Павел Вежинов
Човекът в сянката (3)

3

Наистина нещо сбъркано имаше в живота и в кариерата на майор Донев.

Когато завърши гимназията със златен медал, никой не се учуди. Всички знаеха, че е един от първите ученици, медалът му се полагаше. Но дори неговият класен наставник остана със зяпнали уста, когато разбра, че момчето иска да следва право.

— Защо право? — възкликна той. — За какво ти е тоя златен медал? Та право ти би могъл да запишеш с най-обикновена четворка.

Дребният, голобрад абитуриент беше доста затворено и своенравно момче. И все пак то отвори устата си.

— Правото е истина, превърната в закон! — каза момчето. — Няма нищо по-хубаво от това да се бориш за истина…

Класният наставник започна да мига. Много трудно му беше да обясни това, което мислеше. И много рано беше още да го трови със съмнения.

— Това са дребни истини, мойто момче! — каза той. — Откраднал ли е или не е откраднал кокошка… Отровил ли е или не е отровил баба си… Това за тебе ли е работа?

— Да, точно за мен! — отвърна намръщено момчето. — Всички знаем, че нашето общество е положено върху няколко големи истини. Но то ще се укрепи и израсне върху безбройните малки… Трябва да има кой да ги защити и пази…

Класният наставник престана да мига. Сега той гледаше съвсем сериозно слабичкото, мургаво лице на своя най-добър ученик. В тоя миг неговите черни, живи очи някак особено екзалтирано пламтяха.

— Наистина съжалявам! — каза тихо класният наставник. — Ти беше чудесен математик… Можеше да станеш блестящ инженер… Винаги е по-хубаво да градиш, вместо да пощиш бълхи. Това е чиста и хубава работа. Каквото и да извършиш, ще остане завинаги пред очите ти… И винаги ще знаеш, че си оставил зад гърба си нещо голямо и трайно.

— Най-голяма и най-трайна от всичко е истината! — каза твърдо момчето. — И според мен, много малко струват вещите, сътворени сред лъжа и неистини…

След това помисли малко и добави:

— Искам да се занимавам с хора…

— Боя се, че ще се срещаш по-често със зверове! — въздъхна учителят. — Но какво да правя, като си решил…

Момчето растеше сред учебници и мечти. За първите четири семестъра той дори не се научи да танцува. За вторите четири едва успя да спечели няколко горещи целувки, които с течение на времето ставаха все по-студени и по-студени. Неговата колежка твърде малко се интересуваше от големите и от малките истини. В края на краищата тя го намери за прекалено своенравен и скучен. При това нямаше магнетофон. Дрехите му бяха от най-съмнително естество. Понякога с часове мълчеше. След като цялото й търпение се изчерпа, тя реши да пренесе върху нов обект неизменно жарките си целувки.

Все пак младият правист не направи от тая случка някаква трагедия. Чувството на облекчение и възвърната свобода някак си понадмогнаха оскърбеното честолюбие. И освен това друга, по-тежка мисъл глождеше непрекъснато ума му. Колкото и да му беше горчиво да си признае това, но смътно усещаше, че учителят му е имал някакво право. Законите сега му се струваха съвсем тесни, за да съберат всички истини на света — истини горчиви, истини парещи, истини на подвига и на падението. Изпитите вървяха отлично, но умът му все повече странеше от сухата материя.

Постепенно, изненадан дори от себе си, той започна да се увлича от педагогията. Наистина науката му се виждаше доста грубичка и примитивна, доста изостанала и закостеняла в сравнение с другите науки, но именно това го вдъхновяваше. Ето една област, в която може да се прояви творчески и да остави изследователска диря зад себе си.

Но как да примири правото, което вече завършваше, със своите нови интереси? Все пак той намери изход — започна да се интересува от въпросите на детската престъпност — проблем много повече педагогически и социален, отколкото юридически. Неговата дипломна работа по тоя въпрос направи силно впечатление и стана предмет на доста оживена дискусия. Вече всички го виждаха асистент и бъдещ научен сътрудник, когато той още веднъж възви рязко кормилото на своя живот. Но тоя път трябваше да говори не с обикновен учител, а с професора си, който беше декан на университета.

