Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Weeks to Say Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Ч. Дж. Бокс

Заглавие: Три седмици да се сбогуваш

Преводач: Калина Кирякова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1061-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15074

История

  1. — Добавяне

9.

Събота, 10 ноември

Петнадесет дни до края

След като Брайън си тръгна в нощта след конфликта между Коуди и Луис, не го видяхме повече до края на седмицата. Наложи му се да пътува по работа до Ню Йорк, Чикаго, Сейнт Луис и Сан Франциско. Изпращаше на Мелиса текстови съобщения нощем, в паузите между полетите, а тя ми ги показваше, когато се прибирах след работа. В събота сутринта си направих кафе и отново ги прегледах.

Научавам все повече и повече за съдията. Нямам търпение да ви разкажа.

Говорих с един мой приятел, който ровичка из тъмната страна на нещата. Каза, че може би съществуват снимки, които ще сринат репутацията на съдията. Ще проследя тази нишка. Може да се наложи да платим известна сума.

— Снимки на какво? — попитах отново.

— Писах му — каза тя. — Не ми е отговорил.

Тя въздъхна.

— Обича да драматизира, знаеш го. Той няма просто да ни каже, а ще иска да ни покаже.

Коуди се появи на вратата, с тридневна брада и опръскана с боя тениска. Бе дочул разговора ни.

— Хайде да отскочим до центъра с колата — обърна се той към мен.

— Имаш ли нещо против? — попитах аз Мелиса.

— Не, стига да донесеш нещо за вечеря и да не пиеш много. Не забравяй, че рано сутринта имаш полет.

Сякаш аз не знаех.

 

 

В няколко национални проучвания Денвър се споменава като града с най-нисък процент население с наднормено тегло в страната, обикновено редом с Портланд. Тук спортът и здравето са религия. Знам това, защото го продавам отвъд океана. Коуди, в контраст с проучванията, дръпна от цигарата си жадно като наркоман, облегна се на седалката си, затвори очи и бавно издиша дима. Пушеше с такова неприкрито удоволствие, та чак ми се приискваше да съм пушач.

В делнични дни движението по пътищата бе много натоварено. В такива дни сравнявах нашата улица в западните покрайнини с малкото поточе, пресичащо ранчото до Грейт Фолс, което баща ми управляваше известно време. Също като него нашата улица (поточе) се стичаше към по-натоварена квартална улица (или рекичка, по моята аналогия), която се вливаше в приток (магистрала C-470) на голяма буйна река (междущатската 70 до I-25) в посока към центъра на града. Веднъж щом станех част от реката, препускаща през долината към многоетажните сгради, стадиони и градски пейзажи, аз се превръщах в друго животно. В уплашена за живота си риба. Автомобилният поток се точеше по асфалтовите ленти, а цялата река лека-полека набираше плътност и скорост. Изходните канали (отбивките) намаляваха налягането само временно, защото струята от притоците (входните рампи) бе много по-мощна. Аз бях малка рибка сред цял океан себеподобни. Нощем, като натежала от хайвер сьомга, плувах през буйната автомобилна река към пясъчното си легло в моето поточе, където ме чакаха Мелиса и деветмесечната Анджелина, и всичко на този свят отново си идваше на мястото.

В съботната сутрин движението към града по междущатска магистрала 70 беше слабо, за разлика от ситуацията в западна посока, към планината. Ски пистите вече работеха, благодарение на ранния сняг, както и на машините за изкуствен сняг. Никога досега не бях виждал толкова много автомобили „Волво“, „Ленд Ровър“ и „Субару Аутбек“, натоварени със ски или сноубордове. Представих си как пътниците в купетата им слушат Дейв Матюс — ако са под четиридесет, и Джон Денвър — ако са над тази възраст.

Отклонихме се по I-25 в посока към изхода за булевард „Спиър“ и се гмурнахме в централната градска част, подминавайки лъскавите сгради около „Пепси Център“ и „Корс Фийлд“. Наоколо нямаше жива душа, ако не броим бездомниците около търговския център на 16 улица.

Оставихме колата на паркинг, който струваше пет долара и се намираше в занемарена част от центъра, до която строителните предприемачи все още не бяха стигнали. Не че Коуди плати. Той просто размаха значката си под носа на пазача, докато минаваше покрай будката, а човекът — обвит в дим и осеян с татуировки и пиърсинг — подскочи назад като вампир при вида на разпятие. Последвах приятеля си до „Шелби — бар и грил“ на 18 улица. Полицейско свърталище.

