Морис Колис
Кортес и Моктесума (28)

Послепис

Понеже целта на тази книга бе да вникне в събитията, станали по времето, когато Кортес и Моктесума са били един до друг, тя идва до естествения си завършек с покоряването на Мексико. Послеписът е само една притурка, в която читателят ще намери кратко описание на по-нататъшните случки в живота на Кортес и неговите приближени.

Първата задача на Кортес била да презастрои града, разрушен почти до основи. Развалините на старите къщи и на храмовете послужили за строителен материал. На мястото на храмовете издигнали християнски църкви. Новото селище заприличало на истински испански град. Онези от мексиканците, които оцелели след битките, се върнали и се заселили в него. По време на преустройствата Кортес отседнал в Койоакан (Местността на безбройните мършави койоти). Стрелкащ се орел живеел при него. Един от първите въпроси, които му задали, бил: къде е скрито съкровището на Моктесума. По-голямата част от него била взета от испанците, както си спомняме, в нощта, когато бягали от града. Стрелкащ се орел обяснил, че то се загубило по време на сраженията. Не му повярвали и за да го принудят да говори, подложили го на мъчения. Войниците настоявали на това и Кортес приел. Мъченията помогнали да се разкрие нещичко, но твърде незначително. И все пак, като го прибавили към личното съкровище на Стрелкащ се орел, което прибрали при залавянето му, златото за подялба било доста много. Както преди, след като отделили кралската петина и след като водачите взели своята част, за простите войници останало толкова, колкото всеки да си купи по един нов арбалет.

Имало опасност след края на мексиканското владичество всеки васален град да се обяви за независим. Кортес ги призовал да признаят властта на Карл Пети. Те се съгласили и тъй се запазило политическото единство на страната. Освен това Кортес основал няколко испански града, заселил там привържениците си и им раздал имения и роби. Тези градове се превърнали в центрове, от които се разпространявали испанските идеи. Донесли животни от Европа, по-специално добитък и свини. Кортес започнал да проявява административните си дарби. Искал да избегне грешките, допуснати в Еспаньола и Куба, където в стремежа си към бързо забогатяване испанците опропастили Западна Индия. Той се отнасял с местните благородници като към равни и се стремял да ги накара да сътрудничат в една политика, която да осигури благоденствието на цялото население.

Докато се опитвал да постави основите на Нова Испания върху здрави икономически принципи, Кортес се мъчел и да разшири нейните граници и да определи колкото се може по-точно географското й местоположение. Испанците все още не били съвсем наясно къде се намират. Не знаели например че Мексико лежи върху една сравнително тясна ивица земя, свързваща два големи континента. Не знаели също така колко отдалечена е откритата от тях Америка от Китай. Вестта за Магелановата обиколка на земята стигнала до Испания едва през август 1522 година. Кортес започнал да изследва Централна Америка и Южните морета.

През октомври 1522 г., четиринадесет месеца след падането на Мексико, Кортес получил писмо от Карл, с което той признавал завоеванието, опрощавал вината му за това, че е отхвърлил властта на Веласкес, и го назначавал за губернатор и генерал-капитан на Нова Испания. И все пак императорът изпратил четирима свои представители — един ковчежник, един счетоводител, един търговски агент и един инспектор, чийто дълг бил да го държат в течение на нещата и да защищават интересите му. Кортес престанал да бъде независим управник и се превърнал в обикновен губернатор от испанската административна система.

Първите испански монаси пристигнали в началото на 1524 година. Били изпратени да покръстят населението в Христовата вяра. Някои от тях били забележителни хора, като например Саагун, чиито трудове върху завоеванието, отличаващи се със своята промексиканска гледна точка, вече цитирахме в настоящата книга. Но макар че монасите отстоявали справедливостта и доброто отношение към местното население, те покровителствували разрушаването на неговото изкуство. Храмовете и скулптурите били унищожени. Магическите книги, хранилища на американската мисъл, били изгорени. Ония предмети на изкуството, които са стигнали до нас, случайно са изпуснати от зорките им погледи и от стремежа да заличат всичко, което би могло да напомня на народа за старата, нехристиянска култура. Ала разрушавайки местната култура, испанците не са сторили нищо по-различно от онова, извършвано някога и все още вършено днес от всички европейски народи в завоеванията им извън Европа.

