Морис Колис
Кортес и Моктесума (26)

Кортес обсажда град Мексико

Мексико се славел като непристъпен град. Ала подобно нещо няма, нито някога е съществувало. Всеки град може да бъде превзет, стига човек да се сети как да го стори. Кортес размишлявал над този проблем. Като превземел градовете, от които тръгвали насипните пътища, щял да пресече притока на храна и продукти към града и мексиканците трябвало да разчитат само на канутата. Ако неговите платноходки смутят движението по езерото, превозът с канута щял да спре. Водоснабдяването на града също можело да се прекъсне. Водата се пренасяла по акведукта от Чапултепек (Хълма на скакалеца) — град на сушата, южно и близо до Такуба. След като обсадял Мексико по този начин, възнамерявал да пристъпи към него едновременно и по трите насипни шосета. Платноходките щели да пазят фланговете, тиловите войски спокойно да изчакват в крайбрежните градове и той щял да успее да пробие. Насипните пътища имали различни ширини, но, общо взето, по всички можела да премине редица от осем ездачи. Пресметнал, че на един тъй тесен фронт мускетарите, топовете и стрелците с арбалети лесно ще сразят плътните мексикански редици. След тях щяла да постъпи бронираната кавалерия, после мечоносците и така методично щял да си осигури достъпа в града.

Преди да нападне градовете в началото на насипните пътища, трябвало да превземе Тескоко и да пусне лодките на вода. За да се стигне Тескоко, минавал се един висок проход в планинската верига, която ограждала тази част на мексиканската долина. Отначало мексиканците направо не вярвали, че Кортес ще се върне, ала, когато намеренията му проличали, започнали да вземат противомерки. Една от тях била да препречат планинския проход с дървета, повалени на най-тесните места, Кортес се страхувал, че част от армията им ще чака там в засада. Но проходът не бил охраняван и войските му минали безпрепятствено. Когато слизали по склоновете към Тескоко, пресрещнала ги делегация със златно знаме. Водачът й коленичил и заявил, че е изпратен да ги приветствува с мир в града. Управител на Тескоко не бил вече Господаря Лястовичка, назначен от Кортес за заместник на Господаря Царевичен кочан, а неговият брат, човек на Господаря Стрелкащ се орел. Поизненадан от посланието на добра воля, Кортес отговорил на делегацията учтиво и обещал да не причинява зло на града.

Като влезли в Тескоко, из улиците не се мяркали нито жени, нито деца — знак, че нещо не е в ред. Алварадо се изкачил на върха на най-високата пирамида и видял тълпи народ да напускат града с вързопи в ръце. Оказало се, че делегацията била изпратена, за да даде време на мексиканците да изнесат всичко по-ценно. Самият управител бил избягал в Мексико. Тъй или инак, испанците завзели Тескоко, втория по големина град в долината, без бой. Бързината, с която прекосили планините, очевидно сварила мексиканците неподготвени. Бернал отдава това отчасти и на едрата шарка, която опустошавала долината.

Първата работа на Кортес била да назначи нов управител. Спрял се на сина на предшественика на Господаря Царевичен кочан. Дали на младежа испански настойници и скоро след това той бил покръстен, като взел имената на Кортес, с представката „дон“. Това успокоило жителите, които веднага застанали на страната на испанците.

Готовността на тескоките да заживеят спокойно под властта на испанците в мига след изпъждането на мексиканците била типична за неустойчивостта на Мексиканската империя. Всички подчинени градове и народи били повече или по-малко нелоялни. И все пак те сигурно не биха застанали на страната на Кортес, ако не са били дълбоко убедени, че тъкмо той е завоевателят, посочен от предсказанието.

