Маргарет Драбъл
През иглено ухо (38)

На следващата утрин се почувства удивително добре. Събуди се рано и намери гарафата празна, Саймън — заспал, тъй както си беше облечен, върху широкото двойно легло, а Кристофър го нямаше. Предположи, че е отишъл в стаята си да поспи, но после изведнъж си помисли, че може да е избягал с децата. Не, не беше, скоро ги чу да закусват долу в столовата. Върна се в стаята си и бързо се изми. Забеляза, че хавлиите са твърде дебели и непрактични. Не обичаше дебели, прекалено пухкави хавлии, защото оставаха власинки навсякъде по тялото. Предпочиташе поизносените хавлиени кърпи, които ползваше вкъщи — изтъркани, оръфани и твърди. Облече се и слезе долу, изпълнена с чувството за особена лекота, почти безтегловност на тялото си, което я обхващаше често след недоспиване или малко повече алкохол. Приятно усещане. Кристофър вече беше долу и помагаше на децата със закуската: той също изглеждаше бодър и твърдеше, че е станал преди часове. Не след дълго слязоха Саймън и мистър Брайънстън. Мистър Брайънстън беше малко раздразнен, че неделните вестници не са дошли, и няколко минути изразяваше негодуванието си срещу местния пощальон, безотговорно момче, което понякога съвсем ги забравяло. „А може би има стачка — вметна Саймън. — В тия времена някой постоянно стачкува.“

„Много неприятно — рече мистър Брайънстън. — Исках да прочета за Уилшоу.“ Той се оживи и им разказа всичко за този Уилшоу, негов приятел, който натрупал капитал от продажба на полуготов бетон, но не се задоволил с това и се впуснал в строителната индустрия, което обаче имало катастрофални последици за него. Миналата седмица бил разорен пред очите на всички. Знаех си аз, знаех си, повтаряше мистър Брайънстън, неспособен да прикрие задоволството си. Беше стигнал този етап от живота, когато вестите за беди, сполетели приятели, както и за тяхната смърт, вече не са мрачно напомняне за човешката тленност, чиято заплашителна сянка се появява внезапно, а повод да се радваш на себе си, да благодариш за това, че все още си жив и здрав. Той занимава Саймън и Кристофър доста време със спомени за стария си приятел Уилшоу, като на всяка втора дума злорадо напомняше за неговия банкрут: познавам го от четиридесет години и винаги съм бил сигурен, че рано или късно ще се провали. От тази тема лесно мина към любимия си за разискване въпрос, а именно: кое е по-трудно — да спечелиш първите си сто лири, първите хиляда, първите десет хиляди или първите си петдесет хиляди лири? Роуз често бе слушала разсъжденията му по този въпрос, ала толкова отдавна, че сега й се сториха нещо ново. Колкото до Кристофър, той попиваше всяка дума на тъст си, тази тема го омагьосваше и можеше да я обсъжда вечно. Дори и Саймън изглеждаше леко заинтересуван и изказа мнението, че от това би станало чудесна игра, нещо като „Монопол“. Мистър Брайънстън хареса идеята и веднага се замисли как да пласира играта на пазара.

Беше толкова доволен от вниманието, което му оказваха Саймън и Кристофър, че без видима логична връзка се прехвърли на втората си любима тема — изглежда, те двете бяха свързани в ума му само от удоволствието, което му доставяха, а именно — разсъждения за безкрайното разнообразие на човешките физиономии. Милиони и милиони хора има по света, говореше той, а сред тях няма двама еднакви! Тази мисъл го изпълваше с благоговение. Една метафизическа идея, която отдавна го интригуваше, озадачаваше и вълнуваше. Това Роуз никога не беше забравяла. Като дете тази тема й се струваше банална и скучна до невъзможност, впрочем като всяка тема, която подхващаше баща й. Тя се дразнеше от безконечното повтаряне на едни и същи фрази, от самата неоспорима природа на поставения за обсъждане въпрос, от липсата на оригиналност в мислите. Макар че човешките носове, очи, зъби и брадички могат да бъдат безкрайно разнообразни, това не можеше да се каже за мислите на мистър Брайънстън. Благоговението му обаче пред огромното множество и разнообразие на човешките същества бе несъмнено и много искрено. Не по-малко искрено от нейното собствено, когато си мислеше за безкрайността на вселената. И като го чу да повтаря всичко това отново, сега, след толкова много години, не можеше да не си помисли, че в крайна сметка, баща й има право. Мисълта бе наистина зашеметяваща, толкова много хора в света и всичките различни. Този факт имаше действително философско значение. Всички снежинки, стигна до ушите й, са еднакви. Но атомите вероятно не? Молекулите също не? Тя не знаеше. Константин започна да спори с дядо си за близнаците и еднаквите гени и щяха да си останат там цялата сутрин, ако Маркъс и Мария не настояха да излязат — бяха им обещали, че ще отидат на разходка до морето да събират малки сърцевидни мидички, а после да поплуват.

