Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2021)

Издание:

Автор: Павел Вежинов

Заглавие: Човекът в сянката

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1965

Тип: роман

Националност: българска (не е указана)

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30.III.1965 г.

Редактор: Николай Мишляков

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Мери Керанкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2819

История

  1. — Добавяне

Чекистът трябва да бъде с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце.

Дзержински

1

port.jpg

Една бяла, двуместна кола „порше“ летеше като чайка по алеята между чайните рози, които блестяха на слънцето, между цъфналите жасмини, под белия цвят на ябълките, който вече се ронеше и настилаше асфалта с ароматен пролетен сняг. Пътят се виеше все край морето, но сега зелената стена на дърветата пречеше то да се види. Младият човек натисна леко педала на газта. Гладкото му розово лице изглеждаше унесено и доволно. Нямаше никаква причина да бъде мрачно. Чудесно време — с лек и ароматен пролетен въздух, с нежно небе и с цялата тая замайваща преснота на цветовете в дни, преди които са валели топли крайморски дъждове. И при това беше много добре нахранен. Беше отлично облечен. На лявата му ръка блестеше масивен златен пръстен с ясно сапфирено око. Тънка миризма на „Шанел“ допълваше малко неприятното впечатление за женска изтънченост и охолство.

Като излезе на открития бряг, той отново намали скоростта. Небето беше синьо, а морето кипеше от вишневи отблясъци. Грамаден червен облак се беше изпречил пред късното следобедно слънце и през неговата прозирна козирка дори златните пясъци на плажа изглеждаха розови. Нещо лекичко се открехна в тайните камери на подкорието, той се понамръщи и натисна газта. Скоро бреговете започнаха да се снишават, сега бялата кола летеше между хотели с дълги пусти веранди, край жълти пясъци, край парапети, иззидани от червеникав варовик. Пътят свърши съвсем внезапно край тънка пясъчна ивица, която го отделяше от морето. Един грамаден хотел, целият в светещи на залеза стъкла, се издигаше от дясната му страна. Той гарира колата и без да се озърне, с бавна и спокойна стъпка изкачи широкото стълбище от същия тоя шуплест червеникав варовик, с който бяха облицовани повечето от хотелите. И терасата беше червеникава, с овални оранжеви маси. Под един лек чадър вече го чакаше Кловицки. Това беше малко неочаквано, той смяташе, че ще бъде тук най-рано след половин час.

Кловицки се беше облегнал на плетения стол и пиеше бира. Видът му беше съвсем обикновен, ако не се смяташе костюмът му, който по цвят и по кройка напомняше едва-едва за някакъв вид униформа. Всъщност нещата стояха горе-долу тъй — такива костюми наистина носеха шофьорите на дипломатическите мисии.

Младият човек седна край масата му — съвсем свободно и дори малко нехайно. Известно време двамата мълчаха. Терасата на ресторанта беше съвсем пуста, тъй като сезонът още не беше почнал и по хотелите имаше твърде малко хора. За възпитан човек като Кловицки лицето му трябваше да се сметне леко начумерено.

— Господин Реймон — каза той сдържано, — извинете, че ще ви направя една малка бележка. Наистина не беше много тактично да гарирате колата си точно срещу Морското управление.

— Нима това беше Морското управление? — вдигна учудено тънките си дамски вежди Реймон.

— Да, това беше точно Морското управление! — наблегна с доза от злост Кловицки. — Има даже широка фирма над главния вход…

— Наистина не прочетох — измърмори Реймон без особено чувство на вина. — Видя ми се съвсем безлично здание…

— И трябва да ви кажа освен това — продължи Кловицки, — че толкова хора, събрани на едно място, не съм виждал даже в Мютюалите… Това приличаше на митинг, господин Реймон… Никога не забравяйте, че нашето „порше“ е единственото в тая дива страна…

Господин Реймон усети как деликатната му кожа започна лекичко да се изчервява. Богатият млад човек никак не беше свикнал да го мъмрят по такъв начин хора от тоя тип.

— Извинявай, Пиер — каза той сдържано, — но страната съвсем не е така дива, както вие ми я препоръчахте… Не виждам техните архитекти да са с нещо по-лоши от нашите…

— Архитектите — това е отделна работа — опита се да възрази Кловицки.