Тескоко се намирал на около две мили от брега на езерото. Кортес можел да сглоби лодките край водата, но сметнал за по-благоразумно това да стане в града. Трябвало следователно да се прокопае канал до езерото. Докато в Тласкала режели дърветата в необходимите размери и докато в Тескоко копаели канала, той използувал времето, за да разузнае най-внимателно пътищата, към Мексико и системно се занимавал с пропъждане на мексиканските войски от гарнизоните в околността. Няколко от градовете се присъединили към него още щом ги напуснали мексиканските войски и освен това обещали войници за нападението на Мексико. Кортес пресметнал, че само да иска, може да набере помощна армия от 100 000 души. Започнал да обучава тласкалите на европейска бойна тактика, опитал се да ги направи податливи на дисциплина и им показвал как най-добре да му помагат в битките. Надявал се, че ще може да стори същото и с останалите. Ала военната наука на страната била дотолкова насочена към залавяне на пленници за жертвоприношения и тъй била обвързана с поличби и магии, че му се струвало трудно да замени това с принципите на здравия разум. И все пак постигнал нещичко, но се оказало невъзможно да ги направи милосърдни, защото в тези райони милостта във войната била нещо съвсем непознато. Какви са били тези войници и техните помощници, се описва в следните редове на Бернал: „Повечето от тях идваха с надежда да докопат плячка. Идваха освен това и за да се заситят с човешко месо. Също като в Италия. Там настъпващата армия се следва от гарвани и соколи и други хищни птици, които се прехранват от труповете по бойните полета.“ Но тъй като тези кръвожадни съюзници му били необходими, Кортес трябвало да се примири с техните отблъскващи навици. В писмата си до императора той често се оплаква от тях, също както и Бернал в своята хроника. Истината е, че щом започнало оттеглянето от мексиканците и щом всичките им подвластни племена в долината се настроили срещу тях, Кортес си спечелил много повече съюзници, отколкото му трябвало и можел да управлява. А да бъде командир на едно отмъщаващо си канибалско множество, му било много противно. Използувал всяка възможност, за да склони Господаря Стрелкащ се орел да признае Карл Пети и да сключи мир, който би запазил града и живота на неговото население. Но както ще видим, мексиканците предпочитали да се сражават до смърт, защото това било много по-близко до техните представи за живота.

И Кортес, и Бернал са изпълнили цели страници с разкази за военните операции, предшествуващи нападението на града. Като войници те дълбоко са се интересували от този въпрос и са го разбирали далеч по-добре, отколкото загадъчните си отношения с Моктесума. Пред нас са най-подробни описания на бойни схватки, нападения на градове и смразяващи кръвта опасности. На два пъти Кортес едва не бил пленен и принесен в жертва. Да се разкажат тук тия приключения, е невъзможно; нито пък е нужно, защото те не са от кой знае какво значение. Всичко това запълнило месеците от януари до май 1521 година. Кортес успешно унищожил мексиканските гарнизони в долината и в нейните околности. Обходил бреговете на цялото езеро и подпалил онези градове, в които, както понякога се случвало, населението било на страната на мексиканците. Докато най-сетне платноходките били готови и можел да поеме по насипните пътища. Мексиканците се биели като луди, за да се отскубнат от мрежата, която заплитал около тях. На два пъти почти победили, а неведнъж му нанасяли тежки загуби, но все не успявали да съсредоточат достатъчно войски там, където трябва, за да изтръгнат решителна победа. Господаря Стрелкащ се орел бил, изглежда, смел човек, но твърде боязлив пълководец. Не се постарал да нападне Тескоко, когато Кортес с по-голяма част от войските си обикалял бреговете на езерото. Ни веднъж не атакувал с цялата си армия и не връхлетял върху испанците в никоя решаваща битка. Разполагал с вътрешни линии и можел да нападне където поиска; а и армията му била далеч по-многобройна чак до момента, в който Кортес освободил васалните градове и присъединил войските им към своите. Сякаш битката при Отумба го убедила, че където и да завърже сражение, колкото и да са многобройни войските му и — най-важното — колкото и благоприятни да са поличбите, ще претърпи поражение по причини, срещу които просто не знаел как да противодействува. И затова не предприел ни един стратегически контраудар, а хвърлил усилията си в тактическа отбрана. Като че ли бил започнал да се отчайва. Моктесума бе свален, защото не се бе противопоставил на съдбата. Стрелкащ се орел й се противопоставил с всички сили. Но, питал се младият император, нима е възможно да се опълчиш на съдбата?

Частите на платноходките били пренесени в Тескоко някъде през март или април от носачи, наредени в редица, дълга цели шест мили. Сандовал, когото пратили в Тласкала, за да ги придружава, преживял нещо ужасно в един храм, в който се отбил край пътя. Той съгледал в светилището на върха на пирамидата две брадати лица, поставени пред олтара. Разглеждайки ги отблизо, видял, че кожата им е мургава. Това били главите на двама от неколцината испанци, които били пленени, принесени в жертва и одрани. „Там намерихме и четири щавени конски кожи с козината и копитата.“ Дрехите на испанците също били принесени на божеството. Завели Сандовал в къщата, където държали сънародниците му до жертвоприношението, и той прочел на стената: „Тук бе затворен нещастният Хуан Хусте и още мнозина от неговия отряд“, надпис, както обяснява Кортес на императора, „в състояние без съмнение да разкъса сърцата на ония, които го прочетат“. Испанците знаели, че всички ще ги сполети подобна участ, ако паднат в плен. По-надолу ще цитирам Бернал, който признава, че е изпитвал ужас при мисълта да бъде принесен в жертва.

