Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (15)

15.

Денвър

Неделя, 18 ноември

Седем дни до края

Носехме се по I-25 със 170 километра в час. Коуди изреждаше имената на свои колеги от полицията, а аз търсех номерата им в телефона му, набирах ги и ако отговаряха, му подавах слушалката. Събудихме доста детективи. Всички звучаха ужасно уморени. Коуди ги питаше дали имаха информация относно убийство или опит за убийство в центъра на Денвър.

— Добре, благодаря ти — казваше той. — Извинявай, че те събудих. — И ми връщаше телефона, за да набера следващия номер.

— Нищичко? — попитах. — Дали пък не е шега? Начин да ни тормозят?

— Обадиха се от телефона на Брайън — отбеляза Мелиса. — Как са се добрали до него?

— Права е — каза Коуди. — Мамка му, кой ли е на смяна? Няма да ми кажат нищо, ако се обадя на дежурния телефон. Трябва да разбера кой е поел случая, ако има такъв, и да говоря лично с него. Джак, отвори пак телефонния указател. Сещам се за още двама, които биха могли да знаят нещо.

Открих и двата номера. Набирах ги един след друг и включвах високоговорителя на телефона, за да улесня Коуди, тъй като шофираше с много висока скорост. Плашех се, когато държеше слушалката до ухото си, защото той не можеше да говори, без да жестикулира. Първият детектив не отговори на обаждането. Вторият попита Коуди дали е пиян, че му звъни по това време.

— Не съм пиян — отвърна Коуди. — Искам да разбера кой е дежурен тази нощ.

— ШНК. Шибаният нов колега. Кого друг биха сложили нощна смяна?

— Торкелсън?

— Аха.

— Знаеш ли номера на мобилния му телефон?

— Мамка му, Коуди, четири сутринта е. Знам само, че ми се спи, нищо повече. Той е ШНК! Не знам дали съм записал номера му.

— Моля те, Дан, много ми трябва.

— Ти изобщо на работа ли си? Не си ли отстранен?

— Отстранен съм.

— Коуди, какво правиш, по дяволите?

— Проверявам нещо във връзка с един приятел. Моля те, Дан.

Дан въздъхна и изръмжа:

— Изчакай малко.

Страхувах се, че може да загубим обхват, докато Дан открие номера. Уайоминг бе печално известен с факта, че там имаше огромни пространства без клетъчно покритие. За щастие, същият този щат бе известен и с липсата на пътна полиция по магистралите. Най-накрая Дан се появи и продиктува номера.

— Сега мога ли отново да си лягам? — попита той.

— Разбира се. Благодаря. Лека нощ.

После попита нас:

— Записахте ли го?

— Аз го записах — обади се Мелиса и откъсна листчето от чековата си книжка.

Набрах номера и отново включих високоговорителя.

— Да — обади се мъжки глас с леко подозрителна интонация заради късния час.

— Джейсън, Коуди Хойт е.

— Мамка му, стреснах се, непознат номер в четири сутринта. Какво мога да направя за теб?

— Трябва да разбера дали тази нощ сте получавали сигнал за нападение. Става въпрос за мой приятел, Брайън Ийстман. Висок, слаб, бял, около трийсет и пет. По всяка вероятност инцидентът е станал в централната градска част.

След кратка пауза Торкелсън каза:

— Той е твой приятел, така ли?

— Да.

— Човече, много съжалявам да го чуя, наистина. Получихме обаждане преди час, някакъв пияница открил ранен човек в една тясна уличка. Току-що го изпратихме в травматологията на „Денвър Дженеръл“.

Мелиса изхълца от задната седалка и зарови лице в шепите си.

— Зле ли е? — попита Коуди.

— Много зле. Много…

— Какво му се е случило?

— Очевидно някой се е опитал да му откъсне главата с ритници. Отначало лекарите дори не бяха сигурни дали е жив, човече. Виждал съм много побои, но този е бил изключително жесток. Ужасно ми е неприятно да го кажа, при положение че става въпрос за твой приятел.

