Александър Драганов
Пътят на Черния Рицар (1)

Пролог

— Все още не съм сигурен дали трябваше да отпращаме Лейна — рече лорд Валд Дакавар, докато отпиваше от чаша греяно вино. Погледът му бе зареян в пламъците пукащи в камината, а здравото му тяло бе загърнато с тежък плащ. Дълъг, двуостър меч лежеше подпрян на стола до него.

— В замъка на барон Редклоу те ще са в безопасност, приятелю — отговори кралският магьосник Ралтасар, висок старец с дълга шапка и тъмносиня роба, подпиращ се на дълъг жезъл, с който час по час потропваше по каменния под, докато обикаляше огромната гостна на замъка Дакавар. — А когато нещата се поуспокоят, ще можеш да видиш жена си и детето си.

— Кога ще се успокоят? — избухна Валд Дакавар. — Никога няма да се успокоят!

Мъжът се изправи от стола и изгледа Ралтасар, а след това погледа му премина и през останалите магьосници дошли в замъка му — двама елфи, един кентавър и още четири човека, стискащи пергаменти и свитъци, спотаили се в ъглите на залата.

— Искам да ти кажа, Ралтасар — изръмжа Валд, — че най-добре щеше да е Оракула да си мълчи!

— Ти беше този, който пожела да узнае дали съдбата ще те награди със син или дъщеря — отговори спокойно кралският магьосник.

— Именно — намръщи се благородникът, — не съм искал да пророкува, че синът ми един ден ще убие самия Прокълнат! И вие какво изобщо правите, че още не сте хванали този луд!

Ралтасар се засмя невесело.

— Прокълнатия не може лесно да бъде хванат и окован, лорд Дакавар. Той е зъл дух, вилнеещ в нашия свят от зората на времето. Ние обаче — рече старецът, — ще се постараем тази нощ да му нанесем такъв удар, че да не се показва скоро.

— А откъде си сигурен, че ще дойде? — махна с ръка Валд. — Моите следотърсачи не откриха никаква следа от орки или гоблини, нищо. Сам ли ще цъфне?

— Черната магия отваря врата към възможности, които не са доловими за нормалните възприятия — каза единият от елфическите магьосници. — Вземедушецът ще дойде.

— Но няма да завари детето ти тук — довърши Ралтасар, — дори да се провалим.

* * *

— Проклето време — мърмореше си под нас Жакил, докато отпиваше от манерката си с ром. Стражът беше застанал на една от бойните кули на крепостната стена, опасваща Замъка Дакавар, подпрял се на копието си и очакваш бог знае какво. Замъкът Дакавар се намираше на юг от Кралския и зимата по тези места се изразяваше в проливни дъждове, от които Жакил имаше чувство, че прогизват и камъните.

— Дори студът в проклетите Забравени планини е по-добър — изсумтя стражът и продължи да гледа във водните стени, които дъждът изливаше, намалявайки всичката видимост от крепостната стена — и защо ни прасна тук — продължи да разсъждава стражът на глас, — да чакаме гоблини или орки, които може би Прокълнатия щял да прати заради някаква си врачка. Ба!

Стражът отпи отново.

— Ако Прокълнатия умираше от думите на някаква си врачка, цялото това упражнение щеше да е излишно.

— Излишно е — чу глас над себе си Жакил, вдигна очи и видя как от черните облаци, изливащи вода над него, се спуска кошмарно видение, скелет на огромен дракон, светещ в бледа фосфоресцираща светлина. Последното нещо, което Жакил чу бяха крясъците на стражите от съседните бойници, тичащи към него. Те обаче не можеха да направят нищо — безплътният дракон отвори уста и от нея излезе призрачно дихание, което обви нещастния страж. За секунди намиращия се в разцвета на силите си мъж се превърна в старец, а после и в прашасал скелет, който се срина на земята.

Огромното чудовище кацна на крепостната стена и помете с дългата си костелива опашка осмелилите се да се изправят срещу него стражи.

— Пристигнахме, господарю мой — изсъска драконът и в този миг от гърба му се спусна черен силует с ниско сведена качулка, изпод която се виждаха две яркочервени очи.