Но нека се върнем към пренасянето на материала за лодките, „гледка, невиждана и нечувана досега“ както се изразява Кортес в едно писмо до Карл. Освен Сандовал и неговите войници, голяма войска от тласкали пазела носачите и картината на пристигането им била наистина незабравима, защото влезли в града облечени в най-хубавите си плащове и пъстроцветни пера, пристъпвали под звуците на музика и викали: „Да живее императорът! Кастилия! Тласкала!“. Дъски, талпи, ребра, килове — всичко било наредено край канала и сглобено с най-голяма бързина. Идеята да се построи флота по този начин би се сторила необикновена всекиму, а в Мексико това било извор на същинско удивление. Остроумието на Кортес го издигало много над неговите капитани. Всички знаели, включително и Бернал въпреки вечното му натякване за смелостта на войниците, че падне ли Кортес, никой не би могъл да го замести. За тласкалите и многобройните други племена, присъединили се към испанците, неговите действия били неповторими и необичайни, напълно присъщи на божеството, каквото според тях бил той.

И въпреки това срещу него бил устроен заговор за убийство. Някои от хората на Нарваес, макар че привидно взели страната на Кортес, не можели да му простят погрома над своя началник. Сега един от тях, наречен Вилафаня, голям приятел на Веласкес, намислил с още неколцина други да убият Кортес по време на вечеря. Когато пристигнела пощата от Вера Крус, Вилафаня щял да изтича при него с писмо в ръка, да му каже, че е от баща му, Мартин Кортес, и докато той го чете, да го убие. Тогава групата на Нарваес щяла да вземе властта. Но заговорът не останал в тайна, Кортес изтичал в стаята на Вилафаня и наредил да го арестуват. У него намерили лист със списък на другите заговорници. Изправили го пред съд и го осъдили на смърт. „Обесиха го от прозореца на стаята, в която живееше“, пише Бернал. Постарали се да запазят историята в тайна, защото щяло да стане голям скандал. След тази случка капитаните помолили Кортес да си вземе телохранители; уплашени за живота му, те ясно съзнавали, че техният живот зависи от неговия.

На 28 април 1521 година, след като пуснали лодките във водата и приготвили 50 000 стрели, Кортес направил преглед на войските в Тескоко. С пристигането на всеки нов кораб във Вера Крус той получавал подкрепления. Сега вече имал 84 кавалеристи, 650 войника и 180 стрелци с арбалети и мускети. За всяка платноходка трябвали 25 души, включително гребците и хората, които управлявали платната, тъй че войските за сухопътните операции значително намалели. Сухопътните войски били разделени на три. Една част начело със Сандовал трябвало да отиде в Истапалапа и да тръгне към Мексико по южния насипен път. Втората част под ръководството на Кристобал де Олид, получила заповед да отиде в Койоакан (Местността на безбройните мършави койоти), град, разположен западно от Истапалапа, откъдето започвали два насипни пътя, разклонявали се в две различни посоки и се сливали с пътя от Истапалапа. Третата част, под командата на Алварадо, имала нареждане да тръгне на запад към Такуба и да настъпи по тамошното насипно шосе. Първата й задача била да прекъсне акведукта при Чапултепек, който бил наблизо. Северният път от Тепеака (В подножието на хълма) не се включвал в първата фаза на операциите. Всеки от тримата командири имал на разположение по 200 испанци и 8000 души помощна войска. Кортес си запазил командуването на платноходките централна позиция, която му позволявала да надзирава и трите дивизии. Бернал се присъединил към Алварадо и очевидно е имал някаква по-малка командна длъжност.

