Павел Вежинов
Човекът в сянката (11)

11

Донев мъчно можеше да си представи, че смъртта на един непознат човек може да му направи такова неотразимо впечатление. Струваше му се, че е умрял близък приятел, който е отнесъл в гроба си и нещо от самия него — общи спомени, общи цели, обща съдба. Това чувство го потискаше. Той често гледаше снимката в „Курир“, мъчеше се да проникне зад чертите на това непознато лице. На пръв поглед то като че ли не беше дори приятно. Острите грубички черти, свитата устна, мустачките му придаваха неприветлив вид. Но погледът беше дълбок и силен и при по-внимателно наблюдение не беше трудно да се открие страстен и мъжествен характер. На такъв човек можеше да се разчита, безспорно. Такива хора никога не се отклоняваха от избрания път, преследваха неумолимо своите цели. Донев чувствуваше инстинктивно, че не би желал да има такъв неприятел в живота си. Такъв неприятел би бил кошмарен. Нищо не би могло да те спаси от него, освен самата смърт може би.

Това хвърляше все пак някаква светлина върху неговото жестоко убийство.

Преди да отиде в хотел „Балкан“, Донев грижливо пъхна в портфейла си изрезката от „Курир“. Свечеряваше се, улиците на града бяха пълни с хора. В такива топли пролетни вечери, изпълнени с неудържим живот, дори престарелите бабички се измъкваха от своите тъмни кьошета, обзети от желание да почувствуват с все сила пролетта, която може би за тях ще бъде последна. Тълпата шумеше жива като река около него, но младият майор се чувствуваше тъжен. Чуждата смърт беше минала като мразовит полъх през душата му и той все още не можеше да се съвземе. Всички тия хора, които бързаха в привечерния час към театрите и кината, към магазините и ресторантите, мислеха за живота, а той трябваше да мисли за смъртта и да разгадава нейните ходове. Това не беше приятно занимание в такава чудесна пролетна вечер.

Той намери Спиридонов в неговия малък, уютен кабинет. Двамата се познаваха добре, не един път бяха водили дълги разговори, така че не му беше никак трудно да започне направо.

— Слушай, Спиридонов, спомняш ли си един ваш клиент, чужденец, на име Халил Хамидиен…

Старши администраторът се замисли само за миг:

— Да, разбира се… Един алжирец, струва ми се…

Донев затаи в себе си учудването.

— Алжирец? — запита той. — Защо алжирец?… Той беше с немски паспорт…

— Е, да — наистина — измърмори Спиридонов. — Но аз вече имам дълга практика, другарю Донев… От пръв поглед различавам нациите…

— Да кажеш арабин — разбирам… Но защо алжирец?…

Спиридонов мълчеше затруднен.

— За мен това е важно, Спиридонов… Опитай се да си спомниш…

— Не знам! — въздъхна администраторът. — Може да ми е казал някой. Но сега не си спомням… Във всеки случай знаех, че е алжирец, пък и приличаше на такъв.

Донев извади изрезката на „Курир“.

— Припомни си добре, Спиридонов… За тоя човек ли става дума?

Администраторът се взря в снимката, но бързият му поглед обхвана и заглавието.

— Значи… — започна той смутено.

— Да! — кимна Донев. — Това е неприятният факт. Но за тоя човек ли става дума…

— Разбира се… Това е Халил Хамидиен…

— Сигурен ли си…

— Напълно сигурен… Освен ако има и някой брат — близнак…

Донев се замисли.

— Разкажи ми нещо за него — каза той.

— Какво да ви кажа, другарю Донев — нищо особено… Хубав мъж, добре облечен… И сериозен, даже малко мрачен ми се видя… Но си замина в много добро настроение, спомням си, че даде хубав бакшиш на портиера.

— А на тебе? — усмихна се Донев.

— Е, няма да скрия, на мен ми подари бутилка много хубав френски коняк…

— Спомняш ли си да се е срещал тук с някакви хора?

Спиридонов се замисли.

— Отдавна беше… Вече не си спомням — каза той.

Донев бръкна в джоба си и извади три снимки. Бяха снимките на Измирски, Генчев и Дорев.

— Да се е срещал с някой от тия хора? — запита той.

Спиридонов ги погледна внимателно.

