Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Indecent Obsession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2021)

Издание:

Автор: Колийн Маккълоу

Заглавие: Безумна всеотдайност

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Ведрина“

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“, София

Технически редактор: Душка Кордова

Художник: Петър Станимиров

Коректор: Юлиана Димитрова

ISBN: 954-404-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10196

История

  1. — Добавяне

Изказвам специална благодарност на о.з. полковник Р. Г. Рийвс, на мисис Алма Кръчли и на сестра Нора Сполдинг за неоценимата им помощ.

Част първа

Първа глава

Младият войник остави торбата си на земята, спря и огледа анонимния вход на павилион Х, сякаш се питаше дали това наистина е крайната му цел. Последната барака в лагера, му казаха в приемното бюро и с облекчение му показаха пътя, защото бяха претрупани с работа, а той имаше вид на човек, който може да се оправи и сам. С изключение на оръжието и мунициите, които едва вчера бе предал на оръжейника на батальона, младият човек носеше на гърба си всичко, което притежаваше — бе свикнал с тежестта на товара си и изобщо не я забелязваше. Най-сетне се озова пред последната барака, която бе значително по-малка от останалите, които бе видял по пътя, докато идваше насам. И много по-тиха. Отделението на откачените! Прекрасен завършек на войната, няма що! Всъщност това нямаше никакво значение. Важното е, че наистина бе свършила.

Изправена до прозореца на канцеларията си, сестра Онър Лангтри тайно го наблюдаваше, изпитвайки едновременно раздразнение и любопитство: раздразнение, защото й бяха натрапили нов пациент в момент, когато с основание вярваше, че в отделението няма да се приемат повече болни (освен това, тя знаеше, че появата му ще наруши крехкото равновесие в павилион Х); любопитство, защото човекът на име Уилсън М. Е. Дж. представляваше загадка, която сестра Лангтри трябваше да разкрие.

Младият човек беше сержант от прославен батальон от още по-прославена дивизия. Върху гърдите му, над левия джоб, се виждаше червено-синьо-червената лента на ордена за храброст — най-престижното и най-рядко даваното отличие — редом с лентичките на медалите „1939-1945“, „Африканска звезда“ и „Тихоокеанска звезда“ Избелелият до неузнаваемост ешарп около шапката му явно бе спомен от Средния Изток и все още върху нея все още се виждаше обрамчената в синьо емблема на дивизията му. Униформените му панталони бяха изпрани и изгладени идеално, широкополата му шапка бе поставена под изисквания от правилника ъгъл, каишката й — закопчана под брадичката му, медните закопчалки бяха излъскани до блясък. Новодошлият не бе много висок, но изглеждаше силен, обгорените му от слънцето шия и ръце имаха цвят на тиково дърво. Очевидно бе прекарал дълго на фронта и докато се взираше в него, сестра Лангтри се питаше защо го изпращат в павилион Х. Младежът като че бе някак си объркан подобно на човек, свикнал да върви по един и същ път, който внезапно се озовава на непознат терен. Но всъщност така би се чувствал всеки човек, попаднал на съвършено ново място. У младия човек не се забелязваха обичайните симптоми — объркване, дезориентация, странности в маниерите и в поведението. „Всъщност — каза си сестра Лангтри, — новодошлият изглеждаше напълно нормален — а това, само по себе си, бе ненормално за пациентите, обитатели на павилион Х.“

Изведнъж сержантът като че реши, че е време да действа, защото вдигна войнишката си торба, метна я през рамо и се заизкачва по стъпалата, водещи към входната врата. В същия момент сестра Лангтри заобиколи бюрото си и излезе в коридора. Срещнаха се точно зад окачената над вратата завеса против мухи; движенията им сякаш бяха идеално синхронизирани. Някакъв шегобиец, отдавна оздравял и върнал се в батальона си, бе направил завесата от капачки от бирени бутилки, нанизани на рибарско влакно, и вместо мелодичното прозвъняване на китайски стъклени мъниста при отмятането на завесата се разнасяше металически звук. Първата среща между сестра Лангтри и сержант Уилсън се състоя сред фалшивото потракване на бирените капачки.

— Здравейте, сержант, аз съм сестра Лангтри — промълви тя и се усмихна, сякаш го поздравяваше с „добре дошъл“ в павилион Х. който бе нейното царство.

Но усмивката й не можеше да прикрие примесеното й със загриженост раздразнение, проличало в заповедническия жест, с който му нареди да й даде документите си, които отгоре на всичко бяха незапечатани. Ама че идиоти бяха онези от приемната! Навярно новодошлият е спрял по пътя и е проучил съдържанието им.