Сандовал, Де Олид и Алварадо заели позиции някъде между 20 и 31 май. Предварителните операции срещу гарнизоните преминали толкова успешно, че и Де Олид, и Алварадо влезли почти безпрепятствено в Койоакан и Такуба. Алварадо незабавно прекъснал водоснабдяването в Чапултепек. Сандовал обаче трябвало да се сражава, за да влезе в Истапалапа. Някъде край Истапалапа флотата преживяла първия си сблъсък с канутата. Кортес напуснал Тескоко с тринадесетте платноходки, за да подкрепи Сандовал. Забелязали го съгледвачи, които изпратили димни сигнали. Стотици канута, пълни с въоръжени мъже, напуснали Мексико и се устремили срещу него. В това време той бил спрял край някакъв малък остров. „Наредих на капитаните на платноходките да не се движат — пише Кортес по-късно на Карл, — та да примамим канутата да ни нападнат, мислейки, че сме се уплашили. Те наближиха колкото на два изстрела от лък. По воля божия, тъкмо когато се гледахме очи в очи, духна попътен вятър от сушата и ни помогна да ги нападнем. Незабавно наредих на капитаните да се врежат в тяхната флотилия, макар че те бягаха с всички сили. Разбихме безброй много канута и избихме и ранихме много от хората в тях. Гледката беше невиждана. Преследвахме ги цели девет мили, докато ги натикахме сред къщите на града. Тъй, по волята божия, спечелихме най-хубавата и голяма победа, за каквато само можехме да се молим и да мечтаем.“

Победата в езерото позволила на Кортес да акостира на пътя от Истапалапа — там, където по-дългото от двете разклонения от Койоакан се сливало с него. Този кръстопът се намирал на две мили от Мексико и представлявал нещо като малък островен град, защото имал два храма. Кортес го избрал за главна квартира. Изкопали в насипите процепи, за да могат лодките да преминават от двете им страни и да пречат на канутата на мексиканците да стоварват войски в тила им. Така това шосе станало една безопасна връзка със Сандовал в Истапалапа, а разклонението му — и с Олид в Койоакан. Ето как с един само удар Кортес съумял да се придвижи по южните пътища и да се доближи до Мексико, без да става нужда да воюва за всяка стъпка, както си представял в началото.

Олид и част от войските му, след като оставили силна охрана в Койоакан, се присъединили към Кортес на кръстопътя; Сандовал също се придвижил напред. Междувременно Алварадо се опитвал да напредне по шосето от Такуба. Кортес изпратил шест платноходки да прикриват фланговете му. Генералният план бил да съчетаят настъплението си по южните и западни пътища, докато и двете части на войската се срещнат в центъра на града.

Но макар че напреднал тъй бързо в началото, Кортес почти не успял да се придвижи през следващите две седмици. На 9 юни Сандовал и войниците му били прехвърлени от пътя за Истапалапа върху северния насип към Тепеака, много важна маневра, тъй като мексиканците използували това шосе за превозване на провизии. Той бил получил същите заповеди като Алварадо — да си пробие път напред и да се срещне с другите в центъра на града. Въпреки че платноходките го прикривали, процепите в насипите много спъвали настъплението на Сандовал. Мексиканците били превърнали тези процепи в укрепления, барикадирали ги от двете страни и набучили във водата остри колове. На някои места имало тръстики и скрити сред тях канута връхлитали неочаквано. Не можели да спрат пренасянето на провизии по вода, защото платноходките естествено не съумявали да бъдат едновременно на сто места. На два пъти Кортес сполучил да нахлуе в града и дори да стигне чак до големия храм срещу старото си жилище в двореца Господаря Водно лице. Но да се закрепи на тази предна позиция му било невъзможно. Наистина подпалил някои къщи на главния площад включително двореца на Моктесума и зоологическата градина, но бил изтласкван обратно на изходната си позиция, върху пътя. Процепите в насипите, които по време на настъплението успял да запълни с чакъл, били отново завзети от мексиканците, а чакълът изхвърлен. Преносим мост в този случай бил безпредметен, защото процепите били различни по ширина.