— Това е директорът на Софекспорт — каза той, като посочи една от снимките. — Мисля, че се казваше Генчев…

— Да, Генчев…

— Той е идвал няколко пъти при Хамидиен… Обикновено отиваха в ресторанта… Но веднъж ги видях да разговарят във фоайето и дори се поскараха, струва ми се.

Донев наостри уши.

— Как разбираш това — поскараха се?

— По-скоро Хамидиен повдигна тона… А Генчев се мъчеше да го успокои…

— А другите двама?

— Не си спомням да съм ги виждал — каза Спиридонов. — И изобщо не ги познавам… Но най-добре е да поговориш с бай Паскал и с бармана. Спомням си, че Хамидиен се отбиваше често в бара…

— Бай Янко ли е там?

— Да, той е…

Донев и без друго беше предвидил да се срещне и с двамата. След малко той слезе в ресторанта и намери там салонния директор, вече готов на поста си. С едрата си побеляла глава и сурово войнишко лице старият келнер приличаше повече на английски генерал от колониите, който, изправен до вратата, чака гости в своята резиденция.

Но разговорът с бай Паскал не му донесе почти нищо. Той си спомняше Хамидиен. Чужденецът идвал обикновено сам, хранел се скромно, почти не пиел, ако не се смята бирата. Два пъти бил с Генчев и тогава директорът на Софекспорт платил сметката — срещу разписки, разбира се, които били осребрени в дирекцията.

— Ах, да! — досети се внезапно Паскал. — Веднъж обядва с момиче… Беше наистина много хубаво момиче, добре облечено и възпитано…

— Познаваш ли го?

— Не, не го познавам — поклати глава Паскал. — Но не ми се видя от тия, които се лепят за чужденци…

— Да си обърнал внимание на какъв език говореха?

— Струва ми се, на френски… Да, на френски — потвърди той със сигурност.

— Може би е била чужденка?

— Не, българка беше… Тогава аз им сервирах, тя си поръча нещо на български…

Това беше всичко, което Донев научи от Паскал. Той погледна часовника си — беше още съвсем рано. Може би бай Янко не бе отворил бара.

Но за негово щастие барът беше отворен, бай Янко, застанал прав зад тезгяха, грижливо проверяваше касата си. В салончето нямаше още никакви посетители, само боксът светеше като жив в ъгъла със зелените си светлини. Бай Янко го погледна бегло, унесен в сметките си. Донев приседна на едно от високите столчета съвсем близо до него.

— Една оранжада, бай Янко…

— Сега — отвърна барманът, без да вдига поглед от касата.

Едва когато му поднесе портокаловия сок, бай Янко се усмихна и каза свойски:

— Думай сега какво те носи при мен…

Донев му показа портрета на Хамидиен. Барманът си го припомни веднага — да, идвал често, почти всяка вечер, особено преди да замине. Бил сериозен човек, пиел по едно, най-много по две уиски. Но затова пък компанията му пиела и заради него.

— Каква компания? — вдигна вежди Донев.

— Даскалов сигурно го знаеш — отвърна барманът. — Работеше в МВР, но сега не ми се вярва — доста се пропи… Пък и не пие вече какво да е, не пада по-долу от уиски… Разбира се, арабинът плащаше сметките, и то в чужда валута.

— Отде знаеш, че е арабин?

— То си личи! — отвърна невъзмутимо барманът.

— Ти каза — компания?

— Е, да — Моника беше с него…

— Коя Моника?

— Как да ти кажа — момиче някакво, постоянно се мотае с чужденци. Ама не може да не я знаеш — аз си мислех, че работи за вас…

Донев се понамръщи.

— Не работим с кого да е! — каза той сухо. — Беше тая работа…

— Не, ти пък какво си помисли?… Съвсем прилично момиче е, добре облечено и сигурно от добро семейство…

— Хубава?

— Фино момиче! — поклати живо глава барманът и изражението му говореше повече и от думите.

— Но пийва добре, така ли? — попита Донев със съмнение.

— Което е право — пийва си — съгласи се барманът. — Но не е нахална като оня тип… Той дори не чака да му поръчат, сам си поръчва… Моника на два пъти му прави сериозна бележка — на български. „Не ставай нахален“ — точно тъй му каза и тя. И беше право момичето…

— В една компания ли са с Даскалов?