Сержантът отпусна торбата си на пода, козирува, сетне свали шапката си и без смущение й подаде плика с документите.

— Грешката не е моя, сестро — каза той. — Няма нужда да ги чета, за да науча съдържанието им.

Сестрата леко се обърна към отворената врата и с опитен жест хвърли плика върху бюрото си. Ето — така ще му покаже, че няма нужда да стои като пън пред нея, докато тя се рови в личния му живот. По-късно щеше да се запознае с официалната версия; по-важното в момента бе да накара новодошлия да се отпусне. Спокойствието му се нравеше на сестра Онър Лангтри.

— Значи името ви е Уилсън М. Е. Дж.? — попита тя.

— Уилсън, Майкъл Едуард Джон — уточни сержантът и в отговор на усмивката й в очите му проблесна дяволито пламъче.

— Сигурно ви казват Майкъл?

— Майкъл, или Майк, няма значение.

По всичко личеше, че сержантът умее да се владее, при това бе доста наперен. „Господи — помисли си Онър, — дано другите го приемат леко.“

— Откъде идвате? — полюбопитства тя.

— О, отдалече — младежът неопределено махна с ръка.

— Хайде, сержант, войната свърши! Край на секретността. Предполагам, че идвате от Борнео, но откъде точно? Бруней? Баликпапан? Таракан?

— Баликпапан.

— Улучихте най-подходящото време да пристигнете — бодро произнесе тя и тръгна пред него по късия коридор, който водеше към голямата зала. — След малко ще вечеряме — супата тук съвсем не е лоша.

 

 

Павилион Х бе направен от подръчни материали и бе разположен в края на лагера, сякаш някой в последния момент бе осъзнал необходимостта от него. Всъщност павилионът бе непригоден за лекуване на пациенти, изискващи специални медицински грижи. В него спокойно се събираха десет легла, дванайсет до четиринайсет в краен случай, без да се смятат тези, които се сместваха на верандата. Павилионът представляваше правоъгълник, построен от грубо издялани греди, с под от твърдо дърво. Отвън беше боядисан в светлокафяв цвят, който войниците наричаха „бебешка дрисня“ Прозорците, които бяха по-скоро пролуки, нямаха стъкла, но на тях бяха поставени дървени щори, които служеха като преграда срещу неблагоприятните атмосферни условия. Покривът бе от палмови листа, под които нямаше никаква изолация.

В момента в голямата зала имаше само пет легла, четири, от които бяха подредени до едната стена както във всички болници. Петото изглеждаше някак си не на място, защото стоеше само успоредно на срещуположната стена, вместо перпендикулярно на нея, както повеляваха правилата на военните болници.

Всъщност определението „легла“ едва ли бе подходящо за ниските, провиснали походни кревати, всеки един, от които бе по войнишки спретнат. Поради горещия и влажен климат нямаше нужда от одеяла или други завивки — върху леглата имаше само горен и долен чаршаф от американ, бял като сняг след безбройните пранета. На два метра височина над всяко легло в стената бяха монтирани рингове, подобни на баскетболни обръчи, към които бяха прикрепени мрежи против комари в убито зелен цвят, драпирани с изящество, достойно за Жак Фат[1] в най-блестящия му период. До всяко легло бе поставено старо очукано метално шкафче.

Сестрата посочи към крайното от подредените едно до друго четири легла, поставено под ъгъл под двата прозореца, което означаваше, че човекът, който лежи в него, ще долавя всеки полъх на бриза.

— Оставете нещата си там — каза тя. — После ще подредите всичко. В нашето отделение има още петима души — искам да се запознаете с тях преди вечеря.

Майкъл остави шапката си върху възглавницата, а торбата си — върху леглото, и се обърна към нея. Внезапно забеляза, че част от залата е преградена от паравани, сякаш там лежеше някакъв тайнствен умиращ пациент. Сестра Лангтри му направи знак да я последва и с ловкост, породена от ежедневието, се плъзна в пролуката между два паравана. За своя изненада Майкъл не видя никакъв болен, а дълга тясна маса, каквато се среща в трапезариите на манастирите. От двете й страни бяха поставени пейки, в начало стоеше стол, който изгледаше сравнително удобен.

