Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (6)

Шеста глава

Полковник Уолъс Доналдсън вървеше през лагера и осветяваше пътя си с фенерче, докато вътрешно кипеше от ярост. Какъв позор! Войната бе свършила, както и безкрайните затъмнения, но интендантът явно нямаше намерение да се погрижи за инсталиране на електрическо осветление. Всъщност по-голямата част от болницата тънеше в мрак, защото бе необитавана и в прозорците и не проблясваше нито една светлина.

През последните шест месеца военната болница в База 15 бе загубила голяма част от персонала си, но не и площта, върху която бе разположена, подобно на дебелак, който внезапно е отслабнал, но е принуден да носи старите си широки дрехи. Американците я бяха построили преди повече от година, но почти веднага я бяха напуснали, оставяйки я недовършена и отчасти обзаведена на австралийците, чиито войски се движеха по̀ на запад, към Индонезия.

По време на разцвета й тук се поместваха петстотин пациенти, тридесет лекари и петдесет медицински сестри, които бяха толкова заети, че почивките дни им изглеждаха като далечен сън. В момента пациенти имаше само в шест отделения, без да се смята павилион Х, разположен близо до палмовата горичка, която на времето носеше огромни доходи на собствениците си от холандски произход. От трийсетте лекари бяха останали само петима хирурзи и още толкова обикновени лекари, плюс един патолог. Огромната барака на сестрите се обитаваше едва от трийсетина жени.

В качеството си на невролог, полковник Доналдсън отговаряше за павилион Х от момента, когато База 15 премина в ръцете на австралийците. Такъв му бе късметът — винаги се занимаваше с душевноболни, които се отличаваха от останалите и скоро попадаха в заведения, подобни на отделение Х.

Преди избухването на войната полковник Доналдсън си бе поставил амбициозната задача да привлече богатите хора в кабинета си на „Макайър стрийт“, най-престижната, но същевременно известна с капризните пациенти улица в Сидни. Успешна борсова спекулация през хиляда деветстотин трийсет и седма година, когато светът се мъчеше да се изтръгне от депресията, го бе снабдила с необходимия капитал за купуване на кабинета. Точно бе започнал да получава и солидни хонорари от болниците, когато Хитлер превзе Полша. В един миг всичко се промени; понякога полковникът мрачно се питаше дали е възможно да му се случат повече нещастия, отколкото през хиляда деветстотин трийсет и девета година. Работейки в гадната дупка, наречена База 15 — последната от дългата поредица отвратителни места, където бе работил, — той не вярваше, че животът ще бъде както преди войната, разбираше, че самият той безвъзвратно се е променил.

Полковникът произхождаше от богато семейство, въпреки че по време на депресията състоянието му застрашително бе намаляло. За щастие, брат му работеше като брокер и той до голяма степен допринесе за възстановяването на семейното богатство. Подобно на Нийл Паркинсън полковник Доналдсън говореше почти без австралийски акцент; беше завършил гимназията в Нюингтън и университета в Сидни, но медицинското си образование бе получил в Англия и в Шотландия и се смяташе повече за англичанин, отколкото за австралиец. Не че се срамуваше от родината си, но предпочиташе да го смятат за британец.

На света нямаше човек, когото да мрази повече от жената, при която отиваше сега — сестра Онър Лангтри. Малката никаквица едва ли имаше трийсет години, може би притежаваше диплома за медицинска сестра, но не бе обучавана в армията (той се опитваше да забрави факта, че омразната му жена бе на фронта от хиляда деветстотин и четиридесета година). За него сестра Лангтри бе загадка; тя говореше добре, явно бе получила превъзходно образование и очевидно бе стажувала в отлична болница. Въпреки това й липсваше финес, тя не умееше да проявява уважение към висшестоящите, сякаш не разбираше своя статус, който я поставяше малко по-горе от обикновената слугиня. Ако бе честен със себе си, полковникът щеше да признае, че до смърт се страхува от сестра Лангтри. Всеки път, когато му се налагаше да се срещне с нея, той извикваше на помощ цялата си морална и физическа сила. Но резултатът винаги беше един и същ младата сестра успяваше да го вбеси и трябваше да изминат часове, преди той отново да се почувства на себе си.