— Какво да ти кажа?… Май не бях ги виждал преди това заедно… Не, тя е от по-друг калибър момиче. Една вечер изпиха по шест двойни уиски. Даскалов просто се сплеска на масата — не може да си повдигне главата. А на Моника — нищо. Стана момичето от масата и си отиде, сякаш е пило само оранжади…

— Изобщо — жена цистерна! — измърмори Донев.

Барманът се засмя.

— Младото поколение си го бива — каза той.

— Предполагам, Хамидиен не е черпел Даскалов за черните му очи…

— Мислиш, че е лапнал по момичето?… Възможно е… Но не му личеше, държеше се много възпитано… Освен това Моника си отиваше винаги сама.

Донев отпи замислено от чашата си.

— Оттогава идвала ли е в бара?

— Разбира се… През вечер, през две е тука… Най-хубаво — иди да вечеряш в ресторанта… Ако дойдеш към десет — може да я намериш.

Донев погледна часовника си. Перспективата да вечеря сам не беше много приятна, но нямаше друг изход. Освен това той чувствуваше, че трябва да остане сам, да поразмисли. Официалният салон, в който обикновено се хранеха чужденците, беше полупразен. Само няколко възрастни мъже, пръснати по масите, съсредоточено дъвчеха своите турнеда и бифтеци. Донев зае една съвсем странична маса с надеждата, че няма да му обърнат внимание, но бай Паскал веднага се появи пред него.

— Забравих да ти кажа — заговори той с нисък глас. — Като дойде оная вечер с момичето, донесе една голяма бяла риба… Чудесно парче — повече от килограм… Направих им едно суфле — да си изядеш пръстите…

— Ако направиш и на мен нещо такова — ще разбера, че наистина си ми приятел! — усмихна се Донев.

Бай Паскал се почеса.

— Няма го в листа — каза той. — Но ще ти отделя…

— Какво значи туй — ще ми отделиш?

— Само едно те моля — повече да не разпитваш…

Суфлето наистина беше превъзходно. Едва когато стигна до шницела, мислите му неусетно се върнаха към това, което тая вечер бе научил. За пръв път, откакто се бе заел с това дело, му се струваше, че се е приближил към някаква истина. За втори път Даскалов се изпречваше на пътя му. Появяваше се най-сетне неизбежната жена. Играеше ли самата тя някаква роля в тая тъмна история или беше просто една случайна фигура?… Засега мъчно можеше да се съди. Някъде зад гърба на двамата като че ли надничаше лицето на Генчев. Каква разправия би могъл да има той с Бен Салал?… Какво би могло да извади от търпение тоя възпитан и сдържан алжирец?… Кой е запознал Моника с Бен Салал и с каква цел?… Струваше му се, че ако види момичето, ще може да си състави много по-вярна представа.

Донев вечеря колкото се може по-бавно, дори изпи чаша бяло вино и въпреки това, когато погледна за последен път часовника си, все още нямаше десет часа. Той въздъхна, плати и отново отиде в бара. Отде да знае — може би пък момичето да отиде там тая вечер по-рано.

Но барът беше така празен, както и първия път. Той седна край една от ъгловите маси, заслушан в плътния глас на Едит Пиаф, който идваше от бокса. Всъщност защо непременно трябва да смята, че си губи тук времето?… Какво толкова хубаво го чака в неговата самотна стаичка! Тука е тихо и спокойно, приятно бръмчи музиката и макар да няма никакви хора, все пак чувствуваш, че не си сам.

— Ще пиеш ли нещо? — обади се барманът.

— Ами — един джин фис, да речем… Но с по-малко джин.

— Може и оранжада…

— Не, джин…

Влязоха двама чужденци и седнаха на високите столчета край бара. След малко влезе и една възрастна, елегантна жена с висока фризура в неопределен син цвят и си поръча уиски. Хладният й поглед леко опипа мъжете и се застоя по-дълго върху младия човек, който седеше замислен в ъгъла. Лицето й смени бързо своето скучаещо изражение, но онзи остана видимо индиферентен. Тя се намръщи едва забележимо и преметна крак върху крак. Рискът не беше много голям — в такъв фин чорап всеки крак има някакви шансове да изглежда хубав.

