Морис Колис
Кортес и Моктесума (7)

Кортес-Кецалкоатъл пристига

Когато Кортес пуснал котва край брега в навечерието на Велики петък — годишнината от смъртта на втория член на християнската троица, той нямал представа за всичко онова, което се съдържа в последната глава на нашата книга, и не подозирал, че е бог в човешки облик, чието завръщане е предсказано за същия този ден. Най-много да е предполагал, че подобно на Грихалва, неговите кораби са забелязани няколко дни по-рано и да се е надявал местните жители да го посрещнат приятелски и да се съгласят да търгуват и с него, както с предшественика му. А че осъществява едно пророческо предсказание и че вече е хвърлил страната в нервни конвулсии, той ще научи едва когато този странен факт му се разкрие постепенно от поведението на мексиканците. Когато го научи, ще го изтълкува като небесно чудо, дошло да разчисти пътя на завоеванието — една цел тъй непостижима с малобройната му войска, щото и до този миг той все още не може да ся представи как ще я постигне. Както ще видим, Кортес не се осмелил да се престори на божество, защото вярвал, че мексиканските богове са същински дяволи. А дори и да е искал, той изобщо не познавал мексиканската митология и това би го затруднило. Но въпреки това Моктесума бил дълбоко убеден, че именно той е богът, и каквото и да казвал и вършел Кортес, обяснявал си го с неговата въображаема божественост.

„Нямаше и половин час, след като хвърлихме котва — разказва Бернал, — и вече две големи канута, натоварени с мексиканци, се отправиха към нас. Като видяха грамадния кораб с разветите знамена, те разбраха, че трябва да тръгнат към него, ако искат да говорят с капитана; затова се насочиха направо към командирския кораб и като се качиха на борда, попитаха за Тлатоани (Говорителя).“ Доня Марина излязла напред и посочила Кортес. Мексиканците допрели показалци до земята, поднесли ги до устните си и след този обичаен поздрав му съобщили, че местният управител ги изпраща да попитат кой е той и да го снабдят с всичко, от което се нуждае. Кортес им поблагодарил и им предложил вино — питие, непознато в Мексико, чийто вкус им харесал. После им раздал стъклени мъниста. Обяснил им, че е дошъл да търгува и затова да не се тревожат.

После мексиканците отишли да докладват на управителя. Онова, което видели, било много вълнуващо, макар Кортес с нищо да не дал да се разбере, че е Кецалкоатъл. И все пак корабът, оръжията, снаряжението, всичко на борда било необикновено. Положително бил божествена личност, макар че, изглежда, не се хранел със сърца. Но нали Кецалкоатъл почти не ядял сърца? Да, сигурно е този бог.