Сервитьорката го познаваше и му се поклони като васал пред краля си, но се усмихна саркастично и каза:

— Тронът ви е готов, сър.

Коуди изсумтя и тежко се отпусна на скамейката в мрачно сепаре. Аз се настаних срещу него.

— Какво да бъде? — попита сервитьорката.

— „Джеймисън“ — отвърна Коуди. — Три.

— Три? — изненадано го погледнах аз.

Коуди изчака сервитьорката да тръгне към бара, извади пакет цигари от джоба си и каза:

— Имам среща с един човек. Надявам се да не се е отказал, имайки предвид настоящия ми статут в управлението.

— Как върви делото?

— Може да се каже, че приключи — отвърна той. — Защитата се отказа да вика друг свидетел. Журито се оттегли за уикенда, а в понеделник ще дойдат в залата, за да пуснат копелето на свобода.

Поклатих глава.

— Значи нямаше нищо друго срещу него?

— Имахме достатъчно — оживи се Коуди. — Разполагахме с повече от достатъчно. — Той дръпна от цигарата си и издиша дълга струйка дим срещу надписа „Пушенето забранено“ над нашето сепаре. Забраната важеше за целия щат.

— Искаш да ме попиташ дали съм го натопил — каза Коуди.

Не казах „да“, не казах и „не“.

И той не отговори.

Телефонът му избръмча и той, с цигара в уста, премина през комичния ритуал с потупването на всички дрехи, докато накрая го откри в джоба на ризата си и го извади.

— Да, тук сме — каза. — Вече съм поръчал, така че идвай.

Той затвори телефона и го остави на масата, за да не го загуби отново.

— Джейсън Торкелсън току-що започна работа в полицията — каза. — Миналата седмица го назначиха в моя отряд. Прелива от ентусиазъм, каквито сме всички в началото. И преди лейтенантът да го е затрупал с дела, аз го помолих да проучи Гарет Морланд, Луис и бандата му и да сглоби един доклад за миналото им.

Вратата се отвори и в мрачното помещение нахлу мека следобедна светлина. На прага се появи слаб млад мъж с бледа кожа и тъмночервена коса, стиснал в ръка хартиена папка. Носеше анцуг и изглеждаше в добра форма, сякаш се връщаше от сутрешната си тренировка.

— Това той ли е? — попитах.

Коуди изпружи врат и се огледа. После помаха с ръка на Торкелсън.

— Очевидно все още ми говорят — измърмори той.

След като Коуди ни представи един на друг, Торкелсън седна до мен и остави папката си на масата. Сервитьорката донесе трите питиета, а Коуди взе своето направо от ръката й, отпи дълбока глътка, въздъхна доволно и чак тогава го остави пред себе си. Аз сръбнах мъничко. Алкохолът приятно опари гърлото ми.

— Рано започваме, а? — каза Торкелсън.

Коуди запя:

Каква полза да си трезвен, като пак ще се напиеш… — И се разсмя.

Смехът му зарази и мен. Коуди припяваше този ред от песен на Луис Джордан вече десет години.

— Аз май ще пропусна — каза Торкелсън.

Коуди го изгледа под натежалите си клепачи.

— Ти какво, да не би да поддържаш форма?

— Всъщност… да.

— Думата „всъщност“ се изтърка от употреба напоследък и обикновено се ползва погрешно. Вие младежите казвате „всъщност“ почти толкова често, колкото и „в общи линии“, и „просто“. Ненужни думи, паразити, според учителката ми от гимназията в Хелена, госпожа Леса Уошенфелдър. Нали така, Джак?

Кимнах чинно, за да не прекъсвам монолога на Коуди.

— Пий си шибаното питие — изръмжа Коуди на Торкелсън.

Младежът се облегна назад като зашлевен през лицето. Отне му секунда-две, но все пак посегна към чашата и отпи малка глътка с присвити очи.

Папката продължаваше да си седи на масата.

— Няма ли да я погледнеш? — попита Торкелсън.

— По-късно — отвърна Коуди. — Резюмирай ми най-важното.

Торкелсън погледна към мен, а после отново към Коуди.

— Не се притеснявай — успокои го Коуди. — Можеш спокойно да говориш пред него.

Торкелсън потупа папката.

— Искаше ми се да направя по-подробен доклад, но наличната информация е оскъдна. Гарет Морланд е син на съдия Джон Морланд, но вие сигурно сте наясно с това.

— Наясно сме — каза Коуди и затрополи с пръсти по масата като играч на блекджек, очакващ поредното раздаване. — Дай нататък.

