Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Weeks to Say Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Ч. Дж. Бокс

Заглавие: Три седмици да се сбогуваш

Преводач: Калина Кирякова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1061-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15074

История

  1. — Добавяне

6.

Пейнтбол. Бях улучен четири пъти с пушка за пейнтбол. Цветът на боята: жълт. Извършителите? Гарет, Луис или Стиви, но нямаше как да съм сигурен.

Мелиса извика полиция, докато аз бършех боята от лицето си с кухненска кърпа. В продължение на няколко минути усещах мощен прилив на адреналин, а сърцето ми биеше неудържимо. Ръцете ми трепереха, докато чистех боята от очите и ушите си. Страхът ми полека-лека изчезна, а на негово място се появи гняв.

Полицаят, който се отзова на обаждането — около двайсет и пет годишен, с испански черти, тънки мустачки и корем, който опъваше копчетата на униформената му риза — записа показанията ми и направи снимки на боята по гърба на якето ми. После поклати глава и каза, че не съм първият пострадал.

— Миналото лято имаше доста подобни случаи — поясни той. — Хлапета си устройват състезания и се стараят да „убият“ колкото се може повече граждани за определен период от време, а после сравняват попаденията и излъчват победител. Получават повече точки за „убийство“ в добър квартал като вашия. Успяхме да заловим неколцина от тях. Някои са начинаещи гангстерчета, но в повечето случаи са просто обикновени хулигани.

Прехапах език и погледнах крадешком към Мелиса.

— Значи не успяхте да ги видите, така ли? — продължи той. — Обърнахте ли внимание на колата, на регистрационния номер?

— Не, бях заслепен от боята — отвърнах. — Вече ви казах.

— Ще се заемем със случая и ще ви уведомим, ако открием нещо — каза полицаят с онзи тон, който означаваше, че повече никога няма да го видим или чуем.

Докато вечеряхме — Брайън поръча храна от китайски ресторант — Брайън се облегна на стола и извади мобилен телефон от джоба на ризата си.

— Звъннах на Коуди преди известно време и му оставих съобщение. Помолих го да се обади или направо да дойде тук. Не отговаря.

Разказах им за процеса. Мелиса тъжно поклати глава.

— Горкичкият Коуди — каза. — Мислиш ли, че Людик наистина смята, че той е натопил Чудовището?

— Трудно е да се каже — отвърнах. — Но нагнети достатъчно съмнение сред съдебните заседатели. Дори аз се запитах дали Коуди или някои от колегите му не са фалшифицирали уликите. Не че се съмнявам във вината на Коутс, напротив — сигурен съм, че е виновен. Просто не знам дали има достатъчно убедителни доказателства за това.

Мелиса потръпна.

— Ако го пуснат на свобода, нито един родител в Колорадо няма да спи спокойно.

— И всички ще мразят детектив Хойт — каза Брайън с едва доловима нотка на злорадство.

— Съмнявам се, че Коутс ще съумее да се върне в редиците на обществото — казах аз, без да обръщам внимание на Брайън. — Всички ще бъдат нащрек около него.

— Не бъди толкова сигурен — каза Брайън. — Ако съдът реши, че е невинен, досието му ще остане чисто. Може дори да потърси правата си по съдебен ред и да получи старата си работа. Човек не може да бъде лишен от правото да работи, само защото група ченгета са решили да го натопят, нали?

— Коуди не е фалшифицирал улики, сигурна съм — изсумтя Мелиса.

Брайън положи длани върху масата и се вгледа в Мелиса.

— Коуди е способен да извърши неща, които ти не би одобрила — каза той. — Всъщност не е изключено те да са нарочили този Коутс и да са инсценирали някои неща, за да направят доказателствата си по-убедителни. Няма да е за пръв път. Освен това знаем, че нашият Коуди не е чист като момина сълза.

— Брайън! — сърдито извика Мелиса.

— Не е — повтори Брайън. — Съжалявам, Мелиса. Но Коуди се гордее с факта, че хвърля лошите зад решетките, и няма нищо против да избира най-преките пътеки дотам, ако се наложи. Той сам ми го е казвал. Веднъж ми показа „резервното“ си оръжие, както той го нарича. Един пистолет със заличени серийни номера, който да му е подръка, ако му потрябва.

Мелиса поклати глава и ме погледна безпомощно.

Аз само свих рамене. Коуди бе споделял тази своя тайна и с мен.