На Велики петък Кортес свалил хората, конете, кучетата и топовете на брега, който тук представлявал поредица от пясъчни дюни, и издигнал лагер. През следващите десетина дни между него и пратеници на Моктесума се състояли няколко разговора. Трудно е да се предадат разговорите в хронологическия им ред, затова ще разкажа същината на тези необикновени срещи. Разбрало се, че Моктесума бил научил за приближаването на испанците около две седмици преди тяхното пристигане в Сан Хуан де Улуа. Наистина град Мексико бил на двеста мили навътре в страната, и то по най-късия път, ала новините стигали дотам само за двадесет и четири часа с помощта на смени от бегачи. Когато Кортес хвърлил котва, първите пратеници на Моктесума вече били пристигнали на брега. Те водели със себе си някой си Китлалпиток (Кореместия), роб, и имали заповед да го принесат в жертва, ако Кортес пожелае да го изяде и да изпие неговата кръв. Носели освен това изобилие от обикновена храна, напръскана с човешка кръв. Било им наредено да се опитат да разберат дали Кортес наистина е Кецалкоатъл, или не. Тези хора дошли в лагера на Възкресение. Испанците нямали понятие, че Китлалпиток е предназначен за жертва. Изглеждал тъй сериозен и надут (били го охранили за жертвоприношението), че го взели за важна личност. А той бил сериозен, защото се страхувал; очаквала го ужасна смърт. Но нещата се развили другояче. Кортес прегърнал гостите си и в тяхно присъствие отец Бартоломе де Олмедо с хубавия си глас отслужил великденската литургия. После Кортес ги поканил на обяд, по време на който обяснил, че е изпратен от император Карл Пети да изкаже почитта му лично на Моктесума, чиято слава стигнала до ушите на императора и с когото той искал да се сприятели. (По това време и Кортес, и Моктесума били напълно неизвестни на Карл.) Понеже станало ясно, че Кортес, поне на първо време, не желае да изяде Китлалпиток, мексиканците поднесли другата храна, изпратена от Моктесума. Саагун съобщава, че като видели ония ястия, които били поръсени с човешка кръв, испанците започнали да повръщат; кръвта миришела на сяра. Нещо дяволско витаело наоколо, което ги накарало да си спомнят за пушеците на пъкъла. Тази кървава храна, изглежда, била нещо като изпитание. Това, дето Кортес я отказал, било допълнително потвърждение, че наистина е Кецалкоатъл. Моктесума бил изпратил и златни украшения, бродирани мантии и перушинени наметала. Кортес пък се бил сетил да донесе освен стъклени мъниста и някои други подаръци и сега предал на пратениците за техния господар един стол, украсен с резба и инкрустации от сапфир, и една червена шапка със златен медал, който изобразявал свети Георги на кон. Освен това, за да им вземе ума, наредил да гръмнат с топ и накарал Педро де Алварадо да преведе конния отряд в галоп покрай брега. Мексиканците седели облещени, удивени и смирени и заповядали на секретарите си да си вземат подробни бележки на образното писмо. Преди да си тръгнат, Кортес отново им казал, че желае да отиде в Мексико на аудиенция.

Саагун е описал среднощната сцена в императорския дворец, когато пратениците се завърнали да докладват на Моктесума. За францискански монах от онова време интересът който Саагун проявява към мексиканския ритуал, е наистина изненадващ и той ни предава зловещите събития, без да се опитва да прави враждебен коментар. Но въпреки това, както в настоящия случай, понякога разказът му ни кара да настръхнем.

Пратениците, изминали дългия път в продължителни и уморителни преходи, пристигнали в столицата — казва Саагун — късно вечерта, ала те смятали работата си за толкова важна, че отишли направо в двореца и поискали аудиенция на часа. Моктесума, който очаквал завръщането им с огромно нетърпение, вече бил загубил надежда да си дойдат през този ден и си бил легнал на своята рогозка. Той обаче наредил да го събудят, ако хората пристигнат, и затова ги пуснали, превели ги през дългите каменни коридори и ги въвели в спалнята му. Било вече единайсет през нощта. Пристъпвайки с наведени очи, защото да се гледа направо към Първия говорител било забранено, те поискали позволение да говорят с него. Ала Моктесума — уведомен вече, както изглежда, от друг вестител, че Кецалкоатъл наистина е пристигнал — не пожелал да разговаря с тях по такъв сериозен въпрос в подобна неподходяща обстановка. Съобщение, отнасящо се до появяването на един бог и свързано с най-ужасната криза в мексиканската история, трябвало да бъде предадено само при подходящ церемониал. И той наредил всички да отидат в една от главните зали. В двореца имало пленници в клетки, готови по всяко време на нощта и на деня да бъдат принесени в жертва. И понеже Моктесума сметнал за подходящо да открие разискванията с жертвоприношение, изпратил да доведат няколко от тези нещастници, а освен това наредил да ги боядисат с цвета на пръстта — важна подробност в този ритуал. След малко ги довели в залата. Там имало жертвен камък и те били положени един след друг на него от жреците — четирима ги държали за ръцете и краката, а пети изпъвал назад гърлото им с ремък. След това жертвоприносителят (в този случай вероятно самият Моктесума) извадил сърцата им и ги поднесъл към изображението на някакъв бог, но на кой точно, не става ясно. Кръвта пръскала от телата и с нея били залени пратениците. „Защото тъкмо те са били свидетели — обяснява Саагун — на знаменателното събитие и били видели и разговаряли с един бог и с неговите хора.“ Макар без съмнение церемонията да е изразявала ревностната почит и страха, с които се е упражнявал култът към божествата в Мексико, човек не може да не си помисли, че Моктесума е бил същинско чудовище, а жертвоприношението на пленниците — ритуално убийство.

