Александър Драганов
Пътят на Черния Рицар (7)

Глава 6
Селиан

Дакавар отвори очи и съзря познатия таван на стаята си. За миг не си спомняше нищо, но в следващия момент се сети за битката с вълците, разтворените челюсти на единия от зверовете и загърнатия в зелено наметало младеж, изникнал от нищото.

— Чичо Удроу! — простена Дакавар и понечи да се изправи. Прониза го остро главоболие и в следващия миг Анлина, която бе задрямала на стол до леглото му се сепна, скочи и сложи ръка на гърдите му.

— Стой спокойно, Дак! — рече младата жена. — Селиан те донесе заедно с татко. Беше измръзнал и в несвяст. Трябва да почиваш.

— Селиан… — намръщи се Дакавар. Значи това бе спасителят им. Отдавна не бе виждал учащия при елфите младеж и бе позабравил как изглежда, а и той се бе променил. Скоро мислите за брата на годеницата му обаче останаха назад.

— Как е чичо Удроу? — попита младият рицар.

Лицето на Анлина се изкриви.

— Не е много добре. На легло… — дъщерята поклати глава. — Вълците, с които сте се били, са го нахапали лошо. А и това не са били обикновени вълци… лечителите са безсилни пред раните му. Селиан се мъчи да помогне с това, което е научил от елфите, но… — в очите на Анлина бликнаха сълзи, — татко е много зле, Дак. Когато Селиан ви донесе се опасявах, че ще изгубя и двама ви. Но, благодарение на брат ми, ти си спасен, надявам се и татко да оцелее.

— Трябва да го видя — каза Дакавар и въпреки протестите на годеницата си се изправи, наметна тежък халат върху ризата си и олюлявайки се леко, помоли Анлина да го заведе при барона.

Анлина нямаше избор, освен да му помогне и отведе до стаята на барон Редклоу.

Баронът спеше в леглото си, завит с няколко одеяла и въпреки тях и пукащия в камината огън потръпваше от студ в съня си. Синът му стоеше до него. Беше свалил тъмнозеленото си наметало и Дак вече успя да го разпознае. Селиан приличаше на Анлина, с красиви черти, дълго слабо лице и непокорна червена коса, кичури от която падаха по челото му.

— Дак, радвам се да те видя! — кимна Селиан щом ги видя.

— Аз също се радвам да те видя — отговори младият рицар, — още повече като се има предвид, че без теб сега щях да бъда във вълчи търбух.

— Затова заслугата си е твоя, Дак — вдигна ръце Селиан, — не съм мислил, че е възможно сам човек да погуби толкова много ледени вълци. Щом разбрах от сестра си на какъв лов сте тръгнали с татко се втурнах след вас, но уви… — сянка пробяга по красивите му черти, щом погледна баща си, — уви, закъснях.

— Ще живее ли? — разтревожено попита Дак.

— Не знам — поклати глава Селиан. — Ледените вълци не са естествени същества и тяхното ухапване носи в себе си силата на самия Прокълнат, който в своите храмове ги създава с отвратителни експерименти и ги пуска като хрътки по време на зимата.

— Засега обаче татко трябва да спи — настоя Селиан, — а и ти също си омаломощен, Дак. По-добре да идем да хапнем.

* * *

Половин час по-късно тримата вечеряха, но не в трапезарията, а в стаята на Анлина, събрали се в полукръг до камината.

— Елфите ми преподадоха много ценни неща през тези години — обясняваше Селиан, докато поглъщаше поредни хапки хляб и сирене. — Как да се бия, как да оцелявам в гората или планината, но също и как да се вслушвам в песента на природата, да долавям кога е в хармония, да се радвам с нея, да я пазя и защитавам, когато е в тревога.

Анлина го слушаше любопитно, а Дак преживяваше тези скучни за него истории докато се бореше с една пържола в чинията си.

— Научиха ме и да пиша елементарни стихове, макар това да не ми е дарба — усмихна се Селиан, — а напоследък няма много време за стихове.