— Наистина ви се чудя, колега! — говореше с лек надут укор професорът с посивялата коса. — Ако обичате нашата наука, вие ще останете тук да й служите… Какво е това милиционерски следовател?… Работа за груби практици!…

— Ще бъда в Окръжния съд — опита се внимателно да се защити младият юрист. — Всъщност длъжността не е малка…

Тонът му далече не бе така жарък и безкомпромисен, както при разговора с учителя. Животът беше го научил на доста работи.

— Дори да е там… И какво е то?… Вие неизбежно ще изостанете от науката.

— Съвсем не мисля така, другарю професор! — възрази все тъй внимателно Донев. — Аз съм ви казвал и друг път — иска ми се да напиша няколко интересни и силни книги…

— Да, знам — кимна пренебрежително професорът. — Белетристика…

Младият човек леко се наежи.

— Съвсем не белетристика! — каза той сдържано. — Но да ви кажа право, никак не ме блазни мисълта да произвеждам от принципите принципи… Иска ми се да ги извлека от живота, въз основа на непосредствени впечатления… Добре, кажете ми вие — къде мога да ги събера?… В университетската библиотека ли?

Лицето на професора бе съвсем изстинало, той вече не се интересуваше от разговора.

— Да, ясно! — каза той. — Ясно е, че нашият път не ви харесва…

Две години младият човек упорито работи като следовател по криминалните дела на малолетните престъпници. Успехите му бяха безспорни, но възгледите му смущаваха всички негови преки началници. Все пак никой не можеше да откаже, че такъв даровит човек за пръв път се явява в техните канцеларии. Общо взето, те бяха доволни от него, макар понякога да подскачаха при някои негови по-силнички изрази. Но той не беше доволен от себе си.

По-скоро не беше доволен от книгата, която пишеше. Животът се оказа безкрайно по-сложен, отколкото мислеше, пътят към истините невероятно труден. По пътя към големите истини той трябваше да се бори с множество малки, в които преди това бе сляпо вярвал. Тая тежка борба постепенно го изтощи, той започна да разбира, че не е тоя решителен и безкомпромисен борец, за какъвто винаги се бе смятал. Той продължи търпеливо да води своя дневник за безбройните случаи от практиката, но книгата изостави. Съвсем ясно му стана, че не трябва да бърза с книга, която дълбоко не е премислил.

Точно по това време той получи нареждане да се яви в Министерството на вътрешните работи при полковник Несторов. Името на полковника му беше добре известно — той беше един от малцината близки приятели на семейството им. Няколко пъти бе спорил горещо с него, но в края на краищата винаги бяха намирали някаква основа на съгласие. Той не се замисляше върху тия така непринудено създадени отношения, но смътно чувствуваше, че полковникът му е дълбоко симпатичен и че тия чувства са горе-долу взаимни. Той се яви точно на уречения час. На пропуска го чакаше млад човек, който грижливо го въведе в малък, но уютен кабинет. Полковникът седеше зад бюрото си и някак коварно се усмихваше.

— Седни де, седни! — заговори той, като търкаше с длани месестите си бузи.

Младият човек се отпусна на коженото кресло с някакво вътрешно чувство за опасност.

— Забравих, пушиш ли? — запита полковникът, като вадеше от бюрото си грамадна кутия с дърворезба.

— Пропуших — каза тъжно младежът.

— Няма как — при нас това е неизбежно… Вече не мога да си представя как можеш да си възбудиш ума към остър размисъл без помощта на цигара.

— Наистина! — кимна Донев. — И аз пуша най-много, когато мисля…

Лицето на полковника стана изведнъж сериозно.

— Ще ти кажа веднага за какво те поканих — заговори той. — Искам да дойдеш при нас на работа… Пак като следовател…

— Дума да не става! — изтръгна се неволно из устата на младия човек.

— Чакай, не бързай!… Впрочем защо да не става дума?… Смяташ, че при нас работата е груба и грозна?…

— Не, съвсем не, разбира се… Но нямам нито интерес, нито подготовка.

— Подготовка имаш — каза сериозно полковникът. — Аз прочетох много грижливо няколко от твоите следствия… Понеже говорим сериозно, ще ти кажа искрено, за мен те са истински шедьоври…

Младият човек усети как се изчерви. Досега никога през живота си не бе чувал такава откровена и ярка похвала. Той преглътна и заговори с доста променен глас.

