Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (35)

Втора глава

Новината за закриването на База 15 стигна до павилион Х чрез ординареца, който, усмихнат до уши, непрекъснато повтаряше:

— Най-после! Най-сетне се връщаме в родината!

Майкъл не изтича веднага на верандата, за да сподели новината с другарите си. Застанал неподвижно сред кухничката, той разсеяно приглаждаше веждите си с едната си ръка, а с другата масажираше гърдите си. „Толкова скоро! — отчаяно си помисли той. — Толкова скоро… Но аз не съм подготвен, страхувам се. Не се чувствам угнетен, нито изпитвам колебание. Просто се страхувам от бъдещето, от неизвестността. Но съм длъжен да направя онова, което искат от мен, и знам, че имам достатъчно сили. В крайна сметка, така е най-добре за всички… за мен. И за нея.“

Излезе на верандата и небрежно съобщи:

— По това време другата седмица вече ще сме на път за Австралия.

Думите му бяха посрещнати от гробно мълчание. Излегнал се на най-близкото легло. Нъгет отпусна дебелия учебник, който без особени усилия бе получил от полковник Доналдсън, и се втренчи пред себе си. Дългите пръсти на Мат се свиха в юмруци, а лицето му се изопна. Наведен над лист хартия, докато рисуваше ръцете на слепеца, Нийл изпусна молива и като че се състари с десет години. Само Бенедикт, който се клатушкаше напред-назад върху дървения стол, изобщо не реагира.

Устните на Нъгет потръпнаха и бавно се разтегнаха в усмивка.

— Наистина ли се връщаме у дома? Значи ще видя мама!

Но вкамененото лице на Мат не се отпусна и Майкъл се досети, че той мисли за предстоящата среща с жена си.

Нийл изруга, вдигна молива, но разочаровано установи, че моделът му е променил позата си. Стана, приближи се до перилата и обърна гръб на всички.

— По дяволите! — повторно изруга той, загледан в ръцете си.

— Бен! — извика Майкъл. — Бен, чуваш ли? Дойде време да се приберем у дома, връщаме се в Австралия!

Но Бенедикт с нищо не показа, че го е чул; затворил очи, с безизразно лице продължаваше да се люлее на стола, който заплашително поскърцваше.

— Ще й кажа! — внезапно извика Майкъл.

Обръщаше се към всички, но всъщност думите му бяха адресирани към Нийл, който не се обърна, ала раменете му се изпънаха — вече не изглеждаше безпомощен, отпуснат и уморен, а властен и агресивен.

— Не, Майк — заплашително изрече той, — няма да й кажеш!

— Трябва — настоя Майкъл, без да погледне Мат, Нъгет и Бенедикт.

— Няма да й кажеш нито дума. Майк! Не можеш да го направиш без съгласието ни, а ние не ти го даваме.

— Мога и ще го направя. Сега вече няма значение — нищо няма да се промени, ако тя научи. И без това сме решили какво да правим.

Той сложи ръка на рамото на Бен, сякаш клатушкането му го дразнеше, и Бенедикт веднага престана.

— Поех най-тежкото задължение — продължи Майкъл, — защото съм единственият, който може да го изпълни, и защото съм главният виновник за случилото се. Но нямам намерение да страдам мълчаливо — не съм толкова голям герой. Да, знам, че не съм единственият, който страда, но все пак ще й кажа всичко.

— Забранявам ти! — извика Нийл. — Ако го направиш, ще те убия! Прекалено опасно е…

Майкъл отвърна без капчица ирония:

— Няма смисъл да го правиш. Достатъчно убивахме…

Дочуха се тихите стъпки на сестра Лангтри; мъжете замръзнаха на местата си. Младата жена излезе на верандата и озадачено ги изгледа: питаше се какъв разговор е прекъснала, защото очевидно се караха. Ако някой я бе изпреварил и им бе съобщил за закриването на База 15, новината едва ли би предизвикала подобна реакция.

Мат наруши мълчанието, като възкликна:

— Ах, тези стъпки, леки и прекрасни! Единствените стъпки на жена, които познавам. Когато виждах, не се заслушвах, не се стараех да разпознавам звуците. Ако жена ми влезе в този момент, няма да разбера коя е.

Онър се приближи до слепеца и сложи ръце на рамената му.

— Грешиш, Мат. Веднъж седмично чуваш и стъпките на главната сестра.

Мат затвори незрящите си очи и леко се облегна назад, без да докосва тялото й, сетне усмихнато изрече:

— Вие грешите. Тя не ходи като жена. Винаги имам впечатлението, че в помещението влиза някои стар полицай.

Младата жена още по-силно стисна раменете му и избухна в смях, сякаш се забавляваше от някаква шега, която само тя знаеше. Когато се овладя, възкликна:

— О, Мат, какво подходящо сравнение! Сали Доукин ще умре от смях, когато й го кажа.

Захвърлил учебника, Нъгет се обади от леглото:

— Сестро, научихте ли голямата новина? Връщаме се у дома! Ще видя мама!

— Да, Нъгет, знам. Наистина е чудесно.

Нийл продължаваше да стои обърнат с гръб до перилата. Сестра Лангтри се наведе да разгледа рисунката му, сетне се изправи и отдръпна ръцете си от рамената на Мат. Едва тогава се осмели да погледне към Майкъл. За миг очите им се срещнаха, в тях се четеше само ледена учтивост и безразличие, сякаш бяха непознати, които се разминават на улицата.

