Павел Вежинов
Човекът в сянката (4)

4

Винаги е неприятно, когато един млад човек пристигне последен на съвещание със своите началници. Тогава, разбира се, единственият му шанс е, ако може, да мине незабелязан между другите.

Но тоя път това не беше възможно. Един генерал и двама полковници седяха в кожените фотьойли, пушеха и търпеливо чакаха. Между тримата генералът беше най-млад. Той не седеше зад бюрото си, а край кръглата малка масичка за гости, както винаги в скромно цивилно облекло. Светлото му приятно лице изглеждаше в тоя късен час доста уморено, но очите му бяха живи и будни. Той ръководеше най-важния клон на министерството и го ръководеше отскоро. Естествено, това изискваше голямо напрежение на силите, но генералът беше все още много млад, имаше хубава спортна закалка и беше уверен в себе си, че ще издържи.

Най-сетне вратата се отвори, майор Донев влезе в кабинета. Генералът веднага забеляза лекото учудване в погледа му. Навярно младият човек бе очаквал да види много повече хора събрани тук, а изведнъж се оказваше в съвсем малка компания.

— Влез, Донев — каза дружелюбно генералът. — Влез и седни…

— Другарю генерал — започна Донев от прага, — моля да ме извините, но…

— Добре, добре! — усмихна се генералът. — Разбрах откъде идваш.

Майор Донев седна в най-далечното кресло.

— Тук седни! — посочи му едно от най-близките кресла генералът. — Всъщност тая работа не те ли раздвоява?

Полковник Несторов многозначително се усмихна. Полковник Маринов не знаеше нищо за увлеченията на младия майор, затова побърза да извади бележника си. И генералът погледна своя часовник.

— Можем да почнем…

Той се замисли за момент и продължи.

— Обсъждането, което ще направим тая вечер, е строго секретно. Нуждата налага поне в тоя стадий на нашата работа за нея да знаят колкото е възможно по-малко хора… Искам да ви кажа, че нашето събиране се дължи на едно извънредно и неприятно събитие… Тая вечер във френски териториални води на открито море — по-точно между бреговете на Франция и Алжир, е бил спрян и претърсен от френски военни кораби нашият товарен кораб „Хемус“… От всяка гледна точка тоя инцидент е неприятен. Преди всичко това е много сериозно нарушение на законите на мореплаването… И второ, което особено засяга нас, това претърсване на кораба не е без обективен повод. По всичко личи, че френските военни кораби са търсели в трюмовете на „Хемус“ скрито оръжие, което те са предполагали, че по някакъв начин ще попадне в Алжир… Наше право е да превозваме оръжие до всяко пристанище на свободна страна, която би желала да го получи. Нищо не дава право на френските военни кораби да претърсват товарните кораби на една свободна и независима страна, по какъвто и да е повод. А ще ви кажа освен това, че една българска фирма наистина се готви да достави оръжие на алжирската армия. Ако питате мен — това е една чудесна инициатива. Ние никога не сме крили нашата солидарност с борбата на поробените колониални народи и нашето желание да ги подпомогнем в тая борба. В момента един български кораб пътува натоварен с оръжие за едно мароканско пристанище и нека се надяваме, че ще стигне там безпрепятствено…

Генералът помълча за миг, после продължи.

— Полковник Маринов ще ви изясни обстоятелствата, при които се е извършила тая доставка… Моля ви да си водите бележки и да зададете всички въпроси, които ще ви бъдат необходими, за да си изясните работата.

Полковник Маринов сложи очилата си и се наведе над своя бележник.

— Да почнем отначало! — каза той. — Доставката на оръжието се извършва от „Универ“… Предполагам, че не сте чули името на тая фирма, защото нейната дейност е доста секретна. Тя работи самостоятелно, но по финансова и отчетна линия представлява нещо като филиал на „Софекспорт“. Директор на фирмата е генерал Стефан Измирски, според мен, много сериозен и подходящ за тая работа човек. Може би някой от вас ще каже, че не познава такъв генерал. Няма да споря, може би титлата да му е била присвоена, за да се увеличи неговият авторитет пред хората, с които трябва да преговаря. Но надявам се, че го познавате?

— Аз не го познавам — обади се Донев.

