Павел Вежинов
Човекът в сянката (15)

15

Товаренето на транспортите започна точно в определения ден и час. Донев прекара почти до разсъмване в складовете, за да проконтролира лично провеждането на акцията. Както очакваше, Дорев се мярна там само за половин час. Те поговориха малко и на пръв поглед разговорът им би могъл да мине за съвсем обикновен и естествен, но Донев ясно чувствуваше дълбоката хладина и отчужденост в думите и държанието на своя събеседник. И самият той бе някак повехнал, жълтото му лице бе станало още по-болезнено и жълто, правите му устни бяха съвсем загубили цвета си.

— Можете спокойно да си идете! — каза накрая Донев. — Аз ще дежуря тая вечер вместо вас… Пък утре ще видим…

— Да, наистина ще си вървя! — отвърна шефът на Инженерния отдел. — Да ви кажа право — никак не се чувствувам добре…

Към четири часа Донев се прибра у дома си. Сутринта го стресна упоритият звън на телефона. Преди да вземе слушалката, той погледна набързо часовника си. Часът беше около девет без десет.

— Ти ли си, Донев! — чу той равния глас на полковник Несторов. — Моля ти се, ела веднага при мене!…

Но Донев познаваше много добре шефа си, веднага долови вътрешното възбуждение в тоя привидно равен и безличен глас. Той се обръсна с възможно най-голямата бързина, на която беше способен, погледна отново часовника си и поръча такси. За обикновеното делнично шетане тоя път не остана никакво време.

Точно в девет часа и двайсет минути Донев прекрачи прага на своя началник. Полковник Несторов седеше зад бюрото си и като видя младежа, лицето му доволно светна.

— Браво! — възкликна той. — И си успял да се обръснеш?

— Това при всички обстоятелства, другарю полковник — усмихна се младият човек. — Предполагам, че имате за мен някаква новина?

Полковникът се подпря на бюрото си. Погледът му блестеше.

— Новината наистина си я бива — каза той. — Хаймер е в София…

В първия миг Донев не повярва на ушите си.

— Хаймер? — възкликна той. — Пристигнал е, без да го разберем?

— Доста трудно щяхме да разберем — каза шеговито полковникът. — Както трябваше да се досетим — той е пристигнал с фалшив паспорт…

— Ама, разбира се! — възкликна Донев. — Боже, какъв съм глупак…

— Виж, тая дума не я възприемам… Иначе трябва да я отнеса и към себе си.

— Къде е сега?

— Обади ми се от хотел „Рила“… В десет часа ще бъде тук…

— Чудесно! — каза зарадван Донев.

— Аз вече се поосведомих — продължи полковникът. — Пристигнал е като представител на една голяма швейцарска фирма…

— Естествено, естествено! — мърмореше оживено Донев. — Басирам се, на каквото щете, че той е светил маслото на Висконти…

— Сега ще разберем това…

— Навярно е млад човек?

— По паспорт тридесет и седем годишен… Енергично лице… И изобщо си го бива — ще видиш…

В това Донев се увери след половин час, когато въведоха госта в кабинета. Беше едър мъж с почти атлетично телосложение. Косата му беше много руса, но кожата тъмна — силно изгоряла от слънцето. Само около очите тя бе неуловимо по-светла, сякаш дълго време бе носил шофьорски или тъмни очила. Хаймер се държеше спокойно и уверено, сърдечно стисна ръцете на двамата мъже в кабинета, свободно се отпусна в кожения фотьойл…

— И ето — пристигнах — каза той, като се усмихна едва забележимо. — Много ми се искаше да дойда заедно с Халил в България, но решихме, че това е опасно…

Той млъкна за миг, светлите му очи сякаш за миг потъмняха.

— А по-добре да бях дошъл само аз — добави той тихо.

— Навярно вие се досещате за какво ви извикахме? — запита полковникът.

— Мисля, че да — отвърна спокойно Хаймер.

— Вие знаете, че нашите кораби бяха претърсвани в Средиземно море — продължи Несторов. — Тоя факт, а и някои други факти ни карат да мислим, че у нас е било извършено предателство. Не е изключено на това предателство да се дължи и трагичната смърт на нашия общ приятел…

Хаймер неуловимо трепна.

— Това не допускам! — отвърна сериозно той.

