Маргарет Драбъл
През иглено ухо (2)

След като приключи със задълженията си около вечерята, Даяна седна в края на канапето и започна притеснено да мисли как да се избави от гостите си. Единствена Мейзи можеше да остане до сутринта, но тъй като живееше съвсем близо до Уилсънови, Даяна вероятно щеше да успее да я отпрати заедно с тях — слава богу, че Мейзи се бе отказала да шофира след онзи инцидент, защото преди него имаше навика да се заседява до три сутринта в очакване да изтрезнее, като при това си внушаваше, че по този начин освобождава домакините от голямо безпокойство. Сигурно Джулиан щеше да си тръгне навреме, защото го чу да казва на Ник, че на сутринта ще лети за Франкфурт. Едва сега, към края на вечерта, Даяна си даде сметка колко сериозен е проблемът Роуз. Че тя беше луда, нямаше никакво съмнение. Можеха, разбира се, да й поръчат такси, но това изглеждаше твърде неучтиво, пък и веднага възникваше въпросът за парите. Последният път Ник я бе откарал, но и това не се хареса особено на Даяна, защото той го направи твърде охотно. Трябваше да признае пред себе си, че бе очаквала Саймън да я закара — миналата седмица идеята й изглеждаше напълно нормална, но колкото повече се приближаваше този момент, започна да й се струва същинско кощунство да го кара да се отклонява толкова много от пътя си. Наистина повечето мъже биха се зарадвали на възможността да откарат Роуз у дома й, но Саймън не беше като повечето мъже и тя не можеше да прецени дали е харесал Роуз Василиу, или не. Но какво пък, поне винаги можеше да разчита на неговата учтивост и готовност да услужи, винаги можеше да го помоли да измине десетина километра повече, ако нямаше никакъв друг изход. Но тази вечер той изглеждаше ужасно, този Саймън, тъй неспособен да се забавлява без съпругата си, както и заедно с нея. Даяна се питаше дали осъзнава колко нещастен изглежда… колко неприятно отегчен? Споходи я лека тревога, макар че беше напълно безпредметно да се тревожи за човек като него, той никога нищо не би споделил. Защо не махне с ръка на всичко и просто да се оплаче? Както правеха всички. Но Ник казваше, че дори и на него не се оплаква. Тази негова сдържаност започваше да дразни, беше направо нечовешка, понякога дори пораждаше съмнения дали изобщо има някакви чувства и че той не толкова страда (което би било разбираемо и донякъде утешително), колкото е просто безчувствен (което веднага би отблъснало всеки). И точно тогава, сякаш напук на подобни подозрения, става така, че той хвърля един от своите измъчени погледи, пуска някоя от горчивите си шегички или отправя една от онези твърде общи и твърде жестоки забележки относно безполезността на прогреса и низостта на човешкия род, което винаги я радваше, тъй като (кой знае защо) тези негови изказвания я въодушевяваха. Приемаше подобни погледи и подхвърляния като знак за уязвимост и се ласкаеше от мисълта, че нейната чувствителност ги бе уловила. Страшно й допадаше да бъде харесвана, да я смятат достойна за доверие и споделила не едно отчаяно интимно признание, беше щастлива да усети тези своеобразни емоционални изблици и да им отвърне, струваше й се (дали бе права?), че това е неговият единствен начин да изрази чувствата си, че никой, освен нея няма тази чест и радост да ги усети и че тя, по-чувствителна към него, по-чувствителна към всички, вижда повече от другите.

