Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Needle’s Eye, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Каталина Събева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маргарет Драбъл
Заглавие: През иглено ухо
Преводач: Каталина Събева
Година на превод: 1994
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Христо Ботев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1994
Тип: роман
Националност: английска (не е указано)
Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София
Редактор: Лиляна Копанова
Редактор на издателството: Марта Владова
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Художник: Валентин Дончевски
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 954-445-318-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14631
Издание:
Автор: Маргарет Драбъл
Заглавие: През иглено ухо
Преводач: Каталина Събева
Година на превод: 1994
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Христо Ботев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1994
Тип: роман
Националност: английска (не е указано)
Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София
Редактор: Лиляна Копанова
Редактор на издателството: Марта Владова
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Художник: Валентин Дончевски
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 954-445-320-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14632
История
- — Добавяне
На път за вкъщи, си купи парче сирене за обяд и някои неща за вечеря от „Кооп“ и още веднъж се възмути, че „Кооп“ бе паднал дотам, да дава на клиентите си марки за томбола.
— Какъв срам — повтори жената на касата поне за десети път, сумтейки от презрение към работническата класа. — Но като не можеш да ги вразумиш, трябва да станеш като тях.
— Някога обичах сама да следя дали ще ми излезе номерът — каза Роуз малко тъжно, също поне за десети път.
— Днес хората не могат да си запомнят номерата — отбеляза жената на касата доста неискрено, но пък беше искрена в разочарованието си от упадъка в търговското обслужване.
— Е — каза Роуз, — няма значение — и пъхна сините марки в портмонето си. Преди това беше чувала как същата тази жена изразяваше съгласие с други клиенти, че в тези марки има смисъл, защото така знаеш какво можеш да получиш, но пък от друга страна, можеш ли непрекъснато да следиш дали ще ти излезе номерът. Кое ли от тези две гледища наистина поддържаше? Сигурно и двете, при това с еднаква убеденост. Така беше с повечето хора.
Когато се прибра, обедната поща я чакаше на изтривалката пред вратата. Не се зарадва, като я видя, отдалеч личеше, че едното писмо е от адвокатите й. Остави покупките в кухнята, върна се за пощата и се оказа права. Отвори го с въздишка. За щастие не беше нищо сериозно — просто я молеха (макар не с прости думи като тези), щом не отговаря на писмата им, нито по телефона, да намери време да отиде до кантората, за да обсъдят въпроса. Отново въздъхна, този път по-тежко. Това бе последното нещо, което би искала да направи, но разбра, че ще се наложи. Имаше неприятното усещане, че адвокатът й много повече държеше да говори с нея, отколкото тя — с него. Като че ли вземаше прекалено присърце нейните работи. Тя не можеше да го обвинява за това, дори беше добре, че се интересува от проблемите й, само че я притесняваше. Впрочем техните отношения едва ли можеха да бъдат други, като се има предвид всичко, което той знаеше за нея. Беше прекалено любезен, прекалено човечен, прекалено пристрастен, но нали тъкмо поради тези му качества го бяха препоръчали. Само че тя не можеше да приема любезността му без смущение — всъщност да си признае, чувстваше се много по-добре с адвоката, който я защитаваше на бракоразводното дело — той възприемаше развода като сложно умствено упражнение, чиято цел не е да те кара да се задълбочаваш твърде много в същността на конфликта. Сегашният й адвокат — мистър Олфърд, също бе опитал този подход (смятайки я на пръв поглед за светска дама), но