— Добра работа, Ауганфил — каза Прокълнатия с глас, напомнящ трошенето на сухи есенни листа. Той огледа труповете наоколо и доволно изсъска. — В Ралмия още няма никой, който да има силата да се изправи срещу теб.

— Благодаря за комплимента, господарю мой — драконът почтително сведе огромния си череп.

— Изчакай ме тук — заповедно рече Прокълнатия. — Когато приключа с Дакавар и славния му предречен син ще полетим още малко… Може да удостоим някое близко селце с височайшето си присъствие.

* * *

— Той е тук — каза внезапно Ралтасар и жезълът му грейна.

— И аз го усещам — напрегна се един от елфите, — почувствах студ.

— А аз нищо не чувствам! — ядоса се Валд, но в този момент до ушите му стигнаха болезнени писъци. Благородникът пребледня и вдигна двуострия си меч.

— Стой настрана! — предупреди го Ралтасар. — Оръжието ти няма да помогне тук.

Магьосниците застанаха в полукръг около лорд Дакавар и се приготвиха за бой — един разгърнал свитък за поразяващо заклинание, друг вдигнал магическа пръчка, трети стиснал жезъл в двете си ръце.

Вратата на залата се отвори с трясък и в нея нахлу Злото — висок, черен силует с червени очи, бликащи с ненавист. Магьосниците извикаха и почти едновременно го затрупаха с предварително подготвените заклинания — пламъци, ледени и огнени стрели, светли лъчи. Те обаче се стопиха на пушек щом докоснаха черната роба на Злия.

— Колко невъзпитано — процеди Прокълнатия и от очите му изригнаха червени светкавици, които покосиха маговете до един, без Ралтасар, който с побеляло лице наблюдаваше как приятелите му падат на земята като овъглени скелети.

— Ралти, Ралти — почти съжалително рече черният силует, — как не се научи, че нито ти, нито почти пълните идиоти, които учиш да фъфлят магии могат да представляват за мен нещо повече от придворни шутове, с които да си оправям късогледството.

Ралтасар извика гневно и от жезъла му грейна ярък лъч блестяща светлина, който блъсна Прокълнатия крачка назад.

— Трогателно — отговори черният силует и червените мълнии отново изскочиха от очите му. Този път Кралския магьосник сподели съдбата на другарите си.

— Извън Кралския замък и Перлата на Феникса, която да ви закриля, вие сте просто дребна пречка — процеди Прокълнатия към падналите магове, — но и това няма да спасява жалкото ви кралство завинаги.

Валд, който до този момент бе стоял занемял, с вик скочи към черното чудовище, мъчейки се да го прободе с меча си. Прокълнатия се отмести с бързината на сянка и обвитата му в черна ръкавица десница удари благородника през ръцете, карайки го да изтърве меча, докато дясната го хвана за врата и го издигна във въздуха.

— Къде е синът ти — тихо попита черното същество, приближавайки Дакавар към мрака, който качулката му забулваше.

— Върви по дяволите — прошепна благородникът и лявата му ръка заби кама в рамото на изчадието.

Прокълнатия нададе безумен вой и от очите му изхвръкнаха познатите светкавици, които поразиха жертвата му право в очите.

Изчадието пусна Валд на земята и с погнуса отстрани ножа от тялото си.

— Елфическо острие — произнесе Прокълнатия, а после се взря в труповете и изруга. Детето не беше тук, което значеше, че подлия Ралтасар го е скрил другаде.

Вземедушецът сякаш потъмня още повече. Войната не вървеше добре за неговите сили. Ралмийските рицари, елфите и джуджетата бяха ограничили атаките на орки гоблини до жалки набези, а Ралтасар бе обучил достатъчно малоумници, които да ги заливат със смехотворните си благословии. Смъртта на Кралския маг щеше да е удар, но владетеля Талдан бързо щеше да избере нов, който защитен от отвратителната Перла на Феникса, да продължи да благославя глупаците, които отричаха Прокълнатия.

И това пророчество…

— Никой не може да ме убие — разгневи се Прокълнатия сам на себе си, — нито да ми убегне. Още по-малко от тези жалки простосмъртни мърши.

От очите на черното същество лумнаха нови светкавици и Замъка Дакавар пламна за миг. След минута Ауганфил, яхнат от тъмния си повелител, отлетя.

Двамата оставиха зад гърба си само шепа пепел.