Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (40)

Втора глава

Онър Лангтри смени воала с касинка и стана обикновена сестра в психиатричната болница „Морисет“. Последната се състоеше от множество сгради, разпръснати върху голяма площ, които се намираха сред най-красивата природа, каквато човек може да си представи: от едната страна на болницата морето образуваше заливи и плажове; от другата се виждаха покрити с гъсти гори планини и плодородни поля.

Отначало младата жена се чувстваше доста неловко — досега не се бе случвало дипломирана медицинска сестра да изостави предимствата на другите болници и да предпочете да работи в институция като „Морисет“. Повечето сестри, които се обучаваха заедно с нея, бяха на нейните години или дори малко по-възрастни, някои от тях бяха служили в армията. Общо взето, по-зрелите жени избираха да работят в психиатрията. И все пак Онър се различаваше от всички. Общоизвестно бе, че е получила разрешение да се яви на изпит след две години вместо след три и че главната сестра я цени и я уважава. Мълвеше се, че е била предана на дълга си по време на войната, че е получила Ордена на Британската империя, но никой не знаеше със сигурност, защото сестра Лангтри никога не споменаваше този период от живота си.

Необходими бяха цели шест месеца колежките й да се убедят, че тя не изтърпява наказание, че не е изпратена от някаква тайнствена агенция в Сидни, за да ги шпионира, нито пък страда от умствено разстройство. В края на шестте месеца Онър разбра, че е спечелила доверието на старшите сестри, защото работеше неуморно и ефикасно, никога не отсъстваше и не се разболяваше. При това познанията и по медицина и по хирургия се оказаха безценни в болница като „Морисет“, където шепата лекари бяха прекалено заети да диагностицират други, освен душевните заболявания. Сестра Лангтри винаги успяваше да забележи първите признаци на пневмония и имаше дарбата да предава знанията си на другите. Така също моментално поставяше точната диагноза в случаите на херпес, стомашно-чревни заболявания, инфекция на вътрешното ухо, ангина — накратко — безпогрешно разпознаваше най-често срещаните заболявания. Освен това можеше да различи изкълчване от счупване, изстинка от сенна треска, мигрена от обикновено главоболие. Качествата й се оказаха безценни в „Морисет“.

Работата беше непосилна, сестрите бяха разделени на две смени, които траеха по дванайсет часа — от 6:30 сутринта до 6:30 вечерта и нощна смяна до 6:30 сутринта. Във всяко отделение имаше между шейсет и сто и двайсет пациенти, които се обслужваха единствено от три-четири сестри, включително старшата. Не разполагаха с никакъв помощен персонал. Болните трябваше да бъдат къпани ежедневно, въпреки че в отделенията имаше само по една вана и един душ. Сестрите поддържаха хигиената, миеха покритите с плочки стени и подовете. Набавяха си топла вода чрез загрявани от дървени въглища бойлери, зареждането и паленето, на които също бяха задължение на сестрите. Пак те се грижеха за дрехите на пациентите, кърпеха ги и ги перяха. Храната, приготовлявана в централната кухня, се носеше в отделенията в казани; сестрите трябваше да я притоплят, да я разпределят на порции, често сами да приготовляват десертите и да мият съдовете и приборите. Освен това готвеха храната на пациентите, които бяха на диета, защото болницата не разполагаше със специална диетична кухня.

Независимо от героичните си усилия три-четири сестри не можеха да се справят без помощта на допълнителен персонал с грижите за шейсет или двойно повече болни. Ето защо и тук, както в База 15, пациентите също работеха. Те много ценяха задълженията си и първото, което научаваха новите сестри, бе да не се бъркат в работата на пациентите. Помежду им често избухваха скандали, ако някой от тях се осмеляваше да отнеме задълженията на другия, или да му попречи да ги изпълнява. Работеше се стриктно и болните се подчиняваха на строга йерархия, основана на способностите им. Отделенията бяха безупречно поддържани, подовете лъщяха като огледала, баните и кухните блестяха от чистота.