И така, тръгнаха към морето. Отначало Саймън се възпротиви, трябваше вече да се прибира вкъщи, но после решиха да вземе Роуз и децата със себе си и да тръгнат следобед. Кристофър безпрекословно се съгласи: изглежда, вече нямаше никакви намерения да създава неприятности. И понеже Саймън щеше да шофира целия следобед, предложи да ги откара до морето със своята кола, още повече че била по-голяма. Наистина беше много по-голяма. Саймън седна отпред, а Роуз и децата отзад, и пак имаше много място. Саймън беше облякъл един стар панталон на Кристофър и ботуши, защото го предупредиха, че там е кално. Роуз обу някакви ботуши на Константин — в момента двамата носеха един и същи номер обувки, но едва ли щеше да е за дълго. Движението бе доста оживено, беше неделя — Света Троица, но най-сетне се отклониха от главния път, минаха през някакъв портал и колата се задруса по калните бразди на едно поле, което водеше към морето. Кристофър паркира в самия край на полето и всички слязоха. Морето се простираше пред тях, но недостижимо далеч, отвъд огромна зелена мочурлива равнина! Зад тази зелена пустош, отдалечена на километри, се виждаше жълтата самотна извивка на пясъците. Никой не се мяркаше наоколо, освен две малки фигурки в далечината, които търсеха път през мочурището.

— Как мислите да пресечем това? — попита Саймън, втренчен в обширното пространство пред тях.

— Ще вървим — с усмивка му отвърна Роуз. — Всичко е наред, Саймън. Тук е прекрасно. Щом стигнем пясъците, наоколо няма да има жива душа. Наистина е чудесно.

След половин час Саймън разбра защо на другия край няма да има жива душа. Преходът беше много тежък. Отначало под краката им беше що-годе сухо, макар че тясната пътечка, която следваха, бе прекъсвана от безброй малки ровове и язове. Над някои бяха прехвърлени дъски вместо мостове, покрити с кора от червена кал, а над други — не, те бяха оставени на находчивостта на пешеходеца. Но колкото повече напредваха, ставаше все по-мокро и по-мокро: и най-малките ровове бяха пълни с вода, вероятно от прилива, а твърдата почва бе размекната от влагата и ставаше съвсем кашкава. За възрастен човек без багаж нямаше да бъде особено трудно да ходи, но те носеха голямо оборудване със себе си: принадлежности за къпане, кофи, обяд, та дори и примус. Освен това, децата постоянно падаха в разни дупки, дори и Константин, който уж беше голям и можеше да ги избягва. Но тъкмо честолюбието му го подвеждаше. Все се опитваше да прескочи някоя локва или ров, но не преценяваше възможностите си и падаше вътре. Още след първите двадесетина минути Маркъс и Мария изпаднаха в крайно окаяно състояние, захленчеха, замънкаха, искаха да ги носят, оплакваха се, че ги е страх от раците, доста голям брой, от които наистина се разхождаха необезпокоявани наоколо, повтаряха, че искат да се приберат вкъщи, че краката им са мокри и ги болят — въобще се държаха съвсем по детски. Роуз напразно им напомняше, че именно те са искали тази разходка, те й повтаряха, че вече не я искат. Късно е да се връщаме, крещеше в отговор Роуз. После започна да крещи на Кристофър, че той е виновен, защото е избрал този маршрут и натоварил децата с толкова много багаж. Кристофър не й оставаше длъжен и я обвиняваше, че е направила от децата глезени гражданчета, иначе кой бил виновен, че можели да клекнат пред малко кал по пътя си — явно не той. Типична семейна сцена. Но все пак продължиха да джапат през мочурището. Накрая Саймън се оказа далеч напред заедно с Константин, което беше добре дошло, защото през цялото време той се мъчеше да поддържа духа на момчето, задаваше му различни полезни въпроси за раците, мидите, виолетовите цветя и други интересни неща по пътя.