Отвъд имаше врата, водеща към верандата, прикачена към постройката като претенциозен кринолин, широка три и дълга двайсет метра. Прикрепени към стрехите бамбукови щори предпазваха седящите на верандата от дъжда, но сега бяха навити догоре. Скованата от дървени пръти ограда образуваше балюстрада, висока половин човешки бой. Подът бе от твърдо дърво, както в залата, и отекваше глухо под ботушите на Майкъл. Срещу външната стена на голямата зала бяха подредени едно до друго четири легла, но останалата част от верандата бе обзаведена с разнообразна колекция на столове. Близо до вратата имаше голяма маса, подобна на тази в залата, но по-дълга от нея, от двете и страни също бяха поставени пейки. Повечето от столовете стояха недалеч от нея, сякаш тази част от верандата бе любимото място за събиране на пациентите. Върху стената на голямата зала, към която бе пристроена верандата, се виждаха многобройни пролуки, защитени с щори, които бяха отворени докрай, за да позволят на редкия полъх на вятъра да проникне във вътрешността. Въпреки че сградата бе построена така, че да бъде защитена от дъждовете, през нея свободно преминаваха югоизточните ветрове.

Свечеряваше се, но денят все още не отстъпваше правата си; върху поляната пред верандата се смесваха обагрени в златисто петна и индиговосини сенки. Огромен буреносен облак, окъпан в светлината на залязващото слънце, надвисваше над върховете на кокосовите палми, които грациозно се полюшваха като полите на танцьорки от остров Бали. Във въздуха блещукаха и плавно се носеха прашинки и човек добиваше впечатлението, че е попаднал в свят, намиращ се на дъното на море, осветено от слънцето. В небето проблесна многоцветна дъга, която сякаш подпираше свода му, но моментално бе заличена, преди да добие формата на арка. Пеперудите се прибираха, настъпваше часът на светулките — те се срещнаха и разминаваха, без да си обръщат внимание, подобни на мълчаливи блещукащи призраци. От клетките по клоните на палмите долиташе мелодичното и закачливо чуруликане на птици.

 

 

„О, господи, ето че се започва — помисли си сестра Онър Лангтри, когато поведе Майкъл Уилсън към верандата. — Никога не съм сигурна как ще реагират, защото действията им са подчинени на логика, която не разбирам, а чувствам инстинктивно — понякога това ме подлудява. Някъде вътре в мене съществува някакво чувство или дарба да ги разбирам, но разумът ми не може да схване истинската им природа.“

Преди половин час им бе съобщила за новия пациент и веднага бе усетила безпокойството им. Не бе очаквала друга реакция — за тях новодошлият винаги представляваше заплаха; докато свикнеха с него и възстановяха равновесието на мъничкия си свят, те обикновено го ненавиждаха. Реакцията им беше правопропорционална на състоянието на новия пациент; омразата им се задълбочаваше успоредно с времето, което сестра Лангтри бе длъжна да отделя на пришълеца. След известно време атмосферата се успокояваше, защото новодошлият постепенно се превръщаше в един от тях, но Онър знаеше, че дотогава животът й ще бъде ад.

Четирима мъже, само един, от които облечен с риза, седяха около голямата маса; петият лежеше и се изтягаше върху най-близкото легло и четеше книга.

Само един от тях се изправи при влизането им; висок, слаб човек, на около трийсет и пет години; русата му коса беше обезцветена от слънцето, очите му бяха сини, носеше избеляла униформена куртка, превързана с парче плат, дълги панталони и груби ботуши. Върху пагоните му се виждаха три бронзови звезди на капитан. Устойчивостта му изглеждаше вродена, но бе адресирана единствено към сестра Лангтри, към която той се обърна с усмивка, която явно не се отнасяше за новодошлия.

Първото, което направи впечатление на Майкъл, бе начинът, по който всички те гледаха сестрата — не толкова с обич, а сякаш бранеха собствеността си… Най-интригуващ беше отказът им да го погледнат, въпреки че Онър Лангтри го хвана под ръка и го притегли към себе си, така че бе напълно изключено да не попадне в полезрението им. Но колкото и да бе чудно, пациентите на павилион Х успяха да го постигнат, дори и болнавото на вид момче, което се изтягаше върху леглото.

— Майкъл, запознайте се с Нийл Паркинсън — каза сестрата, като се преструваше, че не забелязва изпълнената с напрежение атмосфера.

Реакцията на Майкъл беше напълно инстинктивна; при вида на капитанските пагони той се изпъна и отдаде чест като на парад.

Отговорът на капитана му подейства като плесница.

— О, за бога, я се разкарай! — изсъска Нийл Паркинсън. — Тук сме все от един дол дренки. Офицерските чинове не важат при откачените!

Годините на строга военна дисциплина помогнаха на Майкъл — лицето му остана безучастно, въпреки грубите думи на капитана, само тялото му се отпусна, сякаш му бяха изкомандвали „свободно“ Усети как сестрата до него настръхна. Въпреки че бе свалила ръката си от рамото му, тя стоеше толкова близо до него, че той чувстваше допира на ръкава на дрехата й. Хрумна му, че сестрата иска да го подкрепи в тежкия за него момент и Майкъл нарочно отстъпи встрани. Това беше първото му изпитание и той трябваше да го издържи сам.

