Александър Драганов
Пътят на Черния Рицар (23)

Глава 22
Разговори и планове

Сърцето на Селиан потъна, щом видя бедния граф, проснат под завивка толкова тежка, че сякаш щеше да го задуши. Младежът бе слабоват, неестествено пребледнял и с мокра от пот черна коса, залепнала по челото му. Под изморените му сини очи имаше дълбоки сенки, сякаш не бе спал дни наред.

Във въздуха се носеше миризмата на черен имел, сладникава и гадна, а самата отвара бълбукаше от малко котле над камината.

— Ъъх, колко е задушно тук — задави се Дакавар, щом влезе в спалнята.

— Стая на болен човек — зловещо рече стоящия до него абат Глиндрик, сетне се затича до опитващият да се изправи граф.

— Моля ви, почивайте си, милорд! — рече Глиндрик. — Много сте немощен, че да ставате.

— Преподобни… — изпъшка изнурено младежът. — Дойдоха ли пратениците на Краля?

— Ето ги, ето ги, милорд — усмихна се абатът и постави ръка на челото на младежа. Изпитото лице на графа се изкриви като болка, но после е отпусна назад, с изцъклен поглед.

— Добре, че дойдохте — прошепна той на наблюдаващите го с ужас Дакавар и Селиан. — Виждате колко съм слаб, дори не мога да защитя хората си…

Младежът се закашля, а абатът постави ръка на рамото му:

— Моля ви, милорд, недейте да се натоварвате! — викна старецът.

Графът отвори уста да каже нещо, изстена, сетне постоя няколко секунди, събра сили и рече:

— Не, преподобни, трябва да го кажа на двамата ни гости. Баща ми умря заедно със стария абат точно когато в горите ми се появи конникът на злото. Тогава започна и моята болест. Мисля, че този… ездач… ме е проклел, но не знам как. Убийте го и ще се възстановя. Дотогава, абат… ще ме задържи жив… — Графът се закашля.

Селиан коленичи:

— Ще убием този конник, милорд — очите на младия барон бяха влажни от състрадание. Абатът бе прав, със съжаление си помисли обученият от елфите. „Моите билки не биха могли да помогнат.“ Но заедно с Дак можеха…

— Ще сразя злия ездач и ще възстановя силите ви, графе — чу се гласът на рицаря. Дак бе останал на крака, а лицето му бе пълно със съжаление.

— Разчитаме на вас — намеси се абатът, — но сега трябва да оставим нашия граф да почива.

С неохота Дак и Селиан излязоха от стаята.

— До… скоро… — чуха шепота на болния млад мъж, но когато се обърнаха графът вече бе заспал в трескав сън.

— Виждате колко ми е трудно — рече абатът, когато затвори вратата зад гърба си. — Тъжно е, когато стар човек като мен вижда младо момче да си отива.

Глиндрик погледна изпод качулката си Селиан и Дакавар.

— Той е толкова млад, а е вече немощен като старец — Глиндрик оголи зъби в неопределена гримаса. — Ако не беше черният имел, досега щеше да е мъртъв като баща си или предходника ми, абат Миравиел. Вие сте последната му надежда… Вие сте неговото бъдеще! — а после пак потърка ръце, какъвто му беше навикът, преди да продължи:

— Разпоредил съм на стражите да намерят момиче, което да вземете за следващата нощ. То със сигурност ще примами злия конник към вас. И тогава ще го убиете! — Глиндрик плесна с ръце. — Тогава моят граф ще оздравее!

— Ще бъде сторено, преподобни — кимна почтително Дакавар.

— Не се и съмнявам — старецът се усмихна на младия рицар, — за целта гледайте да се наспите.

— Добър съвет — кимна Селиан.

— Радвам се, че го оценявате, бароне — усмивката на абата стана още по-широка. — Бих искал преди това малко да поговоря с лорд Дакавар.

Младият рицар кимна объркано.

— Добре!

— Насаме — абата погледна Селиан, който кимна озадачен и се отдалечи.

— До скоро, Дак — рече той.

Дакавар отвърна на пожеланието и последва абата в стаята му.

— Лорд Дакавар, искам да ви помоля за нещо — рече старият човек, щом вратата се затвори зад гърба му.

— Да, преподобни. На вашите услуги съм. — Нещо в сбръчкания старец му вдъхваше… благоговение, караше го да му се подчинява.

— Искам ти да убиеш този ездач — каза абатът.

— Разбира се, преподобни — сви рамене рицарят, — заедно със Селиан…

— Не ме разбра — прекъсна го Глиндрик. — Искам ти лично да го убиеш. Нямам вяра на този обучен от елфите барон.

Дак вдигна ръце:

— Спокойно. Провалът снощи бе заради мекосърдечието на Сел. Той е яростен противник на злото, но не искаше да рискува невинни.

— Нима? — вдигна вежди абатът. — Но в такъв случай той не е усвоил най-важния урок на благородника.

Дакавар се пообърка.

— И кой е той?

— Когато се наложи, не бива да се колебаем да жертваме низшите за висшето благо.

— О, но това звучи доста… — сепна се Дакавар — жестоко?

— Понякога обаче е необходимо — приближи Глиндрик. — Например спътниците, които са умрели за теб. Това е тъжно, но е в реда на нещата. Ти си Първия Рицар, ти си важният… — Шепотът на стареца стана напевен, хипнотизиращ.

— Аз… — По лицето на младежа изби червенина. — Не бях достоен да бъда пръв рицар. Аз… избягах от дракона! Изплаших се от него!

— С времето ще престанеш да се плашиш — продължи абатът със същия хипнотичен тон, — накрая дори ще го убиеш.

— Е… — отвори уста Дакавар, но Глиндрик не му даде възможност да продължи:

— Но първо трябва да погубиш огнедишащия ездач. Селиан няма силата да го направи.

Абатът погледна младия рицар право в очите и Дак усети странно чувство, все едно пребъркват съзнанието му.

— Е, той… — опита се да каже нещо, но Глиндрик пак го прекъсна.

— Неговият… танц — старецът се усмихна и рицаря усети, че се усмихва заедно с него — не е подходящ за такава битка. Само ти си достоен, Дакавар… Само ти, шампионе… Първи рицарю…

Дакавар залитна, унесен в някакъв странен транс.

— Аз… — глуповато рече той — аз… съм… уморен.

— Върви да спиш, шампионе мой — продължи абатът. Очите на Дакавар се разшириха. Старецът изглеждаше различен сега, по-висок, по-тъмен. Той го хвана за ръка и го отведе до стаята му.

Дакавар се просна омаломощен и объркан на леглото си.

— Спи, мой шампионе, мой верни рицарю — чу той глас, подобен на трошенето на сухи есенни листа и реши, че вече сънува.