— А на мен ми е ужасно неприятно да го чуя — тихо каза Коуди.

Мелиса се разплака.

— Кой е с теб? — попита Торкелсън.

— Приятелката ми — отвърна Коуди. Очевидно не искаше да навлиза в подробности.

— Приятелката ти едва ли иска да чува това.

— Всичко е наред — каза Коуди. — Кажи ми, открихте ли нещо у него?

Торкелсън веднага застана нащрек.

— Какво например?

— Нали се сещаш — взе да увърта Коуди. — Портфейл, ключове, телефон, документи, такива неща.

— Имаш предвид дали прилича на обир?

— Да, това имам предвид.

— Точно на обир прилича. Личните му документи бяха в дрехите му. Открихме и мобилен телефон, захвърлен на улицата. Нищо повече. Ти какви документи имаш предвид?

— Каквито и да било.

Снимки, помислих си.

— Не. Наблизо открихме портфейла му. Празен. Нямам представа колко пари в брой е имало вътре.

Хиляди, помислих си. За да плати на информатора си.

— „Денвър Дженеръл“, нали така?

— Точно така. Аз съм все още на местопрестъплението, впрочем. Изчаквам фотографа и криминалистите да си свършат работата, после отивам в болницата, за да проверя какво е състоянието на пострадалия. Но съдейки по това, което видях…

— Няма свидетели, така ли?

— До момента не се е появил никой, което е разбираемо. Кварталът е много опасен и хората не са много разговорливи.

— Случило се е в уличка — каза Коуди. — Някакво осветление? Прозорци, които да гледат към мястото, на което е бил намерен?

Торкелсън започваше да се изнервя. Усещаше, че Коуди се опитва да се меси в разследването му.

— Има улични лампи — каза той, — но няма крушки. Всичките са простреляни с пистолет. И да, има няколко прозореца, но сградите са необитаеми.

— Звучи ми като района около „Зуни стрийт“ — каза Коуди.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха. Близо до клуб „Апалуза“.

— Точно там е — потвърди Торкелсън. — Нека те питам нещо. Ти откъде чу за това? Не мога да си представя, че в четири сутринта ти и приятелката ти седите и слушате полицейските честоти.

— Не, естествено — изсумтя Коуди.

— Тогава как разбра за това?

— Извършителят ми се обади от телефона на Брайън.

— Какво?

— Ще се видим в болницата, колега. Направи всичко възможно да прибереш телефона на сигурно място и намери компетентен човек, който да източи текстовите съобщения и регистъра с обаждания. Направи го веднага! И се надявам да свалите отпечатъци от този телефон, Джейсън, защото същият човек, който е размазал Брайън с ритници, е държал апарата в шибаната си ръчичка.

— Коуди, може ли да те попитам нещо? Ти не си ли отстранен от работа? Трябва ли изобщо да водим този разговор?

Коуди направи ловка маневра, за да избегне вилорогата антилопа, която внезапно пресече магистралата.

— Божичко! — изхълца Мелиса. — Разминахме се на косъм!

Коуди не трепна.

— Торкелсън — каза, — човекът, когото сте открили, е мой приятел. Близък приятел още от началното училище в Монтана. Искам да разбера кой е направил това и ти имаш избор — можеш да работиш за мен или против мен. Наистина ли искаш да се заема с това като цивилен гражданин? Да ви дебна и разобличавам?

— Не.

— Тогава ме чакай в болницата с наличната информация от телефона.

 

 

Пристигнахме в „Денвър Дженеръл“ в девет сутринта, след като оставихме Мелиса и Анджелина вкъщи. Не че Мелиса не искаше да бъде до Брайън — напротив, отчаяно искаше да ни придружи до болницата — просто не смяташе, че е редно да води там и Анджелина след двайсет и осем часа, прекарани в колата. Анджелина бе кисела и недоспала, но в общи линии понесе пътуването много добре.