Противно на всеобщото мнение за психиатричните болници в „Морисет“ цареше приятна атмосфера. Всички се стараеха да живеят като задружно семейство, а повечето сестри изпитваха искрена обич към пациентите си. Всъщност персоналът и болните образуваха неделима група. В „Морисет“ имаше цели семейства — баща, майка и големи деца, които работеха и живееха там и за които болницата беше истински дом.

Не липсваха и развлечения, в които активно участваха както сестрите и лекарите, така и болните. Всеки понеделник в голямата зала се прожектираха филми; често се изнасяха концерти, в които с еднакъв ентусиазъм се включваха пациенти и персонал. Един път месечно се организираше бал, следван от великолепна вечеря. Мъжете сядаха на столовете, подредени до едната стена, жените — срещу тях; в началото на всеки танц господата се стрелваха през залата, за да поканят любимата си партньорка. Хората от персонала също участваха, в празненството, но им се разрешаваше да танцуват само с болните.

Всички отделения се заключваха и пациентите от мъжки пол живееха отделно от жените. Преди и след всяка сбирка, където присъстваха двата пола, сестрите грижливо преброяваха болните. При пациентите почти не идваха посетители и те не разполагаха с никакви средства. Някои получаваха малко възнаграждение за работата си в болницата, или в градината. Всички обитатели на болницата я смятаха за свои постоянен дом; някои не познаваха, или не си спомняха истинския си дом; други изпитваха неописуема носталгия по родната стряха и близките си. По време на часовете за свиждане често се виждаха възрастни двойки, единият партньор, от които — напълно нормален, но обърнал гръб на света, за да не се разделя със съпруга или съпругата си.

Естествено, психиатричната болница не беше рай, но в нея цареше ведър дух; сестрите отлично разбираха, че няма да спечелят нищо, ако са вечно намръщени и създават мрачна атмосфера. Имаше и зле поддържани павилиони, лоши или безразлични към страданията на пациентите сестри, но те бяха изключение. Проявяваше се нетърпимост към садистичните наклонности на персонала, на старшите сестри бе забранено да смятат отделението за свое царство, където могат да правят, каквото си поискат.

Животът в „Морисет“ имаше и хумористична страна. Някои от павилионите бяха толкова отдалечени от квартирата на сестрите, че те отиваха и се връщаха от работа с каруца, карана от пациент. Главната сестра и директорът правеха ежедневните си инспекции с кабриолет, също каран от пациент. Заслужаваше да се види как достойната дама гордо се настанява на седалката, цялата облечена в бяло, и разтваря чадър, за да се предпази от слънцето или от дъжда. През най-големите горещини конят бе издокаран със сламена шапка, от която през две дупки стърчаха ушите му.

Онър Лангтри търпеливо понасяше неудобствата, породени от принизения си професионален статус. Трудно й бе отново да се превърне в обикновена стажантка, длъжна да се подчинява на заповеди и лишена от малките привилегии и удобства, с които бе свикнала. Утешаваше се с мисълта, че животът й навярно щеше да й се стори още по-тежък, ако войната не я бе приучила да понася нечовешки условия на живот. И все пак за жена, надхвърлила трийсетте, вече работила като шеф на отделение и в полеви болници под вражеския обстрел, беше трудно да се примири с ежеседмичната инспекция на стаята й, извършвана от главната сестра. Трябваше да навива дюшека си, да сгъва чаршафите и завивките си по определен начин, да отваря за преглед чекмеджетата си. Тя търпеливо понасяше неудобствата, доволна, че благодарение на възрастта и на професионалната си квалификация не трябва да разделя стаята си с друга колежка.

Към края на първата година в „Морисет“, Онър започна да свиква с работата и силният й характер изплува на повърхността. Не че съзнателно се бе опитвала да го потиска, той дремеше дълбоко в нея — нещо като предпазен механизъм, който й позволи да се приспособи към новите условия, докато напълно овладее всички аспекти на работата си.

Но това не можеше да продължава безкрайно и ето че на мястото на стажантката се появи властната и сурова сестра Лангтри, която бе управлявала с желязна ръка павилион Х. Но никой не я упрекна, защото строгостта й караше да треперят само онези, които проявяваха некомпетентност или пренебрегваха задълженията си.