Червенокосият мъж се намръщи.

— Елфическите магове са загрижени. Те усещат как сянката на Прокълнатия крепне.

— Нашите войски са натикали орките дълбоко в подземните им леговища — отвърна Дакавар. — Никой от тях не смее да си подаде носа извън планинските пещери, поне такива се вестите, които достигат дотук.

— Вестите са верни — колебливо отвърна Селиан, — но моите учители се притесняват, че Прокълнатия замисля някаква магия, някаква дяволия, с която отново да ни нападне.

— Може би — намеси се Анлина, потръпвайки, — може би неговия дракон. Легендите казват, че има зъл черен дракон, който му служи.

— Легендите са верни — кимна Селиан. — Името на дракона е Ауганфил, но той отдавна не е черен. Само костите му са останали, задвижвани от злата магия на господаря му.

— Ралмийското кралство също има дракони — облегна се назад Дакавар. — Старият скелет на Прокълнатия няма да го спаси от меча ми.

Селиан вдигна глава и погледна косо другия младеж.

— Старото пророчество на Оракула… — отгледаният от елфите потърка гладко избръснатата си брадичка. — Може би това е, което плаши Прокълнатия. Може би затова той прати вълците си… тук — лицето на Селиан помръкна.

— Но как би могъл да знае къде съм аз? — вдигна ръце Дак.

— Славата ти се носи надлъж и шир из Ралмия — отговори Селиан. — Казват, че си най-силния рицар, явявал се някога. Казват, че си победил херцог де Малвил и сър Левонтес…

— Вярно е — кимна Дак, — но откъде Прокълнатия ще знае такива неща, като не излиза от своите подземия?

Селиан уморено прокара ръка през косата си.

— Има зли и безразсъдни хора, които долагат информацията на орките срещу заплащане. Веднъж стигнала до тях, тази информация неизменно стига и до техния господар.

— Мерзавци! — избухна Дак. — Заслужават да бъдат осъдени на каторга!

За момент в стаята настана мълчание.

— Стига сме говорили за Прокълнатия — каза тихо Анлина. — Селиан, ние с Дак имаме да ти кажем нещо.

— О? — вдигна вежди Селиан. — И то е?

— Ние сме сгодени — усмихна се девойката и целуна нежно Дакавар по устните.

Селиан замръзна за миг, сетне се усмихна.

— Това е… това е чудесно. — После кимна. — Честито!

* * *

Изморен от битката си с ледените вълци Дакавар се извини и реши да се оттегли за заслужена почивка.

Селиан и сестра му останаха сами.

— Така се радвам, че се върна — каза Анлина.

— И аз — усмихна се вяло брат й, — но щях да съм по-щастлив, ако беше при по-добри обстоятелства.

— Ако не се беше върнал сега татко и мъжът, когото обичам щяха да са мъртви — поклати глава Анлина. — Беше дар от съдбата, че си дойде точно сега.

— Благодаря — усмихна се скромно Селиан, — да си призная, успя да ме изненадаш тази вечер? Убедена ли си, че младият лорд Дакавар е най-добрият избор за теб?

— Разбира се! — отвърна тя. — Той е смел, силен и добър. И много ме обича.

— Не се съмнявам — отговори Селиан, — но пътят му е обвързан с много тежки пророчества, мила.

— Това няма значение — студено отговори младата жена.

— Добре, добре — вдигна ръце брат й, — само казвах. Кажи ми, той наистина ли е толкова добър рицар, колкото гласи мълвата?

— Повече от добър, спечели първия си турнир с лекота.

— Интересно! — отговори Селиан. — Бих кръстосал меч с него на тренировка. Любопитен съм.

— Ще бъдеш победен — Анлина закачи брат си.

— Ще видим тази работа! — засмя се червенокосият младеж. — Елфите са добри войни и ми показаха трикове, които рицарите тук не знаят.

— Дак не е като другите рицари — замечтано отвърна девойката, — той е бърз, силен, смел…

— Добре, добре! — отново се засмя Селиан. — Вижда се, че го обичаш. Дано тази любов донесе щастие и на двама ви.