— Виждаш ли това зеленото? — попита го Константин, като посочи ниската зелена растителност, сред която вървяха.

— Ами виждам го — каза Саймън. — Трудно може да не се види, навсякъде го има, и по терен като този човек трябва през цялото време да се взира в краката си.

— Това е морски копър. Ще обядваме с него.

— Какво говориш? Яде ли се?

— Естествено. Просто го сваряваш и толкоз. Много е вкусно. Ще си направим сандвичи с морски копър. Ако не искаш, може и да не ядеш, но непременно трябва да го опиташ.

Саймън се наведе и откъсна няколко стръка. След като чу названието, той си спомни, че и друг път е чувал за морския копър — срещаше се в „Крал Лир“. Един човек в пиесата събираше морски копър. „Ужасен занаят“ — го бе нарекъл Шекспир и Саймън винаги бе тълкувал това „ужасен“ в смисъл на опасен, също както събирането на пачи яйца от върховете на скали, надвесени над морето, но сега разбираше, че означава по-скоро кален и противен. Беше интересно растение — много зелено, разклонено и сочно. Толкова яркозелено, че сякаш сияеше от зеленина. Той сдъвка малко да опита. Погледнал назад, Константин забеляза това и рече:

— Не е хубав суров, има вкус на сол.

— Прав си — каза Саймън, напълно съгласен.

— Не се предавай, Саймън — насърчи го Константин. — Почти стигнахме. Зад тази височина започва плажът.

— Благодаря — отвърна Саймън.

Упорито продължаваше да гази. Воплите на Мария отново достигнаха до ушите му, той хвърли поглед назад и видя, че най-сетне Кристофър бе склонил да я вдигне на раменете си. Тя се беше настанила удобно, а от мръсните й ботуши капеше кал по ризата му. Роуз пък тикаше Маркъс, който бе изтървал хавлиената си кърпа в калта и сега се оплакваше, че трябва да я носи такава мръсна.

— Не бъди толкова мекушав, лошо дете такова — викаше му тя, — разбира се, че няма да ти я нося аз, не съм виновна, че я изтърва, нали? Хайде, за бога, побързай, почти стигнахме, хайде!

— Цялата е кална — проплака Маркъс поне за пети път.

— Млъкни най-сетне — отсече Роуз и закрачи напред, като го изостави.

Саймън се обърна напред и продължи. Константин вече се бе изкачил на върха на височината и фигурата му се очертаваше на фона на синьото небе. Саймън тъкмо си мислеше, че тази част от обяда, която носи, е изключително тежка и че би предпочел да поспи, вместо да я мъкне, когато Константин нададе радостен вик: „Стигнахме, стигнахме!“ и изчезна отвъд възвишението. Въодушевен, Саймън се закатери след него, нагоре, към върха на насипа. Ето го най-сетне морето, през последните стотина метра то се бе изгубило от погледа поради една игра на релефа. Ето го и целия вдаден навътре в него, пуст плаж — жълто-кафяв, отразяващ синьото небе в големи, накъдрени от вълни вирове и малки тихи заливчета. Морето все още оставаше отдалечено на няколко километра, а плажът беше огромен — напред и настрани се разстилаше обширното му пространство, където скоро не бе стъпвал човешки крак, необозрим, неизброден, прекрасен. Изправен на върха на насипа, Саймън се обърна, махна на другите и извика: „Стигнахме, стигнахме!“ — един по един те почнаха да се явяват, оглеждаха околността и мигом забравяха лошото си настроение, като че ли попаднали в омагьосана земя, където децата няма повече да плачат, а възрастните няма повече да се карат. Свалиха товарите си, а децата рипнаха и затичаха лудешки наоколо, тримата възрастни се изправиха, протегнаха се и се усмихнаха един на друг, после свалиха ботушите си и стъпиха боси върху твърдия влажен пясък.