Всичко, свързано с нея, го дразнеше, дори завесата от бирени капачки. Не би разрешил да поставят подобна безвкусица, но онази тъпа вещица, главната сестра, винаги се отнасяше много предпазливо с обитателите на павилион Х. Преди много време на един от тях бе писнало да слуша как тя обижда Онър Лангтри и бе уредил въпроса по прост, но забележително ефикасен начин: бе протегнал ръка и бе раздрал от горе до долу предницата на униформената й дреха. Естествено, той бе напълно откачен и след време го изпратиха в Австралия, но след инцидента старата вещица гледаше да не засегне пациентите от павилион Х.

Крушката в коридора освети полковник Доналдсън, който бе висок, елегантен мъж, наближаващ петдесетте, с червендалесто лице, издаващо страстта му към алкохола. Сивите му мустаци бяха грижливо подстригани по военному, но лицето му бе гладко избръснато. Той свали шапката си и под нея лъсна посивялата му, намазана с брилянтин коса, която бе толкова рядка, че шапката се бе вдлъбнала в черепа му. Очите му бяха бледосини и леко изпъкнали, но все пак си личеше, че преди години е бил доста красив. Широките му рамене и стегнатият корем правеха тялото му да изглежда младежко. В безупречно ушит костюм, полковникът навярно щеше да изглежда великолепно; в също тъй добре скроената униформа той приличаше на фелдмаршал.

Сестра Лангтри побърза да го посрещне, покани го в канцеларията си и го настани на стола за посетители, въпреки че самата тя предпочете да остане права. „Още един от тъпите й номера!“ — с омраза се помисли полковникът. Това бе единственият начин тя да го надвишава по ръст.

— Съжалявам, че ви накарах да дойдете чак дотук, сър, но този младеж — тя леко потупа документите пред себе си, — постъпи днес при нас и след като не ми се обадихте, предположих, че не знаете за пристигането му.

— Седнете, сестро, седнете! — обърна се той към нея с тон, с какъвто се говори на непослушно куче.

Тя се отпусна на стола, без да реагира или да промени изражението си; със сивите си панталони и яке приличаше на кадет от военно училище. Едно на нула за сестра Лангтри: беше го предизвикала да се държи грубо.

Тя мълчаливо му подаде документите.

— Нямам намерение да ги чета сега — кисело отбеляза полковникът. — Кажете ми накратко за какво става дума.

Младата жена спокойно го изгледа. След първата си среща с полковника Люк му бе измислил прякор — полковник Подбрадник, който толкова му отиваше, че всички го употребяваха. Онър се питаше дали му е известно, че зад гърба му цялата база го нарича с прякора му, и накрая реши, че сигурно не знае. Не беше от хората, които биха се примирили с подигравката.

— Сержант Майкъл Едуард Джон Уилсън, когото ще наричам само с първото му име — поде тя с монотонен глас. — Двайсет и девет годишен, постъпил в армията в началото на войната. Служил е в Северна Африка, в Сирия и в Нова Гвинея, както и на островите. Участвал е активно в бойните действия, но не забелязвам в него признаци на душевно разстройство. Всъщност той е отличен воин и за храбростта си е получил многобройни медали. Преди три месеца единственият му близък приятел бил убит в жестока схватка с врага, след което Майкъл се затворил в себе си.

Полковникът въздъхна с вид на мъченик.

— Няма ли да стигнете до същността на въпроса, сестро?

Онър продължи да говори, сякаш не бе чула забележката му:

— Има подозрения, че Майкъл се е умопобъркал след неприятен инцидент в лагера. Сбил се с подофицера — съвършено нетипично поведение както за единия, така и за другия. За щастие, били разтървани от присъстващите, иначе въпросният адютант днес щеше да е мъртъв. Единственото, което Майкъл казал, било, че имал намерение да го убие и положително щял да го стори. Непрекъснато го повтарял, без да дава обяснения. Когато командирът се опитал да разгадае мистерията, Майкъл отказал да отговаря. За сметка на това адютантът бил много приказлив, обвинил Майкъл, че му предложил хомосексуална връзка, и настоявал да бъде изправен пред военен съд. Очевидно приятелят, убит по време на битка, проявявал склонност към хомосексуализъм, но що се отнася до Майкъл, имало две различни мнения. Адютантът и поддръжниците му твърдели, че между двамата имало любовна връзка, докато повечето от хората в поделението казвали, че Майкъл се отнасял към покойния си приятел като към брат и го защитавал.