— Скоро ще имаш тоя случай — погледна го през очилата Маринов. — Няма да скучаеш с него, той е човек с интересна биография, много опитен специалист и за разлика от други наши специалисти говори отлично френски и немски…

Полковник Маринов преметна един лист от бележника си и продължи:

— За преговори по доставката на оръжие у нас дойде пратеник на Временното революционно правителство на Алжир на име Халил бен Салал. Тук той се срещна с Измирски, с когото води преговорите. В течение на тия преговори е бил и директорът на „Софекспорт“ Генчев, тъй като доставката не се ограничаваше само с оръжие. Договорът за доставката бе подписан след едноседмични преговори. Бен Салал изпита лично на полигона на Инженерния отдел оръжието и остана много доволен. Един чувствителен аванс, платен в долари, бе внесен в една швейцарска банка на името на „Универ“. Останалата част от сумата ще бъде изплатена, след като нашият кораб достави оръжието в Танжер. След като приключи всички сделки, Бен Салал си замина.

Полковник Маринов прехвърли няколко листа на бележника си, погледна генерала и продължи:

— Вие се досещате, че без нас „Универ“ не би могъл да се справи с толкова трудна задача. Цялата операция трябваше да се запази в пълна тайна, иначе всичко можеше да отиде по дяволите. Трябва да ви кажа, че дори за нашия безукорен апарат това мероприятие се оказа извънредно трудно. Разработихме две операции, които назовахме условно „Лък“ и „Стрела“. Операцията „Лък“ беше всъщност заблуждаваща операция. За нея знаеха всички цивилни лица. Според тая операция, оръжието трябваше да бъде натоварено на „Хемус“ и по документи да пътува за Гвинея с товар от заводски инсталации. Отбиването на кораба в Танжер и стоварването на оръжието трябваше да се проведе, според „Лък“, строго секретно. Що се отнася до операцията „Стрела“, както сами се досещате, тя бе една строго ведомствена операция, проведена при абсолютна тайна. Освен нашите хора само Кендеров, капитанът на „Хемус“, знаеше в какво се състои играта. Още докато товарехме „Хемус“, разбрахме, че замислянето на втората операция не е била празна работа. Във Варна внезапно пристигна едно от аташетата на френската легация — Жан Реймон, заедно с шофьора си. Шофьорът, на име Кловицки, е бил забелязан на няколко пъти да се върти из пристанището и да оглежда „Хемус“. За нас това беше първият сигнал да удвоим и утроим вниманието си.

Полковникът се усмихна на някакъв свой спомен и продължи:

— Цялото оръжие беше стоварено в едно от нашите малки пристанища и натоварено на кораба „Родопа“ само от чинове на министерството. Колкото и да ни беше неприятно, но превърнахме нашите момчета на докери, и то при условия, при които никакъв истински докер не би се заловил да работи. Пръв тръгна „Хемус“, на известно разстояние след него пътуваше „Родопа“. Двата кораба бяха във връзка помежду си и с нас. Първата част на пътуването мина без никакви инциденти, ако не се смята една малка авария в кормилната част на „Родопа“. Но „Хемус“ го изчака и продължи пътя си. Неговата задача беше, ако бъде спрян от френски военни кораби, да направи всичко възможно, за да ги забави и забърка. Едва тая вечер узнахме, че Кендеров се е справил много добре със задачата си. Сега ние чакаме всеки момент радиограма от „Родопа“, че корабът е пристигнал. Изглежда че освен диверсионната операция в това ще ги подпомогне и благоприятното време…

Полковник Маринов затвори бележника си и се облегна назад.

— Това е в най-общи черти положението — каза генералът. — Мисля, че се досетихте каква е целта на нашето събиране. Както и човек да тълкува събитията — не може да не стигне до една натрапчива мисъл: извършено е издайничество. Каквото и да мисли — трудно може да обясни интереса на френската легация към „Хемус“… Но да кажем, че това е една случайност, едно регулярно събиране на шпионски сведения. Но случайно ли е спирането на „Хемус“?… Да, именно на „Хемус“!… Трябва най-напред по това да помислим… Но имате ли някакви въпроси?

— Естествено, преди всичко нас ни интересува пълният списък на хората, които са знаели за операцията „Лък“ — каза полковник Несторов.

— Ще ви отговоря веднага, защото клетвените им декларации са в тази папка! — отвърна Маринов и показа синята папка, върху която бе опрял бележника си. — За операцията „Лък“ знаеха преди всичко известен брой наши хора. Струва ми се излишно да ги изброявам, защото, според мен, трябва да изключим от тая страна дори случаен провал. Същите хора знаеха и за операцията „Стрела“, а както виждате, тя и до тоя момент остана в тайна. По-нататък!… За двете операции знаеше капитан Кендеров, но и той трябва да бъде изваден от сметката. Без него в никакъв случай не би могла да се проведе операцията „Стрела“. Сега остават още четирима — директорът на „Софекспорт“ Генчев, директорът на „Универ“ Измирски, началникът на Инженерния отдел подполковник Дорев и Бен Салал…

— Бен Салал? — трепна майор Донев. — За какво е било нужно?

