Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Weeks to Say Goodbye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Ч. Дж. Бокс

Заглавие: Три седмици да се сбогуваш

Преводач: Калина Кирякова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1061-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15074

История

  1. — Добавяне

17.

Натоварих кашона с личните си вещи на задната седалка в джипа, напуснах тъмния паркинг и се потопих в студения, но слънчев ден. Трябваше да съм съсипан, но не бях. Точно обратното — изпитвах огромно облекчение. Чувствах се зареден, изпълнен с някаква дива и много опасна енергия. Чувствах се като луд.

Обадих се на Мелиса и й разказах за случилото се.

— О, Джак — каза тя. — Не се притеснявай, ще си намериш друга работа. Ти си добър в професията си.

— Да — саркастично отвърнах аз, — в града е пълно със свободни работни места за специалисти в международния рекламен бизнес. Просто трябва да си избера някое.

— Ще се оправим. Мога да се върна на работа след…

— Не го казвай — прекъснах я аз.

— Защо точно ние, Джак? — Гласът й трепереше.

— Не знам — отвърнах. — Все едно сме подложени на изпитание. На мен обаче взе да ми писва. Меко казано.

— Значи да те очаквам вкъщи за обяд, а?

И двамата се засмяхме, но смехът ни звучеше неловко, като след анекдот с финална реплика от сорта на: „Като изключим това, госпожо Линкълн, как беше пиесата?“.

— Е, да те очаквам ли? — повтори тя.

— Първо смятам да се срещна със съдия Морланд — казах. — Двамата с него трябва да си поговорим.

Тя замълча, а после попита:

— Мислиш ли, че е добра идея?

— А би ли могло да ни навреди? — попитах. — Какво може да се случи? Кметът ще разбере и ще ме уволни от работа?

 

 

Чувствах се виновен, че не се чувствам виновен. Но по някакъв неведом начин пътят ми беше разчистен.

Паркирах на улицата пред Федералния съд и взех стъпалата по две наведнъж. Засилих се да профуча през фоайето, но пазачът ме спря и ме помоли да изпразня джобовете си и бавно да премина през детектора за метал.

— Напишете името си тук, за да проверя дали го има в списъка на одобрените посетители — каза той и ми подаде един лист.

Написах до името си „съдия Морланд“.

Той я взе обратно и ме попита дали съдията ме очаква.

— Не виждам името ви в списъка — добави той.

— Кажете му, че Джак Макгуейн е тук, за да се срещне с него.

Зачаках нетърпеливо, докато пазачът разговаряше по вътрешния телефон, за да провери името ми.

— Казват, че съдията не ви очаква.

— Трябва да го видя.

Пазачът присви очи и ме огледа от глава до пети. Намирах се в една от онези ситуации, в които сакото и вратовръзката ми вършеха добра услуга.

— Адвокат ли сте?

— Не. Съдия Морланд се опитва да отнеме детето ми.

— Съжалявам — предпазливо отвърна той. — Трябва да напуснете.

Докато прибирах ключовете и монетите обратно в джоба си, вдигнах поглед и видях не кого да е, а самия съдия Джон Морланд, който влизаше в сградата през служебен вход с достъп от странична уличка. Облечен в костюм, с дипломатическо куфарче в ръка, преметнал дълго палто от камилска вълна през лакътя си. Делеше ни стена от дебело стъкло.

— Ето го — казах.

И точно когато пазачът посегна към радиостанцията си, за да повика помощ, ако се наложи да ме изхвърлят, Морланд вдигна глава и се сепна. Погледите ни се срещнаха.

Посочих с пръст към него, после към себе си и безмълвно произнесох: Трябва да говоря с теб.

Той бавно — и много предпазливо — се обърна настрана и продължи по коридора към личния си асансьор, натисна копчето и зачака пристигането му с гръб към мен.

— Господине — каза пазачът и се надигна от мястото си зад гишето. Общественият асансьор от моята страна на стъклото се отвори със съскане и отвътре излязоха още двама униформени.