Докато с Коуди крачехме по стерилните, оживени болнични коридори, се чувствах като в посттравматичен шок. И аз бях недоспал, но след гостуването при родителите ми и новината за Брайън изобщо не можех да мисля за себе си. На рецепцията Коуди попита за Брайън. Строгата чернокожа служителка отговори, че пациентът е в интензивното отделение, където не се допускат посетители, с изключение на близки роднини.

— По дяволите — каза Коуди, бръкна в джоба на якето си и размаха значката си под носа й. — Трябва да го видим веднага.

— Качвайте се — ококори се жената. — Интензивното отделение е на седмия етаж. Горе вече има един ваш колега.

Коуди кимна и прибра обратно значката си.

— Мислех, че са ти я отнели — казах аз, щом влязохме в асансьора.

— Отнеха ми истинската значка — отвърна той. — Но всяко добро ченге си има по няколко резервни. Купуват се от полицейските каталози. Никой не се заглежда, ако я размахаш бързо под носовете им.

Полицаят на седмия етаж не беше Торкелсън, а някакъв униформен, изпратен да охранява Брайън. Седеше на метален сгъваем стол пред входа на интензивното отделение, където имаше надпис: „Вход за външни лица — забранен“.

— Как е той? — попита Коуди полицая: млад мъж с късо подстригана коса и рехав мустак.

— Няма новини. Нито добри, нито лоши.

— Детектив Торкелсън ли те изпрати тук?

— Да.

— Аз съм детектив Хойт — каза Коуди и отново размаха значката, бързо и отдалеч. Има опит в тази работа, помислих си, умее да заблуждава дори ченгета. После продължи с абсолютно професионален тон: — Трябва да влезем вътре и да говорим с жертвата. Това е Джак Макгуейн, близък приятел на пострадалия и вероятно единственият човек, с когото той би разговарял.

Униформеният сви рамене.

— Доколкото разбирам, човекът е пихтия. Едва ли ще стигнете до разговор.

— Пусни ни да минем, ако обичаш.

Униформеният отново сви рамене, въздъхна театрално и се обади в отделението от монтирания до вратата телефон. Бравата избръмча и секунда по-късно вече бяхме вътре.

— Господин Ийстман — попита Коуди сестрата, която дежуреше на рецепцията.

— Стая 738 — отвърна тя. — Вижте, всеки момент ще започнат да го подготвят за операция. Не съм сигурна дали е удобно да…

Последвах Коуди и се подготвих за най-лошото. И въпреки това се оказах неподготвен за онова, което видяхме в стая 738.

— Мамка му! — тихо изруга Коуди.

Беше неузнаваем. Едно тяло, покрито с чаршаф и свързано с куп жужащи и писукащи машини и висящи торбички с течност. Сноповете тръбички, които свързваха тялото му със системите, изглеждаха бели като оголени дървесни корени. Лицето му бе изцяло скрито от превръзки. Тънка марля покриваше носа му — или по-точно двете тъмни кървави петна на мястото на ноздрите му. На устата му имаше кислородна маска. Бинтованата му глава беше деформирана, хлътнала от едната страна и изпъкнала от другата. Съзнанието ми отказваше да приеме, че в това легло се намираше Брайън. Категорично. Тази дълга купчина от натрошени кости и размазана плът не можеше да бъде той. По-скоро очаквах Брайън да нахълта в стаята отнякъде и да каже нещо саркастично или неразбираемо за останалите.

Ако не виждах непокрития от чаршафа глезен и купчината дрехи до леглото, които разпознах като негови, изобщо не бих разбрал, че там лежи Брайън.

Усетих горчилка в гърлото си и не успях да обеля и дума.

Коуди се приближи до леглото и потърси ръката на Брайън под завивките. Откри бинтована топка с размерите на боксьорска ръкавица.

— Счупили са дори пръстите му, тези копелета — каза той и се наведе над леглото.