Но това настроение не можеше да трае дълго — след малко се завърза ново пререкание — този път за мястото на пикника, на някои им беше под достойнството да се настанят веднага, тук, на самия край на плажа, а другите пък отказваха да се преместят и на сантиметър навътре. Маркъс успя да вбеси Константин, като го плесна с калната си хавлиена кърпа, Константин удари Маркъс, Кристофър удари Константин, задето е ударил Маркъс, а Роуз се развика на Кристофър, че ударил Константин, после — на Мария, че се усмихва скрито, докато братята й си имат неприятности. Всички бяха гладни. Най-сетне се влачиха още десет минути в посока към морето и се настаниха на един висок насип, до някакъв дървен стълб. Плажът беше наистина много странен — хълмист, различно вдаден в морето, прорязан от необясними падини и проливи. Някъде пясъкът беше твърд и гладък, другаде — грапав и раздробен на малки бучици, които болезнено се забиваха в стъпалото. След като разтвори пакетите и се залови да разпределя обяда, Роуз обясни, че това е един от най-добрите плажове в района за събиране на сърцевидни миди, но твърде малко хора го използвали, защото трудно се стигало до него. Няколко километра напред, почти на хоризонта, видяха двете малки фигурки, които ги бяха изпреварили: те явно събираха миди, навеждаха се и така приведени, ходеха под палещото слънце, като скоро почти изчезнаха от кръгозора им. И ние ще съберем малко, след като хапнем, рече Роуз, или може би — само децата, а ние през това време ще подремнем. Тя започваше да усеща умората — слънцето, сандвичите, чистият въздух, недоспиването предишната нощ, всичко това си казваше думата. Тя се пораздвижи, колкото да свари морския копър за удоволствие на децата, които току се навеждаха над примуса и гледаха как оцветява кипящата вода в яркозелено. Саймън я наблюдаваше, мислеше за своето прекарване в Корнуол и за онзи пореч, дето растеше край потока близо до морето, спомни си и какво мислеше майка му за пореча. На нея сигурно нямаше да й се хареса идеята да ядат копъра неизмит. Не беше сигурен дали и на него самия му допада тази идея. Да сдъвчеш малко за проба, беше едно, но да го ядеш — съвсем друго, като при това му добавиш и масло, както сега правеше Роуз.

— Много прилича на аспарагус — каза тя гордо, подавайки му неговата порция.

— Да — рече той и послушно задъвка. Не се оказа толкова лошо. Но се зарадва, като чу, че мидите трябвало предварително да се изкиснат и няма да ги приготвят и ядат тук на място.

Когато всички се нахраниха, децата с кофички в ръце се отправиха да търсят миди — нито за миг не можеха да останат на едно място, освен когато се хранеха. Хленчът и оплакванията, че са уморени, бяха напълно забравени, както и желанието им да се връщат. Роуз, Саймън и Кристофър се поразсъблякоха и легнаха на слънце, взирайки се в небето. Саймън си мислеше, че възрастните са като децата — сдърпват се, стигат до бой, когато са гладни, изморени или премръзнали, но после, за разлика от децата, не са по-способни да забравят, нито да простят. А дълго хранят омразата си. Мисълта беше банална и не му хареса. Това, което всъщност виждам, рече си той, е, че няма особени търкания между Роуз и Кристофър. В момента тя го приема.

Роуз, от своя страна, си мислеше: Господи, как бих могла да го приема? Сега може и да изглежда съвсем нормално, за час или два под лъчите на слънцето, и то докато Саймън е тук и поддържа примирието, но ако го нямаше, ние отдавна щяхме да сме се хванали за гушите: първо щяхме да се скараме за това, как разпределих сандвичите, как всеки от нас се отнася с децата, а точно сега щяхме да сме въвлечени в тежък семеен диспут за този пуст плаж и относителните достойнства на Саутенд, за консерватизма и фабианството, за експанзионистичното стопанство и Галбрайт. Чувам я, тя звучи в главата ми, тази горчива, изтощителна свада… Станала съм като дете, търпението ми е колкото на дете, поддавам се на всяко предизвикателство също като децата.