Към десет и половина часа в бара влезе група от четирима души. Бяха две млади жени и двама мургави, елегантни мъже, навярно сирийци или ливанци, ако се съдеше по лицата им и по хубавия френски език, на който говореха. И двамата бяха пийнали, изглеждаха весели и доволни от компанията си. Нямаше никаква причина да бъдат недоволни — и двете момичета бяха много хубави. Погледът мъчно можеше да направи избор между двете, макар да бяха съвсем различни. Едната беше съвсем светла, другата почти мургава, но и двете, бяха високи и стройни, дори доста височки за своите ориенталски кавалери.

Донев инстинктивно усети дългия, предупредителен поглед на бармана… След малко бай Янко дойде при масата му и остави върху нея чаша джин фис.

— Светлата — каза той едва чуто.

Компанията беше насядала край една от масите, двамата мъже се смееха така, че едва ли не се виждаха сливиците им. Донев неволно се понамръщи. И двете момичета изглежда малко се смущаваха от тоя препален смях, защото погледите им станаха неспокойни. Донев усети как Моника го погледна само за миг, после се наведе към кавалера си и нещо тихо му каза:

— Защо? — вдигна вежди чужденецът. — Нали тук всички ни казват, че трябва да се чувствуваме като у дома си…

— И у дома си човек не бива да се смее така шумно! — отвърна недоволно момичето.

Донев я погледна с повишен интерес. Имаше много нежен профил, с малко, леко вирнато носле. Особено хубави бяха очите й — гълъбовосиви, спокойни и умни. Изобщо целият й вид бе спокоен и сдържан, никак не приличаше на ония празни момичета, които скитат с чужденци по големите заведения от снобизъм или за някой дребен подарък. Колкото и да се взираше, той не можеше да открие никакъв грим по лицето й, освен може би съвсем малко бледо червило на устните.

Момичето изглежда почувствува, че го наблюдават, и отново погледна към него. Сега погледът й беше съвсем спокоен, даже равнодушен. Донев усети, че някаква неприятна тръпка мина през сърцето му. Да, наистина, съвсем равнодушен беше тоя поглед и дори малко пренебрежителен. Сам той нямаше особено високо мнение за външността си, но когато прочетеш това в погледа на едно хубаво момиче — винаги малко боли. И по дяволите — той наистина се бе зазяпал много повече, отколкото неговият професионален интерес изискваше. Трябваше да бъде малко по-внимателен, не — доста по-внимателен. Един човек, който е дошъл да върши работа, не може да бъде хапльо.

— Барманът тъкмо минаваше край масата му.

— Бай Янко, още един — каза той тихо.

Не беше усетил кога е изпил прежния. Барманът го погледна любопитно.

— С малко джин?

— Не, обикновен…

Боксът отново засвири, двамата чужденци станаха да танцуват. Донев забеляза, че момичето танцуваше с удоволствие, сега лицето й бе много по-приветливо, сивите очи сякаш искряха. Той се мъчеше да не я гледа и все пак не можеше да откъсне очите си от малкото вирнато носле.

След третата чаша Донев неочаквано се развесели. Сега полилеят сякаш по-силно блестеше, живи и силни достигаха до него звуците на мелодията. Струваше му се, че и сам той е по-млад, по-безгрижен, по-лекомислен може би — да, наистина лекомислен. Чувствуваше, че е готов да стои тук до разсъмване, стига да не бъде сам, стига да не спре музиката.

— Бай Янко, още един джин — каза той, засрамен от себе си.

Но след четвъртия джин изведнъж му стана тъжно. Не разбираше защо стана точно така, но светлината като че ли побледня и той загуби интерес към всичко, което ставаше около него. От здрачината на спомените бавно изплува суровото лице на мъртвия. Струваше му се, че сега го разбира много повече, почти осезаемо, защото, без да иска, се бе докоснал до едно от чувствата му. Можеше да си го представи как е стоял срещу тия сиви очи мълчалив и неспокоен. Усещаше горчивината му, съжалението му, цялата му силна вътрешна природа — така неочаквано разколебана и раздвоена. Чувствуваше мислите му. Разбираше колко силно е блестяла в очите му целта, която го бе отвела от тоя град без нито един ден закъснение.