— Не е отделна — каза Реймон. — Но и така да е… Ние даже сме длъжни да пропагандираме техническото съвършенство на нашите последни модели.

Сега пък Кловицки усети, че леко се изчервява.

— Извинете, господин Реймон, но нас са ни изпратили по извънредно сериозна работа — каза той достатъчно сухо за разликата в служебното им положение.

— А ти какво искаш?… Да гарирам колата в някой заден двор?… И да тръгна из града с фалшива брада и мустаци?…

— Разбира се — не! — каза Кловицки малко уплашен от тона си. — Но известна бдителност никак не е излишна… Ако разберат, че шарим около пристанището — може да се усъмнят…

Внезапно Реймон загуби всякакъв интерес към разговора. По широкото стълбище се изкачваше като някаква малка модерна Диана момиче по банско трико, с жълта хавлия, наметната през рамото. Косата й беше огненочервена, кожата силно порозовяла, цялата й фигура излъчваше младежка свежест и хладина. Навярно беше германка, само тия луди момичета се осмеляваха да се къпят в студеното море по това време. Господин Реймон, който в Париж едва поглеждаше жените, не намери сили да затвори зяпналите си уста. Момичето мина съвсем близо до тях, без да ги погледне — само ги лъхна силно на хлад и солена вода. Даже Кловицки, все още под гнета на своето възмущение, млъкна, докато тя се изгуби от погледа им.

— И какво по-нататък? — запита Реймон леко зашеметен.

Сега даже и за Кловицки беше трудно да се досети докъде беше стигнал.

— Хм!… — измънка той. — Ах, да!… Успях, разбира се, да проникна в пристанището, макар в района да пускат със специални пропуски…

— И как успя? — запита Реймон заинтересуван.

— Взех такси, на входа дори не ме спряха… Но до самия кораб не можах да стигна — товаренето се върши под много силна охрана…

Реймон го погледна изненадан. Наистина му беше обяснено под строг секрет в какво се състои работата, но той нито за миг не беше повярвал в истинността на тая доста невероятна история. Тревогата му се струваше съвсем напразна и на цялата експедиция той гледаше само като на приятна разходка. За пръв път, откакто бе стъпил в града, усети полъха на нещо сериозно и може би съдбоносно за неговата току-що започнала кариера.

— Значи охрана? — измърмори той. — Те винаги ли товарят корабите си под охрана?

— Не, разбира се! — поклати едрата си глава Кловицки. — Това не е военно пристанище, а обикновено — цивилно…

— А какво им пречи да го извършат наистина на военно?

— Това не знам — вдигна рамене Кловицки. — Може би нямат специалните съоръжения за товарене… Но товаренето тук се извършва очевидно секретно… Никакви излишни хора не се мяркат около кораба. Никого не пускат да се приближи… Направиха ми впечатление и сандъците, които крановете товарят… Те са отлично амбалирани и много тежки…

— Тежки? — попита недоверчиво Реймон. — Ти успя да повдигнеш някой от тях?…

— Това, разбира се — не — каза Кловицки. — Но видях как двама от докерите се мъчеха да преместят един от сандъците… Това никак не им беше по силите… Чак когато дойде трети човек…

— Наистина интересно! — измърмори за втори път Реймон. — Това ли е всичко?…

— Това е, но не е малко, струва ми се… Следобед минах отново… Охраната беше вдигната, достъпът свободен… Но крановете вече не работеха и пред магазията нямаше никакви сандъци… Съвсем очевидно беше, че корабът е натоварен и готов за път…

— Мислиш, че скоро ще отпътува?

— Мисля — още тая нощ! — каза убедено Кловицки. — Един голям японски кораб чака пред входа на пристанището… Не виждам къде би могъл да акостира, освен на мястото на „Хемус“…

Реймон се замисли. Ако всичко е така, както Кловицки му бе разказал, нямаше място за никаква тревога. Даже напротив — неговата мисия щеше да се сметне за успешна. Разбира се, трябваше да се научат още някои подробности и главно — кога щеше да отпътува корабът.