— Брайън, чуваш ли ме? Коуди е. Чуваш ли ме?

Абсолютно никаква реакция.

— Брайън, ще се оправиш — излъга Коуди. — Помогни ми да заловя хората, които ти причиниха това. Гарет и неговите приятелчета от Sur-13, нали? Помогни ми да ги хвана.

Нищо.

Пристъпих напред и докоснах голия глезен на Брайън — единственото небинтовано парче плът, което се виждаше от него.

— Хайде, Брайън — казах. — Можеш да го направиш. Гарет ли беше?

Дори не помръдна.

Стаята внезапно се изпълни със санитари, предвождани от медицинска сестра, която се ядоса от присъствието ни.

— Вие двамата, излизайте оттук! Веднага! Той отива директно в операционната, където вече го чакат двама травматолози. А вие как влязохте тук, впрочем?

Този път Коуди не размаха значката.

— Той е наш приятел — казах.

— Най-доброто, което можете да направите за приятеля си, е да се отдръпнете — каза тя и ние я послушахме.

Щом излязоха, аз използвах тъмната тоалетна на стаята, за да повърна.

 

 

— Организирали са му капан — каза Коуди, докато крачехме към чакалнята на интензивното отделение. — Гарет или баща му са започнали комуникация с Брайън относно някакви измислени снимки, а може и да са се появили по-късно в картинката. Но при всички случаи той е бил подмамен да се появи на срещата, за да му се нахвърлят.

— Можем ли да докажем, че е бил Гарет? — попитах.

— Не знам — отвърна Коуди. — Можем да опитаме. Джак, ти си точно в центъра на полицейско разследване. Виждаш го отвътре навън и всичко изглежда ужасно объркващо, нали? Ето това правим, когато нямаме свидетели или самопризнание. Обстоятелствата рядко биват черно-бели. И двамата с теб смятаме, че нападението е извършено от Гарет Морланд и неговите компадрес, защото ти мислиш, че може би си чул гласа му някъде в далечината. И не само това, но и всички онези гадости, които се случват между теб и него. Но ние не можем да разкрием всичко, нали така? Като например защо сме се връщали от Монтана, когато ни се обадиха.

Поклатих глава. Чувствах се много объркан.

— Когато размаха онази значка и излъга онези хора, не ти беше трудно, нали?

Коуди втренчи поглед в мен.

— Какво искаш да кажеш?

Преглътнах с мъка.

— Не съм сигурен, че умея да лъжа с такава лекота.

Коуди поклати глава.

— Разочароваш ме, Джак. Ти все още не проумяваш какво се случва. Точно това се опитвах да ти кажа преди минута. Обстоятелствата рядко биват черно-бели. Искаме да се доберем до абсолютната истина, но все не ни стигат силите. Имам предвид, че знаем каквото знаем, но понякога просто не можем да го докажем на останалите, защото летвата е вдигната твърде високо. Едно добро ченге винаги прави всичко възможно да прати лошите зад решетките. Понякога имаме нужда от мъничко помощ. От приятели. — Тук имаше предвид мен. — Или от съдия.

Явно случаят с Обри Коутс продължаваше да го измъчва.

Той пристъпи към мен, сграбчи яката ми с две ръце и ме раздруса.

— Както казва госпожа Маргарет Тачър, не ми се размеквай точно сега, Джак. Не забравяй, че правим всичко това заради теб. — Очите му хвърляха искри, а устните му трепереха. Не се почувствах заплашен. В училище бяхме стигали до бой и тогава го побеждавах. Разбира се, това бе преди той да стане полицай и да научи какви ли не хватки.

— Мисля, че е бил Гарет — казах.

— Мислиш или си сигурен?

— Беше Гарет.

И той ме пусна.

— Ето това исках да чуя от теб. Парченце шибана истина.