Тримата пазачи ме заобиколиха.

— Тръгвам — едва чуто казах аз.

 

 

Когато излязох на улицата, вече кипях от гняв. Стигнах до колата си, обърнах се и отново погледнах към сградата. Тримата пазачи ме наблюдаваха през двойните стъклени врати. А седем етажа по-нагоре, с ръце на хълбоците и абсолютно безизразна физиономия, ме гледаше Морланд.

На три пресечки разстояние от съда видях свободно място за паркиране и веднага го заех. Ръцете ми трепереха от гняв, докато вадех телефона си. Открих номера на Съдебната палата от служба „Справки“ и яростно го набрах.

— Кабинетът на съдия Морланд — каза секретарката му.

— Обажда се Джим Дуган от кметската администрация — казах. — Трябва да говоря със съдията.

— Един момент.

След по-малко от трийсет секунди чух медения глас на Морланд.

— Здрасти, Джим.

— Защо не искаш да говориш с мен? — попитах.

Той замълча за секунда, после злорадо се изсмя.

— Прибягвате до хитрост, за да се свържете с мен по телефона, господин Макгуейн? Това не е много коректно. Довиждане, господин Макгуейн…

— Не затваряй! Трябва да ме изслушаш.

Той замълча.

— Разполагаш с три минути — каза той с абсолютно делови тон. — Чакат ме в съдебната зала.

— Синът ти трябва да подпише отказа от родителските си права — казах. — Трябва да сложим край на това. Достатъчно хора пострадаха и от двете страни на барикадата.

— Нямам представа за какво говориш. Да не би да имаш предвид полицаите, които се появиха в дома ми с намерението да отведат сина ми за разпит във връзка с онова убийство? Това беше много глупав и отчаян ход. — Господи, как успяваше да звучи толкова спокоен.

— Гарет е замесен — казах. — Чух го.

— О, я стига! Той беше у дома с мен и с Кели.

— Чух гласа му с ушите си. Сигурен съм, че беше той. И съм сигурен, че и ти го знаеш.

— Въобразяваш си, че знаеш много неща, господин Макгуейн. Виж какво, трябва да тръгвам.

— Днес загубих работата си — казах.

— Съжалявам да го чуя, но това не е мой проблем.

— Всъщност е твой проблем. Това означава, че битката ми с теб става денонощна.

Той отново се изсмя.

— Защо съпругата ти не знае за Анджелина? — попитах. — Как е възможно това? Каква игричка играеш?

— Кели? — Звучеше искрено изненадан. — Кели знае всичко за нашата внучка. Вече цял месец се занимава с дизайна на детската стая.

— Пак лъжеш. Мелиса я срещнала съвсем случайно и се опитала да разговаря с нея, но съпругата ти не знаела нищичко по този въпрос.

Морланд въздъхна.

— Господин Макгуейн, разбирам, че ви е много тежко. Но предложението ми остава в сила. Имам огромното желание да ви помогна да осиновите друго дете. Всъщност съм изненадан, че отлагате това решение. Колкото по-бързо задействаме процедурата, толкова по-скоро ще вземете новото си бебе.

— Какъв план кроиш? — Вече почти виках. — Какъв?

— Нищо не кроя. Обясних ти всичко. Синът ми трябва да се научи да поема отговорност. Това е.

— Мисля, че си наясно с всичко, в което синът ти се е забъркал — казах. — Вие двамата имате някакво сатанинско съглашение.

— О, я моля те! — Морланд звучеше истински ядосан. — Започвам да си мисля, че ви дадох твърде много време за сбогуване. Така само се измъчвате и вече виждате конспирации на всяка крачка. Малко съм ви надценил, честно казано.

Ти се опитваш да отнемеш дъщеря ни! — креснах аз. — Мили боже, да не би да смяташе, че просто ще се съгласим?