— Казваме го само като едно далечно съмнение! — продължи полковникът. — Но имаме сведения, че Бен Салал се е усъмнил в България в някой човек или… в някое събитие, да речем… Вие сте негов близък сподвижник, допускаме, че ви се е доверил… Имаме молба към вас да ни разкажете всичко, което знаете за неговото посещение в България й за трагичната му смърт…

Хаймер се облегна назад и се замисли.

— Не само близък сподвижник, но и близък приятел! — каза той. — Аз бях неговият пръв помощник в Европейската зона по отношение доставките на оръжие за алжирската армия… Той наистина ми се доверяваше във всичко. Или почти във всичко. И все пак много се съмнявам, че ще мога да ви бъда наистина полезен в днешния разговор.

Двамата българи неволно се спогледаха — началото не беше никак обнадеждаващо.

— Все пак разкажете всичко, колкото се може по-подробно! — обади се отново полковникът. — Може би ще намерим някаква пътечка към истината…

Хаймер скръсти ръце на колената си и дълбоко въздъхна.

— За съжаление по деловата работа Халил говори много малко — започна той. — Каза ми, че оръжието е солидно и доброкачествено. Особено беше доволен от големия размер на доставката. Каза ми също, че са го приели, както не е очаквал, и че е разговарял с много сериозни и делови хора, които ще направят всичко, за да удържат думата си. Изобщо той беше с много повишено настроение за тая сделка, смяташе, че това е неговият най-голям успех в цялата му нелегална дейност по снабдяването на алжирската армия с оръжие. Веднъж го попитах откъде идва у него тая сигурност… Той ми отговори, че тоя път доставката не се върши от търговци, които мислят само за печалбите си, а от хора, които искрено поддържат антиколониалните борби на поробените народи…

— И никакъв намек за някакво съмнение? — попита полковникът.

— Ще ви кажа, като му дойде времето — отвърна Хаймер. — Много повече и с много по-голям възторг Халил говори за България и за нейните хора… Впечатленията, които вашата страна бе оставила в душата му, бяха наистина незабравими…

— Не ви ли е говорил за конкретни хора, с които тук се е запознал? — запита Донев.

Хаймер за миг се поколеба.

— По принцип — не! — отвърна той. — Но като го познавам много добре, имам основание да смятам, че тук някаква жена му е направила особено впечатление…

— А защо нямаше постоянен адрес? — запита полковникът. — Доколкото знаем, преди идването си в България той е имал постоянна, на всички известна квартира?…

— Да, той наистина след завръщането си от България живееше в нелегални квартири — съгласи се Хаймер. — Но причина за това не беше неговото пребиваване в България… Той се страхуваше и от полицията, и от „Черната ръка“… Той се страхуваше да не би немската полиция да го екстрадира във Франция… А освен това имаше основания да смята, че „Черната ръка“ е влязла в дирите му…

— Ако не е тайна — в какво се състояха тия основания?

Хаймер отново се замисли.

— Вие навярно сте чули нещо за аферата Висконти? — запита той.

— Да, знаем всичко, което писаха вестниците…

— Ще ви кажа това, което не знаете… Висконти беше уговорил с нас една много голяма сделка… И даже получи доста чувствително капаро… Но след това той се уплаши от сделката или пък просто я продаде на французите за повече пари. Ние съобразихме, че ако второто е вярно, той непременно е издал и Бен Салал, с когото проведе личните преговори. В такъв случай със законно основание можехме да чакаме или неговата екстрадиция, или намесата на „Черната ръка“…

— Това е станало скоро преди Бен Салал да дойде в България? — запита полковникът.

— Много скоро!… След като разбрахме, че сделката с Висконти се е провалила, ние решихме да се обърнем към „Универ“. И това е нашата основна грешка, защото трябваше направо с вас да почнем… Бен Салал се върна в Бон с фалшив паспорт и веднага се настани в нелегалната квартира…

— Извинете — прекъсна го Донев, — вие му приготвихте тая квартира, докато той отсъствуваше от Германия?

— Не, той живя в нея близо седмица, преди да замине за България. И скоро след като се върна от България, отново я смени…

— По свое желание?

