Карел Чапек
Животът и творчеството на композитора Фолтин (9)

IX.
Ян Троян
Оркестрацията на „Юдит“

Връзките ми с покойния господин Фолтен бяха кратки и по същество делови. Веднъж дойде при мен в театъра, където по това време бях оперен корепетитор, с особена молба: да съм му бил помогнел при оркестрирането на неговата опера „Юдит“, която вече била готова. Каза ми, че в музиката бил в същност нешколуван самоук; че от дете свирел и страстно обичал музиката, но обстоятелствата не му позволили да учи в консерваторията.

— Може би съм по-скоро поет — рече ми той, — завладя ме историята на Юдит и поисках да напиша драма за нея. Но какво да сторя, като при всяка сцена, която пишех, при всеки диалог, който изграждах, от само себе си, непреодолимо и победоносно в съзнанието ми напираше музикална фраза. Вместо говор се лееха песни. — Той сви безпомощно рамене. — Трябваше да го напиша като музикално произведение. Стъпка по стъпка то израсна само — и текстът и музиката. Сега в общи линии съм готов с творбата си, но не зная какво да правя по-нататък с нея. Все пак липсват ми технически, бих казал, занаятчийски познания, например в оркестрацията…

— Извинете, господине — казах му, — в изкуството няма нищо занаятчийско. Цялото изкуство трябва да бъде съвършен занаят; и всичко трябва да бъде изкуство. Не бива да говорите така, господине — казах му. — Оркестрирането не е никакъв занаят. Вижте например Берлиоз, господине. Или прочетете партитурите на Дон Джовани — какъв занаят е това? Не може така, извинете; така изобщо не бихме могли да разговаряме.

Извини се, че не искал да каже такова нещо, давал си само сметка колко осезателно му липсват технически опит и познания в законите на музиката; нуждаел се по-скоро от напътствия и съвети, според които да продължи да работи, и затова се обръщал към мен; след това ми предложи хонорар, който ме изненада с великодушието си.

— Не може така, господин Фолтен — казах му. — Не мога да го приема. Мога да ви дам само няколко урока, докато си намерите някой по-добър; бих могъл да ви посъветвам за този и този. — И му изредих няколко добри музиканти. — Аз се занимавам предимно с вокални произведения — рекох, — но давам и уроци. Толкова и толкова на час. Но ви препоръчвам другиго, щом се интересувате от оркестрация. Аз не се занимавам с инструменти, господин Фолтен. На мене ми стига човешкият глас. Едва ли ще мога да ви бъда полезен.

— Само че на мене ми трябва тъкмо вашата помощ — рече. — За вас се твърди, че сте най-строгият и най-аскетичен музикант. На мен ми липсва именно тази огромна взискателност — каза. — Страхувам се да не би моята музикална проява да бъде прекалено анархична. Трябва да си призная, че съм малко варварин. Зная — продължи той, — че имам дори в излишък творчески сили и фантазия, но не съм сигурен дали в моята творба има нужният и строен ред.

— Не може така, господин Фолтен — казах му. — Реда вие трябва да носите в себе си. Знаете ли какво, аз ще прегледам операта ви; но не мога да ви науча на нещо, което вие не притежавате. Извинете, съжалявам, но просто не мога. Такъв библейски сюжет като Юдит — казах, — е твърде сериозно нещо, господин Фолтен. Независимо, че е апокриф. Аз съм правил опити с псалми, господине, и знам какво представлява. Трудно. Къртовски трудно.

Уговорихме се, че ще намина към него и че той ще ми изсвири основния мотив на своята „Юдит“; след това ще се споразумеем. Отидох в уреченото време; господин Фолтен ме посрещна сърдечно и ми заговори за цялостната си концепция на своята „Юдит“.

— Моля ви, не е нужно — казах му, — най-напред сюжета и после веднага започнете да свирите. Част по част, господин Фолтен. Ред по ред. Каквото няма в редовете, няма го и в концепцията.

— Както желаете — рече. — Така, най-напред е увертюрата пред крепостните порти на Бетилуй. Представете си пасторална картина и нежен любовен мотив на пастирска свирка. Утрин; девойката Юдит отива със стомна за вода.

— Пред портите ли? — казах. — Това е грешка. В укрепените градове кладенците трябва да са вътре, господине. Не може така.

— Това, струва ми се, не е толкова важно — възрази господин Фолтен. — Става дума за музиката, а не за историята. — Имаше вид на раздразнен. — След това пристига вестителят на Олоферн с тръбачи и подканя град Бетилуй да се предаде. Градът отказва. След това тръбите свирят тревога и хорът на жените нарежда пред започващата война. Това е увертюрата.

— Изсвирете ми я, ако обичате — казах. — За музиката това е даже прекалено много.

Свиреше на пиано не много чисто, но пък достатъчно сръчно. След пасажа с момичето при кладенеца спря.