Веднъж завари своя колежка да малтретира някаква пациентка и побърза да съобщи на старшата сестра за инцидента. Последната я нарече истеричка и я обвини в погрешно тълкуване на случилото се.

— Сю е епилептичка — заяви старшата сестра. — На тях не бива да им се вярва.

— Глупости! — презрително отвърна сестра Лангтри.

— Дипломата не ти дава право да ме учиш как да си гледам работата! — сопна се началничката й. — Ако не ми вярваш, отвори „Червената книга“ и виж какво пише там. Епилептиците са подли, лукави и лъжци.

— Не всичко, което пише там, е вярно — отговори Онър. — Двете с вас добре познаваме Сю и знаем, че не притежава нито един от изброените недостатъци. Но тук става дума за друго: дори „Червената книга“ не препоръчва телесните наказания на пациентите.

Старшата сестра ужасено изгледа Онър, сякаш бе изрекла светотатство; всъщност така си и беше, защото „Червената книга“ — наречена така заради цвета на подвързията си — беше единственият наръчник с инструкции за сестрите в психиатричните болници. Но всъщност учебникът беше остарял, пълен с грешки, и като че бе предназначен за жени с ограничени умствени способности. В него като лек за всяка болест неизменно се препоръчваше клизма. След като бегло го прегледа, Онър установи в него толкова много абсурдни грешки, че втори път не посегна към него и предпочете да се довери на собствените си познания. При всяко отиване в Сидни купуваше учебници по психиатрия и с интерес ги четеше. Беше убедена, че рано или късно ще се извърши реформа в психиатричните заведения и смяташе, ме ще бъде подготвена за нея благодарение на новостите, които научаваше от въпросните помагала.

Случаят със Сю бе отнесен чак до главната сестра. Онър упорито държеше на своето и нищо не можеше да я разколебае. Накрая виновницата получи мъмрене, беше преместена в друго отделение и поставена под наблюдение. Старшата сестра не бе наказана, но разбра урока: трябва да бъдеш абсолютно сигурна в твърденията си, преди да кръстосаш шпагата си със сестра Лангтри. Онър не само бе изключително интелигентна, но не се боеше от началството и притежаваше способността да убеждава всички в правотата си.

Онър знаеше, че фермата на Майкъл се намира на стотина километра от „Морисет“ Когато не беше толкова уморена, че само да спи и да се храни през свободното си време, тя мислеше за Майкъл — и за Бенедикт. Казваше си, че някои ден, вместо да отиде в Сидни, ще пропътува краткото разстояние до брега на Мейтланд. Но все още бе прекалено рано. Раната й все още не бе зараснала, но не заради това тя отлагаше посещението си. Искаше да остави на Майкъл достатъчно време да осъзнае, че опитите му да спаси Бен са обречени на неуспех. Работата в „Морисет“ й помогна да разбере нещо изключително важно: пациенти като Бенедикт не бива да бъдат затваряни в усамотена ферма, не трябва да се задълбочава самовглъбяването им, като се ограничи контактът им само с един човек, независимо от търпението и предаността му. Състоянието на Бен неминуемо щеше да се влоши през времето, прекарано в усамотение във фермата на. Майкъл. Младата жена изпитваше силно безпокойство, но знаеше, че няма смисъл да се намесва, преди Майкъл да осъзнае грешката си и да разбере, че тя е имала право.

На територията на „Морисет“ имаше затвор-болница за престъпници-психопати. Онър неизменно потръпваше при вида на масивната тухлена сграда с решетки на прозорците, изолирана от света чрез висока стена и многобройна охрана. Ето къде щяха да затворят Бенедикт, ако събитията в банята бяха взели друг обрат. Затворническият живот наистина бе ужасен и тя не обвиняваше Майкъл за опита му да спаси приятеля си. Единствената й надежда бе, че някой ден Майкъл ще я повика на помощ и че тя ще е в състояние да му я предложи.