Мексиканците и другите раси в страната лесно приели християнството. Изглежда, не били променили първоначалното си убеждение, че Кортес е Кецалкоатъл. Следователно християнството било религия, проповядвана от един техен бог. Магическите им книги предсказвали, че то ще се наложи и че другите божества ще си отидат. Кортес си оставал превъплътен бог, загадъчно, неразбираемо същество. Новата църква била изява на неговото учение. А това, че сега Кортес бил един от чиновниците на Карл Пети, за тях било твърде неразбираемо. Но те от опит знаели, че действията на този бог са най-неочаквани и все пак в края на краищата са насочени към осъществяването на едно предсказание. Те виждали блясъка, сред който живеел в Койоакан, огромното му домакинство с целия господарски церемониал. Струвал им се смайваща и изключителна личност, за такъв го смятали и испанците, макар че неговите сънародници му завиждали на успеха и не одобрявали либералната му политика, която им пречела да заграбят страната бързо и алчно, както им се щяло.

Това, дето жителите на Централна Америка приели християнството, започнали да строят и да украсяват църкви, започнали да почитат Дева Мария и се отказали от човешките жертвоприношения, съвсем не означава, че напълно престанали да вярват в старите божества и в древната магия. Димящото огледало в двете си изяви — като цар на боговете и бог на войната, изчезнал от оня миг, в който управлението, чиято неделима част бил той, престанало да съществува. Двубоят бил между него и Кецалкоатъл и — както било предсказано — той паднал. Но имало още цяла армия от второстепенни божества, култът към които бил свързан с ежедневни прояви, като например плодородието, болестите и времето. Макар новата религия да не одобрявала тези божества, макар че техните жреци били отстранени и светилищата им разрушени, хората вярвали, че те все още съществуват и са запазили силата си. Прекланяли им се скришом и се съветвали с оракулите им. С течение на времето тези божества се превърнали в легенда и заели място в народното творчество. Претърпели най-неочаквани преобразования. В този свят на измислицата те можели дори да приемат християнството, да станат и светци. Техни идоли били зазиждани в основите на църкви, в стените на хамбари. Легендата за тях продължавала да живее в народните танци. Някои от божествата взели образите на вещици, други — на добри духове. В течение на вековете се получила невероятна бъркотия. Така например Тепостекатъл, древният бог на виното, твърдял, че е син на божията майка. Родни Гелъп, който е живял в Мексико през трийсетте години на нашия век, ни съобщава в книгата си „Мексиканска мозайка“ за следи от древните поверия, които открил по време на обиколките си из отдалечени села. Старите божества и днес още са живи и към тях са прибавени нови. До Тласкала има един вулкан, който по време на Кортес носел името Матлалсиуатъл (Тъмнокосата зелена жена). Божествената обитателка на тази планина по-късно била отъждествена с доня Марина и сега планината се нарича Малинче. А още по-необикновено е откритието на Гелъп, че Моктесума е превърнат в бог. Той е бог в две изяви. В Сан Кристобал е бог на болестите и се пропъжда с песни; в Суастла е бог на обилните реколти и дарява здраве.

Споменахме, че Кортес е имал съпруга, някаква жена, наречена Каталина Хуарес, която оставил в Куба. През юни 1522 г. тя довтасала неочаквано на пристанището и се изкачила до Мексико. Три месеца по-късно умряла по твърде загадъчен начин. Бернал го нарича „деликатен въпрос“. Враговете на Кортес го обвинявали, че я е убил, и било проведено следствие. Обявили го за невинен. Едва ли има съпруга, която тъй малко да е допринесла за величието на мъжа си, както тази Каталина.