— Да, по свое желание… Пък и новата квартира беше по-удобна от старата във всяко отношение… Струва ми се, това е последното място в Бон, където полицията би решила да го потърси. По изрично желание на Халил новата квартира знаех само аз… Само чрез мен той се свързваше с останалия свят. Повечето от нашите разговори водехме по телефона на един доста условен език. В деня преди да дойде в Дюселдорф, той ми се обади по телефона, за да ме предупреди да го чакам. На другата сутрин той взел колата си от гаража и пристигна при мен след доста сериозна обиколка, за да избегне централния път…

— Извинете, че така често ви прекъсвам! — обади се отново Донев. — Тая кола как беше регистрирана? На негово име ли?… И къде се намираше гаражът?

— Колата беше обикновена — фолксваген! — отговори веднага Хаймер. — Той я имаше от няколко години и тя бе регистрирана на името на Ханибал Хамидиен. А що се отнася до гаража — той се намираше в неговата стара нелегална квартира. Положението беше такова, че не бе никак удобно да местим и колата в новата квартира. Той пристигна в Дюселдорф в много повишено настроение, особено щастлив, че корабът е пристигнал на местоназначението. Тук ние направихме фатална грешка, която никога не мога да си простя — оставихме колата на улицата, макар и не точно пред моята квартира. Наистина аз казах на Халил, че ще бъде по-разумно да заведа колата до някой обществен гараж, но той само махна с ръка — не обърна особено внимание. „Ако са ме проследили — каза той, — това никак няма да ни помогне. Напротив, ще им дадем една допълнителна възможност да разберат точно в коя квартира съм отседнал.“ Тоя довод ми се видя и на мене разумен, аз не настоях повече. Тогава и на ум не ни мина, че фашистите могат да сложат в колата пластична бомба…

— Навярно Бен Салал не е вярвал сериозно, че „Черната ръка“ е по дирите му — обади се полковникът.

Хаймер дълбоко въздъхна.

— Изглежда че така стои работата — каза той. — За „Черната ръка“ през тая фатална вечер изобщо не стана дума. Халил не говореше за нищо друго, освен за сполучливата доставка. Той смяташе, че това оръжие ще доведе до прелом във военните действия или най-малкото ще направи французите много по-отстъпчиви при едни вероятни преговори. Разбира се, и на двамата ни направи особено впечатление фактът, че оръжието пристигна с друг кораб и не точно в определения ден. Ние тогава си обяснихме това с ваши допълнителни мерки за сигурност. Няма да скрия от вас, че това закъснение създаде доста затруднения на нашия доверен човек в пристанището…

— За момент! — прекъсна го полковникът. — Бихте ли ни казали в какво се състояха тия затруднения…

— Близко е до ума! — отвърна Хаймер. — За кораба и за точния ден на пристигането знаехме само трима души — Бен Салал, аз и нашият доверен човек там, който трябваше да приеме кораба. И никой друг!… От наша страна бяха взети всички мерки, за да не се допусне провал. Нашият доверен човек на пристанището трябваше да вземе всички предохранителни мерки разтоварването на кораба да стане в тайна. Това беше много тежка и сложна задача, но нашият представител, както по-късно научих, се е справил с нея блестящо. Но на другия ден той, разбира се, не е бил подготвен и френското разузнаване разбра за доставката. За щастие това не беше фатално, французите не можаха да ни попречат и оръжието пристигна на мястото си.

— Тогава защо е било необходимо Бен Салал да идва в Дюселдорф? — запита полковникът.

— Във връзка с плащането — отвърна Хаймер и лицето му някак особено потъмня. — Предния ден той беше получил парите по специален куриер от Франция. Когато пристигна у дома, Халил ги носеше в чантата си. Това беше цяло състояние, разбира се, но Халил хвърли чантата на кревата така небрежно, сякаш в нея се намираше непрано бельо. По-нататък работата лежеше върху мен. Още на другия ден трябваше да замина за Швейцария по наш канал и да внеса парите в двете банки…

— Защо в двете? — някак спонтанно възкликнаха и двамата българи.

Хаймер ги изгледа продължително.

— Това очаквах да науча от вас! — каза той бавно. — Тогава, разбира се, тоя въпрос му зададох и аз, но той ми каза, че не може да ми отговори. Това доста ме учуди, по делото ние нямахме никакви тайни. Спомням си, че веднага след това ми каза нещо, което предполагам, че ще ви заинтересува. Ще ви повторя дословно неговите думи, тъй като ми направиха впечатление и аз ги запомних. „Мислех, че съм извършил фатална глупост в България, но изглежда че съм се излъгал.“ Това бяха думите му. Не е прието между нас да се разпитваме и аз не зададох никакъв въпрос повече. Но той сам ми каза: „Въпросът е малко деликатен, ще дойде време и ще разбереш“.

