Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Weeks to Say Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Ч. Дж. Бокс

Заглавие: Три седмици да се сбогуваш

Преводач: Калина Кирякова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1061-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15074

История

  1. — Добавяне

11.

През следващите четири дни се чувствах като в ада. Да чакам завръщането на Харис в Берлин беше истинско мъчение. Дразнех се от досадните туроператори и журналисти, от лигавите поздрави на европейците (една целувка по бузата или две, или три — просто влудяващо), от цигарения дим и тълпите. Нашият щанд изглеждаше много добре отвън, но беше сглобен с помощта на тел и тиксо. И точно в този момент целият ми служебен и личен живот по нищо не се различаваше от щанда ни — фалшив, евтин и готов да се разпадне.

Говорех с Мелиса всяка вечер. Нямаше лоши новини, но напрежението ни се трупаше, защото и двамата знаехме, че във всеки един момент може да се случи нещо непредвидено. Тя ме искаше у дома. Аз исках да съм си у дома. Гарет можеше да се появи на прага ни. Приятелите на Луис можеха да цъфнат без покана. Коуди можеше да се напие безпаметно. Морланд можеше да реши, че три седмици са твърде дълго време за сбогуване.

Непрекъснато гледах часовника си — и по време на изложението, и вечер в хотелската стая — и си представях какво правят Мелиса и Анджелина осем часа след мен. Единствената ми радост бяха моментите, когато Мелиса подаваше слушалката на Анджелина. Говорех й, заслушан в няколкото секунди тишина, после чувах радостното й пискане: „Та!“, което всеки път ме изпълваше с безумен възторг и ме караше да се заливам от смях.

 

 

Вечерта, когато най-после се срещнах с Харис, Мелиса не вдигна телефона.

В Денвър беше десет часът сутринта, а вкъщи нямаше никого. Усетих нещо горещо и кисело да се надига в гърлото ми и положих усилие да го потисна. Нямах достатъчно информация, за да изпадам в паника.

Не оставих съобщение, но веднага звъннах на мобилния й телефон. Там отново се включи гласова поща. Какво ставаше?

Коуди. Минах през същата дълга процедура — свързах се със службата за международни разговори, за да продиктувам на оператора номера на телефонната си карта… само за да разбера, че и неговият телефон е изключен.

Закъснявах, но въпреки това звъннах вкъщи и отново попаднах на телефонния секретар.

— Скъпа — казах, — какво става, по дяволите? Опитвам се да се свържа и с теб, и с Коуди. Обади се в хотела и ми остави съобщение. Отивам на служебна вечеря, но ще ти звънна веднага щом се върна. Искам да съм сигурен, че всичко е наред. Обичам ви и двете. Трябва да държиш телефона си включен.

 

 

Докато чаках Харис да се появи за срещата ни в хотелската пушалня „Хавана Хаус“, запалих кубинска пура от чисто защитни съображения — всички останали в сумрачния, претъпкан бар пушеха. Той закъсня с половин час. Кубинската пура и бирата „Берлинер Киндл“ ми осигуряваха занимание, докато нервничех и се опитвах да намеря отговор на въпроса защо Мелиса не вдигаше телефона си. В главата ми минаваха различни сценарии: Мелиса и Коуди си прекарваха чудесно заедно, на разходка с Анджелина по магазините или до зоологическата градина и двамата просто бяха забравили да включат мобилните си телефони; Мелиса бе завела Анджелина на профилактичен преглед при педиатъра, за което несъмнено ми беше казала, но аз бях забравил, и двамата с Коуди просто спазваха забраната за използване на мобилни телефони в чакалнята (макар че нямах обяснение защо Коуди би решил да спази някакво правило точно сега); имало е повреда в електричеството, която е извадила от строя всички телефони.

После дойдоха не толкова безобидните обяснения. Коуди и Мелиса са били арестувани от денвърската полиция във връзка с побоя и смъртта на някой си Луис Кадена, а полицаите разпитваха Мелиса в отделна стая; съдия Джон Морланд и синът му Гарет решават, че един месец е твърде много време, и се появяват на вратата с полиция, за да вземат Анджелина насила, стига се до бой, а Коуди и Мелиса са арестувани; Коуди и Мелиса осъзнават, че отдавна са влюбени един в друг и отпрашват за Лас Вегас заедно с Анджелина.