Младата жена се обърна и отиде в канцеларията си.

 

 

Нийл се появи след няколко минути и решително затвори врата след себе си, сякаш съжаляваше, че не може да постави табелка с надпис: „Моля, не ни безпокойте“. Хвърли мрачен поглед върху зачервеното й лице и подутите й очи и смръщи вежди:

— Плакали сте.

— Като водопад — бързо изрече тя. — Станах за смях пред всички сестри в салона. Навярно колежките ми не са очаквали подобен спектакъл. Онази, банкерската дъщеря, се появи в неподходящ момент и публично ме обвини, че съм причинила смъртта на Люк. Приятелката ми Сали Доукин, от неврологията, счете за необходимо да ме защити и двете се скараха, а пък аз най-ненадейно се разревах. Смешно, нали?

— Сигурна ли сте, че не криете нещо?

— Господи, нима бих могла да си съчиня такава нелепа история — изрече Онър с обичайния си спокоен глас.

— Сега по-добре ли сте? — попита той и й предложи цигара.

— Вътрешно — да — усмихнато отговори младата жена. — Но външно изглеждам ужасно. Чувствам се като умряла мишка, която котката е довлякла вкъщи, за да си поиграе с нея. Или като разтегната пружина.

— Метафората ви не е много подходяща.

Онър замислено отвърна:

— Зависи… ами ако мишката е била механична? Знаеш ли, понякога наистина се чувствам като курдисана играчка.

Нийл примирено въздъхна.

— Е, сестро, както искате. Повече няма да ви досаждам и ще ви оставя да се наслаждавате на усамотението си.

— Благодаря, Нийл. Трогната съм от загрижеността ти.

— Доколкото разбирам, всичко ще свърши след седмица — небрежно произнесе той.

— Точно така. Предполагам, че искат да ни евакуират преди започването на дъждовния сезон.

— Навярно след демобилизацията ще се върнете в Австралия?

— Разбира се.

— И какво ще правите, ако позволите да запитам?

Въпреки че по лицето й все още личаха следи от сълзите й, гласът на Онър бе напълно спокоен:

— Ще стана сестра в „Калан Парк“. Тъй като си от Мелбърн, сигурно не знаеш, че това е най-голямата психиатрична болница в Сидни.

Нийл стреснато я изгледа и разбра, че не се шегува.

— Господи, сигурно се шегувате! — извика той.

— Ни най-малко. Вярно, че работата там е тежка и сестрите я избягват, но в момента имам нужда точно от това, искам да се чувствам полезна. За щастие, родителите ми са заможни, така че няма да остана без средства на стари години. Следователно мога да правя с живота си, каквото си поискам, да задоволявам всичките си капризи. А ти? — попита тя и го изгледа. — Какво ще нравиш, Нийл?

Младият човек изтръпна — гласът й, погледът й, поведението й сякаш говореха, че за него няма място в живота и след войната.

— О, ще се върна в Мелбърн — небрежно произнесе той. — Всъщност бих предпочел да живея в Гърция — имам къщичка близо до Пилос. Но родителите ми, особено баща ми, вече са възрастни, пък и аз не съм в първа младост. Ето защо ще се върна при семейството си. Ако отида в Гърция, ще продължа да рисувам, а вече разбрах, че съм посредствен художник. Повярвайте, че когато го осъзнах, страдах безкрайно, но сега ми се вижда смешно и незначително. Научих много през шестте години, прекарани на фронта и престоя ми в павилион Х. Осъзнах задълженията си и мисля, че съм способен да вървя по стъпките на баща си — ето защо е крайно време да навляза в семейния бизнес.

— Навярно няма да можеш да вдигнеш глава от работа?

— Сигурно — каза той и се изправи. — А сега ме извинете — ако наистина ни евакуират, трябва да стегна багажа си.

Онър го проследи с очи, докато той затвори вратата след себе си, и въздъхна. Майкъл й бе направил огромна услуга: благодарение на него бе открила огромната разлика между обич и любов. Обичаше Нийл, но не беше влюбена в него, въпреки че беше честен, деликатен, добре възпитан, готов да й се посвети изцяло. Несъмнено бе отлична партия, при това красавец, надарен с добър характер — навярно животът с него ще е лек и приятен. Лудост бе да предпочете Майкъл пред него. Но Онър ценеше у Майкъл вътрешната му сила, волята му, която му помагаше да не се отклонява от избрания път. Той бе загадка за нея, но това не й пречеше да го обича. Обичаше жизнеността му, спокойствието му, упоритостта му. Онова, което я отблъскваше у Нийл, бе готовността му да пренебрегне собствените си желания заради нейните.

Напоследък с удивление бе забелязала, че Нийл е много по-самоуверен, въпреки че навярно бе разбрал решението й да не продължи връзката си с него след войната. Онър с облекчение установи, че не е засегнат и не се чувства отблъснат. Знаеше, че го е наскърбила, но се бяха случили толкова много неща, че нямаше време да размишлява за чувствата на Нийл. А сега, наблюдавайки промяната в него, тя си каза, че няма защо да изпитва вина заради отношението си към него. Днес отново й бе доказал приятелските си чувства, без да изрази обида, или съжаление. Още по-добре! Беше успяла да се освободи от мъката, затворена в душата й, след като откри, че Нийл не й се сърди — днес бе най-хубавият й ден от седмици насам.