— Не говори в множествено число, капитане — обади се друг глас. — Не всички тук са откачени. Наричай се чалнат, щом толкова ти харесва, но аз съм си съвсем наред. Затвориха ме тук само за да ми затворят устата. Шубе ги е от мене, сигурен съм.

Капитан Паркинсън се извърна и погледна към онзи, който бе проговорил — млад човек, изтегнал се полугол в стола, гъвкавото му тяло изразяваше презрение към околните, лицето му бе забележително красиво.

— Ти също можеш да се разкараш, гадно копеле такова! — отвърна Паркинсън и Майкъл с потръпване установи, че гласът на капитана издава огромната му омраза и презрение.

„Време е да се намеся, преди да е станало прекалено късно“ — помисли си сестра Лангтри и въпреки че лицето й остана непроменено, сърцето й се сви от тревога. По всичко личеше, че пациентите от павилион Х са враждебно настроени към новодошлия и съвсем не са склонни да го поздравят с „добре дошъл“ Навярно ще му изиграят куп мръсни номера — поведение, което бе особено неприятно на младата сестра, която обичаше всичките си протежета и искаше да се гордее с тях.

Ето защо тя проговори преднамерено бавно и иронично, надявайки се да заличи лошото впечатление на новодошлия:

— Моля да ме извиниш, Майкъл. Та, както казах, това е Нийл Паркинсън. Джентълменът, излегнат на стола, който така любезно се намеси в разговора ни, е Люк Дагет. На пейката до Нийл седи Мат Сойер. Мат е сляп и предпочита веднага да го съобщавам на всички новодошли — така се избягват евентуалните недоразумения. На онзи стол в дъното се е настанил Бенедикт Мейнард, а човекът на леглото се нарича Нъгет Джоунс. Господа, представям ви новото ни попълнение — Майкъл Уилсън.

Сестра Лангтри с облекчение въздъхна — най-тежкият момент вече бе преминал. Беше представила Майкъл на останалите, все едно че бе пуснала на вода неустойчив кораб. Да, наистина бе неустойчив, иначе нямаше да навлиза с издути платна сред опасните плитчини на бурното море, което представляваше павилион Х. „Бог да му е на помощ — каза си тя. — Навярно не е добре, въпреки че външно не му личи. Наистина е много тих, но може би е такъв по природа. Но от него се излъчва някаква сила, сякаш издръжливостта му не е сломена — не съм се сблъсквала с подобен случай, — откакто работя в павилион Х.“

Младата жена строго изгледа насядалите на верандата мъже и промълви:

— Хайде, не бъдете толкова обидчиви. Дайте шанс на бедния Майкъл.

Нийл Паркинсън седна на пейката, извърна се така, че да наблюдава изпод око Люк и насмешливо изрече:

— Шанс ли? О, сестричке, я не се занасяй! Какъв шанс има човекът, озовал се тук? Павилион Х, здравното заведение, в което се намирате понастоящем, сержант Уилсън, всъщност е преддверието на ада. Милтън го е нарекъл още „рай на глупците“ и това название е напълно подходящо. А ние, които живеем в нашия рай, сме потребни на света и на войната, колкото цицките на бика.

Той прекъсна тирадата си, за да прецени ефекта й върху Майкъл, който все още стоеше редом със сестра Лангтри: симпатичен млад човек, облечен в безупречна униформа, по чието лице бе изписан интерес, но не и смущение от враждебното посрещане. По принцип Нийл беше добродушен и действаше като буфер между новодошлите и останалите пациенти от отделение Х. Но Майкъл Уилсън не приличаше на другите. Не беше дезориентиран, нито травматизиран или объркан, поведението му не издаваше признаци на душевно разстройство, които биха му помогнали да се приобщи към останалите пациенти. Всъщност той имаше вид на млад, но прекарал много години на фронта войник в отлична физическа форма и напълно с ума си, който очевидно можеше да се справи с положението и без помощта на сестра Лангтри, въпреки че младата жена се притесняваше заради него.

Откакто преди няколко дни бе научил за прекратяването на войната с Япония, Нийл се терзаеше от мисълта, че е загубил реална представа за света, че все още не е решил какво ще прави по-нататък. Освен това, досега не бе имал случай да подложи на изпитание силите си, които смяташе, че си е възвърнал. Чувстваше, че всяка секунда повече, прекарана в павилион Х, е безкрайно ценна за приспособяването му към следвоенния живот, и гледаше с неприязън новодошлия, който неминуемо щеше да промени ежедневието на пациентите от отделението.