 

 

Малкълм Харис отметна тежката завеса на входа и няколко глави мигом се извърнаха към него. Познаваха го. В пътуващия цирк той бе трофей. Завръщането у дома с негова визитка в ръка впечатляваше шефове. Фактът, че се запъти към мен, изненада няколко стари бойни кобили от туристическия бранш, а едната — от Флорида, с остри черти и продълговато лице, която някога бе продавала коли, предполагам — скочи рязко от стола си и го задърпа за ръкава. Забелязах леко залитане в походката на Харис, вероятно защото вече пиеше. Когато жената го задърпа, изражението му веднага охладня, но той смело се усмихна и на свой ред я дръпна за ръкава с ентусиазма на дванайсетгодишен хлапак, принуден да прегърне омразната си леля. Дежурното му: „Е, кога пристигнахте?“, бе прието съвсем на сериозно и жената започна да му разказва не само за полета си, но и за багажа, който още не бил пристигнал, и за новия си апартамент, и за развода си, и за това как се разболяла, но вече се чувствала много по-добре и дори успяла да отслабне седем килограма.

Притекох му се на помощ, като застанах до него, потупах го по рамото и посочих нетърпеливо към часовника си.

— Закъсняваме ли? — с престорена изненада попита той. — Цял ден ме черпят с питиета и аз направо изгубих представа за времето.

— Опасявам се, че да — казах. А към жената: — Съжалявам, но хората започнаха да сервират в седем и половина. — Излъгах, разбира се; нямах никаква представа кои са тези хора.

Харис побърза да се измъкне от нея, но тя го последва, протегнала визитката си към него. Той неохотно я взе, пъхна я в джоба си и извади една от своите. Жената мигом омекна и се запъти към масата си с победоносно изражение на лицето.

— Господи, страшно съм ти благодарен — каза той, когато излязохме на улицата. Хладният влажен въздух ми подейства добре след задимената обстановка в „Хавана Хаус“.

— За нищо — отвърнах аз и забелязах, че все още размахвам пурата.

— Хората от Флорида могат да бъдат ужасно неприятни — поклати глава той. — Държат се така, сякаш на този свят не съществува нищо друго, освен Флорида. Жалко за тях, че Флорида вече е бита карта. Но някои от тези търговски представителки са готови на всичко, за да се докопат до бизнес в Обединеното кралство, това ще ти кажа. Оттам идва и фразата: И аз там бях, и аз с нея спах.

Засмях се учтиво. Пред нас се виждаха светлините на Ку’дам.

— В правилната посока ли сме тръгнали? — попитах. — Не знам къде ще вечеряме.

— Ти черпиш — припомни ми той. — Това е правилната посока. Първо още едно питие, после вечеря.

— Чудесно — възкликнах аз с престорен ентусиазъм и захвърлих пурата. Наум си казах: Хайде да приключваме с това, по дяволите, за да мога най-после да си отида у дома!

 

 

Ресторантът се намираше на двайсет минути път пеша. Харис се похвали, че го е открил преди няколко години, и каза, че там правели най-хубавите шницели в Берлин.

— Правят ги като едно време — каза той и потри ръце. — Чуваш от кухнята как удрят телешкото с чук, за да го направят по-крехко. Блъскат го здраво с чукове.

Мястото се наричаше Der Tiefe Brunnen и се намираше на „Ранкещрасе“. Мрачно и старо, осветено със свещи и изключително подходящо за името си — „Дълбокият кладенец“. По стените му имаше черно-бели снимки на (непознати за мен) знаменитости. Ниско долу се стелеше облак цигарен дим, през който ни наблюдаваха мъжки и женски погледи от сепаретата, докато крачехме към масата си до бара. Собственикът, суров мъж с огромни бакенбарди, поздрави Харис на немски. Харис се здрависа с него и кимна към мен. Очевидно му казваше, че идвам за пръв път тук и ще плащам сметката. На масата незабавно се появи поднос с малки чашки шнапс, сервирани от жена, чиито огромни гърди изглеждаха като извадени на витрина. Носеше прозрачен сутиен под ефирна риза. Косата й бе боядисана в немско червено — пурпурноморав цвят, който в природата се срещаше единствено при листата на калифорнийския люляк през октомври. Когато се наведе над масата, за да сервира напитките, имах опасения, че гърдите й ще изхвръкнат от пределите на ризата й и ще се стоварят върху лицето ми като юмрук. В заведението цареше някаква предвоенна атмосфера, или поне от периода преди Стената — връщане към фаталистичния изолиран характер на Берлин преди събарянето на тази конструкция.

— Вече поръчах и за двама ни — каза Харис и се намести на стола си. — Шницел „Кордон Бльо“. И още бира, естествено. Тук не е като в повечето ресторанти. Отнема им десет минути да налеят една бира и точно така трябва да бъде. Но тук всичко си струва чакането, повярвай ми.

— Чуй само — продължи той и се усмихна. От кухнята зад бара действително се чуваше чукане. Ударите бяха толкова мощни, че сребърните прибори и чашите на масата подскачаха. — Ето така се правят крехки шницели!