На улицата се случваха нередни неща и от двете страни на барикадата. Коуди сам ми разказваше за тях. Според него, след победата си в кметските избори Халадей бе започнал да строи жилища за бездомните, обявявайки Денвър за град убежище. Последвал наплив от бедни нелегални работници, предимно мексиканци. Престъпните банди започнали да ги обикалят като плячка и да им продават наркотици и защита. Според Коуди, полицията правела всичко възможно да държи ситуацията под капак, за да не привлича внимание върху нарасналата престъпност. Когато Денвър бе избран за домакин на конгрес на важна политическа партия, от кметския кабинет излязла неписана заповед „да се разчистят тези хора от улиците“. Започнала неофициална операция за изпълнение на тази заповед. Напрежението между емигрантите, престъпните банди, полицията и кметския кабинет се засилвало. Полицията усещала, че от една страна кметът „прегръща различията в обществото“, а от друга издава заповеди под масата, за да разчисти утайката. Докато изпълнявали желанията на кмета, отделни полицаи съзнавали, че ако се появи обвинителен акт за проява на жестокост, или видеоклип от мобилен телефон на случаен минувач, където полицай удря бездомник или човек от малцинствата, кметът Халадей ще защити предполагаемата жертва, защото — по думите на пресаташето му — той бе „защитник на онеправданите“. Преди Халадей да стане кмет, двамата с Брайън бяха много близки. Имаха общи бизнес начинания, но впоследствие се отчуждиха и се виждаха само служебно.

— Коуди може да не спазва закона съвсем стриктно — казах аз, — но никога не би натопил невинен човек. В конкретния случай би прекрачил границата само ако е бил убеден, че наказва звяр, който е опасен за обществото. И точно поради тази причина бе толкова ядосан на Морланд. Тук не ставаше въпрос за Коуди, а за факта, че Коутс можеше да се озове на свобода и да посегне на още деца.

— Като споменахме съдия Морланд — обади се Брайън и измъкна сноп бележки от джоба на сакото си, — двамата с Мелиса започнахме да провеждаме собствено разследване.

— Да чуем — казах.

— Само да облека пижама на Анджелина — прекъсна ни Мелиса. — Връщам се след няколко минути.

Докато я нямаше, Брайън каза:

— Не е за вярване какво може да открие човек с помощта на Гугъл и осведомени приятели на подходящи постове. Освен това имам и няколко източника на клюки от висшето общество, които обожават да дрънкат.

И той изложи в резюме брачната и професионална история на Морланд:

— През 1980 г. Джон Морланд завършил гимназия „Риджвю“ в Ашвил, Северна Каролина. Първенец на класа, изключителен ученик. Президент на дискусионния клуб, защитник в отбора по футбол, бла-бла. Единствено дете в семейството, доколкото разбрах. Родителите му са починали.

— Наистина ли? Той не изглежда толкова възрастен.

— На четиридесет и пет е. Родителите му са загинали при автомобилна катастрофа, когато Джон е бил единайсетгодишен. Четох вестникарските изрезки. Според изявлението на полицията бащата на Джон вероятно е заспал на волана и е ударил автомобила челно в крайпътно дърво. И двамата родители са загинали при сблъсъка, а госпожа Морланд е изхвърчала през предното стъкло на десет метра от колата. Имало е подозрения, че някой може нарочно да ги е избутал от пътя, но обвинение така и не било повдигнато.

— Морланд бил ли е сред заподозрените?

— Първата ми мисъл. Но явно не е бил. Прекарал е вечерта в дома си, заедно с приятелката си, в очакване на родителите си. Името на приятелката е Дори Пенс. Потвърдила е местонахождението му. Запомни това име: Дори Пенс.

Кимнах.

— Все още проучвам този случай — каза Брайън. — Според информацията в пресата, става въпрос за трагичен инцидент. Целият град отишъл на погребението, били открити дарителски сметки в полза на Морланд и все в този дух. Поразпитах мои познати в Северна Каролина, които се занимават с недвижими имоти. Помолих ги да ме държат в течение, ако се сетят или чуят нещо по въпроса. От личен опит знам, че хората от този бизнес са наясно с всичко, което се случва в града им — кой се мести, кой се развежда, кой какво продава и така нататък. Понякога са по-информирани дори от местните ченгета. Имам предвид, че аз съм по-наясно със случващото се в Денвър, отколкото онзи глупав полицай, който се отзова на сигнала.

— Продължавай — насърчих го аз. Брайън очевидно се забавляваше с изясняването на подробностите.

