за да упражнява професията си. Ала никога не можеше да гледа мъртвец без известна тъга. В деня, когато престанеше да я изпитва, щеше да напусне работа. Без угризения душата му щеше да е изложена на риск да стане един от неспасяемите. Да се превърне в Савич.

Искаше му се да се извини на този безименен убит за унижението, на което ще бъде подлаган, докато не изкопчат от него всички отговори, които би могъл да им даде. Вече не бе човек, а труп, улика, веществено доказателство номер едно.

Дънкън коленичи, вгледа се в лицето му и тихо попита:

— Как се казваш?

— И съдията, и госпожа Леърд твърдят, че не го познават — обясни Дотън.

Думите на патолога изтръгнаха Дънкън от размислите му и го накараха да се заеме с неотложната работа.

— Твърдят ли?

— Не правете никакви изводи. Просто повтарям това, което ми каза съдията, когато пристигнах.

Дънкън и ДиДи многозначително се спогледаха. Той претърси джобовете на жертвата, надявайки се да открие нещо, което Бейкър може би е пропуснал. Бяха празни.

— Никакви ключове от кола, никакви пари или документ за самоличност. — Отново огледа лицето му и затършува в паметта си в опит да разпознае някого от престъпниците, които бе разпитвал при други разследвания. — Не, не го познавам.

— И аз — заяви ДиДи.

Дънкън се изправи и каза:

— Дотън, искам да узная от какво разстояние е произведен фаталният изстрел. Колко близо е стояла госпожа Леърд, когато е натиснала спусъка?

— Ще ти кажа най-доброто си предположение.

— Което обикновено се оказва доста точно.

— Преценката на Бейкър е надеждна, но ще направя свое измерване на разстоянието между вратата и бюрото. — ДиДи извади от джоба си рулетка.

— Е, ако нямате нужда от мен, аз тръгвам — каза патологът и прибра влажната носна кърпа в джоба на панталона си. — Готов ли е за откарване?

Дънкън погледна въпросително партньорката си.

— Четири и осемдесет. — Тя записа цифрата в бележника си и огледа стаята. — Ще направя и своя скица на разположението, но ти няма нужда да стоиш повече — каза тя на патолога.

— Ще изпратя медицинския екип. — Той се огледа наоколо и смръщи вежди. — С пари човек може да си позволи доста хубави нещица.

— Особено с пари, получени наготово. Компанията „Леърд Шипинг“ е основана от дядото на съдията — осведоми ги ДиДи. — Няма никакви други наследници.

— Може би тази къща дори не е ипотекирана — промърмори Дотън, преди да тръгне към вратата. — Мислите ли, че ще намеря отворен мексикански ресторант по това време?

Силно пъхтеше, докато се отдалечаваше.

— Някой ден ще се пръсне — отбеляза подир него ДиДи.

— Но ще умре щастлив.

Мислите на Дънкън не се въртяха около здравето на съдебния патолог. Забеляза, че дрехите и обувките на жертвата изглеждат нови, но евтини, каквито би облякъл бивш затворник при освобождаването си.

— Утре рано сутринта трябва да проверим имената на наскоро освободените мъже, особено излежалите присъди за взломни кражби. Обзалагам се, че няма да се наложи да ровим много, за да разкрием самоличността на този приятел.

Медицинският екип влезе с количка. Дънкън се отдръпна, докато опаковаха неидентифицирания труп в чувал с цип. После ги придружи до входната врата. Оттам видя, че отвъд тревната ивица се е събрала още по-голяма тълпа зяпачи. На улицата бяха паркирани нови микробуси.

Цветята във вазата затрептяха, известявайки приближаването на Сали Бийл.

— Накарах я да повтори всичко — тихо заговори тя на Дънкън. — Дори за миг не се запъна. Не промени нито дума. Готова е да подпише показанията си.

Той огледа отцепената улица и се опита да си я представи преди убийството. Без примигващите светлини и тълпата навярно е изглеждала невероятно.

— Сали, ти пристигна първа, нали?

— С Крофтън бяхме само на две преки оттук, когато се обади диспечерът.

— Видяхте ли движещи се коли в района?

— Нито една.

— А изоставен автомобил?

— Нито кола, нито дори мотопед. Другите патрули огледаха целия квартал за превозното средство на взломаджията. Но не откриха нищо.

Дънкън се озадачи. Нещо не се връзваше и изискваше обяснение.

— Разпитват ли вече съседите?

— Два екипа обикалят от врата на врата. Обясненията дотук са, че всички са спели и не са нито видели, нито чули нещо.

— Дори изстрелите ли?

Дънкън застана срещу полицайката, която присви рамене:

— Е, големи къщи, големи дворове…

— А госпожа Леърд е взела душ?

— Каза, че се чувства мръсна — отвърна Бийл. — И ме попита дали може.

Нормална реакция бе хората да искат да се измият, след като някой е посегнал на личното им пространство. Но когато на долния етаж лежи труп…

— Имаше ли кръв по нея?

— Не, а и бях с госпожата през цялото време. Беше само по халат. Взех го и го дадох на Бейкър. Не видях никаква кръв по него. Но по подгъва на халата на съдията имаше. Изцапал се, докато се надвесил над трупа. Поиска разрешение да се преоблече. Бейкър взе и неговия халат.

— Добре. Благодаря, Сали. Дръжте ги разделени, докато бъдем готови да ги разпитаме.

— Разбрано.

Той се обърна към кабинета, където ДиДи оглеждаше бюрото на съдията.

— Всички чекмеджета са все още заключени.

— Явно госпожа Леърд е сгащила крадеца рано.

Тя го погледна изпод вежди:

— Вярваш във версията за крадец ли?

— Мисля, че е крайно време да разберем какво точно е станало.