— Но има толкова много неща, които изобщо не се връзват — казах. — И колкото повече мисля, толкова по-малко разбирам. Защо съдията иска нашето момиченце? Двамата заедно ли действат, или независимо един от друг? И как може жена му да не знае? Как е възможно това? Или може би е излъгала Мелиса?

Коуди поклати глава и сви рамене.

— Не си мисли, че не съм си задавал същите тези въпроси дни наред от самото начало. Сигурен съм, че има нишка, която ще навърже събитията едно за друго и ще им намери обяснения, но точно в този момент не виждам такава.

— А дали изобщо има някакви снимки? — попитах. — Ще разберем ли някога.

— Нека се молим от все сърце Брайън да се възстанови — каза той. — Ако той каже, че Гарет е бил там, това ще е удар в десетката. Тогава всичко се променя. Ако Брайън даде показания, никой съдия няма да остави бебе под опеката на гангстер, обвинен в опит да пребие до смърт невинен човек. Няма да са ни нужни никакви снимки, всичко ще приключи. Така че мисли позитивно. В днешно време лекарите са способни на чудеса.

Коуди се наведе към мен.

— Много е важно Брайън да оцелее. Дори да не е сигурен кой го е направил, дори да не си спомня… знаеш какво имам предвид. Ако успеем да говорим с него преди всички останали и му подскажем, че е бил Гарет, той е достатъчно умен да разбере какво трябва да прави.

Отначало не схванах какво се опитваше да ми каже. Но после разбрах. Редно бе да почувствам нещо, да изпитам вина.

— Разбирам — казах.

— Ето! — каза Коуди и ме тупна по рамото. — Ето че се разбираме! Точно това би искал и Брайън.

 

 

Говорех по телефона с Мелиса и тъкмо й казвах, че Брайън е все още в операционната и нямаме новини за него, когато детектив Торкелсън влезе в чакалнята.

— Най-после! — каза му Коуди.

Приключих разговора си и отидох при тях. Торкелсън изглеждаше уморен. Не беше спал от доста време — цялата нощ и първата половина от неделята. Носеше дебела купчина листове.

— Трябва да пратиш кола до дома на съдия Джон Морланд — каза Коуди — с инструкции да вземат Гарет и да го отведат в управлението за разпит. Той или е участвал в този опит за убийство, или е бил там, за да насърчава извършителя. Може би точно той е подмамил Брайън в онази уличка.

— Чакай малко, каубой — каза Торкелсън, — трябва да ми дадеш нещо съществено, с което да свържа момчето с това престъпление, преди да изпратя патрулка. Знам, че държиш този младеж под око, но той не е длъжен да говори. Трябва ми вероятен мотив. Нещо сигурно. Неговият старец е съдия, не забравяй.

Сякаш бих могъл.

— Какво носиш? — попита Коуди.

Торкелсън размаха купчината листи.

— Това е разпечатка на всички входящи и изходящи разговори от телефона на жертвата, както ми поръча. Много добра идея. — Той кимна към листовете. — Твоят приятел е прекарвал доста време на телефона, това ще ти кажа. Разпечатването беше лесната част от задачата. Сега трябва да отделим известно време за проучване на данните и чак тогава можем да пращаме патрулки по адреси.

— Свалихте ли отпечатъци от телефона? — попита Коуди.

— Работим по въпроса — каза Торкелсън и направи гримаса. После протегна ръце напред с дланите нагоре.

— Какво значи това? — изръмжа Коуди.

— Малко прецакахме нещата по този параграф, Коуди. Телефонът е пипан от няколко полицаи, както и от бездомниците, които ни го предадоха. Отпечатъците по него са размазани. В лабораторията се опитват да снемат частични, но едва ли ще успеят.

— Мамка му — каза Коуди, взе листовете и присви очи от ситния шрифт. — За какъв период от време са?

— Всичко това е само за месец назад. Както казах, той е прекарвал доста време на телефона.