— Според нас, никак не беше нужно — каза Маринов леко намръщен. — Но Бен Салал изрично настоя… Той твърдеше, че не може в никакъв случай да осигури безпрепятственото влизане на кораба в Танжер, ако не знае името му и приблизителния ден на неговото пристигане.

— Хм! — измънка неволно полковник Несторов.

— Ето това е положението! — каза полковник Маринов. — На пръв поглед не би могло да се хвърли никому съмнение — дори на Бен Салал… Но фактическото положение, както виждате, е съвсем друго…

— А може би французите имат някаква агентура във Варна — каза полковник Несторов. — Представете си, че екипажът е усетил какво се товари на кораба… Навярно при товаренето на „Хемус“ са били взети някои охранителни мерки и това би могло да се тълкува всякак…

— Имал съм предвид и това — отвърна Маринов. — Да, наистина ние взехме подчертано охранителни мерки — това беше и една от целите на диверсията. Но от едно съмнение до една увереност, че се товари именно оръжие, и то оръжие за Алжир, има разлика от небето до земята. Иначе, разбира се, може да се допусне, че някой от екипажа е издрънкал нещо в кръчмата и то да е стигнало до ушите на евентуална агентура. Но тая вероятност се свежда почти до нищо от следния факт — товаренето на „Хемус“ продължи само три дни, а Реймон пристигна във Варна още сутринта на първия ден… Изобщо трудно мога да си представя, че французите ще се решат на такава крайна мярка, ако не са имали категорични и достоверни сведения…

— Логично е! — кимна Несторов.

— Аз имам няколко въпроса! — обади се Донев. — Първият от тях е — по чия инициатива стана доставката?… Ние ли им предложихме оръжие или те поискаха от нас?

— Алжирската народноосвободителна армия има специална секретна организация, която се занимава само с това — да доставя оръжие — отвърна Маринов. — Тя си доставя оръжие от цял свят, по каквито пътища намери. Това разбрах лично от Бен Салал… Но първият сондаж към нас е бил неофициален или да го наречем — случаен. Министерството на външната търговия изпрати на изложението в Брюксел като свой експерт Измирски. На връщане той се отбил в Париж… Там Измирски се срещнал със свои стари алжирски приятели от международната бригада в Испания… Те именно го помолили да уведоми нашите власти, че алжирците са готови да купят всякакво количество оръжие, стига то да бъде доставено в някоя неутрална страна. След връщането си в България Измирски направил обстоен доклад, който тогава попадна и в моите ръце. Трябва да ви кажа, че доста дълго време никой не му обърна внимание или пък може би политическият момент не е бил удобен за такава сделка…

— Кой е осъществил първата връзка с Бен Салал? — запита Донев.

— Измирски беше изпратен в Париж да се срещне отново със своите стари приятели… Указанието беше изрично — ще се преговаря само с достатъчно сериозен и оторизиран пратеник на Временното правителство, който ще ни представи пълномощно… Измирски се върна без определен отговор, но два месеца по-късно пристигна Бен Салал.

— Тъй! — кимна Донев. — А можахте ли да проверите по някакъв начин дали пълномощното на Бен Салал е редовно?

— Ние имаме пълна гаранция само за лицето, което ни го изпрати. Бен Салал ни каза името му и ние проверихме по политическа линия — отвърна Маринов. — Според мен, няма съмнение, че Бен Салал е пратеник на Временното алжирско правителство. Един провокатор не би могъл да внесе такава голяма гаранционна сума.

— И един последен въпрос имам — каза Донев. — Тая доставка последна ли ще бъде?… Имате ли някаква връзка с Бен Салал?

Маринов погледна предпазливо към генерала.

— Доставката не е последна, разбира се — отвърна генералът. — Но пряка връзка с Бен Салал нямаме… Той ни каза, че от известно време живее в нелегална квартира. Маринов се е уговорил с него при нужда да му изпраща условни писма на пост рестант в Бон. Разбира се, и името, до което ще се изпращат писмата, е фалшиво. Инициативата за всякакви по-нататъшни връзки с алжирците по начало трябваше да си остане тяхна…

Настана кратко мълчание.

— Каква е гаранцията, че алжирците ще внесат остатъка от дължимата сума? — запита Донев.

Генералът се усмихна.

— Бен Салал е предлагал известна гаранция, но ние се отказахме. Това му е направило много силно впечатление… В края на краищата ние сме сигурни, че алжирската революция рано или късно ще победи… Вярвате ли, че една свободна и независима страна ще забрави ръката, която й е била протегната в най-трудното за нея време?