Искам да си отида вкъщи, каза си тя.

Упорита е, мислеше си Кристофър, но ще се предаде. Двадесет и четири часа, прекарани на широко, ще свършат своето. Тя няма да може да търпи повече онази окаяна, тясна дупка. Как би могла? Как би могла?

Той наистина не разбираше как издържа.

А Роуз си мислеше, искам да си отида вкъщи, да си отида вкъщи.

После заспа. И тримата заспаха.

Събудиха ги децата, които се върнаха, натоварени с миди, развълнувани, ликуващи. Събрах милиони, похвали се Мария, и момчетата признаха, че наистина се е справила добре. Роуз си припомни онова усещане от детството: пръстите, заровени в мокрия пясък, мидичката, малка бучица, чието скривалище издава една едва забележима малка дупчица за дишане горе на повърхността. Никога не й бе изглеждало особено жестоко да изважда мидите. Човек не може да изпита голяма жалост към тях. После, в тигана, настъпва един доста противен момент, когато почват да изваждат сиво-оранжевите си, полупрозрачни крачета и да ходят насам-натам, но това е всичко. Не бяха много раними на вид, тези миди.

Не след дълго всички отидоха да плуват, освен Саймън, който заяви, че не обича морето, а всъщност не искаше да се показва без панталон. Морето беше почти на километър от тях, децата се отказаха да стигнат до него и се задоволиха с малките заливчета и езерца, които приливът беше оставил. Роуз и Кристофър се отправиха към морето, но скоро също се отказаха и поплуваха малко в един дълбок пролив, след което се върнаха треперещи от студ. Докато се обличаха, Саймън се загледа към морската повърхност и изведнъж забеляза яхта, съвсем недалеч от брега, която плаваше на север. Гледката беше чудесна — бяла яхта, с бели платна. Показа я на децата и те всички се обърнаха да я видят. „Прелестна е!“ — каза Кристофър, докато с изискани движения сушеше косата си с хавлия и се взираше напред през тъмните си очила — не ги бе свалил дори по време на плуването.

— Бих искал да имам такава!

— Защо не си купиш една, татко? — попита го Константин.

— Прав си. Няма ли да е чудесно? — отвърна Кристофър малко нехайно и съвсем невинно, поне така се стори на Саймън. Но Роуз се обърна към него, погледна го ожесточено и рязко му каза:

— Стига вече, прекаляваш!

Ето какъв бе, затворен в орехова черупка, техният семеен живот. Роуз, пълна с ярост, която извращаваше всичките й добродетели, а Кристофър — неизменно и нехайно предизвикателен. Саймън усети как хлад смразява костите му и потръпна.

Много скоро след това, щом като яхтата се скри от погледа им, те тръгнаха обратно. Торбите с обяда бяха олекнали, ала плувните им принадлежности бяха натежали, пък и кофите бяха пълни с миди. Но пътят им се видя по-къс, може би защото се връщаха, както впрочем става винаги. На дървено мостче над една от дълбоките пукнатини, пълни с вода, поспряха за малко — там имаше две момченца, които ловяха раци с връв и извита карфица. Раците толкова ревностно се стремяха към собствената си гибел, че увисваха на карфицата и при най-символична стръв, поставена да ги изкуши. Момчетата ги слагаха в голяма кофа, която беше почти пълна. „Какво правите с тях, когато се напълни?“ — попита Роуз, загледана в движещата се маса. „Ами просто ги пускаме отново — рече едно от момчетата и широко се усмихна. — После пак ги ловим.“

Задоволително споразумение, няма що, както за децата, така и за раците, което им носеше постоянно повтаряща се, лекомислена радост. Като се отдалечиха от вира и поеха по все по-разширяващата се и равна пътека, Роуз откри, че върви между двамата мъже. Почти бяха стигнали до колата, когато внезапно каза:

— Някога в онази яма видях труп. — Едва сега си бе спомнила за това, ефектът на думите й я изненада. — Е — добави тя, вглеждайки се в ужасените им, любопитни и уплашени погледи, — не че наистина го видях, а просто се досетих, че е бил труп, ако разбирате какво искам да кажа.