— Имаш предвид дъщерята на Гарет и нашата внучка — отегчено поясни Морланд. — Страхувам се, че този въпрос вече сме го обсъждали.

— Наистина ли не знаеш, че синът ти е замесен в мексикански престъпни групировки? Не си ли чувал за Sur-13?

— Нямам никаква представа за какво говориш, господин Макгуейн.

— Отричай, отричай, отричай — казах. — Истината вписва ли се някъде в цялата тази история, или тя вече не те интересува? Толкова ли си свикнал да издаваш окончателни присъди, та си си въобразил, че си Господ? Наистина ли вярваш, че всичко е такова, каквото ти решиш да бъде?

— Говориш глупости, господин Макгуейн. Изглеждаш жалък.

Замълчах. Целият треперех. Усещах по гласа му, че възнамерява да затвори всеки момент. Щеше ми се да можех да събера мислите си и да говоря по-ясно.

— Накарай сина си да подпише документите — казах — и нищо повече няма да се случи.

Тонът му беше влудяващо твърд и решителен:

— Помисли върху думите си. Заплашваш ли ме? Наистина ли заплашваш действащ федерален съдия от областен съд? Най-добре ще е, ако и двамата се престорим, че не си казал нищо, господин Макгуейн. В противен случай можеш да бъдеш подведен под отговорност за федерално престъпление. Не че те заплашвам, не. Просто те информирам. Ти не знаеш какво говориш. Нека го отдадем на твоята неопитност и на емоционалното състояние, в което се намираш.

— Какво криеш? — попитах.

— Опасявам се, че разговорът ни отива към своя край.

Какво криеш?

— Дочуване, господин Макгуейн.

— Виж какво — казах. — Аз може да съм един самозабравил се селяк от Монтана, но Мелиса е най-прекрасната жена, която някога съм срещал. Тя е великолепна майка и обича Анджелина така, както никоя родна майка не е обичала детето си. Не можеш да отнемеш дъщеря ни от нас. Аз няма да го позволя.

— Имате пет дни, господин Макгуейн. Използвайте ги разумно. А сега ме извини, но ме чакат в съдебната зала.

— Не затваряй!

— Дочуване.

 

 

Влязох в „Шелби“ на 18-а улица — мястото, на което ме бе завел Коуди — и сложих петдесетачка върху влажния бар.

— Наливай ги едно след друго — казах на бармана. — Не спирай, докато не свърши петдесетачката… или аз.

 

 

Коуди ме откри малко след четири следобед, когато барът започваше да се пълни с полицаи, приключващи дневната си смяна. Удари ме по ръката толкова силно, че едва не ме събори от стола.

— Шибан идиот — каза. — Мелиса се побърка от тревога. Какво направи, изключи си телефона ли?

Оставих го в колата, опитах се да кажа, но успях само да смотолевя нещо неразбираемо.

— Ще те закарам у вас — предложи той. — Утре ще дойдем да приберем колата ти.

— Ти си добър приятел — казах. Или поне се опитах.

— Млъквай. Ще си вземем кафе по пътя.

— Бърбън.

— Никакъв бърбън.

— Цепи ме главата…

Наведох се и се закашлях.

— Не в колата ми, глупако! — каза Коуди и сви към изхода от магистралата, за да отворя прозореца и да повърна навън. Имах чувството, че от гърлото ми изригва киселина. Може би оплисках и част от вратата.

— Бил съм там — каза Коуди, когато се отпуснах обратно в седалката. — В нашето лично местенце от ада, нали? Но ако някой каже, че пътуването дотам не е забавно, значи лъже. Забавно е, поне известно време. — После добави: — Избърши си устата.

 

 

— Имах хубав ден — каза Коуди.

Отворих очи. Имах чувството, че спя от часове, а още не бяхме излезли от централната градска зона.

— Какво?

— Казах, че имах хубав ден. Рядко хубав ден. С телефонния регистър на Брайън. Мисля, че напипах нещо интересно.

Отне ми време да проумея думите му.