— Господи, колко много е говорил — каза Коуди и се вторачи в страницата с най-новите обаждания. Пръстът му се заби в последния номер. — Мобилният телефон на Мелиса — обърна се той към мен. — Ще отнеме дни, докато прехвърлим всичко това и разберем как точно Гарет му е устроил капан.

— Пак прибързваш — каза Торкелсън. После замълча и погледът му зашари между мен и Коуди. — Има и още нещо, което трябва да имаме предвид, преди да сложим всичките си яйца в кошницата на Гарет. Вашият приятел Брайън Ийстман е бил много активен представител на гей обществото. Предполагам, че сте наясно с този факт.

— Разбира се, че сме наясно — каза Коуди.

— Ами… в този район има и два нощни клуба за хомосексуалисти. Поразпитах наоколо и разбрах, че той редовно ги е посещавал. А ако отворите една карта, ще видите, че въпросната уличка е пряк път между двата бара. Изпратил съм полицаи да проверят дали Брайън се е появявал там тази нощ, но в неделя сутрин е трудно да се открият барманите и посетителите. Ще го направим, но ще отнеме няколко дни. Но някои от полицаите вече изказват предположения. Смятат, че може да е случайност. Може приятелят ви да е бил нападнат от гангстери, докато е обикалял баровете. Той е бил доста добра мишена, като се има предвид облеклото му и поведението му на преуспял човек. Разбира се, колегите не искат да разпространяват теорията си на всеослушание, защото така биха поставили случая в графа „престъпление с екстремистка насоченост“, а ако това стигне до ушите на кмета, той ще побеснее.

Коуди впери поглед в Торкелсън.

— Повечето престъпления са проява на екстремизъм — каза той.

— Знаеш какво имам предвид. Случаят може да се политизира…

— Зарежи тази теория — каза Коуди. — Не пасва. Не казвам, че Брайън не е ходил често в тези барове или не е знаел този пряк път. Но когато ни се обади малко по-рано същата вечер, той каза, че е получил телефонно обаждане за среща. Може би човекът е избрал познато и на двамата място, не знам. Но може да го е избрал, защото е достатъчно близо до клуб „Апалуза“ и гангстерите биха могли да изтичат обратно, за да почистят след себе си. Брайън обаче не е обикалял барове, знаем го със сигурност.

Торкелсън схващаше бавно.

— Чакай малко — той ви се е обадил? Кога?

— Не знам. Около полунощ, предполагам.

— А защо е трябвало да се среща с този човек?

Коуди се поколеба за момент, а мен ме полазиха ледени тръпки. Нима бяхме разобличени?

— Информация — лаконично отвърна Коуди.

— Каква информация? — попита Торкелсън и отстъпи крачка назад, за да се дистанцира макар и несъзнателно.

— Не знам — каза Коуди. — Брайън избягваше да навлиза в подробности. Каза само, че на тази среща ще получи информация, която ще ни е от полза във връзка с делото ни срещу Гарет и съдия Морланд. Затова е бил там снощи.

Коуди стъпва по тънък лед, помислих си.

— Значи затова ме попита дали сме открили някакви документи?

Коуди кимна.

— Има ли нещо друго, което премълчаваш?

— Нищичко — отвърна Коуди.

Торкелсън завъртя глава и ме погледна право в очите.

— Ами вие, господин Макгуейн?

Знаех, че изглеждам виновен. Лицето ми гореше.

— Какво? — попитах. Стараех се да не поглеждам Коуди.

— Чухте ме.

Въздъхнах.

— Информацията трябваше да е снимков материал — казах. — Снимки на съдия Морланд. Компрометиращи снимки, които да го накарат да се оттегли.

— Аха — кимна Торкелсън. — Вие двамата сте решили да си играете на изнудване, а?

— Това не е изнудване — възрази Коуди. — Не можеш да изнудваш някого, ако не разполагаш с необходимите за изнудването снимки.