Командирът на батальона познавал отлично и тримата, защото отдавна служели при него — Майкъл и приятелят му от началото на войната, адютантът постъпил на служба в Нова Гвинея. Той бил на мнение, че Майкъл в никакъв случай не бива да бъде изправен пред военен съд. Предпочитал да вярва на хипотезата, че младежът е претърпял временно умопомрачение, и му наредил да се подложи на медицински преглед, резултатът, от който показал, че е претърпял силно нервно разстройство, без да бъде изяснено точното значение на формулировката.

Гласът на сестра Лангтри стана по-сериозен и неумолим:

— Ето защо го качили на самолета и го изпратили тук. Офицерът от приемната автоматично решил, че трябва да го разпредели в павилион Х.

Полковникът замислено сви устни и внимателно се втренчи в сестра Лангтри. Ето че тя отново взимаше нечия страна — особено неприятен навик.

— Ще прегледам сержант Уилсън утре сутринта в кабинета си. Ако искате, можете да го придружите, сестро.

Той с отвращение изгледа мъждукащата крушка без абажур, поставена на тавана над бюрото, сетне продължи:

— Тогава ще прегледам и документите му. Не зная как успявате да прочетете каквото и да било на тази светлина — предпочитам да не се опитвам…

Твърдият дървен стол се впиваше в задните му части; той се понамести, окашля се и се намръщи, сетне ни в клин, ни в ръкав изрече:

— Ужасявам се от подобни истории, в които са замесени и сексуални отношения.

Сестра Лангтри конвулсивно стисна молива, с който си играеше.

— Безкрайно ми е мъчно за вас, сър — каза тя, без да прикрива сарказма си. — Сержант Уилсън не е за павилион Х — всъщност ми се струва, че той няма нужда, от каквато и да е медицинска помощ.

Гласът й потрепери, тя млъкна и нервно приглади с ръка косата си, като разроши кестенявите си къдрици.

— Струва ми се безкрайно несправедливо, че някакво сбиване и съмнително обвинение са в състояние да съсипят живота на един младеж, при това вече доста изстрадал поради смъртта на приятеля си. Питам се как ли се чувства сега. Убедена съм, че се движи напосоки из гъста мъгла, от която никога не ще успее да излезе. За разлика от вас, аз разговарях с него. Сигурна сам, че е напълно нормален — умствено, сексуално или в какъвто и да било аспект. Пред военен съд трябва да бъде изправен единствено лекарят, който го е изпратил тук! Отказът да се даде възможност на сержант Уилсън да се оправдае и прибързаното му изпращане в База 15 са позор за армията!

Както обикновено, полковникът не знаеше как да реагира на подобно нахално поведение, защото офицерите с неговия чин никога не биваха оскърбявани по този начин. По дяволите, нещастницата говореше с него, сякаш бяха на едно и също интелектуално ниво. Навярно бедата бе в офицерския ранг, който получаваха сестрите, и във властта, която имаха в полевите болници, подобни на База 15. Полковникът се дразнеше и от воалите им. Според него единствено калугерките имаха право да ги носят и само към тях трябваше да се обръщат с думата „сестро“.

Той направи нечовешко усилие да се овладее и се опита да говори убедително.

— По-спокойно, сестро. Вярно е, че в този случай обстоятелствата са малко странни, но войната свърши. В най-лошия случай младият човек ще остане тук само няколко седмици. Помислете си, че можеше да попадне на много по-лошо място от павилион Х.

Моливът изскочи от пръстите, които си играеха с него, отскочи от ъгъла на бюрото и падна до полковника, който се запита дали мерникът на сестра Лангтри е бил неточен. По принцип можеше да се оплаче на главната сестра, чийто чин й позволяваше да прилага дисциплинарни мерки към сестрите. Но бедата бе там, че след случая с разкъсаната униформа дъртата вещица изпитваше страхопочитание към сестра Лангтри. Господи, навярно го очакваше страхотен скандал, ако посмееше да се оплаче!