Имаше нещо тревожно в интонацията му.

Той се извини и стана, за да отиде до тоалетната. По пътя се спря и проведе оживен разговор със собственика. Двамата се засмяха и Харис последва мъжа към кабинета му в дъното на бара. Затвориха вратата след себе си. Малко по-късно собственикът се върна на мястото си зад бара, но Харис остана в кабинета му доста време. Може би използваше личната му тоалетна? Разглеждах снимките по стените, отпивах от бирата си и се опитвах да преборя умората. Само ако затворех очи, щях да заспя на стола си. Отново погледнах часовника.

Девет часът в Берлин, един часът в Денвър. Надявах се Коуди и Мелиса да са се прибрали, където и да са били, или поне да са включили телефоните си.

Когато Харис се върна в сепарето ни, лицето му изглеждаше поруменяло дори на светлината от свещите, а по горната му устна отново бяха избили капчици пот.

— Фриц ми позволи да проверя пощата си на компютъра му — каза той и отпи голяма глътка от бирата си. — Свързано е с неотложни дела в Лондон — същата причина, поради която отложих срещата ни онази вечер. Дребен проблем, както изглежда. Властите правят живота ми непоносим.

— Така ли? — възкликнах аз. Искрено се надявах да не ми каже, че преместването се отлага, след цялото това чакане.

— Няма място за тревога — отвърна той, сякаш четеше мислите ми. — Нищо сериозно, с което да не съм в състояние да се справя. Но трябва да знаеш, че в Европа сега е 1984. Големият Брат непрекъснато те наблюдава, и то онези от нас, които се осмеляват да бъдат различни.

Реших, че има предвид крупните предприемачи.

— Още две, приятелю! — извика той на Фриц.

Докато Фриц наливаше бирите и изчакваше пяната им да спадне, Харис се наведе към мен и тихичко каза:

— Ето това не й харесвам на Европа, Джак: зловещият фашизъм на политически коректните. Той е навсякъде, но по-голямата му част идва от Европейския съюз в Брюксел под формата на укази. Те искат да контролират какво ядем и как го измерваме, какво казваме и какво мислим, и как живеем… тези копелета. Те искат да контролират всичко. А ако Брюксел пропусне да издаде указ за нещо, нашето собствено правителство ще се погрижи да го направи.

Харис започваше да се пали и да повишава глас. Нямах никаква представа за какво говори, но трябваше да се преструвам на заинтригуван и да се надявам — да се моля — да заяви намеренията си относно центъра за резервации.

— Толкова ли е зле наистина? — попитах аз, изненадан от тона му.

— Да! В днешна Англия е най-зле да бъдеш истински англичанин. Повярвай ми, Джак, знам какво говоря. Ще ми се да можех да кажа, че това е врящ казан, който скоро ще гръмне, че ние ще се надигнем и ще си вземем страната обратно. Но тъжното в случая е, че вече нямаме тази смелост. Според мен ние просто ще си седим там и ще пухтим недоволни, докато правителството завзема целия контрол.

Сервитьорката с огромния бюст донесе телешкото ни. Да, беше крехко, наистина. Бе фантастично, всъщност — огромни като длан парчета месо в хрупкава панировка, която все още цвърчеше, и всичко това покрито с шунка и сирене. Не трябваше да съм толкова гладен, но се оказа, че съм. Алкохолът започваше да влияе на Харис. Очертаваше се една от онези нощи…

— Вероятно си чул, че обмислям да преместя главния офис на компанията си — каза той с пълна уста. — Трябва да открия място, където отново ще мога да дишам спокойно.

Най-после.

— Чух, да.

— Сериозно обмислям Колорадо — каза той и впери поглед в мен.

— Това би било страхотно — казах аз и оставих вилицата си, за да стисна ръката му. — За нас ще е удоволствие да те посрещнем.

Той поклати глава, сякаш казваше — ама разбира се, че ще е удоволствие.

— Колорадо е чудесно място — казах. — Имаме над триста слънчеви дни годишно. Имаме планини, скиорски писти, прекрасно летище, както и кмет, който подкрепя международния бизнес…

— Знам всичко това — прекъсна ме той. — Няма нужда да ми го продаваш. Запознат съм с щата и със силните на деня. Поддържам контакти с неколцина от тях, макар и неофициално все още.

Бирата пристигна и той отпи дълбока глътка, преди да продължи. Не избърса пяната от горната си устна и това ме разсейваше.

— Чудесно място за създаване на семейство и отглеждане на деца — продължих аз. — Училищата са много добри, има добра база за спорт и развлечения. Ето — казах, — нека ти покажа… — и посегнах към портфейла си, за да извадя снимката на Анджелина.