— Майката на Гарет…

— И с това сме наясно, продължавай.

— Няма полицейски протокол, нито криминално досие на непълнолетен, доколкото ми е известно.

— По дяволите.

— Името му се появи на няколко пъти в кръстосаните търсения като съучастник на двама гангстери. Това ми се стори доста странно.

— Продължавай.

Sureno 13. Разпечатах цялата информация за тях, която успях да намеря в нашите файлове. Sureno е испанската дума за южняк

Коуди вдигна ръка.

— Няма нужда да навлизаш в подробности, ако го има в папката. Знам всичко за Sur-13 — че са се пръкнали в калифорнийски затвор, а сега пипалата им са плъзнали из всичките петдесет щата; че числото в името им се отнася до тринадесетата буква от азбуката, М, или иначе казано — Мексиканска мафия. Групировката се отъждествява със синия цвят, членовете й имат по три татуирани точки върху кокалчетата на ръцете, а като организирана престъпна банда са основните разпространители на метамфетамин и хероин в щата Колорадо.

Торкелсън кимна.

— Интересува ни друго: как едно порядъчно момче от гимназия „Дери Крийк“ се е забъркало с тях и защо? — продължи Коуди.

— На този въпрос нямам отговор — отвърна Торкелсън и отново почука по папката. — Но тук имаме няколко снимки на Гарет с известни членове на Sur-13, на които се вижда как влизат и излизат от клуб „Апалуза“ на „Зуни стрийт“. Нали сте чували за „Апалуза“?

Коуди кимна. Дори аз бях чувал за клуб „Апалуза“. Причината за това бе фактът, че нашето бюро всячески се стараеше да държи настрана от него журналисти и гости на града. Някак си този район в центъра на града бе пропуснат от строителните предприемачи и това най-вероятно щеше да си остане така и занапред. В порутените сгради се помещаваха барове и ателиета за татуировки, а празните постройки с решетки на прозорците се обитаваха от наркомани. Насред всичко това се намираше бар „Апалуза“, чиито клиенти бяха изпочупили неоновите букви над входа и нощем надписът се четеше като „пауза“. Знаех от Коуди, че патрулните полицейски коли избягвали да минават покрай него, защото често ги атакували с камъни и тухли.

— Има и няколко снимки, направени тайно вътре в клуба. Момчето идеално се вписва в обстановката. Не се набива на очи като онези безразсъдно смели бели момичета, които редовно ходят там, за да си дирят белята. Но ако Гарет е добре дошъл в „Апалуза“ и се чувства удобно там, значи е доста близък с тези момчета.

— Това ли е всичко? — попита Коуди. — Няколко снимки?

— Опасявам се, че да.

Коуди въздъхна. Очаквах да скастри Торкелсън, но той не го направи. Новият детектив се бе постарал според силите си.

— Ще ми се да разполагах с повече информация — каза Торкелсън. — Без съдебно разпореждане е много трудно да получиш достъп до данни за непълнолетни лица, макар че имам приятели в управлението. Моето впечатление е, че всъщност информация няма… че Гарет е успял да се опази чист. А другото име, което ми даде, Луис… просто можеш да изхвърлиш тази част от доклада ми.

Коуди наостри уши.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ако става въпрос за Пабло (Луис) Кадена, съучастник на Гарет Морланд… е, него вече го няма. Обезобразеният му труп е открит преди няколко дни в Саут Плат. Бил е мъртъв, преди да го хвърлят в реката, според заключението от аутопсията.

Вторачих се в Коуди, но той умишлено избягваше погледа ми. Очевидно не искаше да издава каквато и да било емоция в присъствието на Торкелсън. Лицето му изглеждаше като маска. Усетих сритване под масата. Коуди ми даваше знак да спра да го гледам и да си държа устата затворена. Така и направих.

— Има ли заподозрени? — попита той.

Торкелсън поклати глава.

— Не. Досието на Кадена е дълго колкото ръката ти. Убийството е категоризирано като „разчистване на сметки“ и е прехвърлено за разследване към специалните служби.

— Не съм чул нищо за това — каза Коуди.

— Защото те нямаше — каза Торкелсън и извърна поглед встрани, за да спести неудобството и за двама им. — А и в днешно време гангстерските трупове рядко стигат до първа страница във вестниците.

Коуди се престори, че не го е чул. Довърши питието си и даде знак на сервитьорката за още едно.

— Е — каза, — какво говорят за мен в управлението?

