Морис Колис
Кортес и Моктесума (19)

Димящото Огледало повелява смъртта на Кортес

Логично е да се предположи, че като е поразмислил, Кортес е изпитал угризения на съвестта за неблагоразумното си държане в храма. То се оказало много по-обидно, отколкото си мислел отначало. С тази постъпка обидил жречеството и съответно разклатил авторитета на Моктесума, чието опазване било от огромно значение. Но Кортес, изглежда, не осъзнал, че е прекалил. Доволен бил, че кръстът и Светата дева, поставени сега над дяволските превъплъщения, ще ги анатемосват и ще обезсилват злото им въздействие.

Ако наистина е мислил така, той се е заблуждавал. Бернал пише как скоро след това жреците съобщили на Моктесума, че Димящото огледало е заповядал всички испанци да бъдат избити. Ако заповедта му не бъдела изпълнена, щял да се отрече от града.

Когато получил това съобщение, предадено му вероятно от върховния жрец — втория член на съвета, който досега го поддържал, Моктесума се изправил вече лице в лице със своята дилема. Ако не се подчинял на боговете и те напуснели Мексико, космическият ритъм, чието поддържане било основната задача на религията им, щял да се наруши. Без помощта на Колибрито, бога на войната, нямало да могат да събират жертви. Ако Тлалок си отидел, нямало да има дъжд. Ако Хипе отвърнел лице от тях, царевицата нямало да покълва. Ако Тонатиу заминел на другаде, слънцето нямало да изгрява. Подобен удар от страна на природните сили щял да докара края на Мексико, края на света. От друга страна, да даде заповед на войските си да унищожат Кецалкоатъл ведно с неговите последователи, означавало да извърши светотатство срещу източната страна на небето, срещу звездата Вечерница, вестителката на зората, и срещу вятъра, който прочиствал пътя на дъждовните облаци. Още в самото начало на събитията над него виснел ужасният страх, че боговете ще стоварят това задължение върху му или за наказание сами ще унищожат Кецалкоатъл.

Но сега решил, че средният път, към който се придържал от самото начало, би могъл да помогне за избягването на пълната катастрофа. Създалото се положение, ако бъдело направлявано както трябва, можело да се обърне дори в негова полза. Съумеел ли да го използува, за да постигне онова, към което непрестанно се стремял (макар и не тъй успешно напоследък), а именно — отпращането на Кецалкоатъл, боговете щели да отменят заповедта за неговата смърт и кризата щяла да премине.

Моктесума изпратил бързо съобщение на Кортес с молба веднага да отиде при него. Вероятно из града са се носели слухове за вълнения, защото Кортес, щом получил съобщението, забързал към кралските покои. Моктесума заговорил направо:

— С дълбоко прискърбие трябва да те уведомя — казал той, — че боговете ми заповядаха да ти обявя война. Като премислих, стигнах до заключението, че най-добрият изход за тебе е да напуснеш града веднага, преди да са започнали нападенията. Въпросът е на живот и смърт. Нищо друго не може да ви спаси.

Като чул тези думи, пише Бернал, „Кортес доста се разтревожи. И нищо чудно. Предупреждението дойде съвсем неочаквано и в него силно се наблягаше на опасността, която ни грози.“ Но да се тревожи продължително, било непривично за Кортес и той бързо успял да се съвземе. Колкото по-големи били опасностите, толкова по-спокоен, по-уверен и по-силен ставал. Сега започнал словото си с думи на сърдечна благодарност към Моктесума за предупреждението и съвета. Сетне, променяйки глас, съобщил, че с удоволствие ще приеме съвета и ще си отиде, ако не го спирали две трудности. „Преди всичко — казал той — нямам кораби, с които да отплувам; и после ти трябва да дойдеш с мене, защото нашият император ще иска да те види.“ Това последното без съмнение било уловка, защото, съумеел ли да уплаши Моктесума, Кортес щял да го направи още по-послушен. И той наистина го уплашил. Очевидно Моктесума е възприел думите като заповед и изпаднал в дълбоко отчаяние, макар че никой не бил в състояние да го отведе против волята му. Дали както преди не е смеел да противоречи на бога освен в случаите, когато неподчинението се налагало, за да не влезе в смъртен конфликт с останалите божества? Или пък, въобразявайки си, че Кортес е бог, приписвал му и магическа сила, която при определено съчетание на време, място и посока, добивала силата на магия? Магическата система на мексиканците била извънредно усложнена, далеч повече, отколкото показва опростената схема, с която си служа тук, за да направя нещата поясни. Всеки миг от техния живот се направлявал от законите на тази система. Моктесума вероятно е бил изчислил магическото уравнение, което изразявало неговите отношения с Кортес, и е извлякъл от това заключения, отнасящи се към този случай. Затруднението, което представлява за нас обяснението на подобно второстепенно събитие, показва колко трудно е наистина да проникнем в лабиринта на неговата мисъл.

Но при все че Кортес успял да спечели една точка и да запази достойнството си, от това опасността не намаляла. Той продължил да обяснява, че макар поради липса на кораби да не можел да тръгне веднага, щял да нареди на гарнизона във Вера Крус да построят три кораба. Моктесума се зарадвал на думите му и заявил, че ще му даде дърводелци да помогнат на корабостроителите. „Ще им се заповяда — казал той — да бързат и да не губят време в празни приказки. А междувременно ще наредя на жреците и на военните да не създават безпокойство в града и ще повеля боговете да бъдат умилостивявани с жертви.“ И добавил: „Макар и не човешки.“

Не бива изобщо да ни минава през ума, че Кортес наистина е възнамерявал да си замине, щом приготвят корабите. Тяхното построяване било едновременно предпазна мярка и начин за печелене на време.

Сега испанците преживели няколко тревожни дни. Бернал пише: „Всички бяхме в лошо настроение, страхувахме се, че всеки миг могат да ни нападнат. И доня Марина предупреди капитана, че нападение е възможно, а Ортегиля, пажът на Моктесума, плачеше непрестанно. Ни денем, ни нощем оставяхме оръжието, нито сваляхме ризниците и набедрениците и спяхме с тях. Може би някой ще попита какви са ни били леглата. Нищо друго освен малко слама и една рогозка.“

Споменът за тези вълнуващи дни го подтиква да разкаже за себе си, нещо, което за жалост твърде рядко се случва, защото е бил наистина очарователен човек. „Искам да кажа, без да имам желанието да се хваля, че толкова бях свикнал да спя съвсем облечен и полегнал на рогозка, щото и след завоеванието спях по-сладко така, отколкото в хубаво легло. Има и още нещо, което искам да спомена. Нощем спя съвсем малко и съм навикнал да ставам и да гледам небесата и звездите, и да се разхождам по росата. И то го правя, без да си слагам шапка или кърпа на главата. Тъй съм привикнал на това, че, слава богу, никак не ми вреди. Но стига, много се разприказвах и се отвлякох от своя разказ.“