— Тук ми липсва преходът към тръбачите и вестителя — извини се. — Не зная как да стигна от пасторала към тръбачите.

— Това трябва да знаете сам, господин Фолтен — казах. — Трябва да знаете какво става там. Свирете по-нататък.

Продължи да свири и сам припяваше арията на вестителя. След това отново спря.

— Сега градът отказва да се предаде на Олоферн. Това го нямам още. Сега ще дойде тревогата — каза и удари по клавишите. — И нарежданията на жените.

Всичко това продължи осемнайсет минути.

— Нищо не се получава, господин Фолтен — казах. — Абсолютно нищо. Можете да го зарежете и да започнете отначало.

Той бе съвсем съкрушен и напрегнато преглъщаше.

— Вие смятате, че е толкова лошо?

— Съвсем лошо — казах. — Моля да ме извините, съжалявам, но трябва да ви го кажа. Повечето ви неща са добри, но взети заедно звучат зле. Пасторалът е Дебюси; а пастирът със свирката… не, не може така, господин Фолтен. Това е пастир в стил рококо. Не можете да намесвате там рококото. Библейският пастир, господине, е бил номад с копие. Музикантът трябва да мисли. Момичето със стомната е добро, почти класическо. Чиста работа, господине; но онази свирка не се връзва с него. Има нещо фавънско. То няма място там, господине; не звучи така сериозно и чисто. Извинете, но това е просто изключено. Тези фанфари, това е Верди, „Аида“. Чудесно нещо, господине, блестящо, драматично, тържествено, но аз не бих го вмъкнал там; трябва ви нещо по-строго. Тревогата в града е лоша. Извинете, но това е веризъм, това е натурализъм, не е никаква музика. Следва хорът на жените с думите „О, печал, о, печал!“ Много добро нещо, господин Фолтин. Изключително добро! Жалко е даже да го включвате в опера. По-добре да се остави като отделна вокална пиеса. На ваше място аз не бих се занимавал с опери. Операта не е чисто изкуство. Това е театър и всичко друго, взети заедно. Това не е чиста музика. А вие можете да пишете чиста музика — каквато ви е например девойката със стомната или женският хор. Не знам какво още бих могъл да ви кажа.

Слушаше и тихо докосваше клавишите.

— Може би сте прав — изрече с мъка. — В мен има толкова… Вероятно не умея достатъчно да овладявам и изглаждам…

Изведнъж стана и тръгна към прозореца. И в гръб личеше, че плаче.

— Чуйте, господин Фолтен — казах, — не може така. Не бива да плачете. Изкуството не е играчка, та да плачете за нея. Човек не бива да мисли за себе си. Не е важно какво има във вас, а какво ще направите от него. Щом искате да правите опера, правете опера; но да плачете… извинете, но не бих могъл да остана повече тук. Никакви подобни чувства, господин Фолтен. Изкуството е труд. Творчеството е труд и само труд. Хайде сега, седнете на пианото и ми изсвирете вариации на мотива от вашия пасторал. Опитайте ларго и в мажор.

Подсмръкна като дете след плач, седна послушно на пианото и удари наслука клавишите.

— Моля ви — каза, — днес не мога. Покажете ми сам как го виждате.

Не обичам да импровизирам, но изсвирих героична вариация на неговия мотив. Почти грейна от щастие.

— Не е лошо — извика. — Смятате ли, че увертюрата така може да се получи?

— Сега опитайте сам — казах му аз.

Седна на пианото и изсвири до последната нота точно моята вариация в мажор; трябва да имаше невероятна музикална памет.

— Ама така не може, господин Фолтен — казах. — Това беше моя вариация. Трябва да опитате нещо собствено.

Опита се с набръчкано чело, но пак излезе същата вариация, само че този път вплете в нея и онзи противен пасторален мотив. Завъртях глава. Престана да свири и каза:

— Извинете, но днес ми липсва истинско вдъхновение.

— На вас не ви трябва никакво вдъхновение — казах. — Музиката, господине, трябва да бъде точна като науката. Вие трябва сам да знаете каква трябва да бъде. Да разсъждавате, разбирате ли? Никакво вдъхновение. Само труд.

Нацупи устни като обидено дете.

— Не мога така. Не мога да творя по сух начин.

— Жалко — казах. — На друго аз не мога да ви науча, господин Фолтен. Съжалявам, но тук няма какво повече да правя.

Очите му отново плувнаха в сълзи.

— Какво да правя тогава? — прошепна съкрушен. — Аз съм длъжен да довърша все пак своята „Юдит“.

Така по детски бе нещастен, че чак ми дожаля за него.

— Вижте какво, господин Фолтен — казах, — тогава ще направим така: аз ще прегледам цялата ви опера нота по нота и ще ви кажа къде какво е лошо и как би го написал опитният композитор. А вие след това ще се ориентирате сам какво трябва да правите, съгласен ли сте?