Кортес станал много важна личност в Мексико. Нарваес, който през цялото това време бил държан в затвора на Вера Крус, получил разрешение да отиде в Мексико. След като го развели да разгледа града, бил приет от Кортес. Беден като църковна мишка, с едно око, закрито от черна превръзка, той бил вече друг човек, както личи от следните думи на Бернал: „Когато Нарваес застана пред Кортес, той падна на колене и се опита да му целуне ръцете, но Кортес не му позволи, а го вдигна и го прегърна, каза му приятелски думи и го покани да седне до него.“ Както знаем, Кортес винаги е обичал повалените си врагове. Нарваес имал кънтящ задгробен глас, „сякаш говореше в подземие“, обяснява Бернал, а превземките му го правели още по-смешен, особено когато отворил дума за случая, в който Кортес го бил сразил във Вера Крус. „Като видях величествените градове, които сте покорили, господине, длъжен съм откровено да призная, че победата ви над мене наистина е най-малкото от всичко, което вие и вашите храбри войници сте постигнали в Нова Испания. Ваше височество с право може да бъде сложен начело на най-видните и прославени мъже на света.“ След време Нарваес получил разрешение да се върне в Испания, където с всички средства се опитал да злепостави Кортес, но нищо не спечелил от това. Както вече казах, той бил глупав човек.

След тригодишно управление на колониите Кортес започнал да се чувствува неспокоен. Наскоро след завоеванието той бил изпратил един от своите капитани Кристобал де Олид с няколко кораба да основе град и района източно от Юкатанския полуостров, познат днес под името Хондурас. Междувременно Де Олид въстанал и се обявил за независим. Кортес решил да потегли срещу него. Това означавало да се мине през Гватемала, неизследвана до това време. Решил да предприеме пътуването отчасти, защото обичал походите, и отчасти, защото обхванат от мания за нови открития, се надявал да намери морския проход между Атлантика и Тихия океан, тъй като се разправяло, че подобно нещо съществувало на или около географската ширина на Хондурас. Напуснал Мексико през октомври 1524 година.

Бернал тръгнал с него и описанието на антуража на неговия началник ни дава представа в какъв блестящ владетел се бил превърнал Кортес по това време. Макар че потеглял на път за далечни и непознати страни, Кортес взел със себе си тежки сервизи от злато и сребро, трима свещеници за църковните служби, един домоуправител, един камериер, един сервитьор и един камерхер. Водел си лекар и хирург, няколко пажа, осем коняря и двама соколари. За да развлича приятелите си вечерно време, взел петима музиканти, които свирели еднакво добре на духови и на струнни инструменти, един акробат, един фокусник и един кукловод. От старите си приятели избрал Сандовал и доня Марина. С тях пътувал и Стрелкащ се орел.

Експедицията до Хондурас продължила много повече, отколкото си мислел Кортес. Отсъствувал от Мексико година и девет месеца. Не свършил всъщност нищо, но преминал през несгоди и опасности, далеч по-големи, отколкото във всички предишни походи. Трябва да споменем две събития. Доня Марина се омъжила, а Стрелкащ се орел бил обесен. Марина, преуспяваща в трудностите, както й било предсказано, станала най-видната жена в Мексико. Цели пет години тя не се отделяла от Кортес в качеството си на преводачка и съпруга и била майка на неговия син. Сега той я омъжил за някой си капитан Харамильо, командир на една от неговите платноходки. Продължавала да превежда (Агилар вече бил мъртъв, но тя научила испански) и не се отлъчила от него до края на военната кампания. Интересно е да се знае, че доживяла до дълбока старост, получавала огромен доход от своите имения, имала голяма къща в Мексико, вила в Чапултепек, а в Койоакан-градина, която навремето принадлежала на Моктесума. След смъртта си, както научаваме, се превърнала в планинска богиня.