— Никак даже, нищо не разбираме — заяви Саймън. — Разкажи по-подробно.

— Ами, един ден се разхождах тук, бях сама, трябва да съм била вече голяма, шестнайсет-седемнайсет годишна, разхождах се с кучето на Джак, хубаво куче — женски далматинец, както и да е, — тъкмо когато минавах по онзи мост, кучето изчезна. Виках го, то ми отвръщаше с лай, но не се връщаше, явно беше намерило нещо интересно, тръгнах по дирите му и го намерих малко по-нагоре на брега на вирчето, въртеше се развълнувано около един чувал.

— Чувал?

— Да, чувал. Мокър и кален, завързан здраво с въже, подаваше се наполовина от водата. Кучето беше побесняло от възбуда, виеше, душеше и дращеше по чувала с ноктите си. Чувалът имаше формата на човешки труп. Спомням си, че си рекох: обзалагам се, че вътре има труп. После пропъдих кучето и го накарах да върви пред мен, докато забрави за видяното.

— Каза ли на някого? Не се ли обади в полицията?

— Разбира се, че не. Работата беше там, че не бях убедена дали е труп. Мислех, че е, но не вярвах наистина да е така. Колкото повече си мисля за това сега, все повече ми се струва, че не съм се лъгала. Мястото беше много подходящо да захвърлиш някого, завързан в чувал. Пък и какво друго е могло да бъде?

— Странно, че не си казала никому.

— Така ли мислиш? Сигурно си прав. Знаеш ли, не съм се сещала за това нито веднъж оттогава. Не си го спомних дори тази сутрин, като тръгвахме насам. Сетих се едва като спряхме да говорим с момчетата.

— Могло е да бъде овца или крава?

— Кой ще пъхне овца или крава в торба, ще я завърже с въже и ще я хвърли във водата? Във всеки случай твърде дребно бе, за да е крава. Но овца можеше да бъде.

— Може би е още там. Да се върнем ли да погледнем?

— Скелетът, искаш да кажеш? Не, не ми се вярва. Тогава не го огледах отблизо, страхувах се, че е това, което подозирам. Защо да си навличам грижи? Веднъж мисис Шарки намери мъртво бебенце в една пощальонска чанта в дамската тоалетна на парка. По-добре да не бе поглеждала. После ми каза — защо ми трябва да си пъхам носа навсякъде!

И докато си разказваха спомени все в този дух, изведнъж се стреснаха, без да са особено изненадани, когато приближиха към колата и откриха, че непосредствено до нея е спряла полицейска кола, а в самия край на разораното поле са се изправили двама полицаи и нещо вглъбено разискват.

— Най-сетне се намери твоят скелет — обади се Кристофър. — Доста време им е трябвало все пак.

— Не заради моя скелет са тук — заяви Роуз, без да го увърта много, — а заради теб.

При тези думи всички се заковаха на местата си, тъй като по всяка вероятност бе точно така. Децата отново бяха изостанали, затъваха в разни дупки, спъваха се в камъни. Тримата възрастни се спогледаха с тревога, а Роуз ни в клин, ни в ръкав взе да се смее.

— Няма да ме отведат, нали? — попита Кристофър. — В края на краищата не съм направил нищо.

— Най-добре е да те затворят завинаги — възрази Роуз. — И да си получиш заслуженото.

— Как са могли да ни открият чак тук — недоумяваше Кристофър. — А и защо ли въобще са си дали този труд? Да не би вие двамата да сте въвлечени в някаква престъпна афера, а? Саймън, какво, за бога, мислиш, че става тук?

— Наистина не знам — отвърна Саймън съвсем искрено. В топлия следобед той бе забравил за съдебното разпореждане и за пренебрежението към него, което Кристофър демонстрира. Не можеше да си представи какво могат да искат тези двама полицаи, изправили се насреща им сред полето. Нима са дошли тук със заповед за задържането на Кристофър? И нима ей сега, пред очите им щяха да го отведат в затвора? Едва ли! Та той действително нищо не бе направил. Колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно му ставаше, че той наистина не се е провинил в нищо, освен че е изпратил една телеграма със заплашително съдържание. Още повече днес беше неделя — официално определеният ден, когато можеше да бъде с децата си. Като разсъдеше човек, излизаше, че всички бяха изпаднали в необяснима, смешна паника, в това число и юристите. Колко безобиден изглеждаше в този момент Кристофър, изправен до него с хавлиена кърпа, преметната през врата, и с пълна мрежа в ръката.