— И така… Джон Морланд пристигнал в Колорадо веднага след като напуснал Северна Каролина. Продължил образованието си в Държавния университет на Колорадо с академична стипендия, но разполагал с много пари от застраховката на родителите си. Никога не е бил беден студент, това е сигурно. Завършил специалност „Политология“. Оттам направо в юридическия факултет на „Харвард“, където се дипломирал magna cum laude[1], разбира се. Бил е на двайсет и четири и се оженил в Денвър за ученическата си любов, Дори Пенс.

— О — възкликнах аз. — Дори Пенс му осигурява алиби и той се жени за нея.

— Точно така — каза Брайън. — Гарет се ражда през 1989 г. Нямат други деца. Единствено дете, като татко си. През следващите няколко години Морланд работи в Денвър на частна практика. Бил много уважаван адвокат по криминално право, а след това и по гражданско право. Провъзгласен е за един от десетте най-добри адвокати в страната, бла-бла. Доколкото схващам, той е от онзи тип хора, които просто блестят във всичко, което правят. Бил назначен за държавен прокурор и изпълнявал тази длъжност в продължение на пет години. И ето тук става интересно.

Мелиса се върна при нас с Анджелина, облечена в светложълта пижамка. Дъщеря ни изглеждаше очарователно и си бърбореше нещо, сякаш се опитваше да имитира Брайън. Взех я на ръце, а Брайън продължи да разказва.

— През 2001 г. Дори Пенс умира при злополука в планината. Джон и Гарет са били с нея. Очевидно са се катерели в каньона, когато пътеката внезапно поддала под тежестта й. Жената паднала от двайсет метра височина и си ударила главата в някакви скали. Джон и Гарет станали свидетели на инцидента, но не били в състояние да я спасят. Оказва се, че по това време Дори била бременна в шестия месец с второто им дете.

Двамата с Мелиса се спогледахме.

— Дали наистина е било нещастен случай? — попитах.

Брайън кимна.

— В новинарските статии няма и намек, че би могло да е нещо друго. Описват Морланд като съсипан и съкрушен от мъка. Няма много информация за Гарет, но по онова време той е бил дванайсетгодишен. Голямо погребение, много градски съветници и политици. Бла-бла.

— Значи и двамата му родители, и първата му съпруга загиват при нещастни случаи — казах. — Колко странно. Ти познаваш ли хора, загинали при трагични обстоятелства? Аз не се сещам за нито един.

— Чичо ти Пийт — обади се Мелиса. — Той не загина ли при инцидент с лодка? Не се ли удави или нещо такова?

— Ето един — казах.

— Знаем ли нещо повече за Дори? — попита Мелиса. — Има ли хора, които са я познавали добре?

— Не много — отвърна Брайън. — Съдия Морланд не пропуска благотворително или светско събитие. Виждал съм го с очите си; той е като част от програмата. Но според моите източници на информация, тя очевидно е предпочитала да стои настрана от цялата тази шумотевица. Очевидно се е завърнала към църквата. Била е ревностна католичка, когато са се оженили, и е била много ангажирана с тукашната църква. Всяка сутрин ходела на литургия, в този смисъл ангажирана. Била е… как да кажа… доста обикновена на външен вид, съдейки по сватбената снимка във вестника. Джон прилича на холивудска звезда, а се е оженил за обикновено момиче с повечко килограми. По-късно килограмите й станали доста повече. Най-надеждният ми информатор я описа като срамежлива жена с наднормено тегло, която се чувства неловко сред хора. Тя и съдията са били много неподходяща двойка.

— Звучи като неудобна половинка за мъж с неговите амбиции — изсумтя Мелиса.

— Става още по-интересно — продължи Брайън. — Джон Морланд се жени за Кели Садърд, бивш модел и наследница на козметично богатство, почти дванайсет месеца след смъртта на Дори. Вдигнали тежка сватба. А същата тази година — 2002-ра — той бил назначен във Федералния съд на САЩ за област Колорадо.

— Една година ми изглежда твърде кратко време за съсипан от мъка човек — каза Мелиса.

— Интересно — отбелязах аз. Мислите ми препускаха. — Но не забравяйте, че ние просто си разсъждаваме. Освен това говорим за съдия, който изглежда изключително харесван и с много солидни връзки. Може просто да си правим прибързани заключения.

— А сега да пристъпим към Гарет — каза Брайън. — Мелиса, твой ред е.

 

 

— Гарет Морланд изглежда много умен и много повреден младеж — започна Мелиса. — Но това не е новина за нас. Освен това разбрах, че е много трудно да се осведомиш за миналото на непълнолетен човек от официалните източници за информация.