Стрелкащ се орел бил обесен, защото го набедили, че заговорничел с други мексикански благородници от експедицията да убият Кортес и да оглави въстание срещу испанците. Много дълго след това се разисквало дали смъртната присъда била заслужена. Бернал изпитвал симпатии към бившия император и намира, че е загинал невинен. Кортес бил убеден, че заговор е съществувал и че виновникът е само той. Взели Стрелкащ се орел в експедицията, защото смятали за опасно да го оставят без надзор. Макар очевидно да не му вярвал докрай, Кортес го бил пощадил до този миг отчасти защото така било по-политично, и отчасти защото по природа бил снизходителен към падналите. Това ни кара да мислим, че не би го убил без сериозни основания. Стрелкащ се орел се бил превърнал в национален герой. Но, както вече споменах, твърде съмнително е подобни представи да са съществували в дните на отдадените на астрологически науки и магии монарси на предкортеско Мексико.

Преди да тръгне към Хондурас, Кортес оставил двама от четиримата кралски чиновници, които Карл бил изпратил, да управляват страната през време на неговото отсъствие. Когато научил, че и двамата злоупотребяват с властта си, наредил да се назначат другите двама. Ала те се оказали още по-големи мошеници и скоро в Мексико зацарило безправие и бъркотия. Когато минала една година от заминаването на Кортес и след като цели месеци от него не дошла никаква вест, те сметнали, че е умрял, натрупали богатства, като подложили на мъчения мексиканските благородници и дори сложили ръка на неговото собствено имущество. На всичко отгоре написали обвинителен акт срещу Кортес, обвинявайки го в държавна измяна, убийство и грабеж, и го изпратили в Испания. Щом се върнал в Мексико, Кортес се разправил с тях, но те вече успели да сложат такова петно върху доброто му име пред Карл Пети, че сметнал за необходимо да замине за Испания и да се защити.

Напуснал Мексико през март 1528 година, като взел със себе си един от синовете на Моктесума, двама тласкалски благородници, голямо количество злато и скъпоценности, мексикански диви животни и други невиждани в Испания неща. През есента на същата година бил приет от Карл. Лесно убедил императора, че обвиненията срещу него са безпочвени. Като награда за големите си заслуги бил удостоен с благородническата титла маркиз на долината Оахака и в тази плодородна и красива околност Кортес получил големи имения с феодална власт над 23 000 крепостници. Останал генерал-капитан, но не го утвърдили за губернатор. Карл решил да превърне Мексико във вицекралство и да назначи там някой испански гранд. Това било голямо разочарование за Кортес, който не само чувствувал, че има по-голямо право от всеки друг над управлението на Мексико, но знаел, че притежава познания, добра воля и достатъчно въображение, за да го превърне в показна провинция на империята.

По време на посещението си в Испания омъжил дъщерите на Моктесума за испански благородници, а самият той се оженил за доня Хуана де Сунига, племенница на Бехарския дук. За негова голяма скръб Сандовал, най-близкият му другар по време на завоеванието, който се бил завърнал в родината с него, починал. Кортес отпътувал за Мексико през пролетта на 1530 година и акостирал във Вера Крус през юли.

През следващите десет години живял в своите имения и продължил да проучва Южните морета. По това време Кортес бил в сянка, защото управлението се оглавявало от вицекраля дон Антонио де Мендоса. И все пак като голям земевладелец имал достатъчно възможности да прилага идеите си и управлявал именията си като някакво малко кралство. Надявал се, че корабите, изпратени от него в Южните морета, ще му помогнат да открие и покори една нова страна, толкова голяма и вероятно толкова богата като Мексико, която ще му разрешат да управлява. Но човек открива Мексико само веднъж в живота си. Испанските открития и завоевания в Тихия океан, по-специално на Филипините, били дело на други хора.

