Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (3)

Трета глава

— Благодарим на бога, задето ни нахрани — произнесе Бенедикт сред настъпилата тишина и вдигна глава.

Единствено Люк бе започнал да се храни по време на молитвата, сякаш беше глух.

Останалите обитатели на отделение Х изчакаха другарят им да свърши, преди да вземат приборите си и да се нахвърлят върху съмнителната тестена маса в чиниите си. По всичко личеше, че не се смущават от молитвата на Бенедикт, нито от богохулственото поведение на Люк. Майкъл си помисли, че целият ритуал отдавна е престанал да ги забавлява. Самият той изпитваше странен вкус в устата си от непознатата кухня, въпреки че храната не се различаваше от обикновените войнишки дажби. Всъщност тук се живееше доста луксозно — даваха и десерт.

Бе свикнал да наблюдава и да преценява хората във всяка група, където попадаше; отчасти това бе инстинкт за оцеляване, отчасти — забавна игра. Обзалагаше се със самия себе си за точността на предположенията си, предпочиташе да се самозалъгва, че се обзалага на големи суми, въпреки че през последните шест години залогът бе животът му.

Вярно е, че обитателите на павилион Х бяха странна компания, но в крайна сметка не се различаваха особено много от други хора, които бе срещнал през дългите години, прекарани на фронта. Бяха просто мъже, които се опитваха да живеят със себеподобните си и които, общо взето, успяваха да го постигнат. Майкъл си помисли, че ако мъничко приличат на него, сигурно са уморени до смърт от войната и дори от хората.

Внезапно Бенедикт се обърна към него с искрящи очи:

— По дяволите, ще ни кажеш ли защо си тук, Майк?

Майкъл остави лъжицата си, защото бе изял пудинга, извади кутийката си с тютюн и се залови да си свива цигара.

— Защото за малко не убих някакъв тип — обясни той. — И положително щях да го направя, ако не ме бяха спрели.

— В такъв случай не е бил враг — отбеляза Нийл.

— Не. Беше адютантът от нашата рота.

— И това ли е всичко? — попита Нъгет и лицето му се изкриви в страхотна гримаса, докато поглъщаше храната си.

Майкъл загрижено го изгледа.

— Да не би да ти е лошо?

— Ами, просто хернията ме мъчи — примирено произнесе Нъгет. — Изпитвам страхотни болки всеки път, когато преглътна.

Той произнесе думите си тържествено и със същото благоговение, с което преди малко Бенедикт бе изрекъл молитвата си. Майкъл забеляза, че останалите обитатели на отделението, включително Люк, се усмихнаха, и си каза, че навярно обичат дребния човек с лице като на пор.

След като сви и запали цигарата си, той се облегна назад, скръстил ръце на тила си (пейката нямаше облегалка) и се опита да разгадае характерите на хората около него. Изпитваше удоволствие да бъде на непознато място, заобиколен от нови лица: след шест години в един и същ батальон човек започваше да разпознава другарите си по миризмата на пръдните им.

Слепецът, който навярно бе прехвърлил трийсетте, не говореше много и нямаше особени претенции. За разлика от Нъгет, несъмнено играещ ролята на талисман на групата. „Всяка рота имаше своя талисман, защо не и отделение Х?“ — каза си Майкъл.

Беше му ясно, че няма да се спогоди с Люк, но всъщност едва ли имаше човек, който да го обича. Подобно на Нъгет поведението му не подсказваше, че е участвал в бойните действия. Майкъл не пожелаваше никому да се срещне с врага, но хората, били се на фронта, бяха някак си по-различни, без разликата да има нещо общо със смелостта, решителността или силата на характера. Участието в бойните действия не можеше да създаде тези качества, ако те не съществуваха, нито бе в състояние да ги унищожи. Ужасите на войната действаха много по-дълбоко на човешката психика и оставяха много по-трайни следи: войникът ежедневно се сблъскваше със смъртта и осъзнаваше стойността на живота, след като всеки миг бе изложен на опасността да го загуби. Човекът, участвал в сражения, започваше да разбира собствения си егоизъм и да благодари на щастливата си звезда, когато куршумите улучват всички, освен него; става суеверен. Постепенно страхът и мъката, които след всяка акция изчезват, защото с течение на времето човекът се превръща в звяр, в обикновена цифра за статистиците…

Нийл говореше нещо и с усилие на волята Майкъл се заслуша в думите му, защото капитанът бе достоен за уважение човек. Явно, че и той бе прекарал дълги години на фронта. По униформата му личеше, че е от ротите, които са се сражавали в пустинята, а поведението му бе на истински войник.

— И доколкото разбирам, ще останем тук приблизително два месеца — казваше Нийл.

Майкъл, който слушаше с половин ухо, разбра, че капитанът има предвид времето, което им оставаше в павилион Х.

Той любопитно се вгледа в лицата на обкръжаващите го и с изненада откри, че са изплашени от новината за скорошното завръщане по домовете. Мат, слепецът, дори потръпна. „Наистина са откачени“ — помисли си Майкъл и си припомни думите на сестра Лангтри, че пациентите й се боят от връщането към цивилния живот.

Сестра Лангтри… Майкъл много отдавна не бе имал контакт с жени и сега не знаеше какво да мисли за нея. Войната бе преобърнала всичко наопаки; той не можеше да свикне с жените, които заемаха началнически постове със самоувереност, която не бе забелязвал у тях преди отиването си на фронта. Независимо от добросърдечието си и от интереса, който проявяваше към пациентите си, тя бе свикнала да командва и не се стесняваше да упражни властта си над мъжете. В интерес на истината, сестра Лангтри не се наслаждаваше на властта си и съвсем не можеше да бъде наречена „жената дракон“. Но Майкъл се чувстваше неловко в присъствието на жена, която приемаше като нещо съвсем естествено факта, че двамата с него говорят един и същ език и мислят еднакво; той не можеше дори да се утеши с мисълта, че е видял от войната повече от нея, защото навярно сестрата бе прекарала доста време на фронта. Тя носеше сребърните нашивки на капитан, което беше доста висок ранг в медицинския корпус.

Мъжете от павилион Х открито я боготворяха. Когато го бе извела на верандата, Майкъл веднага усети враждебността им към него, все едно че бяха собственици, обявяващи се против претенциите на нов акционер. Той реши, че реакцията им е причина за капризите им и за ирационалното им поведение. Всъщност не би трябвало да се притесняват. Ако Нийл излезеше прав, нямаше да останат тук достатъчно дълго, за да го принудят да се приспособи към вътрешната им организация и към йерархията им. Той искаше единствено да изтрие от паметта си армията и спомените, натрупани от шестте години, прекарани на фронта.

Въпреки че бе приел с радост новината за преместването си в База 15. Майкъл съвсем не беше очарован от мисълта да прекара следващите два месеца в излежаване в лазарета — щеше да разполага с прекалено много време да размишлява, да си припомня. Беше напълно здрав и нормален; знаеше го така добре, както и онези, които го бяха изпратили тук. А онези нещастници от павилион Х наистина не бяха наред: виждаше го в лицата им, долавяше го в гласовете им. Скоро щеше да разбере защо и как са попаднали тук. Междувременно му стигаше да знае, че всички до един са или са били засегнати от „тропическата“ лудост. Най-малкото, което можеше да направи, бе да им бъде полезен.

Ето защо, когато и последният пациент изяде пудинга си, Майкъл стана, събра емайлираните чинии и се отправи към кухнята.