С тези думи брат и сестра се прегърнаха и се разделиха.

* * *

Дак бе събуден от Анлина на следващата сутрин. Лицето й беше бледо и разтревожено.

— Татко се събуди — каза тя, — иска да ни види.

Дак бързо се изправи, тръсна глава, за да се разсъни и скоро заедно с годеницата си бе в стаята на стария барон Редклоу. Селиан вече бе там, лицето му изглеждаше посивяло почти колкото това на баща му.

Самият барон изглеждаше ужасно. За двете нощи след битката сякаш се бе състарил с двадесет години. Лицето му бе сбръчкано, диханието излизаше със свистене от гърдите му, а по ъгълчетата на устните му се виждаха следи от кръв.

— Деца мои… — прошепна барон Редклоу, — събрах ви тук, защото чувствам, че сетният ми час е близко.

Дак отвори уста да протестира, после я затвори. Анлина се отпусна безсилно на рамото му и младежът я прегърна.

— Скоро ще видя моя създател и ще се отърва от тегобите и тревогите на тоя грешен свят — продължи Удроу. — Искам да завещая замъка си поравно и на трима ви със завета винаги да живеете в сговор и обич. Докато сте заедно, дори Прокълнатия не ще има силата да ви раздели… — баронът се закашля и дълго не успя да продължи:

— Лорд Дакавар, нека годежът ти с моята дъщеря се превърне в сватба, която да ви дари с много щастие и красиви рожби. Селиан, дано и ти си намериш добра невеста, която да живее повече от моята Беки…

Баронът се отнесе за миг. Жена му, Беканна бе умряла рано и баронът не си бе взел друга. Внезапно погледът на Удроу се избистри и той погледна Селиан, а после Анлина и Дакавар.

— Толкова сте хубави — усмихна се той топло. — Обичам ви…

И след тези думи издъхна.

* * *

Подземната зала бе отрупана със съкровища. Злато, сребро, скъпоценни камъни, всичко това бе постлало пода като плътен килим и щеше да представлява мечтата на всеки алчен човек, ако не беше отвратителната абоминация на смъртта, която бе положила огромните си, светещи с призрачно сияние кости върху богатствата. Призрачният дракон обаче надигна череп, щом в леговището му навлезе познат черен силует с блестящи червени очи.

— Поздрави, господарю мой — бавно каза Ауганфил.

— Поздрави, приятелю — отговори Прокълнатия и застана до своя най-могъщ слуга. Черна ръка, сякаш забулена в ръкавица поглади гальовно черепа и подобния на трошене на сухи листа глас каза загрижено, както човек споделя с най-близките си наличието на препятствие пред него.

— Този лорд Дакавар се оказа така впечатляващо силен, колкото и очаквах. Наблюдавах битката му с моите ледени вълци през погледа на един от зверовете. Дакавар е могъщ рицар, точно както гласи предсказанието, а има и опасен съюзник в лицето на отгледания от елфите воин.

Ауганфил лениво потропа с костеливата си опашка по една купчина злато.

— Моите уважения, господарю мой, но вълците не са от най-могъщите ви създания. Поверете на мен тази задача и Дакавар ще срещне смъртта си заедно с онзи, как се казваше, Селян, Селянин, нещо селско беше…

Прокълнатия се засмя със злокобен кикот.

— Селиан, но шегата ти беше добра, приятелю — очите на Прокълнатия грейнаха лукаво. — И все пак да не избързваме. Хората, при все своята бездънна и безкрайна простодушност понякога имат хубави приказки като… — черният силует се спря за миг и очите му се присвиха до пурпурни цепки — … като „два остри камъка, брашно не мелят“.

— Какво е брашно — щракна със зъби Ауганфил.

— Няма значение, приятелю, няма значение — засмя се Прокълнатия, — но спокойно. Когато му дойде времето, ти ще се изправиш срещу Дакавар и тогава нещата ще станат така, както аз ги предвиждам и желая.