не можа да устои, защото приемаше твърде надълбоко нещата, които й се бяха случили. Що се отнася до развода, имаше какво да го разстрои — горкият човек, той беше благовъзпитан, любезен и стеснителен англичанин, който не можеше да се примири с мисълта, че някой е биел жена си и я е заключвал в спалнята. Бе се опитал — храбро и с чувство за дълг — да я разпита за някои сексуални отклонения по отношение на Кристофър и от неудобство прие покровителствена поза, но и за него, и за нея това се оказа толкова болезнена тема, че се отказаха да я обсъждат и се споразумяха да изключат всички подобни въпроси от свидетелските показания. Пък и тя не би могла, по съвест, да се оплаче от Кристофър, защото в първите години той й беше дал много. Но позицията й за родителските права над децата беше съвсем различна. Мистър Олфърд беше изключително притеснен, когато й съобщи, че ще я посетят от „Социални грижи“, много по-притеснен от нея самата (макар че и тя се постресна и стигна дотам, че размести бюфета, за да види дали няма още от онези големи черни бръмбари, които някога се развъждаха зад него). Той едва събра сили да я попита какви основания би могъл да има съпругът й за тези внезапни обвинения — да не би да се окаже, че тя се напива до смърт или спи едва ли не с всеки срещнат мъж. Успя да го успокои по тия въпроси, но все пак не можа да му обясни защо живее точно в този район. Вече беше свикнала хората да не я разбират. Добре че поне Джеръми Олфърд беше любезен. Докато някои от близките й приятели направо я оскърбяваха. Това я изумяваше. Ти си страшно себична — заявяваха те, имайки предвид вероятно мазохистична, не себична, ако нейният начин на живот наистина ги тревожеше. Какви ли не доводи предявяваха против нея, тия заклети реалисти с тяхното парно отопление, мокети от край до край и всичките им претенции, как можеше да ги убеди, че нейният живот й е приятен също толкова, колкото техните застлани подове: да върви по улицата и на всяка крачка да среща познати, да ги поздравява, да се отбива в сладкарничката, в аптеката, при зарзаватчията, в обществената пералня (което й бе особено приятно, защото бе работила някога там) — всичко това беше за нея удоволствие — нещо повече — носеше й дълбоко удовлетворение. Е, срещаха се и неприятни хора, като библиотекарката или служителката в пощата например, и онази възрастна двойка от къщата на ъгъла, дето лепеше расистки плакати по стените и стълбовете на лампите, но общо взето, всички бяха хора, просто хора, които й харесваха, защото обичаше хората и защото бяха там, където бе и тя. А може би ги харесваше още повече и поради това, че в началото не бе ги опознала достатъчно добре. Но в никакъв случай не от гордост и високомерие (както твърдяха някои), такива чувства не можеше да изпита към тях, напротив, понякога си мислеше, че би харесала всеки, който е дружелюбен с нея, дори онова семейство расисти. Не искаше да загуби всичко това. Тук бе нейното място. И също като много жители на бедните квартали, колкото и неразумно да бе, не желаеше да се премества. Обичаше да живее сред тези хора — те бяха кротки, всеки си гледаше работата и не се опитваше да притежава другите. Бяха видели как я откарват с линейка в деня, когато изгълта всички хапчета аспирин от шишенцето, и не казаха нищо. Не промениха отношението си към нея. Видели бяха как от порязаната й китка по предните стъпала капе кръв на едри, големи колкото пени капки, и никога не отвориха дума за това, макар че бяха наблюдавали всичко иззад дантелените си пердета. Обичаше ги, защото не се натрапваха. Обичаше ги, защото наистина не знаеха какво да правят. Бяха донякъде потиснати хорица. Една вечер, миналото лято, тя бе приседнала на стъпалата пред дома си, а пред съседната къща се бе събрало цялото гръцко семейство, братовчедите от къщата отсреща и всичките им деца. Седяха, като че ли обхванати от неясна тревога, но без да предприемат каквото и да било. Роуз четеше и гледаше как децата й играят на дама и по едно време бащата се обърна към нея и попита: „Как мислите, мисис Василиу, дали трябва да се направи нещо, малкото момиче на брат ми току-що изяло всички хапчета от едно шишенце с ония оранжеви аспирини, мислите ли, че е нужно да направим нещо?