— Нямаш вид на смахнат — обърна се той към Майкъл.

— И аз така мисля — рече Люк и се изсмя. Сетне се наведе към слепия, преднамерено жестоко го удари в гърдите и попита:

— А ти как смяташ. Мат? Новият ни приятел изглежда ли чалнат?

— Престани! — гневно извика Нийл.

Люк се ухили още по широко, после отхвърли главата си назад и се изсмя високо, но невесело.

— Достатъчно! — гневно се намеси сестра Лангтри.

Хвърли поглед към Нийл, но не откри в изражението на лицето му помощта, която очакваше, сетне огледа останалите си „питомци“. Но всички до един явно бяха решили да й противоречат и да се заяждат пред новодошлия. В подобни моменти се чувстваше безсилна, но от опит знаеше, че не бива да им се налага. Обикновено лошото им настроение беше мимолетно и в зависимост от това, колко зле се бяха държали със сестра Лангтри, ответната им реакция биваше по-силна.

Онър завърши представянето на пациентите си на Майкъл и с тревога откри, че погледът му е прикован върху нея. Изведнъж изпита лека тревога, защото, за разлика от повечето новодошли очите му ме издигаха стени, зад които да се скрие, и не се обръщаха към нея с патетична и няма молба за помощ. Майкъл се взираше в нея като човек, който разглежда произведение на изкуството, очарователно кученце или предмет, който му навява сантиментални спомени, но няма практическа стойност.

— Седни, Майкъл — усмихнато се обърна тя към него, прикривайки раздразнението си от пренебрежителния му поглед. — Навярно си много уморен.

Явно Майкъл веднага осъзна, че думите й са по-скоро упрек към другите, отколкото загриженост за състоянието му, и сестра Лангтри бе изненадана. Тя го настани в стол с лице към Нийл, сетне седна така, че едновременно да наблюдава Нийл, Майкъл, Люк и Бенедикт; като се приведе напред, машинално приглаждайки сивата тъкан на униформата си.

Свикнала да обръща повече внимание на онези от питомците си, които непрекъснато се нуждаеха от грижите й, тя забеляза, че Бен започва неспокойно да се върти на стола си и изглежда изнервен. За щастие, Мат и Нъгет никога не обръщаха внимание на постоянното заяждане между Нийл и Люк, но Бен страдаше от изпълнената с напрежение атмосфера и щеше да изпадне в силен стрес, ако Онър не предотвратеше свадата.

Притворил клепачи, Люк я оглеждаше със студените си очи и в погледа му се четеше неприкрито сексуално желание, което характерът, образованието и възпитанието на сестра Лангтри я караха да намира за отблъскващо. Но откакто работеше в павилион Х, тя се бе научила да прикрива отвращението си и се опитваше да разбере какво кара мъжете да я гледат по този начин. Само че Люк беше особен случай — никога не бе успяла да постигне известен прогрес с него и понякога гузно се упрекваше, че не е положила достатъчно усилия. Онър честно си признаваше, че липсата й на ентусиазъм спрямо Люк се дължи на факта, че той я бе заблудил по време на първата седмица от пристигането си в павилиона. Младата жена бързо успя да се осъзнае и въпреки че между двамата не се бе случило нищо сериозно, тя не можа да си прости първоначалната си погрешна преценка. Люк бе надарен със сила, способна да възбуди в душата й страх, от които тя се отвращаваше, но бе принудена да търпи.

Сестрата с усилие извърна погледа си от Люк и отново го насочи към Бен; изражението на продълговатото му, тъжно и слабо лице я накара да сведе очи към часовника си, който носеше закачен на гърдите си.

— Бен, бъди така добър да отидеш и да провериш какво става с кухнята — промълви тя. — Вечерята закъснява.

Бен с мъка се изправи на крака, кимна й тържествено и с тежки стъпки се отправи към вътрешността на помещението.

Раздвижването му сякаш наведе Люк на нова мисъл; той седна в леглото, отвори широко жълтеникавите си очи и се втренчи в Майкъл. Сетне изгледа последователно Нийл и сестра Лангтри, замислените му очи останаха приковани върху лицето й, този път в тях не се четеше похот.

Младата жена се изкашля и каза:

— Получил си много отличия, Майкъл. Кога те мобилизираха? Навярно още в началото на войната?