На шосето от Такуба Алварадо не успял да стори и толкова. Бернал ни дава подробно описание на тамошната битка. Денем се сражавали непрекъснато, а понякога и нощем. На 23 юни претърпели сериозно поражение. Мексиканците се престорили, че отстъпват. Испанците ги подгонили и прекосили един широк процеп, нагазвайки във водата, която точно там не била дълбока. Кортес бил наредил всички процепи да се запълват, преди да се отиде по-нататък. Алварадо, възбуден от гонитбата, нарушил тази заповед. Докато отстъпващите мексиканци го подмамвали все по-навътре край насипа, друг техен отряд се промъкнал с канута в тила им, завзел процепите, издълбал ги и набучил в ямите по дъното остри прътове. Тогава оттеглящият се неприятел се впуснал в контраатака и отблъснал Алварадо и хората му назад към процепа. Завързала се ожесточена битка, при която шестима испанци били пленени за жертвоприношение. Бернал ни го описва с прочувствени думи: „Кълна се — същинско чудо бе, че не загинахме до един в ямите. Що се отнася до мен, трябва да кажа, че бях хванат от няколко мексиканци, но успях да освободя едната си ръка и с помощта на бог Исус спасих се с няколко сполучливи мушкания на меча. Но получих тежка рана в едната ръка. Като се измъкнах от водата, загубих свяст. Не можех да се държа на крака и бях останал без дъх. Признавам, че когато ме сграбчиха в лапите си, оставих се в ръцете на бога и на Светата дева. Той ме дари със сила да се откопча. Благодаря на бога за милостта, с която ме дари.“ Кортес, като научил как Алварадо едва се е изплъзнал от сигурна гибел, много се разгневил и му изпратил писмо по една от платноходките, в което го предупреждавал никога вече да не преминава през процеп, без да го запълни зад себе си, и винаги да оставя хора да го охраняват. Но, както ще видим, подобна небрежност ще се случи и с неговите собствени войници.

Въпреки това поражение и бавния напредък на обсадата, ония езерни градове, които още не били премилали към Кортес, сега изпратили посланици и му предложили помощ. С тяхното присъединяване помощните войски нараснали на 100 000 души. Освен хора те дали и канута, чийто брой бил достатъчен, за да попречат на мексиканците да пренасят провизии. От този ден — някъде към края на юни — градът вече почти не получавал храна и вода. Езерото било солено, а на острова имало само няколко сладководни кладенци. Ако не е бил дъждовният сезон и ежедневните порои, обсадените едва ли са щели да издържат толкова дълга обсада.

Кортес сметнал, че вече е настъпил моментът за общо настъпление на всичките му части. Мястото, определено за среща, било не големият площад, а пазарът в северозападната част на града. Там имало достатъчно пространство за всичките му войници. Успеел ли да го завладее, Господаря Стрелкащ се орел щял да бъде изтласкан в североизточната част на острова и краят скоро щял да дойде. Насрочили нападението за 30 юни. Сандовал получил заповед да се присъедини към Алварадо. Щели да атакуват от две, а не от три страни.

Двете дивизии започнали настъплението по съответните насипни пътища на разсъмване. Кортес напреднал бързо, влязъл в града, преминал през големия площад и стигнал до входа към северния град, наречен, както знаем, Тлателолко, който се отделял от централния град посредством канал, по-широк от каналите, пресичащи града на няколко места. Нахвърлили вътре вързопи от тръстика, царевични стебла и дървета. Авангардът го прекосил. Пазарният площад се намирал само на половин миля. Победата изглеждала осигурена. Сандовал и Алварадо не били далеч; чувал се гърмежът на огнестрелните им оръжия, долитали крясъците и свирките на войниците.

Внезапно мексиканците контраатакували с огромно множество. Авангардът отстъпил тичешком към канала. Пълнежът, нахвърлен в него, бил достатъчен, за да издържи тежестта на хора, преминаващи в добър ред. Но сега, в суматохата, поддал. Друг един процеп също не бил запълнен добре. Този път последствията били далеч по-катастрофални.

Кортес не прекосил с авангарда. Зает бил при един от фланговете. В желанието да се увери, че процепът е запълнен както трябва, той дошъл да го огледа в същия миг, когато авангардът бил отблъснат нататък. Боричкаща се тълпа от испанци и техни съюзници се намирала във водата. Мексиканците в канутата ги пленявали и ги отнасяли със себе си. Кортес слязъл от коня и се опитал да спаси хората си. Той пише на императора: „Решил бях да остана там и да загина в бой. Единственото, което аз и моят отряд успяхме да направим, бе да подадем ръка на някои от нещастните испанци, които се давеха, и да ги измъкнем навън. Увлечен в това, не забелязах в каква опасност се намирам. Неколцина мексиканци ме сграбчиха и щяха да ме отнесат.“ И той описва как Кристобал де Олеа, един от капитаните, го спасил, макар че, докато правел това, сам бил убит. Друг един от телохранителите му, викайки: „Без теб ние всички ще загинем“, го изтеглил настрана. Довели кон. Кортес го възседнал и успял да внесе някакъв порядък в бъркотията. Неговата дивизия се върнала на централния площад. Тук битката продължила да се развихря. От платформата на храма на Колибрито започнали да се издигат димни стълбове от тамян. Очевидно жреците се приготвяли за жертвоприношение. Атаките ставали все по-ожесточени. Мексиканците запокитили към испанците няколко отрязани глави. Извикали, че една от тях е главата на Алварадо. След огромни загуби, изчислени на шестдесет и шест испанци, пленени живи, други убити и тежко ранени, седем убити коня и множество арбалети, мускети и топове, загубени в боя, дивизията на Кортес се изтеглила в укрепения лагер на насипния път.