— Спомняте ли си размера на сумите? — запита Донев.

— Да, разбира се, с най-голяма точност…

Хаймер спомена двете цифри, полковникът ги записа.

— Продължавайте нататък — кимна той.

— Вие можете да си представите в какво душевно състояние пристигнах в Женева! — продължи Хаймер с променен глас. — Аз не мислех за пари, душата ми гореше за отмъщение. Все пак първата ми грижа беше да се справя с парите, тъй като и сам не се чувствувах в безопасност. Голямата сума внесох в една банка за сметка на „Универ“… Втората сума внесох по шифрована сметка в една друга, по-малка банка.

Той спомена името на банката.

— А шифърът? — запита полковникът.

— Ще ви кажа искрено, че шифъра не запомних — отвърна Хаймер със съжаление. — Мога само приблизително да кажа цифрите, но това не е нищо. Понеже вноската беше секретна и нямах право да се интересувам от нея, аз сметнах, че нямам право да помня и шифъра. Но наистина ли вие не знаете нищо по тая сметка? — запита той.

Полковникът бавно поклати глава.

— Съвсем нищо! — каза той. — Това е за нас една загадка, с която тепърва ще трябва да се справяме. Но вие напълно ли сте сигурен, че и малката сума се е отнасяла до нашата сделка.

— Разбира се! — каза уверено Хаймер. — Това Халил ми спомена изрично.

— Наистина интересно! — измърмори полковникът.

Хаймер замълча, изглеждаше че е разказал всичко, което е смятал необходимо да разкаже. Все пак полковникът запита.

— Това ли е всичко?

— Почти всичко! — отвърна неохотно Хаймер. — Разбира се, аз не се върнах в Германия и не възнамерявам скоро да се върна. Вашата покана получих чрез един доверен човек. Вие се досещате, че да дойда тук с фалшив паспорт, не беше съвсем лесно и това ме принуди да закъснея известно време…

Отново настана мълчание. Хаймер пръв попита.

— Може би имате още някои въпроси?

Донев помръдна стеснено на мястото си:

— Бихте ли ни разказали нещо за смъртта на Висконти? — запита той.

Хаймер се облегна мълчаливо назад. Лицето му някак особено се измени, устните му здраво се стиснаха. С тоя си вид изглеждаше, че няма да проговори никога, но той все пак проговори.

— Нямам право да ви кажа!… И все пак ще ви кажа, защото чувствувам, че се намирам между приятели…

— В това наистина не се лъжете! — кимна полковникът.

— Казвам ви го като знак на взаимно доверие — продължи Хаймер. — Заради своята измяна Висконти бе осъден на смърт от наш революционен съд. Но трябва да ви кажа искрено, че тая присъда имаше повече символичен характер. След като загина Халил, за мен животът вече нямаше друг смисъл, освен да отмъстя за смъртта му. За мен беше ясно, че Висконти е предал Халил. Предал го е, за да разгромят чрез него нашата организация и по тоя начин да се спаси от нашето отмъщение. За мен това беше ясно като бял ден. Тогава аз лично проникнах във вилата му и го убих…

— Със стрела, натопена в отровата „кураре“! — каза полковникът.

— Точно така! — кимна Хаймер с блеснал поглед. — С „кураре“, което бяхме получили от вас. Ще ви кажа откровено, че наистина ни трябваше за медицински нужди, но аз съвсем не бях забравил Висконти и за всеки случай запазих едно флаконче за себе си. Това е ужасна отрова, бях просто поразен с каква светкавична бързина подействува. А предварително не вярвах, бях се приготвил да действувам и с огнестрелно оръжие…

— А заглушителите? — попита Донев.

— Това е вече съвсем друг въпрос! — махна с ръка Хаймер. — Заглушители ни трябваха за нашата борба против „Черната ръка“… И ние трябваше да им се противопоставим с нещо, не можехме да гледаме равнодушно как гинат всекидневно прекрасни наши борци… Впрочем постигнахте ли нещо в това отношение? — запита Хаймер любопитно.