Торкелсън използва въпроса му като повод да си тръгне.

Всъщност, в общи линии, за началството ти си просто мъртво месо, приятелю.

 

 

Докато крачехме обратно към джипа ми — две питиета (за Коуди) след като Торкелсън ни остави сами — Коуди каза, че лично ще охранява Анджелина и Мелиса, докато аз отсъствам.

— Ще се справиш ли? — попитах.

Той ме стрелна с преливащ от обида поглед.

— Нямам предвид пиенето — уточних аз, — а дали графикът ти го позволява.

— Нямам никакъв шибан график чак до изслушването — каза Коуди.

Качихме се в колата и затворихме вратите. Тревогата притискаше гърдите ми като камък.

— Няма ли да запалиш двигателя? — попита Коуди.

— Размина ни се — казах.

Той впери поглед напред.

— Коуди…

— Чух те — отвърна той. — Джак, повече никога няма да обсъждаме този въпрос. Никога. Станалото — станало. Моля те, кажи ми, че не си разказвал на Мелиса какво се случи.

— Не всичко — излъгах аз.

— Добре. Недей… Кого заблуждаваме? Ти й казваш всичко, нали?

— Да.

Той въздъхна.

— Може би няма да е зле да промениш този свой навик — каза.

 

 

По пътя към къщи мълчахме в продължение на десет минути. Коуди се мръщеше, мислеше и пушеше.

— Тази работа с Луис ми подсказва доста неща — каза той най-накрая. — Замисли се и ти. Гарет е решил да хвърли трупа на Луис в реката, за да изглежда като квартално нападение — това е интересно. Особено като се има предвид какво можеше да направи — да извика полиция например и да разкаже пред медиите за случилото се. Но това ми подсказва, че Гарет не е искал да се разчува, че е обикалял твоята улица с Луис.

Поклатих глава неразбиращо.

— Ако Гарет бе съобщил за побоя, щяха веднага да го попитат защо изобщо е бил там. Щеше да му се наложи да спомене Анджелина, а това щеше да въвлече в историята и съдия Морланд. Или Гарет не е искал да намесва баща си, или добрият съдия не е искал случаят да се разчува. Затова са избрали да прикрият нещата по този начин.

— Не разбирам.

— И на мен не ми е съвсем ясно — каза Коуди. — Но това просто означава, че има много неща, които на нас не са ни известни. Има причина — или причини — за това да предпочетат да хвърлят трупа на Луис в реката, вместо да привличат внимание върху себе си точно в момента. Което ме кара да се чудя какво толкова крият, по дяволите, особено след като твърдят, че са от законната страна в този осиновителен спор.

— Може би Гарет и Морланд не си говорят — предположих аз. — Може би действат независимо един от друг.

Коуди поклати глава.

— Не, не вярвам. Готов съм да се обзаложа, че си общуват и координират действията си.

Замислих се над това.

— Това ми подсказва и друго: че те са решили да действат потайно — продължи той, — също като нас. Ние вече минаваме под прикритие. Което значи, че сме нагазили в ужасно опасна територия.

Поехме обратно към индустриалната градска зона. По тротоарите нямаше пешеходци. Автомобили почти не срещахме. Това бе районът, в който Джак Керуак и Нийл Касиди обичали да се мотаят през 50-те, докато бродягата Керуак събирал идеи за бъдещия си бестселър „По пътя“. Строителните кранове, които висяха като богомолки над центъра на града, все още не бяха кацнали тук, но това бе просто въпрос на време. Старите складове за тютюн, вълна и галантерия съвсем скоро щяха да се превърнат в лъскави магазини и жилищни сгради.

— Съзнавам какво правиш и го оценявам — казах най-после аз. — Никога няма да разбереш колко много го оценявам. Отиде отвъд разумните граници.

— Знам — отвърна той с натежали клепачи. — Но ти си най-добрият ми приятел. Ако не ти помогна, какъв приятел ще съм ти? Ти, аз и Брайън — тримата трябва да се грижим един за друг. Ние сме просто едни момчета от Монтана, попаднали в големия град, макар Брайън да се преструва, че не е такъв.

Това откровение ме развълнува и изненада.

— Алкохолът ли ми говори? — попитах.

— Отчасти.

— Е, оценявам го, въпреки това.

Той изсумтя.

— Голям си циник, по дяволите — казах.

— Представа нямаш — каза той и дръпна дълбоко от цигарата си.

 

 

По обратния път към къщи Коуди се облегна назад и затвори очи.