— Другарю полковник, да приемем, че има някаква истина в думите ви… Моите успехи се дължаха главно на моите принципи — доверие и човечност… Но там ставаше дума за деца с още неформирана психика и в повечето случаи без истинска вина. Не знам каква стойност могат да имат тия принципи, когато ще се разправяш със заловени диверсанти и бандити…

— Тука ти си прав — кимна полковникът. — Ако се отнесеш с доверие към главореза — ще останеш без глава. Но твоите следствени дела, според мен, имат и други качества. Аз забелязах твоето тънко чувство за анализ и синтез, за откриване и съпоставка… И освен това твоето дълбоко разбиране на човешката психика…

— На детската — поправи го Донев.

— Това е въпрос на практика…

— И на склонности…

— А нима ни най-малко не е въпрос и на убеждения? — запита внимателно полковникът. — Аз познавам твоите убеждения и именно за това те извиках… Ти си длъжен да ни помогнеш… Говорим за нови методи, а по необходимост работим с хора, които не могат дълбоко да ги почувствуват и разберат… Тогава как да успеем?…

Младежът дълбоко въздъхна.

— Много добре ви разбирам, другарю полковник — каза той. — Но и вие много добре знаете моите по-далечни цели… Ако се отдалеча от моите наблюдения, никога няма да напиша книгите, които поне засега са цел на живота ми…

— Над всички лични цели е нашият дълг — отвърна полковникът.

За пръв път те се разделиха, без да се разберат. И трябваше да минат цели шест месеца, преди той отново да влезе в кабинета на полковника…

— Другарю полковник, ще дойда при вас на работа — каза той кратко. — Но поне в началото на оперативна, а не на следствена работа. Не мога да разследвам дела, които по принцип не познавам…

— Упорит си като магаре! — каза полковникът. — Добре, да бъде твоето, макар че там, където те каним, имаме много по-голяма нужда от теб…

И, разбира се, отново се повтори старата история. Неговите началници бяха доволни от него, но той не беше. Той смътно чувствуваше, че е загубил основната насока на живота си. Това, което беше предмет и съдържание на книгата му, все повече се отдалечаваше от него, все повече изстиваше в мислите му. В края на първата година той сериозно се стресна. Сега всичкото си свободно време отново прекарваше в следствените стаи на своите бивши колеги или във възпитателните домове. Бележниците нарастваха след всеки изминат месец, но с книгата не напредваше. Дебелата папка с ръкописа все тъй си стоеше заключена в едно от чекмеджетата на бюрото му. Когато беше зает с работа, не мислеше за нея, но в спокойните нощни часове тя се изправяше като човек сред стаята му, втренчено го гледаше с изпълнени с укор очи. Младият човек не беше щастлив.

През вечерта на тези събития той беше в един от възпитателните домове. Възпитаниците даваха концерт. Той седеше на първия ред и гледаше с ненаситно любопитство детските лица. Едно време му се струваше, че все пак мъничко ги познава. Сега усещаше, че истината се е отдалечила от него. Малко чужди му бяха те в тоя момент и той смътно чувствуваше, че сега малко по-строго и студено ги съди, отколкото през времето, през което в това се състоеше неговото служебно задължение. А може би децата си бяха все същите, може би той се беше променил…

Внезапно Донев усети, че някой стои на страничната врата и му прави знаци с ръка. Той се обърна — беше един от неговите колеги. Като се стараеше да не направи никакъв шум, Донев на пръсти се измъкна из тясното помещение.

— Веднага трябва да отидеш на съвещание при генерала — каза тихо младият човек. — Може би вече те чакат…

— По това време? — попита той учудено, докато гледаше часовника си.

Наистина наближаваше десет часът. Възпитателите бяха прекалили малко с културните занимания.

— Сигурно работата е спешна! — каза младият човек. — Изпратиха ме с кола.

Донев едва доловимо въздъхна и се отправи към изхода. Портиерът го познаваше — само му кимна и извади от джоба си огромната връзка с ключове. Тежката врата се отвори със скърцане и той премина в другия свят.