— Разбирам — каза Торкелсън. — Освен това смятам, че точно в момента нямам желание да чувам нито дума повече. Но по-късно ще трябва да ми разкажете цялата история.

— Благодаря ти, братле — каза Коуди и веднага се върна на темата за списъка с телефонните обаждания. — Обзалагам се, че ще открием входящи обаждания от Гарет. Трябва да проверим всичките му номера — на домашния му телефон, на мобилния, в клуб „Апалуза“, както и тези на приятелчетата му покрай неговите.

— Това имам предвид — каза Торкелсън. — Още не сме имали възможност да проверим номерата от входящите и изходящи обаждания. Колегите ми трябва да отделят известно време, за да разберат кой с кого е говорил.

Осъзнах, че бурята ни се размина и бавно издишах.

Коуди изглеждаше тревожен.

— Ами ако Гарет е използвал евтин телефон с предплатена карта? Някой от онези шибани боклуци, които всеки може да си купи от „Уолмарт“. Тогава номерът не означава абсолютно нищо, защото не можем да го свържем със собственика на телефона.

Торкелсън сви рамене.

— Освен ако не докажем, че Гарет го е купил с кредитна карта примерно. Знаеш как стават тези работи.

Сърцето ми се сви. В продължение на няколко минути си мислех, че ще решим този въпрос за часове. Вече не бях сигурен дали изобщо разполагахме с нещо.

— Трябва да изпратиш кола — настоя Коуди. — Изпрати я веднага и прибери копелето за разпит. Знаем, че е бил там.

— Откъде си толкова сигурен? — изненада се Торкелсън.

— Джак чу гласа му, когато ни се обадиха — каза Коуди. — Нали така, Джак?

— Така ми се стори.

Торкелсън ме погледна изпитателно.

— Сигурен ли си?

— Не съм напълно сигурен — отвърнах, — но ми се стори, че чух гласа му някъде отстрани.

— Би ли го заявил под клетва?

Преглътнах с мъка.

— Да.

— Объркан съм — каза Торкелсън и се обърна към Коуди. — Ти каза, че си бил с някаква жена на име Мелиса, когато си получил обаждането. Сега ми казваш, че този господин е бил с теб и всъщност той е разговарял с въпросния човек?

Коуди завъртя очи в стил Гручо Маркс.

— Бяхме тримата заедно, ако разбираш какво имам предвид.

Торкелсън вдигна вежда.

— Коуди се шегува — намесих се аз. — Мелиса е съпругата ми. Бяхме тримата заедно и телефонът на Мелиса звънна. Изписа се номерът на Брайън, но се обади непознат глас, затова тя ми подаде слушалката. Заклевам се.

— Виж какво — каза Коуди, — ако прибереш Гарет веднага и започнеш да го атакуваш с въпроси, преди да е съчинил правдоподобна история, може да извадим късмет и да чуем някоя лъжа, която после ще успеем да разнищим.

— Ние? — възкликна Торкелсън. — Да не би да се надяваш, че ще участваш в разпита?

— Мога да го наблюдавам отвън — каза Коуди — и да ти подавам въпроси.

— И да прецакаш целия случай — допълни Торкелсън. — Отстранено ченге разпитва заподозрения. Просто страхотно!

— Добре — каза Коуди. — Ще стоя настрана и изобщо няма да се намесвам. Но ще запазя този регистър с обаждания. Ти ще си разпечаташ друго копие.

Торкелсън обърса потта от челото си и ме смушка в гърдите.

— Единствената причина, с която разполагам, за да изпратя кола до къщата на Морланд и да прибера хлапето за разпит, са твоите показания. Ако се окаже, че си е бил в леглото или пък е играл карти с татко си, ще ми пламне задникът. Твоят също.

— Разбирам.

Той задържа погледа си върху мен още няколко секунди, после се обърна към Коуди.

— Направи го — каза Коуди.