— И още нещо — каза.

— Какво?

— Помниш ли какво ти казах веднъж? Че не искам… че не мога да преследвам съдията?

— Да.

Коуди раздвижи пръсти, сякаш захвърляше настрана нещо дребно и мъртво.

— Забрави какво съм ти казал. Това приключи в съдебната зала. Тръгвам на война срещу шибания кучи син.

После потъна в сън. Главата му се поклащаше на седалката, докато шофирах към къщи.

Този човек ще пази Мелиса и Анджелина в мое отсъствие, помислих си.

 

 

Щом стигнахме у дома, главата на Коуди трепна и той отвори очи. Изглеждаше напълно трезвен и с ясно съзнание.

— Май съм задрямал — каза.

— Искаш ли нещо за вечеря? — Бях забравил, че трябваше да купя храна. — Можем да поръчаме пица.

— Не, добре съм. Трябва да се промъкна вкъщи и да си взема малко дрехи.

— Да кажа ли на Мелиса, че ще останеш тук следващата седмица?

— Кажи й каквото искаш. Надявам се да няма нищо против.

— Коуди…

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Не се тревожи — каза.

Изпратих го до колата му.

— Ще се върнеш след една седмица, нали? — попита.

Кимнах.

— Когато се върнеш, вече ще съм говорил с чичо Джетър — каза Коуди.

Застинах безмълвно.

— Не се тревожи. Просто искам да се уверя, че можем да разчитаме на него, ако се наложи.

— Не познаваш ли някого тук, който би могъл да свърши работата? — Чувствах се неудобно от факта, че се бях примирил и че всичко изглеждаше толкова неизбежно. Че бях казал „работата“ като някакъв дребен гангстер.

— Познавам разни хора — каза той. — Но за нещо такова мога да се доверя само на кръвни роднини. Не мога да рискувам — нито пък ти — някой да се раздрънка.

— Божичко — изпъшках, — не знам…

— Просто проверявам възможностите — каза той. — Нищо повече няма да правя. Ако искаш да говориш с Джетър, решението ще е твое.

Кимнах.

Коуди се ухили и протегна ръка.

— Приятно пътуване — каза. — И не се тревожи за нищо. Тя ще е в по-голяма безопасност с мен, отколкото с теб, за бога!

Реших да приема, че се шегува.

 

 

По-късно същата вечер звънна Брайън.

— Извикай Мелиса на телефона. Искам и двамата да чуете това.

— Къде си? — попитах аз, а Мелиса хукна към телефона в съседната стая.

— Сан Диего. Постоянна температура двайсет и два градуса. Чудя се защо изобщо са им нужни синоптици.

Мелиса вдигна слушалката и Брайън започна монолога си по обичайния си начин, като картечница.

— Говорих с приятел на приятел, който е бил съученик на Джон Морланд в гимназията в Ашвил. Картинката, която човекът нарисува за детството на нашето момче, не беше много красива. Очевидно Джон е бил нежеланият син на непълнолетната си майка, която дала детето на по-голямата си сестра и съпруга й, семейство Морланд. Просто им дала Джон. Очевидно в онези географски ширини това се е смятало за нещо нормално. И така, Джон израснал в това ограничено и комплексирано семейство, където „майката“ всъщност е негова леля, а „бащата“ — чичо. Отиват в съда и сменят фамилното му име на Морланд. Не знам какво е било преди това, но това няма значение. Както и да е, Джон мразел родителите си. Не говорел много за тях в гимназията, споменавал само, че „се опитват да го провалят“ — каквото и да означава това — но приятелят на моя приятел смята, че това би трябвало да е свързано с неговите амбиции. Може би не са искали да подпишат молби за стипендия или нещо такова… просто разсъждавам. Но когато загиват в резултат на онази катастрофа… е, нашето момче не само получава пари от две застраховки, но и отприщва реки от безвъзмездна финансова помощ. Ето как е успял да напусне града и да продължи обучението си в университета. И просто е зачеркнал миналото си, доколкото разбирам. Никога не се е връщал в Северна Каролина за училищни сбирки или каквито и да било други поводи. И никога не е посещавал гробовете на родителите си, според информацията от приятеля на приятеля ми. Така че — заключи Брайън, — очевидно си имаме работа с едно хладнокръвно копеле.

— Но той е имал алиби за нощта на катастрофата — казах. — Ти ни го каза.

— Да, и е взел алибито със себе си в Колорадо — каза Брайън. — По-късно се е оженил за нея. А още по-късно тя също умира.