— Трябва да престанеш да се самосъжаляваш — каза. — Трябва да си силен и нащрек през следващите няколко дни. Мелиса има нужда от теб. Надявам се, че успя да изкараш отровата.

Кимнах. Страхувах се да говоря. Не исках да звуча глупаво.

— Приемам това за положителен отговор — каза. — Виж сега, скоро ще ми се наложи да замина. Може да отсъствам няколко дни, все още не знам точно колко. Но има нещо, което трябва да проверя. Свързано е с информацията от телефона на Брайън. Така че ако с Мелиса не можете да ме откриете, не се притеснявай. Ще се върна.

Опитах се да кажа нещо. Не успях.

— Да, знам, че времето ни изтича — каза.

 

 

— Виждаш ли новия си приятел? — попита Коуди, докато минавахме по нашата улица. Погледнах през прозореца и видях три полицейски коли, паркирани една върху друга срещу къщата ни. Не, не бяха три. Присвих очи и се вгледах по-внимателно. Оказа се само една.

— Наблюдават ви, за да са сигурни, че няма да избягате някъде с Анджелина. Не е мръднал оттук цял следобед. Ти днес правил ли си нещо, с което да си ядосал съдията?

— Да.

— Така си и помислих. Веднага се е обадил на шерифа.

 

 

Мелиса ме посрещна на вратата. Щях да се почувствам по-добре, ако ме беше нахокала. Заслужавах го, и още как.

Но тя ми помогна да се съблека и да си легна. Таванът започна да се върти над главата ми и аз хукнах към банята. Почти нищо не ми бе останало за повръщане. Взех си душ, за да се освежа малко, направих си гаргара с ментова вода за уста и дори изпих няколко глътки направо от бутилката.

Бях в леглото, когато Мелиса доведе Анджелина, за да ме целуне за лека нощ.

— Съжалявам — казах и на двете им. — Много съжалявам.

— Хайде, заспивай — отвърна Мелиса и отведе Анджелина в детската стая.

Заспах. Дори сънувах. Пропит с алкохол сън, като на кино: Чифт автомобилни фарове светнаха в тъмен гараж. Светлината беше изпълнена със стотици огромни нощни пеперуди. Не, не пеперуди — снежинки. Чу се ръмжене на мощен двигател и автомобилът, с решетка като огромна озъбена уста, профуча през дълбоката снежна пряспа. Беше пикап, стар модел, и прескачаше пряспа след пряспа с висока скорост, за да не затъне в дебелото снежно одеяло.

Накрая пикапът направи завой и пое по черна двулентова магистрала, покрита с лед. Кръглата луна осветяваше снега по ливадите и гладкия като стъкло лед по пътя, но пикапът не намали скоростта. Климатикът полека-лека размрази заскреженото предно стъкло и аз успях да видя шофьора.

Той се наведе напред и стисна волана с две ръце. Очите му бяха студени като камък, но лицето му едва забележимо се усмихваше. На седалката до него имаше цял арсенал от оръжие: ловджийски и бойни пушки, тейзър, защитен спрей, метален бокс, кожени палки, пистолети, полуавтоматични пушки.

Пътят постепенно се вля в междущатската магистрала, която накрая зави на юг. Ледът изчезна. Автомобилът набра скорост и полетя по магистралата, облян в лунна светлина. Наоколо нямаше други коли. Пикапът се носеше през мрака, а изпод гумите му хвърчаха късчета лед, които проблясваха във въздуха като опашки на комети.

Климатикът беше усилен докрай, радиото също. От тонколоните се носеше ту архаична кънтри музика с оглушителни китари, ту напевният южняшки говор на някакъв проповедник и окуражителните възгласи на паството му. Кабината миришеше на бензин, пот и оръжейно масло.

Съдейки по скоростта, с която ледът и снегът изчезваха от повърхността на пикапа, Джетър Хойт реши, че докато стигне до Денвър, по колата му няма да има и снежинка.