Късо подстриганата коса на Майкъл блестеше като златен шлем; формата на черепа му бе идеална, лицето му беше слабо, но нямаше вид на мъртвешка глава, както това на Бенедикт. Около очите му имаше едва видими бръчици, около носа му се виждаха две дълбоки гънки. Да, новодошлият бе истински мъж, не момче, но бръчките по лицето му бяха преждевременни. Навярно бе упорит и преследваше целта си докрай. Очите му бяха сиви, различни от непрекъснато променящите си цвета очи на Люк, който ставаха ту зелени, ту жълтеникави; сивите очи на Майкъл изглеждаха неостаряващи и невинни, в тях се четеше увереност и интелигентност. Сестра Лангтри отбеляза всички тези подробности за частица от секундата, докато новодошлият си поемаше дъх да й отговори. Тя не видя, че всички погледи са обърнати към нея — дори погледът на слепия Мат — и ревниво наблюдават интереса й към новодошлия.

— Да, бях сред първите мобилизирани — отвърна Майкъл.

Нъгет захвърли разкъсания медицински речник, който се преструваше, че чете, обърна глава и се втренчи в Майкъл; Нийл въпросително повдигна вежди.

— Навярно войната ти се е сторила безкрайна — отбеляза младата жена. — Цели шест години! Какво мислиш за нея сега?

— Радвам се, че свърши — простичко отвърна новодошлият.

— Но сигурно в началото си изгарял от желание да отидеш на фронта?

— Да.

— Кога промени мнението си?

Той я изгледа, сякаш намираше въпроса й за безкрайно наивен, вдигна рамене и отговори учтиво.

— Човек трябва да изпълни дълга си, нали?

— Дълг ли? — възкликна Нийл и се изсмя. — Това е най-смахнатата идея фикс! Набутахме се в армията от невежество и останахме на фронта, водени от чувството за дълг. Мечтая за свят, където ще втълпяваме на децата си, че първото им задължение е към самите тях.

— Да пукна, ако уча децата си на подобно нещо! — рязко отвърна Майкъл.

— Не проповядвам хедонизъм, нито защитавам пълното отричане на моралните стойности! — нетърпеливо го прекъсна Нийл. — Просто копнея за свят, където няма да се избива цветът на човечеството — това е всичко.

— Съгласен съм — малко по-спокойно отвърна Майкъл. — Извинете, отначало не разбрах какво искате да кажете.

— Не се изненадвам — произнесе Люк, който никога не пропускаше възможността да уязви Нийл. — Думи, думи и само думи. Нима така си убивал враговете, Нийл, като си ги обстрелвал с думи?

— Какво знаеш за войната, ти, панаирджийски шут? Бойните действия не приличат на стрелба по патици с примамка. Сигурен съм, че насила са те вкарали в армията, докато си пищял като заклано прасе; сетне си успял да си намериш канцеларска работа далеч в тила, нали? Знаеш ли, гади ми се от тебе!

— И аз изпитвам същите чувства, надуто копеле такова — изръмжа Люк. — Уверявам те, че някой ден ще изям топките ти на закуска.

Като по чудо настроението на Нийл внезапно се промени; гневът му се изпари, в очите му проблесна игриво пламъче.

— Бедни ми приятелю, уверявам те, че не си струва труда — провлачено изговори той. — Прекалено малки са за тебе.

Нъгет се ухили, Мат високо се изсмя, Майкъл се усмихна, а сестра Лангтри рязко сведе глава. Щом успя да се овладее, тя произнесе студено и отривисто:

— Господа, тази вечер поведението ви е отвратително. Петте години, които прекарах в армията, ми помогнаха да свикна с всичко, но все още не мога да се примиря с вулгарния ви език. За в бъдеще ви моля да се въздържате да го употребявате в мое присъствие.

Тя се извърна и строго изгледа Майкъл.

— Същото се отнася и за тебе, сержант!

Той отвърна на погледа й, явно необезпокоен от забележката. Усмихна се и покорно промълви:

— Слушам, сестро.

Усмивката му беше така заразителна и чаровна, толкова… нормална, че младата жена усети как внезапно настроението й се повишава.

В този момент Люк се изправи грациозно с движение, което бе едновременно естествено и заучено, плъзна се през пространството между Нийл и стола, освободен от Бенедикт, наведе се и небрежно разроши косата на Майкъл. Последният не се опита да се отдръпне, нито се разгневи, но сякаш внезапно се наежи и очите му станаха подозрителни — знак, че не е човек, на когото можеш да се подиграваш — учудена отбеляза Онър Лангтри.

— О, скоро ще свикнеш — каза Люк, обърна се към Нийл и подигравателно произнесе:

— Струва ми се, че вече имаш конкурент, господин капитан от Оксфордския университет. Много се радвам. Майкъл малко късничко се включва в надпреварата, но финалът е още далеч, нали така?