През 1540 година Кортес отново отпътувал за родината. Сега той съвсем не бил видната личност от 1530 година, когато, току-що завърнал се от завоеванието, събудил възхищението на испанския двор. Нищо от онова, което извършил в Мексико през изминалите десет години, не можело изобщо да се сравни с предишните му постижения. Освен това на сцената се появил нов завоевател. През 1535 година Писаро покорил Перу, а там испанците плячкосали далеч повече злато, отколкото в Мексико. Писаро също бил удостоен с титлата маркиз. Всички проявявали интерес към неговите дела и неговото съкровище. Кортес им се струвал като отегчителна личност от минали времена, която не може нито да разкаже, нито да им даде нещо ново. Посрещнали го учтиво, но като разбрали, че се е върнал, за да се оплаква на императора за това и онова, за стари сметки и стари дългове, за стари неизпълнени обещания и неизплатени задължения, започнали да го обиждат, да го карат да чака, да не удовлетворяват исканията му. Превърнал се в досадник. Императорът бил слушал вече безброй пъти, че Кортес му е завоювал територии в Новия свят, по-големи от онова, което притежавал в Стария. Нервирал се, когато чувал да му се натяква все същото, и то от човек, който изглеждал по-стар от годините си, неспособен вече за подобни подвизи. Нима не го е възнаградил богато с титли и имения? Нетърпимо му било да слуша повече неговите възмущения и протести. Отблъснали Кортес с мъгляви обещания.

На следващата 1541 година Карл организирал експедиция срещу Алжир с намерение да срази мюсюлманското надмощие в Средиземноморието. Една война срещу маврите все още се смятала за кръстоносен поход. Благородничеството в империята се присъединило с ентусиазъм. Маркизът на Долината, подтикван вероятно от надеждата да извърши пред очите на императора подвизи, които ще му възвърнат предишната слава, се наредил сред доброволците. Тръгнал заедно със своя син дон Мартин, роден от доня Марина, „и много селски благородници и слуги, коне и голяма войска с хубава галера“. Докато императорските сили обсаждали Алжир, силна буря разрушила няколко от корабите. Пострадала и галерата на Кортес. Преди да я напусне, казва Бернал, „някои от слугите на Кортес го видели да връзва в кърпа, увита около ръката, скъпоценности с много голяма стойност, с които се труфел като голям господар, макар че това било ненужно перчене. В бъркотията по спасяването тези скъпи камъни се загубили“. А били необикновено едри смарагди, част от съкровището на Моктесума. След злополуката с флотата Карл свикал военен съвет, който гласувал нейното изтегляне. Кортес не бил поканен на съвета, но когато чул решението, предложил да се заеме със завоюването на Алжир, ако го натоварят с командуването, та макар и да му оставят само четиристотин души — толкова, с колкото покорил Мексико. Това прозвучало като самохвалство на оглупяващ стар войник и разсмяло целия съвет.

Кортес се върнал от експедицията потиснат и съсипан. Все още хранел надежда, че Карл ще изслуша жалбите му и ще го назначи на някакъв голям пост. И макар да му се щяло да се върне в мексиканските си имения, продължавал да се навърта край двореца и да следва Карл в пътешествията му из империята. Ала здравето му се влошавало. Преди края си разбрал, че императорът никога няма да го включи във вътрешните си съвети, никога няма да го направи вицекрал, че с кариерата му е свършено, че трябва най-после да свикне с тази мисъл и да се успокои. Бернал пише: „Треската и дизентерията му продължаваха и ставаха все по-силни и той реши да напусне Севиля, да се оттегли в Кастилеха де ла Куеста, там да подири мир за душата си и да напише своето завещание. Господ-бог си го прибра и той напусна този изморителен живот на 2 декември 1547 година.“ Бил шейсет и две годишен. Тялото му погребали в Севиля, в църквата на дук Медина Сидония. По-късно останките му били пренесени в Мексико и повторно погребани в църквата „Свети Франциск“ в Тескоко. През 1629 година гробът отново бил отворен и костите заровени в манастира „Свети Франциск“ в град Мексико. Но прахът му все още не бил намерил последното си убежище, защото през 1794 г. го прехвърлили в Христовата болница, която била едно от неговите дела, и го поставили там, в монументална гробница. Ала дори и това не бил краят, защото през 1823 година, по време на мексиканската революция срещу испанското господство, се взело решение костите да бъдат изровени и изгорени. За да предотвратят това, болничните власти ги пренесли от гробницата и тайно ги погребали в друга някоя част на църквата. Мястото е неизвестно, защото не било отбелязано. Предполага се, че и до днес почива там. Ала Кортес не се нуждае от гробница, която да напомня за него. Той е историческа личност, и то личност, за която тепърва ще има да се пише.