Помазани със светената кръв, пратениците сега се смятали за пречистени и можели да говорят. Те поднесли образното писмо в подкрепа на думите си и започнали да разказват за чудните неща, които видели и чули. За топа, пише Саагун, казали: „Звукът на командата за подпалването му ни стресна. Гръмотевицата, последвала командата, ни оглуши. Светкавицата избухна от корема на топа с водопад от искри. Димът миришеше ужасно и ни замая. Когато гюлето удари едно дърво, дървото се превърна в прах.“ За самите испанци казали: „Облечени бяха в желязо, желязо имаха и на главите си. Когато се качиха на своите сърни, станаха високи колкото покрива. Виждаха се само лицата им, бели и много набраздени. Някои имаха черни коси, някои — жълти, а жълтокосите имаха жълти бради. Те не ядат човешки сърца. Кучетата им бяха много едри, с клепнали уши, големи увиснали челюсти и огнени искрящи очи и хлътнали кореми. Езиците им бяха изплезени, непрекъснато пъхтяха и козината им беше петниста като на ягуар.“ Саагун добавя: „Когато Моктесума чул разказа им, затреперил от страх и едва не припаднал.“

Сега вече Моктесума бил напълно уверен, че Кецалкоатъл е пристигнал, а като чул, че богът иска да отиде в Мексико, обзел го благоговеен ужас. Като глава на мексиканската религия той бил длъжен да го приеме и да се преклони пред волята му, каквато и да е тя, и дори да му отстъпи престола си. Като водач на мексиканската държава дългът му бил към неговото отечество. Ако следователно не бива нито да се противопостави на бога, нито пък да предаде народа си, трябва да се потърси някакъв компромис. Дали не би могъл да увещае бога да се върне в своя рай? Това би могло да стане може би с много подаръци или с магия. Насилие не трябва да се използува за нищо на света. Но ако богът по мирен начин би могъл да се предума да промени намеренията си и да си отиде, тогава кризата ще се размине.

Решавайки да тръгне по тази линия, той намислил да признае Кортес за Кецалкоатъл, като му изпрати символите на бога, както и много други ценни подаръци. Пратениците трябвало да предадат най-дълбоките му уважения, но в същото време да загатнат, че и въпрос не може да става за посещение в град Мексико. С тях той щял да изпрати и най-святия от своите магьосници, който с помощта на всички познати средства — астрологически и магически, да се опита да отклони Кортес от желанието му за лично посещение.

Символите на Кецалкоатъл се състояли, между другото, и от една маска, изработена от тюркоазна мозайка, към която била прикрепена висока корона от дълги зелени пера (кецали). Чертите на маската се образували от извивките на една змия. Освен маската имало мантия и митра. Пратениците трябвало да облекат Кортес в тези неща. Трябвало да го дарят и със сто товара ценности. Най-значителните от тези ценности били два кръгли календара, всеки с големината на колело от каруца, единият от злато, другият от сребро изкусно гравирани с астрологически йероглифи. В допълнение били изпратени голямо количество златни орнаменти, някои във формата на гъски и кучета, ягуари и маймуни, а други изработени като яки, огърлици и скиптри. В прощалните си думи към пратениците Моктесума, според Саагун, бил казал: „Господарят Кецалкоатъл е пристигнал. Вървете и го посрещнете. Вслушвайте се внимателно в думите му. Съкровищата, които ще му поднесете от моя страна, са всички до едно свещенически украси, които му принадлежат.“