Нийл стисна юмруци и изкрещя:

— Разкарай се! Остави ме на мира, чуваш ли?

С грациозно движение Люк се промъкна покрай Майкъл и сестра Лангтри и се отправи към вратата, където се сблъска с Бенедикт и със задавен вик отстъпи назад, сякаш се бе опарил от огън. Бързо се овладя, презрително сви устни, отстъпи встрани и се поклони престорено почтително.

— Какво ли си изпитвал, докато си убивал старци и невръстни дечица, Бен? — запита той и изчезна във вътрешността на сградата.

Бенедикт остана прикован на мястото си, изглеждаше толкова самотен и съкрушен, че за пръв път от пристигането си в павилион Х Майкъл се развълнува; трогна го мъката, която четеше в безжизнените очи на Бенедикт. „Може би защото това е първото искрено чувство, което забелязвам — каза си той. — Бедничкият! Външността му отразява чувствата ми — струва ми се, че някой е угасил всички светлини…“

Бенедикт се отправи към стола си с провлечени стъпки, скръстил ръце на корема си като някой монах. Майкъл го проследи с поглед и внимателно разгледа потъмнялото му лице. То бе изпито, разяждано от силните душевни вълнения, които бушуваха зад жалката фасада. И въпреки че физически не си приличаха, Майкъл внезапно си спомни за Колин и изпита огромно желание да помогне на непознатия. Втренчи се в него с надеждата, че мъртвите очи ще отвърнат на погледа му; когато Бенедикт действително се втренчи в него, Майкъл Уилсън окуражаващо се усмихна.

— Не обръщай внимание на Люк, Бен — посъветва го Нийл. — Той е само едно нищожество.

— Люк е… тъп — колебливо отвърна Бенедикт, сякаш произнасянето на думата изискваше огромни усилия.

— И ние сме като него, зависи от гледната точка — спокойно отвърна капитанът.

Сестра Лангтри се изправи. Време бе да се намеси — Нийл успяваше да се справи с Мат и Нъгет, но като че никога не намираше подходящия тон, когато разговаряше с Бенедикт.

— Разбра ли какво става с вечерята, Бен? — попита тя.

За миг момъкът се превърна в момченце; очите му широко се отвориха и в тях проблесна неприкрита обич към младата жена.

— Готова е, сестро! — отвърна той и се усмихна, сякаш за да изрази благодарността си за съобразителността й, която я бе накарала да го натовари с тази задача.

Сестрата го изгледа състрадателно, сетне се обърна към Майкъл:

— Ще ти помогна да си подредиш багажа.

Застанала на прага, тя се обърна към насядалите на верандата мъже:

— Господа, тъй като вечерята закъсня, смятам, че е по-добре да се храним вътре. Облечете ризи с дълги ръкави, иначе няма да се отървете от комарите.

Майкъл предпочиташе да остане на верандата, за да види как се държи групата в нейно отсъствие, но прие думите й като заповед и я последва в помещението.

Багажът му стоеше върху леглото. Скръстила ръце, сестра Лангтри наблюдаваше как новодошлият изпразни торбата си и се залови методично да подрежда съдържанието й. На колана му бе прикачена чантичка; той измъкна от нея четка за зъби, скъпоценно калъпче сапун, пакет тютюн и принадлежности за бръснене, които внимателно подреди в чекмеджето на шкафчето си.

— Имаше ли представа какво те очаква тук? — внезапно запита младата жена.

— Виждал съм много войници да откачат по време на битка, но не по този начин. В това отделение са само ненормални, нали?

— Да — меко отвърна сестрата.

Младият мъж свали навитото на руло одеяло и брезента, които стояха върху торбата му, сетне се залови да изважда къси чорапи, бельо, пешкир, чисти ризи, панталони и долни гащета. Без да прекъсва работата си, той проговори:

— Странно, но пустинята никога не кара хората да полудяват, както джунглата… Всъщност навярно е обяснимо — тя не те обкръжава от всички страни, не създава усещане на клаустрофобия, там се живее много по-лесно. Павилионът, в който се намирам, се нарича „отделението на тропо“, нали?

— Точно така — отвърна тя, без да откъсва поглед от лицето му. — Думата произлиза от „тропик“ и означава душевно разстройство, получено по време на престоя в джунглата… Сложи в шкафчето си предметите от първа необходимост. Останалото ще приберем в онзи гардероб. Само аз държа ключа от него — щом нещо ти потрябва, винаги можеш да се обърнеш към мен… Освен това… хората тук не са толкова лоши, колкото изглеждат.