— А ти как се добра до онова, с което разполагаш? — попитах аз, искрено впечатлен от нея.

— Приятелка на мой бивш колега е възпитател в гимназията на Гарет в Чери Крийк. Пихме кафе днес следобед, докато ти беше в съда. Отначало не искаше да говори конкретно за Гарет, защото не е редно да го прави. Но когато й обясних за нашата ситуация — тя кимна към сгушената в мен Анджелина, — тя започна да ми разказва разни неща. Заклела съм се да пазя тайна, разбира се. След разговора ми с нея съм още по-амбицирана да се боря с тях, Джак.

— Не че преди си имала колебания — отвърнах.

— Не. Но сега съм убедена, че си имаме работа с много болен мозък.

— Какво откри? — попитах аз, смразен от ужас.

— На Гарет му се е носела слава още преди гимназията — каза тя и измъкна от бебешката чанта кубчето с листчета, което използваше за списъци с покупки. — Знаели са го що за стока е. В основното училище имало някакъв инцидент, който се предавал от уста на уста и така стигнал и до нея. Разказал й го неин колега възпитател, който очевидно познавал Гарет доста добре, защото разговарял с момчето след смъртта на майка му година по-рано. Споделил, че момчето било като кухо отвътре и той не можел да достигне до него, за да му помогне да изживее мъката си. Както и да е; веднъж Гарет отишъл при възпитателя и му се оплакал, че приятелите му вече не желаят да имат нищо общо с него и той искал училището да ги накаже. Дал на възпитателя списък с имената на четири момчета, които трябвало да бъдат наказани.

Поклатих глава.

— Възпитателят попитал защо приятелите му трябва да бъдат наказани и Гарет отговорил, че те вече не искали да вървят с него до училище и непрекъснато го отбягвали.

— Детска им работа — казах аз, припомняйки си колко неоправдано жестоки могат да бъдат тийнейджърите.

— До името на всяко момче Гарет бил написал предложение за наказание — продължи Мелиса. — Казал, че две от момчетата трябвало да бъдат жигосани с гореща ютия. Едно от тях трябвало да бъде принудено да носи момичешки дрехи в продължение на месец. А последното трябвало да бъде кастрирано.

Брайън подсвирна.

— Възпитателят се разтревожил и показал списъка на заместник-директора. Имайте предвид, че това се случва две години след клането в „Кълъмбайн“[2], така че училищното ръководство е било свръхчувствително към всичко, което би могло да се приеме като заплаха. Но заместник-директорът очевидно е познавал бащата на Гарет и двамата се споразумели да се справят със случая без да му дават гласност. Джон Морланд и заместник-директорът събрали четирите момчета в една конферентна зала и ги помолили да говорят, да излеят всичко, което ги притеснявало. Когато станало ясно, че момчетата намират Гарет за странен и изпитват страх от него, Гарет бил порицан за списъка, но не бил наказан по никакъв начин. Възпитателят бил много ядосан от развръзката и разказал на колежката си — жената, с която пих кафе — за случая, когато Гарет продължил обучението си в гимназиалния курс. В гимназията — продължи Мелиса — започнали да се появяват обезпокоителни текстове. Гарет се увличал по творческо писане и предал в клас няколко пиеси и разкази, които преливали от насилие и жестокост. Възпитателката, с която пих кафе, ги прочела и се съгласила с учителя по английски език, че съчиненията прекрачват всякакви приемливи граници. Мъчения, обезглавявания, такива неща. Доставяло му удоволствие да навлиза в детайлите. Тя разговаряла с Гарет по този въпрос, но той казал, че е творец и има право да се изразява свободно. Казал, че ще се оплаче на баща си, ако училището се опита да попречи на артистичните му изяви.

— Аз си мислех, че за такива неща изключват от училище — обадих се аз. Сетих се за случаи, в които ученици са били изключвани от училище, защото носели пластмасово ножче в кутията си за обяд.

— Така е — потвърди Брайън. — Но явно има значение кой си. И кой е баща ти.

— Възпитателката каза, че Гарет носел в училище книги от училищната библиотека и филми от кварталната видеотека, изпълнени с насилие и жестокост, досущ като нещата, които пишел. Защитавал се с довода, че произведенията му не били по-лоши от купищата литература и филми, които можели да се намерят под път и над път.

— Един бъдещ адвокат по криминално право — обадих се аз, припомняйки си за представлението на Людик в съдебната зала.