Навярно е заспивал много трудно горе в стаята си, сам — мислеше младежът. — Навярно е стоял с часове край тъмния прозорец. Навярно си е спомнял сухата гореща земя на своята родина — земя напукана и жадна, поливана само от кръвта на децата й. Навярно е мислил и за тая непозната, красива земя и за нейните хора. Какво ли мнение е имал за Даскалов, как е могъл да го търпи до себе си?

Той трепна — някакво движение бе настанало на масата, която вече не наблюдаваше. Да, съвсем ясно — двете момичета искаха да си ходят, двамата чужденци се мъчеха да ги задържат. Най-сетне ядосани, мъжете ги оставиха да излязат от бара самички. Донев стана от мястото си, приближи до барчето и остави върху масата една едра банкнота.

— Чакай да ти върна — подвикна му разтревожен барманът.

— Утре! — кимна младият човек.

Двамата чужденци седяха с кисели лица край масата си. На изхода му препречи пътя голяма пийнала компания. Той я изчака и бързо излезе във фоайето. Навън беше съвсем безлюдно, спокойно и мъртво светеха големите полилеи. От двете момичета нямаше нито следа. Без да държи повече сметка за каквато и да е предпазливост, той се втурна към улицата. Двете момичета бяха пред хотела и разговаряха като хора, които всеки миг ще се разделят. Той бе взел вече решението, макар да не бе съвсем сигурен в себе си, че то е най-правилното. Не можеше повече да тъпче на едно място, трябваше да се търси някакъв изход.

Двете момичета се разделиха, Моника тръгна към пиацата за таксита, която се намираше пред хотела. Донев я изчака и възпитано повдигна шапката си.

— Извинете, трябва да поговоря с вас — каза той.

Искаше му се да прибави и „другарке“, но думата просто заседна на гърлото му. Момичето спря и го погледна сърдито.

— Не е час за разговори — отвърна тя сухо.

— Служебно, за съжаление.

Той показа картата си, момичето я погледна едва-едва. Донев ясно забеляза как нежният й профил само за миг сякаш се вкамени.

— Извинете, но наистина рискувам прекалено да закъснея…

— Докато стигнем до следната пиаца — мисля ще се разберем — отвърна той.

Тя все още се колебаеше.

— В края на краищата така е по-изгодно за вас, отколкото да ви викам официално в кабинета си.

— Добре! — каза тя сухо.

Двамата обърнаха гръб на пиацата и се запътиха към центъра на града. Нощта бе много топла и тиха, истинска пролетна нощ. Хубав, нежен парфюм се излъчваше от момичето, което крачеше намръщено до него. За пръв път му се случваше да се прибира така късно нощем, с такова хубаво момиче до себе си.

— Е, говорете! — каза тя сухо.

Младият човек едва доловимо въздъхна, но тя усети това, лека искрица на учудване светна в погледа й.

— Там е работата, че се чудя откъде да започна — отвърна той. — Струва ми се, че първата новина ще бъде горчива за вас. Вие познавате Хамидиен, нали?

— Да, познавам го — кимна момичето.

— Той е мъртъв! — каза Донев твърдо. — Загина при атентат.

— Халил? — трепна силно момичето.

Сега тя бе спряла на тротоара и го гледаше с широко отворени изумени очи.

— Да, това е неприятната истина… Бих могъл да ви покажа немски вестник с кореспонденция за неговото убийство…

Тя внезапно тръгна. Лицето й бе все така вкаменено, но Донев ясно видя сълзите, които блестяха в очите й. Може би за да ги скрие, тя така бързо бе тръгнала напред.

— Господи, Халил мъртъв! — едва чуто възкликна тя. — Такъв жизнен човек!

Донев зорко я наблюдаваше. Нямаше никакво съмнение — и смайването, и скръбта бяха съвсем искрени. Беше повече от ясно, че не е направил грешен ход.

— Но кой може да убие Халил? — обърна се тя към младия човек. — Как може Халил да убият?

— Той не ви ли е намекнал, че има неприятели?

— Не, никога…

— Спомнете си добре.

— Той беше тъжен човек… И смяташе, че няма да доживее свободата на Алжир…

— Страхуваше се от смъртта?