Той ме погледна с очакване. Повечето хора симулират интерес в подобни случаи, но Харис беше искрен. На лицето му грейна широка усмивка.

— Новичка, а? — каза. — Кога е правена?

— Преди няколко седмици — отвърнах. — Почти проходи.

— Ангелче, също като името си — каза Харис и ми върна снимката.

Смутих се.

— Сигурно ти подават да гледаш много снимки и никак не е трудно да объркаш децата — казах.

— Какви ги приказваш? — попита той.

— Не помня да съм ти показвал снимка на дъщеря си?

— Разбира се, че си ми показвал.

— Явно не си спомням — поклатих глава аз.

— Пий още една бира — каза той и дрезгаво се засмя, но погледът му стана подозрителен.

Кога точно му бях показал снимка на Анджелина? Много исках да знам отговора. Но после си спомних думите на Линда — тук не става въпрос за теб!

Отпих от бирата си и бавно се облегнах назад. Внезапно ме обзе необясним гняв. Нямах представа откъде се появи и защо беше толкова силен. Харис просто ми демонстрира, че има по-ясен спомен от мен, нищо повече. Но — независимо от важното му положение за кариерата ми — точно в този момент неудържимо ми се прииска да стоваря юмрук в лицето му и да избърша пяната от устната му с кокалчетата си. Дълбоко в мен клокочеше гняв, който заплашваше да избухне, макар и поводът изобщо да не си струваше. Може би напрежението от изминалата седмица си казваше думата, помислих си аз и положих усилие да се успокоя. Цялото това мъчително чакане, докато семейството ми — толкова уязвимо точно в този момент — се намираше на хиляди километри разстояние. А аз бях готов да излея яда си върху британски туроператор, който осигуряваше хиляди туристи и милиони долари за града ми, и който сериозно обмисляше да премести бизнеса си там.

— Май имаш нужда от още една — кимна той към чашата ми.

— Всичко е наред — смотолевих аз.

— Което значи, че искаш още една — усмихна се той отново. — Аз също. Фриц!

Харис се вгледа внимателно в мен.

— Добре ли си? Изглеждаш ми доста блед.

— Добре съм. Просто съм уморен.

— Я се стегни, човече! Това е светът на международния туризъм. Нямаш право да си уморен.

Съгласих се. Изпитах облекчение, че Харис беше достатъчно пиян — или достатъчно погълнат от себе си, или и двете — и не забеляза гнева ми.

— Знаеш ли какво — засмя се той, — вие американците си мислите, че вашето правителство ви отнема гражданските свободи, но нямате представа за какво говорите. Моите приятели от Колорадо казват, че в сравнение с онова, на което съм свикнал, там ще съм брониран! Това е думата, която използват, брониран. Звучи ми страхотно.

— Така ли? Кой го казва? — попитах.

— О, не — смутено отвърна той. — Не искам да разкривам източниците си.

После внезапно млъкна и започна да изучава празната си мазна чиния. До този момент не осъзнавах колко е пиян. Явно съжаляваше, че се е разприказвал.

Ресторантът полека-лека се опразваше, което бе добре. Не исках Харис — или аз — да се забърква в разговор с когото и да било, особено в сегашното му бойно настроение. Извиках сметката — напрегнат момент, който винаги изглеждаше твърде продължителен. Фриц (най-после) я донесе лично. Харис започна да бръщолеви хвалебствия за храната, а аз кимах в знак на съгласие.

Фриц се наведе към Харис и заговорнически прошепна:

— Искаш ли пак да провериш пощата си?

Харис се засмя, стисна Фриц за лакътя и каза:

— Видях достатъчно за тази вечер.

Което в онзи момент ми се стори доста странен избор на думи.

 

 

Виеше ми се свят, когато седнах на леглото. Имах четири съобщения. Непохватно въвеждах кодове, изпълнявах команди и проклинах телефона, хотела, немския език и Малкълм Харис за положението, в което се намирах.

Първото съобщение беше от Мелиса.

О, Джак, съжалявам, че съм пропуснала обаждането ти. Толкова съжалявам. Няма да повярваш кого срещнах днес — Кели Морланд! Обади ми се веднага!

Второто и третото съобщение бяха същите.

На четвъртото вече звучеше ядосано.

Джак, там ли си изобщо? Проверяваш ли си съобщенията? Знам, че е два сутринта, така че не се обаждай. — Тя замълча, после продължи: — Божичко, трябва веднага да говоря с теб. Запознах се с Кели Морланд днес. Коуди го уреди. И познай какво се оказа? Седнал ли си? Тя не знае нищичко за Анджелина!