С посланиците вървяла и група от — както Саагун ги нарича — „зловещи хора, магьосници, хора-кукумявки, вълшебници“, които имали нареждане да омая. Кортес, да го оплетат в магии и да го накарат да се върне. Сред тях се намирал и някакъв човек, чието име е стигнало до нас в испанското произношение Кинталбор. Той бил истински двойник на Кортес, чийто портрет бил изпратен в Мексико заедно с картините на неговите пушки, кучета и коне. Според мексиканската магия двойникът на един бог изпълнявал няколко роли. Знаменателно е, че същият този Кинталбор, както съобщава Бернал, по-късно се разболява. Неговата болест, ако е била предизвикана нарочно, сигурно е имала за цел да предизвика заболяването и на Кортес и да го принуди да се върне обратно.

Посланиците и магьосниците поели пътя към брега с най-голяма бързина — огромна група с всичките им носилки и носачи — най-важните от тях увити в бродирани наметала, а носачите голи, само с набедреници.

Междувременно Кортес и хората му все още се намирали на лагер сред пясъчните дюни. Било нетърпимо горещо, а и комарите не им давали мира. Мексиканците били оставили Китлалпиток да се грижи за гостите. Щастлив, че не са го принесли в жертва, той смирено се стараел да им угоди. Снабдявал ги с обилна храна, включително и с пуйки, непознати дотогава в Европа, и покрил колибите им с палмови листа срещу слънцето. Само за една седмица пратениците успели да отидат и да се върнат. Рано една сутрин те пристигнали с подаръците. Кортес ги посрещнал с горещи прегръдки, според своя очарователен обичай. Подаръците наредили върху рогозки и когато пресметнали огромната им стойност, испанците не скрили радостта си. Но съобщението, което ги придружавало, не им се харесало. Кортес бил учтиво уведомен, че желанието му да посети столицата е неизпълнимо, макар да му се разрешава да остане още известно време на брега. Пътешествието до град Мексико е дълго и трудно, обяснили посланиците, да се намери храна е мъчно, той няма защо да се мори. Моктесума не би желал да го безпокои дотолкова. Кортес ги уверил, че това няма да го безпокои, и ги помолил да отнесат съобщението, че ако не успее да се срещне с Моктесума, след като е стигнал чак дотук, император Карл, чийто пратеник е той, ще бъде дълбоко разочарован.

Пратениците си тръгнали обратно, предупреждавайки Китлалпиток да не бъде чак толкова любезен. Изобилната храна само предразполагала испанците да останат. А най-важното било да ги накарат да си вървят. Доставките трябвало да се намалят. В това време магьосниците правели възможното, за да отпратят Кортес. Той естествено не подозирал за магиите им. Но вече бил разбрал, че го смятат за някакъв бог, който, както било предсказано, трябвало да пристигне от изтока. Чрез преводачите Марина и Агилар и с техните обяснения не е могъл да не разбере това, но не се и опитал да влезе в тази роля. Всъщност продължавал, както преди, да се представя за пратеник на Карл Пети и да ги кани да присъствуват на литургиите. Нито пък се опитвал да скрие отвращението си от тяхната религия. Длъжни сме да предположим, че изобщо не е приел сериозно грешката им по отношение на личността му. До този миг тази заблуда му била само от полза. Иначе не би могъл да слезе на брега, без да предизвика отпора на цялото население; а освен това получил бил и цяло състояние в злато. Но в бъдеще недоразумението би могло да се окаже вредно. Човек, който не бил посветен в помислите на Моктесума, трудно би могъл да разбере онова, което ставало. Мексиканците го наричали бог, но в същото време го подканяли да си върви. Е, добре — той пък нямал подобно намерение. По един или друг начин бил решен да стигне до столицата. Истината била, че вече нямало как да се върне в Куба и при Веласкес. Трябвало да измисли начин да върви напред. Тъй че, когато след седмица получил втори отказ от Моктесума, Кортес само отложил посещението си. „Един ден, с божията помощ ние ще отидем и ще го видим“ — казал той на войниците си.