— Отделение Х е преддверие на ада! — изкрещя младата сестра.

Полковникът никога не я бе виждал толкова разгневена и любопитството му се пробуди: случаят със сержант Уилсън оказваше странно влияние върху Онър Лангтри. Може би все пак си заслужава да поговори с него утре сутринта.

Тя продължаваше да говори и гневът и като че се разпалваше от собствените й думи.

— Да, отделение Х е преддверието на ада! Тук се изпращат пациенти, с които не знаят какво да правят и за чието съществуване веднага забравят! Вие сте невролог, а аз съм получила обща теоретична подготовка. Помежду ни няма нищо общо по отношение на опита и квалификацията ни. Знаете ли какво трябва да правите с тези мъже? Защото аз не знам, сър! Експериментирам и полагам всички усилия, но съзнавам, че не постигам много. Всяка сутрин, когато идвам на работа, моля бога да ми помогне да изкарам деня, без да нараня някого от тези хора с крехка психика. Пациентите от отделение Х заслужават повече, отколкото ние двамата можем да им дадем, сър!

— Достатъчно, сестро! — извика той и по лицето му се появи издайническа червенина.

— О, още не съм свършила — невъзмутимо изрече сестра Лангтри. — Да оставим настрана случая със сержант Уилсън и да се занимаем с петимата досегашни обитатели на павилиона. Мат Сойер бе преместен тук от неврологичното отделение, когато не успяха да открият физиологично обяснение за слепотата му. Диагнозата бе хистерия. Сам вие я потвърдихте. Нъгет Джоунс дойде тук, след като бяха оперирали гръдния му кош и след две безрезултатни лапаротомии. Освен това цялото отделение, в което се бе лекувал, бе вдигнало ръце от оплакванията му. Диагноза — хипохондрия. Нийл — капитан Паркинсън, бе изпаднал в нервна депресия, която по-точно би могла да се определи като дълбока скръб. Но командирът му смята, че е по-добре той да остане тук. Ето защо от пет месеца насам Нийл кисне в павилиона. Диагноза — инволютивна меланхолия. Бенедикт Мейнард напълно загубил разума си, когато ротата му открила огън по село, където по-късно се установило, че няма нито един японец, а само старци, жени и деца. Разстройството в психиката му съвпаднало с леко нараняване в главата, ето защо бил приет в неврологично отделение за лечение на фрактура на черепа, а след това го изпратили тук. Диагноза — ранна деменция. Всъщност това е единствената диагноза, с която съм съгласна. Но в такъв случай трябва да го изпратят в Австралия, за да бъде лекуван от специалисти. А Люк Дагет? Защо е в павилион Х? В документите му не е посочена никаква диагноза. Но ние двамата с вас много добре знаем причината. Люк си живеел като цар, изнудвайки командира си, и той го оставял да прави, каквото си поиска. Но тъй като не успели да докажат обвиненията си и не знаели какво да правят с него, предпочели да го изпратят при нас до края на войната.

Олюлявайки се, полковникът се изправи на крака, лицето му бе почервеняло от гняв.

— Държите се безочливо, сестро!

— Нима? Моля да ме извините, сър — отвърна тя и лицето й моментално придоби характерното за нея невъзмутимо изражение.

Застанал на прага на канцеларията, полковникът се извърна и каза:

— Утре сутринта, в десет, ще приема сержант Уилсън. Държа лично да го доведете.

Очите му блестяха от гняв и той се мъчеше да измисли някакви обидни думи, които да я наранят и да проникнат зад непроницаемата и фасада.

— Не ви ли се струва странно, че сержант Уилсън, който, съдейки по отличията му, е превъзходен воин, прекарал на бойното поле цели шест години, не е успял да се издигне в по-висок чин?

Сестра Лангтри се усмихна чаровно.

— Вижте, сър, не всички могат да са велики бели главатари. Все някой трябва да върши черната работа.