А сега да се простим с него и да се вслушаме, преди да приключим, в Бернал, който изрежда имената на всички стари конкистадори — последно повикване на духовете на някогашните му приятели, с което той завършва своята дълга история.

„Ще започна списъка — казва той — с Алварадо. Не мога да забравя очарователната му усмивка. Беше толкова хубав, толкова откровен, толкова добър ездач и смел борец! Той стана губернатор на Гватемала и бе убит в Халиско. За известно време Сандовал изпълняваше длъжността губернатор на Нова Испания и началник на полицията. Не много висок, но много добре сложен, той беше малко кривокрак; имаше коса кестенява, кестенява беше и брадата му, и двете — къдрави. Леко фъфлеше. Неговият кон беше най-хубав. Но я стига съм приказвал за коне, а да кажа за Де Леон от Стара Кастиля, за широките му рамене и голямото му благородство. Той падна на мостовете, когато бягахме от Мексико. Де Ордас не знаеше да язди. Той беше капитан на мечоносците. Лицето му беше внушително, брадата му черна. Умееше да говори, макар да позаекваше понякога. Той умря в битката при Мараньон. Спомням си и Луис Марин, сипаничав, с червена брада, и Де Ирсио, голям дърдорко. Наричахме го Кисело грозде. Той не успя да направи нищичко в живота, както и Де Монхарас, защото страдаше от циреи. Де Авила беше грубиян, Де Олеа дружелюбен. Той именно спаси Кортес в Хочимилко, когато мексиканците го издърпаха от коня му Ел Ромо, и повторно го спаси в града с цената на собствения си живот. Да не забравя Де Тапиа, добър ездач и добър пехотинец. Ето такива бяха нашите капитани, защото тук не споменавам капитаните от армията на Нарваес. Нарваес с дългото лице, задгробния глас, червената брада, който остана без едно око, когато го сразихме. Ах, защо не мога да рисувам и скулптирам, както вършеше това Микеланджело по време на младините ми, че да нарисувам всички тези капитани — тъй ясно си ги спомням. Бих могъл дори да покажа как всеки един от тях се впускаше в боя. Двама господа, които прочетоха ръкописа ми, останаха удивени от силната ми памет за имена и лица. Ала какво чудно, че си ги спомням: толкова често сме си говорили за старото време. Спомням си дори и обикновените войници, конкистадорите, които като мен не бяха капитани. Четиримата братя на Алварадо — мъртви до един; Санседо, тъй спретнат, че го наричаха Контето, който загина на мостовете; и Малдонадо, Широкоплещестия, който умря от собствената си смърт. И колко още: Терасас, Маргиньо, Де Градо, който се ожени за дъщерята на Моктесума, Ернандес, възрастен човек, «добрият стар войник»; Каравахал, който оглуша, Де ла Стерна с нарязаното лице, макар че съм забравил какво стана с него. Това ми припомня, че пропуснах Пуертокареро, дето занесе златното колело на Негово величество. Моля го да прости моя пропуск, макар че и той като другите е вече мъртъв. Много, още много изникват в паметта ми: лицето на Вендавал, когато мексиканците го отнасяха към жертвения камък, Хуарес-старши, който уби жена си с воденичен камък, Гомес — един от малцината, които се завърнаха забогатели в Кастилия, Енрикес, който умря от топлинен удар в своята ризница, Сиеса, дето умееше тъй добре да мята копие, Ескудеро — обесен, осакатените крака на Де Умбриа, Меса — удавен, Гусман — замръзнал, Диас със замътения поглед и Портильо, който раздаде цялото си богатство и стана монах в «Свети Франциск». Аз, единствен аз останах, днес магистрат в Сантяго, Гватемала. Благодаря на бога и на Исус Христос, че ми помогнаха да се спася от жертвоприношение и че сега, оцелял след толкова много опасности, доживях да напиша този спомен.“