— Слушай, Пиер, тая нощ сънят май няма да ти стигне — каза той сериозно. — Ще трябва да отидеш пак в града, в някое от нощните заведения…

— Разбирам, господин Реймон — каза Кловицки с готовност.

— Най-добре е да не бъдеш сам… Ще можеш ли да намериш тук някоя стара позната?

— Стара или нова — каза скромно Кловицки, — това не е проблем…

— Браво! — каза Реймон, тоя път без никаква подигравка. — Това ще бъде отлично!… Няма да пресмятам колко бутилки шампанско си изпил… Когато си тръгнете, бихте могли да минете с тая дама близо до пристанището в търсене на любовно гнездо… Няма да бъде толкова трудно да видиш дали „Хемус“ е все още на котва…

— Напълно ви разбирам, господин Реймон — каза Кловицки.

С това разговорът беше завършен, Реймон се качи в стаята си. Грамадният прозорец беше целият изпълнен от морето — неизмеримо, спокойно и синьо в привечерния час. Той излезе на балкона и едва тогава видя в целия му ръст зеления хълм, опасан с красивите бели фасади на хотелите. Беше спокойно, безлюдно и чисто като в някаква приказка. Беше неизмеримо красиво. Това той чувствуваше в душата си без никаква злоба и завист. Нямаше за какво. Отскоро в тая страна, той не беше претърпял още никаква несполука, никой не бе го обидил. Напротив, хората бяха любезни и внимателни с него, хранителните продукти бяха отлични, някои от вината не отстъпваха на техните. Сега можеше да се наслаждава спокойно на гледката и дори да помечтае за някоя хубава среща довечера. Той стоя на балкона, докато прохладата, която слизаше неусетно от близката гора, го накара да се прибере отново в стаята. След това се изкъпа, облече хубав вечерен костюм и заслиза бавно към ресторанта с предчувствието за една хубава, вкусна вечеря.

След малко господин Реймон се изправи пред прага на ресторанта. Само няколко маси бяха заети и на една от тях той зърна Кловицки. Не беше сам — срещу него стоеше малката германка с червената коса, която сега свободно падаше по рамената й. За миг Реймон силно се поколеба, разкъсван от противоречиви чувства. Разбира се, обидно беше да седне при Кловицки и да почне да ухажва дамата му. Никой от кариерата не би го направил. Но чувството за една самотна вечер излезе по-силно от неизбежното унижение. Като въздъхна в себе си, той доста бодро се отправи към тяхната маса. Кловицки веднага го забеляза, по лицето му мина сянка на неудоволствие, но много вежливо стана на крака и му поднесе стол. Докато Реймон слушаше многословното представяне, пред очите му по-ярко от лампите светеше зеленият поглед на девойката.

— Благодаря ви, госпожице — каза учтиво той и се обърна към шофьора си. — Слушай, Пиер, много добре знаеш, че не съм никакъв секретар…

— Да, господин секретар — каза любезно Кловицки.

Вечерята наистина беше отлична, даже ако не се смяташе присъствието на младата дама. След хубавото вино Реймон даже не усети как приближи полунощ. Главата му здраво шумеше — и от виното, и от зелените очи на германката.

— Слушай, Пиер, мисля, че е време да вървиш — каза той.

— Да, господине — каза любезно Кловицки. — Но наистина ми е мъчно да ви оставя сам…

— Защо сам? — попита лицемерно Реймон. — Би могъл да намериш някакво друго момиче в бара…

— Късно е вече, господин Реймон — каза Кловицки и в гласа му се усещаше решителност.

— Да дойда и аз тогава? — попита с последна надежда младият човек.

— Много добре знаете, господин Реймон, че това противоречи на инструкциите.

— Е, да — въздъхна печално Реймон.

— В края на краищата дългът преди всичко, господин Реймон! — завърши Кловицки и доказа за сетен път на своя шеф, че чувството за хумор съвсем не му е чуждо.

Същата нощ към четири часа, съвсем по указанията, Кловицки напусна нощното заведение и потегли, прегърнат с младата пияна дама, по посока на морето. Един поглед му беше достатъчен да разбере, че „Хемус“ с осветена палуба и вдигнат флаг напуска пристанището.