Беше уморена. Започваше да си мисли, че е време всички да си ходят, но те оживено разговаряха за Германия, тема, която никак не я интересуваше. Явно тя не вълнуваше и Мейзи, която се бе умълчала неестествено и неспокойно въздишаше в дълбокото си кресло. Мъжете, разбира се, бяха много увлечени: Даяна често се чудеше какво удоволствие им доставя да си разменят толкова суха информация, толкова скучни баналности. Гуенда, както обикновено, бе цялата внимание, обзета от желанието да покаже интелигентност и интерес, което наистина й се отдаваше. Въпреки че тънка мъглица на отегчение засенчваше погледа й, все пак успяваше да задава уместни въпроси, а веднъж дори изтъкна някакъв дребен факт. Роуз слушаше, просто слушаше, изглеждаше уморена, но бе достатъчно възпитана (тази мисъл донесе голямо удовлетворение на Даяна), за да не въздиша и да не мърда неспокойно на мястото си. Поколеба се дали да не й предложи да пийне, но не го направи, защото знаеше, че всяко нейно движение в този момент ще бъде тълкувано като подкана да си вървят, и макар че вече бе изтощена и жадуваше точно това, искаше да се възползва докрай от желанието им да останат, поради което не предприемаше нищо, за да ускори разотиването им. В края на краищата щяха да си тръгнат, но по собствена инициатива, трябваше само да седи тихо и да чака. Така и направи — седеше и чакаше, докато най-сетне Уилсънови заявиха, че трябва да се прибират, за да освободят момичето, което гледа бебето им, и всички започнаха да стават. Най-изненадващо, след като разбра, че идва време да си отдъхне, изведнъж й се прииска да ги задържи, поне някои от тях (междувременно се успокои, като чу, че някой предлага на Мейзи да я закара и тя приема), защото й бе непоносима мисълта, че ще си тръгнат всички заедно и щом излязат, непременно ще започнат да обсъждат вечерята, къщата й, роклята й, семейните й проблеми, а тя щеше да остане встрани от тези коментари сред недопушените цигари и неизмитите чинии, изоставена; започна с трепет да им предлага още напитки, но вече беше късно. Бяха решили да си тръгват, всички, освен Роуз, която тихо седеше на креслото си и явно не смееше да се надигне. Саймън също бе станал на крака и Даяна се запита, докато отвръщаше на благодарностите на Уилсънови, дали да не му намекне да закара Роуз, но за щастие не й се наложи, защото сам се бе ориентирал в положението и само изчакваше момента да отправи любезна покана към Роуз, нещо, което винаги можеше да се очаква от него. Когато всички други се разотидоха, той все още стоеше там, готов да услужи. „Наистина ли не искаш да пийнеш нещо?“, попита тя Роуз, като си помисли, че може пък да й се удаде да задържи поне тях двамата още малко, но Роуз поклати глава, усмихна се и каза „не“ — наистина трябва да се прибира, не бива много да закъснява, защото едно от децата винаги се събужда през нощта и тя трябва да бъде там. Като чу това, Саймън се обади — позволете ми да ви закарам — но Роуз отхвърли предложението му — какво говорите, не бива, ще взема такси, Саймън добави, че няма да му струва нищо, но Роуз отбеляза, че живее далеч, далеч от тях, ала изглеждаше толкова уморена, че беше ясно — при следващата покана щеше да приеме, както и стана. Даяна трябваше да се сбогува и с тях, макар че се задържаха още няколко минути, да поговорят с Ник, който се качи отново горе, след като бе изпратил другите до входната врата — после си тръгнаха заедно, както бе замислила, но въпреки това се чувстваше някак си измамена.

Отиде в кухнята да си налее чаша вода, защото умираше от жажда — може би всички умираха от жажда и точно затова си бяха тръгнали, да си налеят от собствените кранове по чаша вода, която тя не се сети да им предложи. И както стоеше там, загледана в остатъците от вечерята, я обзе отчаяние: толкова безсмислено беше всичко… тази вечер, глупавият живот, който водеше, тези повърхностни стремежи. Всички си бяха отишли и я бяха изоставили, бе изпълнила ролята си и сега щеше да се откъсне от съзнанието им така просто, както листът пада от дървото и никой, естествено, нямаше да съжалява за това: та тя бе изиграла своята роля, изпълнила предназначението си и щеше да се заличи от съзнанието им, както и от този разказ, без да е извършила нищо, без да е променила каквото и да било, и ако пък все пак нещо се бе променило, колко страшно, колко ужасно беше това, защото не беше по силите й да се справи с последствията, не обичаше да мисли, че нещо ще се случи, нито пък да знае, че нищо няма да се случи. За какво бе всичко, запита се тя, докато изцеждаше чистата мокра чаша, за какво беше всичко това и защо щеше да го направи отново по-следващата седмица?