“ „Какво — извика Роуз и скочи на крака, разпилявайки вестниците и цигарите наоколо, — какво, как е станало?“ И те й разказаха отново всичко, кротко, без да бързат. „Веднага трябва да се обадите в болницата — каза Роуз, — веднага!“ „Ще си помислят, че вдигаме шум за нищо!“ — отвърна човекът малко неспокойно. „Нищо подобно, нищо подобно“ — запротестира Роуз, като с тона си се мъчеше да компенсира цялата неотложност на ситуацията. „Телефонът на ъгъла е повреден както винаги“ — рече бащата. „Използвайте моя“ — настоя Роуз. „О, не, не искаме да ви безпокоим, не биваше въобще да ви занимаваме.“ Роуз направи всичко, за да ги убеди, че е много сериозно, позвъни в болницата и линейката пристигна. Тази случка дълбоко я развълнува. Невъзможно бе да се обвинят тези хора в нехайство, още по-малко в престъпна безотговорност, те бяха загрижени, ала не знаеха какво да направят. Подобно нещо се случи и когато мисис Фланагън бе призована като свидетел по бракоразводното дело на Василиу в съда. Солидна, уважавана жена, почитана много в семейството си, тя се чувстваше сигурно само в пределите на своя свят. През всички онези години бе стояла до Роуз незабележимо, макар и да не одобряваше това, което става у тях: веднъж й помогна да излезе през прозореца на спалнята, друг път я прибра при себе си, когато бе изгонена навън по нощница, беше чувала през тънките стени писъците й при раждането на Маркъс и Мария, после трошенето на евтините порцеланови съдове, виковете от мъка, самотните, отчаяни стенания на Роуз. Приела бе много спокойно всичко това и от женска солидарност бе взела страната на Роуз, затова естествено Роуз я посочи за свидетел. Но когато пристигна в съда оная сутрин, се оказа, че е загубила гласа си. Просто съвсем бе онемяла, попадайки в чужда среда. Скоро на всички стана ясна пълната й неспособност да се изкаже. Стоеше в свидетелската ложа, хриптеше и мънкаше неразбираемо, неспособна да отговори и на най-простите въпроси. Кристофър тутакси злобно подхвърли, че това е съвсем неочаквано за мисис Фланагън, която у дома си винаги е била доста гласовита, и изказа предположението, че нейното странно заекване може да се дължи на подсъзнателната съпротива да не нарушава свидетелската клетва. Съдията явно възприе това становище, защото грубо я прекъсна. Загубата на гласа й, без преструвки, продължи цели три дни.
И така, как можеше да обясни, че иска да живее в тази къща, защото съседите от едната страна оставят детето си да погълне шише аспирин, а жената от другата страна загубва гласа си, тъкмо когато най-много й трябва.
Но имаше и нещо повече от всекидневната радост да минеш по познатите улици, да видиш добре познатите лица, да се „насладиш“ за кратки мигове на архитектурното безумие и да изпиташ мъничко блаженство сред безмерното еднообразие. Имаше някакво необяснимо очарование в такъв живот. Може би беше безполезен, също като живота в някой религиозен орден. Изглеждаше безсмислен, безплоден. Но както монахинята придава огромно значение на някакви условни обети, така и тя се отнасяше към мястото, което обитаваше. Също като монахиня безразсъдно му се бе посветила, без да очаква почти нищо в отговор, напротив — съмнението и отчаянието никога нямаше да я напуснат. Но вярата й бе възнаградена, слънцето, за чието съществуване само бе предполагала, щедро я огря чрез вярата й (ако я нямаше, какъв бе смисълът на живота?), дари я със светлина, разкри й отношенията с хората, които до този момент съществуваха само на думи. Сега станаха истински — толкова ярки и светли, че тя нито за миг не можеше да допусне, че ги е измислила. Но можеше ли всичко това да послужи като защита в съда? И кой ли би се заел да го сведе до една обикновена писмена декларация?