— Не, не се страхуваше от смъртта… Не се страхуваше от нищо. Наистина имаше нещо обречено в него — така ми се струваше… Но аз мислех — тя леко заекна, — аз мислех, че това е мое състояние, че произлиза от мене… А значи е било истина…

— Безспорната истина е, че е имал врагове… И то могъщи…

— Кой, според вас, го е убил? — запита тя рязко.

— Можете ли да си служите с немски език?

— Да, доста добре…

Донев извади изрезката от „Курир“ и я подаде. Двамата спряха под една електрическа лампа. Момичето просто грабна хартийката от ръцете му и веднага зачете. Той стоеше до нея и гледаше напрегнатото й лице, решително свитите устни. Сега тя не му се струваше ни деликатна, ни нежна, сега сякаш цялата й фигура излъчваше сила и страст. Не, такова момиче наистина не можеше да се стресне от дреболии. Най-после тя завърши четенето и някак автоматично му върна изрезката. В тоя миг лицето й бе като мъртво.

— Може би сега щеше да бъде жив, ако не се бе запознал с мене — каза тя тихо, сякаш на себе си.

— Какво искате да кажете? — трепна Донев.

— Понякога си мисля, че съм… прокълната.

— Наистина не ви разбирам…

— Как ще го разберете! — каза тя горчиво. — Вие не ме познавате… Но аз никога на никого не съм донесла щастие… Казах го даже на Халил… Вие не знаете, моят покоен мъж беше сириец… Наистина богат човек, но патриот. Както вие обичате да се изразявате, той разбираше истинските интереси на сирийския народ. След сватбата ние заминахме за Сирия… Един месец по-късно той загина при една доста мистериозна автомобилна катастрофа… Сега си мисля — може би тая катастрофа да е била устроена. Може би и той е бил убит…

— Да, това наистина е възможно — кимна Донев.

Тя вървеше мълчалива по тротоара с мислите си. Но сега походката й не бе така твърда, токчетата не тракаха така рязко по тротоара.

— „Черната ръка“! — каза тя тихо. — Какво име!… А аз си мислех, че тия работи са някаква пропаганда…

— „Черната ръка“ е физическият убиец — каза Донев. — Но може би предателството е дошло от ръката на българин… По тоя повод исках да поговоря с вас…

— Българин! — въздъхна горчиво тя. — Та той не познаваше тук почти никого… Може би мен сте заподозрели?

— Заподозрените никога не се разпитват… Те просто се арестуват, когато се съберат достатъчно доказателства.

— Логично е — отвърна тя. — Но се съмнявам в моята помощ… Така не мога да помагам… Ужасявам се от мисълта, че с някоя непредпазлива дума мога да донеса нещастие на невинен човек.

— Очевидно имате лошо мнение за нас — каза Донев. — Ако ни помогнете да научим истината — това значи да помогнете на всички невинни, които бихме могли да заподозрем…

— Аз не знам нищо — каза горчиво тя.

— Ние ще преценим дали това, което знаете, е „нищо“ или „нещо“…

Тя замълча. Бяха навлезли вече в асфалтовите алеи на „Градската градина“, отнякъде полъхна силният упоителен аромат на цъфнала липа.

— Нима сте съгласни такъв прекрасен човек като Халил да остане неотмъстен? — попита той.

Момичето го погледна уморено.

— Отмъщението е едно от най-нещастните заблуждения на човечеството — каза тя тихо. — То винаги води до някаква нова трагедия… Но да не спорим, аз съм на ваше разположение.

— Първият ми въпрос е — кой ви запозна с Хамидиен?

Тя се огледа.

— Тогава да седнем, ако въпросите са повече…

— Да седнем! — съгласи се охотно той.

Те избраха една по-отстранена пейка. Момичето се облегна назад, палтото й леко се разтвори. Отново го лъхна хубавата нежна миризма на парфюм, която някак странно се смеси с полъха на липите. Тя мълчеше, зад гърба им тихо шуртеше някакво малко фонтанче.

— Аз дружа с араби — заговори най-сетне момичето. — Вие разбирате — това е за мене някакъв комплекс… По тоя начин като че ли отново започвам да преживявам това, което така трагично прекъсна… Но с Халил ме запозна Даскалов… Мисля, че вие го знаете…

— Защо мислите така?

— Веднъж даже ми показа картата си…

— Без никакъв повод?