Бернал ни описва какво се е случило в западната част, където действувал Алварадо. Всичко вървяло добре и те очаквали скоро да стигнат до пазара в Тлателолко, когато изведнъж „видяхме, че към нас се приближава огромна войска от мексиканци, все офицери с красиви емблеми и пера. Те метнаха пред нас пет глави, целите окървавени“. „Както виждате — извикаха, — това са главите на Кортес и Сандовал. Скоро всички ще споделите тяхната участ.“ И се нахвърлили върху им тъй ожесточено, че изтласкали испанците вън от града. Когато се изтегляли към пътя за Такуба, испанците чули рога на Стрелкащ се орел. „Звукът на този рог беше сигнал, че капитаните и войниците му трябва или да пленят враговете си, или да умрат в тази битка. Когато звукът му отеква в ушите им, устремът и смелостта, с която се нахвърлиха върху нас, за да ни хванат, бяха ужасяващи и аз просто не знам как да го опиша. Дори сега, като се опитвам да си го припомня, сякаш отново виждам всичко пред очите си.“

Когато преполовили разстоянието до насипа, испанците чули зловещите удари на барабана от змийска кожа, поставен на върха на голямата пирамида на площада. Долетели звуци от рог, сигнали от раковини и свирки. „Всички вдигнахме поглед към високия храм, откъдето се чуваха, и видяхме насила да мъкнат нагоре по стъпалата нашите другари, които те бяха пленили, когато разгромиха Кортес. Водеха ги да ги принасят в жертва. Като ги довлякоха до площадката пред светилището, видяхме да обкичват главите на мнозина от тях с пера. Накараха ги да играят пред Колибрито с нещо като ветрила в ръцете. След като свършиха танца, веднага ги събориха по гръб на жертвените камъни и като разрязаха гърдите им с каменни ножове, измъкнаха още туптящите им сърца и ги поднесоха на идолите. Изритаха телата надолу по стъпалата. Касапите, застанали в подножието, отрязаха ръцете и краката им и им одраха лицата. Труповете хвърлиха на хищниците.“ Споменът за тази ужасна картина кара Бернал да добави: „Сега, когато тежките битки на миналото са останали толкова далеч, искам да опиша чувството, което изпитах, след като видях тези страхотии. След това изпитвах ужас пред всяка битка. Но винаги ставаше така, че още в първия миг на битката забравях страха си.“

Бернал е бил достатъчно храбър, за да не изпитва срам от страха си, и достатъчно простодушен, за да не осъзнава своята суетност. Колко ли прекрасно е било старото му лице, когато, вече седемдесет и шест годишен, е завършил своята хроника! Той съобщава, че я е написал, за да възтържествува истината. Една история на завоеванието била публикувана през 1553 година от Гомара, писател, който бил капелан при Кортес в Испания през хиляда петстотин и четиридесетте години. Гомара почерпил сведения от самия Кортес и някои други конкистадори. Бернал прочел историята и тя му се сторила много неточна. Това го подтикнало да напише своята собствена „Истинска история на завоеванието“, макар че се стеснявал от своя стил, който, както сам Бернал отлично осъзнавал, с нищо не напомнял литературния стил на неговото време. И ето — днес книгата на Гомара едва се чете, докато Бернал, чийто разказ наистина би се подобрил, ако здравата се съкрати, е все още свеж и забавен. Той е чудесен пример на природно надарен човек. Книгата му била завършена през 1568 година. Когато през 1581 година умрял на осемдесет и девет години, тя още не била отпечатана. Това станало едва през 1632 година. Накратко, той си е осигурил безсмъртие по две причини — пише самата истина и никога не доскучава. И според мен сред необикновените и изключителни факти в драмата на Кортес и Моктесума е и този, че един от нейните свидетели е бил гениален разказвач.