— Момчетата са екстра — отвърна той и леко се усмихна. — Натъквал съм се на много по-смахнати типове.

— Не съжаляваш ли, че си тук?

Младежът се изправи, стиснал в ръка чифт ботуши, и я изгледа право в очите.

— Войната свърши, сестро. Скоро ще си бъда вкъщи, при това ми е така писнало, че ми е все едно къде ще дочакам демобилизацията.

Той се огледа наоколо и продължи:

— Тук условията са царски в сравнение с палатковия лагер, пък и климатът е по-хубав, отколкото в Борнео. От години не съм спал в истинско легло.

Младият човек прекъсна монолога си и отметна мрежата против комари, поставена над леглото.

— Разполагам с всички удобства на истински дом, плюс майчица, която да се грижи за мене. Не, изобщо не съжалявам.

Думата „майчица“ разгневи сестра Лангтри. Какво нахалство! Но скоро той ще се убеди, че първите му впечатления са погрешни. Междувременно продължи да го разпитва:

— Според мене би трябвало да си засегнат, че са те изпратили при откачените, защото по всичко личи, че си съвсем нормален.

Майкъл сви рамене и отново се зае да изпразва торбата си, която сякаш съдържаше повече книги, отколкото дрехи. Сестрата си каза, че отдавна не е виждала толкова добре подреден войнишки пакет.

— Дълго трябваше да се подчинявам на абсурдни заповеди — промълви той. — Повярвайте ми, че нареждането да дойда тук едва ли е по-безсмислено от хилядите заповеди, които трябваше да изпълнявам.

— Нима искаш да кажеш, че си душевноболен?

Младият мъж беззвучно се изсмя:

— Не. Главата ми е наред.

Онър бе напълно объркана; за пръв път през дългата си кариера на медицинска сестра не знаеше какво да каже. Сетне, когато новодошлият отново се залови да подрежда вещите си, тя изрече първото, което й дойде на ума:

— О, добре че имаш гуменки. Не мога да понасям тропането на ботушите върху дървения под.

Онър протегна ръка и обърна някои от книгите, поставени върху леглото. Повечето бяха от съвременни американски автори: Стайнбек, Фокнър, Хемингуей.

— Нямаш ли книги от английски писатели? — попита тя.

— Не мога да ги чета — отвърна младият човек и натрупа книгите на купчина, за да ги прибере в шкафчето си. Сестрата отново се почувства пренебрегната и се опита да превъзмогне раздразнението си, което според нея бе съвсем естествено.

— Защо?

— В тях се описва свят, който не познавам. Освен това, откакто бях в Средния Изток, не съм срещнал нито един англичанин, с когото да разменя книги. Знаете ли, струва ми се, че сме много по-близки по манталитет с янките.

Тъй като познаваше само английската литература и никога не бе прочела книга от съвременен американски писател, сестра Лангтри предпочете да се отклони от въпроса и да се върне към темата, която я интересуваше много повече.

— Каза, че ти е дошло до гуша и че ти е все едно къде ще дочакаш демобилизацията. От какво ти е писнало?

Майкъл пристегна връзките около войнишката си торба, вдигна от леглото празната си чантичка и отвърна:

— От всичко. Водим нечовешки живот.

Младата жена отпусна скръстените си ръце и тръгна пред него към гардероба.

— Значи не се страхуваш да се върнеш у дома?

— Защо трябва да се страхувам?

Тя отключи гардероба и се отдръпна встрани, за да му позволи да подреди вещите си.

— През последните месеци забелязвам у повечето пациенти, както и у мои колежки, страх от завръщането към цивилния живот. Сякаш войната е продължила толкова дълго, че хората са загубили чувството, че познават и принадлежат към друг свят — обясни тя.

Майкъл свърши с подреждането на вещите си, изправи се и се обърна към нея:

— Не се учудвам, че всички тук изпитвате подобно чувство, защото отделението е като дом за вас, в него царят установени порядки. Сестро, нима и вие се боите от завръщането в цивилния живот?

Младата жена стреснато примигна.

— Всъщност не. — Тя се усмихна и бавно изрече:

— Май не си от стеснителните?

Майкъл също се усмихна и усмивката му накара сърцето й да забие по-силно.

— Казвали са ми го и друг път — отвърна той.

— Уведоми ме, ако имаш нужда от нещо. Смяната ми свършва след няколко минути, но в седем отново ще бъда при вас.

— Благодаря, всичко е наред.

Очите й изпитателно го изгледаха, сетне тя кимна.

— Да, смятам, че всичко с тебе ще бъде наред.

Бележки

[1] Жак Фат (1818–1900 г.) — френски писател и скулптор. — Б.пр.