Разговорът постепенно потече по странично русло, доби съвсем приятелски характер. Все пак полковник Несторов не забрави нито за миг това, което беше длъжен да каже.

— Господин Хаймер — започна той.

Хаймер се усмихна за пръв път, но усмивката му беше някак непривична и печална.

— Не ме наричайте „господин“ — каза той. — Аз не съм господин… Аз се лаская от мисълта, че сме с вас другари по борба… А това изпълва със съдържание целия ми съзнателен живот…

— Добре, другарю Хаймер! — кимна полковникът. — Аз вече ви казах, че трябва да се чувствувате у нас като у дома си. Ние разбираме, че след толкова напрежение на вас ви е нужна почивка… Наистина, починете си добре тук, пък след това отново ще поговорим…

Хаймер бавно поклати глава.

— Може би сте прав — каза той тихо. — С години не съм почивал, не съм се чувствувал като обикновените хора в безопасност… И просто съм забравил какво всъщност означава то…

— Добре, ние ще ви дадем един човек от нашата туристическа агенция, който ще ви съпроводи и настани в един от нашите курорти… Но не забравяйте нито за миг, че пред него и пред всички други вие сте тоя, който е на паспорта ви…

— Това се разбира от само себе си! — усмихна се за втори път Хаймер.

След пет минути Хаймер напусна министерството. Донев, който го съпроводи до изхода, видя как той се качи в колата си и как уверено я подкара по малката улица. Това наистина бе човек, за който смъртната опасност не представляваше нищо. След малко колата изчезна на ъгъла, Донев обърна гръб и се върна в кабинета на шефа си. Полковникът се бе облегнал на бюрото с глава между едрите си длани.

— Не е много това, което научихме — проговори пръв полковникът. — Но не е и малко.

— Точно така, другарю полковник! — кимна Донев. — И сега още по-силно чувствувам нуждата да поговоря с още един чужденец…

— Предполагам, че става дума за митничаря? — усмихна се полковникът.

— Да, за Морис Пливие…

Полковникът го погледна изненадан.

— Откъде знаеш името му? — запита той.

— Много просто — от молбата на Измирски, с която иска да признаят разхода му.

— Тоя разход наистина трябва да му се признае! — каза сериозно полковникът.

— Аз ще се погрижа за това.

— И какво предлагаш за Пливие?

— В книгата за впечатления на нашата изложба в Цюрих той изрично е писал, че много иска да посети България…

Полковникът се замисли.

— Да, но ще загубим много време — отвърна той загрижено.

— Поне да направим опит… Може пък да ни провърви…

— Добре! — кимна полковникът.

Вечерта Донев излезе, за да се поразсее от мислите си. Централните улици на града, които обикновено по това време бяха много оживени, сега му се видяха доста безлюдни. Беше разгарът на лятото, хората бяха заминали на море — къпеха се безгрижно по безкрайните плажове, почиваха, събираха сили за зимата. Но той не мислеше за тях, сега от ума му не излизаше светлокосият гигант. Нищо, нека отиде и той между тях, нека се отпусне поне за седмица вкоравената му душа. За миг си го представи с арбалета в ръка зад олеандровите храсти, видя очите му. Той вярваше сляпо, че е отмъстил за приятеля си, това чувство изпълваше докрай душата му. Не, бедни ми Хаймер, не си отмъстил!… Друг ще отмъсти вместо тебе и скоро при това, съвсем скоро!…

Може би младият човек не разбираше, че прави широка дъга по пустите улици, че се приближава някъде. Той се стресна едва когато се изправи пред масивната фасада на „Балкан“. Е, добре — защо пък наистина да не влезе?… Той изкачи бавно стъпалата, мина през хола и се изправи пред тежката врата на барчето. Вътре имаше само две двойки, но Моника не беше между тях. Барманът веднага го забеляза.

— Влезте, другарю Донев! — обади се той. — Заповядайте!…

Донев се поколеба за миг, но влезе.

— Една оранжада?

— Не, много съм уморен… Нещо с мъничко алкохол.

Младият човек се изправи пред бокса и дълго търси с поглед мелодията, която му трябваше, след това пусна автомата и седна край една от малките масички. След малко тихичко зазвуча песента и до носа му сякаш достигна едвам доловим дъх на нежен парфюм. Барманът донесе питието, Донев бавно отпи първата глътка.

Той изпи всички глътки докрай, но Моника не дойде.