Да, но и мистър Калвакорези по телевизията в петък вечер бе изглеждал точно така. Съвсем безобиден, докато не почна да говори. Всички те бяха под впечатлението на неговите думи, абсолютно всички. Всъщност той много лесно ги бе накарал да се предадат на паниката — баща, майка, деца, приятели, съдии, адвокати, прокурори, всички — и сега, под тяхно въздействие, полицията също бе изпаднала в паника, а във вътрешното министерство бяха изгубили хладнокръвието си. Ето такава е силата на прецедента, решаващият коз на правосъдието.

Двете групички останаха така известно време, под прежурящото слънце, без да предприемат нищо. Разораната на дълбоки бразди земя хвърляше синкави отблясъци към небето — самата тя изглеждаше тъмносиня. Полицаите ги бяха забелязали и сега ги гледаха, както и децата, които тичаха към родителите си.

— Е, хайде — рече Роуз. — По-добре да отидем и да видим какво искат.

И тя пое през полето към двете спрели коли, препъвайки се по неравната земя. Двамата мъже я последваха. Колкото повече се приближаваше, толкова по-смутени изглеждаха полицаите. Размениха си нерешителни погледи, това й подейства окуражително.

— Здравейте — поздрави Роуз храбро, ведро, но и малко неспокойно, след като се бе приближила достатъчно. — Случило ли се е нещо?

За тяхно учудване полицаите не отговориха. До този момент те вече изглеждаха извънредно притеснени. Един от тях се прокашля, другият подритна камъче. По-младият погледна с недоволство по-възрастния, който още веднъж се изкашля, прочиствайки гърлото си, и се обади с глас, който издаваше мъчително усилие. Сякаш ловеше думите си произволно и на слуки.

— Сигурно ви е ясно — рече той, — че това поле е частна собственост, а не място за паркиране.

От по-младия му колега се изтръгна въздишка на облекчение и той хвърли към по-възрастния поглед, пълен с дълбоко възхищение. Върху лицето на проговорилия се изписа изключително самодоволство и тутакси напрегнатото му смущение отстъпи на радостно оживление. Колкото до Роуз, тя беше просто очарована.

— Ама, разбира се, разбира се — каза тя. — Това ни е известно. Принадлежи на мистър Купър. Но той няма нищо против да минаваме оттук, от години използваме това място, той наистина няма нищо против.

— Значи живеете някъде наблизо, така ли?

— Аз съм живяла тук някога. Сега живеят родителите ми.

— Е, тогава всичко е наред — рече полицаят и се усмихна щедро и широко като при позната шега и погледна със смеещите се очи на Кристофър. — Ще ме извините, че попитах, нали. Все пак, трябва да си отваряме очите, днес е празник. Няма да повярвате какви нарушения стават.

— Всичко е наред — отвърна Роуз, като отвори вратата на колата и натика децата вътре. Докато те потегляха, полицаите продължиха да си стоят там, върху буците на браздите. Смееха се. Единият тупна другия по гърба и продължиха да се смеят.

— Май не крояха нищо добро — каза Роуз.

— Не — възрази Кристофър. — Мисля, че грешиш. Те смятаха, че ние не кроим нищо добро. Бяха убедени, че съм зарязал колата насред полето и ви отвличам всички с частната си яхта.

И те се засмяха, но не така шумно, както полицаите в онази нива, защото блюстителите на реда си бяха помислили точно това — поради прочетеното в неделните вестници и двете взаимодопълващи се съобщения от министерството на вътрешните работи: едното за нелегални емигранти, а другото — за отправена заплаха за отвличане. И докато те се тупаха един друг по гърба, малката бяла яхта спря на една пуста ивица от плажа няколко километра на север и от нея слязоха десетина зашеметени и наплашени пакистанци.