— И така на Гарет отново му се разминало — каза Мелиса. — Това му вдъхнало вътрешна сила, според възпитателката. Това, както и парите, които непрекъснато вадел на показ. Той винаги имал най-хубавата кола, най-хубавите дрехи, най-хубавия компютър. Той бил първото дете в училище, което разполагало с iPhone. Другите деца му завиждали, но същевременно с това се навъртали около него, защото той обичал да плаща за обяда им, да ги вози с колата си или да им купува алкохол.

— Някъде по това време започва и връзката му с престъпните банди — каза Брайън.

Мелиса кимна.

— Възпитателката каза, че Гарет започнал да се появява на баскетболни и футболни срещи с членове на престъпни банди от централната част на града. Те изглеждали като негови телохранители, а Гарет се стараел да подхранва това впечатление. Връзката с престъпните банди му давала власт. И ето ти едно хлапе, което има и пари, и власт. И никой — в това число и учителите — не смеел да му се противопостави. Същата година в училището започнали много сериозни проблеми, свързани с наркотици. Възпитателката подозирала, че новите приятелчета на Гарет продават на учениците метамфетамин и други видове дрога.

— Адвокат по криминално право и мафиот — каза Брайън. — Убийствена комбинация.

— Можем ли да докажем това? — попитах.

— В съдебна зала? — каза Мелиса. — Имаш предвид да го използваме пред съдия, ако това би помогнало да запазим Анджелина?

— Да — отвърнах аз и се почувствах обнадежден за пръв път от доста време насам.

— Трябва да се намерят доста ученици от това училище, чиито показания да съвпадат с казаното от възпитателката — каза Мелиса.

Брайън кимна, видимо развълнуван.

— С достатъчно свиреп адвокат плюс върволица хлапета и учители, които познават Гарет, направо виждам как съдията постановява, че Анджелина трябва да остане при вас, за да е в безопасност.

Така ми се искаше да му повярвам.

— Помисли само, Джак — продължи Брайън. — Имаме мъж, чиито родители и първа съпруга са загинали при мистериозни обстоятелства, и син с поведението на Ал Пачино в „Белязания“. Кой съд би им поверил бебе, само заради някаква абсурдна техническа подробност?

— А може дори да не се наложи да стигаме дотам — обади се Мелиса. — Може просто да се срещнем със съдия Морланд и да му кажем, че знаем. Сигурна съм, че той не би искал това да се коментира в съдебна зала. Може пък да се откаже.

Сложихме Анджелина да спи и останахме будни до късно. Брайън поддържаше оптимизма ни и дори успя да накара Мелиса да се смее на шегите му — прекрасен звук, който не бях чувал отдавна. Страховете ни, трупани дни и нощи наред, постепенно изчезнаха.

 

 

Брайън тъкмо обличаше палтото си, когато на входната врата се почука. Мелиса и Брайън замръзнаха и се вторачиха в мен. Погледнах часовника. Показваше 1:20.

Страховете ми отново се завърнаха. Гневът също. Ако момчетата се връщаха по това време на денонощието, нямаше да позволя да ме унижат. Изтичах нагоре по стълбите и взех пистолета.

— Джак! — възкликна Мелиса при вида на оръжието в ръката ми.

— Те може да имат пушки за пейнтбол — казах, — но аз разполагам с истинско оръжие.

— О… — поклати глава Брайън. — Не знам дали…

Но аз вече бях отворил входната врата, готов да опра дулото в челото на Гарет или Луис.

Коуди се свлече на прага, със зачервено лице и влажни очи. По косата и раменете му имаше сняг.

— Давай — измърмори той, — застреляй ме.

Оставих пистолета настрана и двамата с Брайън го настанихме на дивана. Вонеше на бърбън.

— Коуди, целият си в кръв — каза Мелиса. — Ранен ли си?

Дори не бях забелязал, но наистина беше така: по якето и по крачолите на панталона му имаше тъмночервени петна. Кокалчетата на пръстите му бяха ожулени и окървавени.

— Аз съм си екстра — каза Коуди, — обаче онова хлапе отвън в хамъра, с пушката за пейнтбол, не може да се похвали със същото.

Бележки

[1] С отличие (лат.). — Б.пр.

[2] На 20 април, 1999 г. в градчето Литълтаун, Колорадо, двама ученици от последния клас на гимназия „Кълъмбайн“ нахълтват в училището, въоръжени с огнестрелно оръжие, ножове и бомби, и започват да сеят смърт. До края на деня загиват дванадесет ученици, един учител и двамата убийци. — Б.пр.