Торкелсън отстъпи встрани и извади мобилния си телефон. Точно в този момент ми се прииска да го целуна. Дочух как съветва колегите си да бъдат любезни и ясно да обяснят, че Гарет е викан за разпит заради моето твърдение, а не защото съществуваха каквито и да било физически улики. Неоснователна причина дори и за мен.

— Никога не се знае какво може да каже — прошепна Коуди в ухото ми, — веднъж щом влезе в стаичката. Показанията му ще се записват. Може да каже пет неща, които по-късно да опровергаем. Но чуеш ли гласа му, просто чуваш гласа му и точка. Добра работа свърши, между другото — добави той. — Каза му точно колкото трябваше. Звучеше правдоподобно. Той се върза. От теб може да излезе добро ченге.

— Не — казах. — Едва ли.

 

 

Седяхме в чакалнята още час, без да четем списания. Вдигахме погледи всеки път, когато покрай нас минеше лекар или сестра. Мелиса звънна три пъти. И аз всеки път й казвах, че нямаме информация относно състоянието на Брайън.

Торкелсън дремеше, когато телефонът му избръмча. Той се надигна и несъзнателно потупа всичките си джобове, също като Коуди, преди да го открие в джоба на сакото си. Каза само името си, нищо повече. Докато слушаше, лицето му почервеня. Съдейки по убийствения поглед, който хвърли към Коуди, нещата не вървяха добре.

— Добре, сър — процеди през зъби той. — Ще дойда веднага щом ме информират за състоянието на жертвата. Да, ще се извиня лично.

Той хлопна капачето на телефона си толкова силно, че аз се запитах дали изобщо ще проработи някога.

— Изпържихте ме — каза той. — Представа нямате в каква шибана каша ме набутахте.

— Какво е станало? — попита Коуди, без да се впечатли от гнева на Торкелсън.

— Моите момчета се появили в къщата на Морланд. Съдията побеснял. Обадил се на кмета, който се обадил на моя шеф, който пък се обади на мен току-що. Съдията твърди, че Гарет е бил вкъщи с него през цялата нощ и отказва да пусне сина си за разпит. Казал, че господин Макгуейн го тормози заради съдебен спор, а Коуди Хойт е корумпиран полицай, който е абсолютно неконтролируем. Шефът ме попита защо изобщо контактувам с теб, Коуди.

Коуди сви рамене.

— Да ви го начукам и на двамата — каза Торкелсън и се изправи. — Имам съпруга и малко момиченце, и много години живот пред себе си. Няма да ви позволя да прецакате всичко това.

— И аз имам съпруга и малко момиченце — казах. — Правя всичко това заради тях, за да останем заедно.

Торкелсън понечи да ми отвърне, но Коуди се изправи и сложи ръка на рамото му.

— Замислете се само — каза Коуди. — Това ни говори много. Това означава, че съдията е наясно с намеренията на Гарет. Досега се чудехме дали действат заедно, или не. Вече знаем. Най-после имаме някаква яснота, дори да не е онова, на което се надявахме.

Торкелсън отблъсна ръката на Коуди. Лицето му все още аленееше. Стана ми жал за него, въпреки че напълно подкрепях Коуди.

— Господа, вие ли сте близките на Брайън Ийстман?

Никой от нас не бе чул или видял появата на лекаря от двойните врати в дъното на коридора. Беше нисък и слаб мъж, облечен в подгизнала от кръв зелена хирургична престилка.

— Съжалявам — каза той, избягвайки погледите и на трима ни. — Господин Ийстман почина.

— Мъртъв е? — попита Торкелсън.

— Така може би е по-добре от гледна точка на това, че с толкова тежко мозъчно увреждане пораженията за него щяха да са необратими.

Седнах обратно на стола и покрих лицето си с ръце.

Бяхме загубили нашия приятел.

Бяхме загубили нашия застъпник.

Бяхме загубили нашия приятел.

От очите на Коуди бликнаха сълзи.

— Божичко — каза, — съжалявам, че бях толкова груб към него. Той не го заслужаваше.