— Отлично! — възкликна против волята си Донев.

Генералът отново се усмихна.

— Засега за нас най-важното е транспортът да пристигне в Танжер — каза той. — Последиците от това могат да бъдат наистина исторически…

— Аз имам още един въпрос — обади се Несторов. — Имате ли някакви сведения за престоя на Бен Салал в България?… Знаете ли къде е ходил, с кого се е срещал?

— Не е бил под наблюдение — отвърна Маринов. — Нямахме морално право да поставим под наблюдение човек, който идва тук като представител на едно революционно правителство… Но някакви допълнителни сведения навярно ще могат да се съберат…

Настана нова, по-дълга пауза. Хората усилено размисляха.

— Имате ли повече въпроси? — запита генералът.

— Засега нямаме — каза Несторов.

— Добре! — кимна генералът. — Тогава бих желал да чуя вашите мнения… И главно вашите препоръки… Имаш думата, Несторов.

Полковникът помълча около половин минута. Лицето му явно подсказваше колко е затруднен.

— Всички факти говорят, че наистина е извършено предателство — каза той най-сетне. — Или по-точно издайничество, защото допускам и малката възможност престъплението да е извършено неволно… Какво бих могъл да препоръчам?… Това е, според мен, най-трудното… Но ако разсъждаваме трезво — елементарната предпазливост изисква тримата българи, които знаят за операцията „Лък“ — именно Генчев, Измирски и Дорев — да бъдат временно изолирани от всякаква бъдеща работа от тоя род…

— Твоето мнение, Донев?

— Другарю генерал, и според мен, има издайничество — отвърна твърдо младият човек. — Но далече не съм убеден, че то засяга именно тая четворка, за която тук стана дума… Дори машинописката, която е писала договора, или счетоводителят, който е изработвал спецификациите, колкото и условни да са били те по названия, в края на краищата би могъл да стигне по някакви пътища до верни заключения. На тоя въпрос може да се отговори по-точно, ако се знаят докрай всички подробности, при които са протекли преговорите.

— Това е вярно! — кимна генералът.

— Представете си един оръжейник в инженерния отдел… Бен Салал сам изпробва оръжието… А ако по някакъв начин оръжейникът научи, че Бен Салал е алжирец?… Толкова трудно ли е, като съпостави тия два факта, да стигне до правилния извод?… По-нататък наблюдението на „Хемус“ и обискирването му на открито море могат да бъдат просто елементи на една тяхна разработка…

Генералът съчувствено поклати глава.

— Разбира се, напълно възможно е и някой от четиримата да е виновен — волно или неволно — продължи Донев. — Дори по простата логика това е много по-вероятно… За мен най-умното, което можем да направим сега, е да извикаме Бен Салал в България… Аз съм дълбоко убеден, че именно в него е ключът на загадката — независимо от това дали сам той е невинен или виновен…

Генералът стана от мястото си, мина мълчаливо през кабинета и се изправи до прозореца. Той постоя там с напрегнато лице, после отново се върна на мястото си.

— Това, което предлага Несторов, може би е разумно, но е неосъществимо — каза той. — Става дума за трима държавни служители на отговорна работа. Ние нито сме ги назначили, нито можем по някакъв начин да разширяваме или да ограничаваме тяхната дейност. Ние дори не можем да ги поставим под наблюдение. Както знаете, за това трябва да се иска разрешение от ЦК…

— Именно това беше мисълта ми — обади се Несторов.

— Според мен, нямаме право да поставяме пред ЦК такова искане. Става дума за далечни и с нищо не мотивирани подозрения. И при това Донев е съвсем прав, като допуска издайничеството да е извършено при някое от междинните звена. Аз приемам напълно предложението да се извика отново Бен Салал в България. Това непременно ще хвърли някаква светлина върху аферата. Но преди още да дойде Бен Салал, всички факти трябва да бъдат основно прегледани и преоценени.

Генералът помълча за миг.

— Преди още да се съберем, аз размених мисли с нашия министър и ние решихме да възложим тая задача на Несторов и Донев. Полковник Маринов е зает сега с друга задача, а както виждате, нещата вече излизат от неговия ресор. Обърнете внимание — засега ще разчитаме само на вас двамата. Несторов ще има общото ръководство, с оперативната работа ще се занимава Донев. Има ли някакви възражения?

Възражения, естествено, не можеше да има. Беше необходим още четвърт час, за да се уточнят някои подробности, след това тримата напуснаха кабинета на генерала.