— Да, наистина без повод, освен ако се смята за повод това, че беше много пиян…

— Той не работи при нас — каза спокойно Донев. — Но в милицията има най-различни служби…

— Интересно — измърмори тихо момичето.

— А именно?

— И Халил беше убеден, че Даскалов е изпратен от вас да го следи. Тая работа му беше доста неприятна, той даже мислеше да се оплаче. И да ви кажа право — аз го разубедих, макар самата да бях убедена в обратното. Не исках да си създава излишни грижи и неприятности. Халил едва го понасяше и като че ли го понасяше само заради мене…

— А вас кой ви е запознал с Даскалов?

— Никой! — намръщи се тя. — Но той така нахално се завира във всяка компания, че не оставаше у хората никакво съмнение… Да ви кажа право, не бих го търпяла нито час, ако знаех, че не е зает с някаква работа…

— Как стана запознаването?

— Нищо особено… Бях отишла в бара с една приятелка — с тая, която бях и тая вечер…

— Сами?

— Съвсем сами! — отвърна тя малко нетърпеливо. — Просто ми се искаше да изпия едно уиски… Когато човек свикне — това става необходимост.

Тя сърдито замълча, нещо остро и недружелюбно се появи на лицето й.

— И после? — запита спокойно Донев.

— Халил и Даскалов бяха на една съседна маса. Даскалов беше доста пиян — той изобщо не може да носи. Ако искате да бъда искрена докрай — Халил наистина доста често поглеждаше към моята маса, както вие тая вечер. По едно време Даскалов стана от масата и приближи към нас. „Извинете — каза, — госпожице Панайотова, бихте ли се запознали с един много симпатичен алжирец?“

— Така ли каза — алжирец?

— Точно така… И на мен това ми направи впечатление. Може би е разбрал моите интереси, пък може и случайно да го е казал. Аз се съгласих, разбира се, и те дойдоха на нашата маса.

Момичето млъкна, лицето му беше все така неприветливо.

— Знам какво си мислите! — заговори отново Моника. — Навярно си мислите, че едно почтено момиче не бива да се съгласява на случайни и лесни запознанства.

Донев слабо се усмихна.

— Думата „почтено“ наистина не ми е минавала през ума — каза той. — Но всичко друго е вярно…

— Сигурно е така — каза тя без желание. — Но ми беше скучно и неудобно да стоя сама…

— Колко пъти бяхте заедно тримата?

— Три-четири пъти, струва ми се…

— Имате ли впечатление Хамидиен и Даскалов да са се виждали и без вас?…

— Не зная — отвърна момичето. — Но не допускам… През цялото време имах чувството, че Халил го търпи заради мен…

— Виждали ли сте го с някой друг българин?… Или да ви е споменавал, че се е срещал с някого или че има някакви неприятности?

— Не! — поклати глава момичето. — Той никога не говореше за своите лични и служебни работи. Веднъж аз го попитах по каква работа е тук. Той ми отговори доста неохотно, че би искал да уреди в Софийския университет катедра по арабски езици. Изобщо аз го мислех за научен работник, литератор може би… Когато говореше за Алжир, езикът му беше наистина поетичен.

— Когато си замина, обеща ли да ви пише?

— Да — естествено — кимна момичето. — Но не ми се обади…

— Той сам да ви е оставил някакъв адрес?

— Не… Каза, че ще ми даде адреса си, като ми пише…

— Това ли е всичко, което можете да ми кажете за него?

— Мисля, че е това — отвърна тя тихо.

Те помълчаха известно време. Фонтанчето тихо шуртеше зад гърба им.

— Все пак помислете си — каза Донев. — Припомнете си добре всички ваши разговори. В нашата работа е винаги така — понякога някоя нищожна дреболия изведнъж ни отваря най-здраво заключената врата. Аз ще ви дам моя телефонен номер… Ако си припомните нещо — обадете ми се.

След малко Моника си отиде. Известно време Донев остана сам на пейката с чувството, че е направил някакъв пропуск. Да, разбира се, не трябваше да остави момичето да си иде само. Трябваше да го изпрати до пиацата за таксита, както беше обещал. Но беше вече късно да си поправи грешката.

След малко и той бавно се запъти към дома си. Чувствуваше се много по-объркан, отколкото в началото на вечерта.