Съгласи се с мен и тъй започнаха уроците ми при господин Фолтен.

Описвам така подробно първия си разговор с господин Фолтен, защото от него, струва ми се, проличават няколко неща. На първо място, че той наистина обичаше музиката съдбовно и че беше побъркан от желание да напише опера; сигурно щеше да скочи от прозореца, ако някой се опиташе да му забрани това. На второ място, действително бе самоук и дилетант, който безпомощно висеше над задачи, с каквито съвсем лесно трябва да се справя всеки посредствен студент от консерваторията. Трето, съдейки по откъсите, които ми изсвири, притежаваше забележително и прекрасно дарование; тъкмо това още повече ме учудваше, че можеше наред с двете невероятно чисти композиции, каквито бяха онова момиче при кладенеца и женският хор, да се задоволи със съвсем банални или взети от другаде пасажи, и че изобщо не си даваше сметка каква е разликата между тях.

След първите уроци обаче стигнах до заключението, че за съжаление с господин Фолтен никога няма да се разберем. Вероятно беше от онези творци, които смятат изкуството за някаква себеизява и себеутвърждаване, за средство, чрез което неограничено биха могли да изразяват своето собствено аз. Никога не съм се примирявал с такова схващане; не мога да скрия, че всичко лично в изкуството ми се струва по-скоро като замърсяване на артистичната изява. Това, което е в теб, твоята същност, твоята характерност, ти самият, е само материя, а в никакъв случай не и форма; ако си творец, това е не за да размножаваш тази материя, а за да й придадеш форма и ред. Винаги ми секва дъхът, когато чета в Библията: „В началото Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста, и Дух Божий се носеше над водата“. Понесъл се е от отчаяние, защото материята там е била без форма, материя безвидна и пуста. „И рече Бог: да бъде светлина! И биде светлина.“ Това трябва да се разбира като първото себепознание: материята осъзнава сама себе си и с ужас се вижда в първото зазоряване; от тук води началото си всяко формиране. „Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината.“ Казано е: отдели. Това означава разделил, разграничил и пречистил. „И отдели водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта. И твърдта Бог нарече небе. И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша. Тъй и стана. И сушата Бог нарече земя. И видя Бог, че това е добро.“ Тъй като после е казано, че в началото сътвори Бог небето и земята, с това е изречено, че не самото възникване, а тепърва отделянето и въвеждането на ред е истинското начало и божието творческо дело. Не съм тълкувател на Библията, а само музикант и това го разбирам така: в началото си ти самият, „материя безвидна и пуста“; ти самият, твоето аз, твоят живот, твоят талант — всичко това е само материя: в никакъв случай творчество, а само даденост. И колкото и широко да разтваряш своето аз и да изпълваш живота си, ти не си нищо повече от материя — пуста и хаотична, над която духът божи се носи в отчаяние, незнаещ къде да се спусне. Длъжен си да отделиш светлината от тъмнината, за да добие материята форма; длъжен си да отделяш и разграничаваш, за да възникнат ясни контури и нещата да се разкрият пред тебе в пълна светлина, прекрасни като в деня на твоето сътворение. Твориш само дотогава, докато придаваш форма на материята; да твориш означава да разчленяваш и отново да създаваш трайни и незаличими граници в материята, която е безкрайна и пуста. Отделяй и пак отделяй! В противен случай този свят ще се разлее в безформена материя, над която още не се е разпростряла божията милост. Та нали още гледайки или вслушвайки се, възприемайки и познавайки, ти отделяш, различаваш предмети или звуци; едва тепърва си длъжен да ги разграничиш чисто и ясно, строго и мъдро, щом си творец, тръгнал по стъпките божи! Отделяй и пак отделяй! Макар и творчеството да излиза от теб, все едно — неговото начало и неговият край са в самото него; неговата форма трябва да бъде така съвършено изградена, че в нея да няма място за нищо друго, дори и за самия теб; нито за твоята личност, нито за твоето честолюбие, за нищо от онова, в което се открива и опиянява твоето аз. Не в теб, а в себе си трябва да има творчеството своя ос. Всяко лошо и нечисто изкуство се поражда от това, че в него е останало нещо лично, което не е придобило форма и самостоятелност; това не е нито суша, която бог е нарекъл земя, нито събрани води, които е нарекъл море, а само кал — материя „безвидна и пуста“. Повечето от творците, както повечето от хората, само безкрайно размножават материята, вместо да й придадат форма; едни я бълват като адска лава, други я трупат като лепкава кал край брега на водите; и все ври и кипи земята безвидна и неизкупена, очакваща страшната и славна повеля на творчеството. Отделяй и пак отделяй! — никога не ще престане да важи и тревожи строгият закон на първия ден!

Защото и дяволът се меси в изкуството и върши поразии; ще го познаете по това, че по природа е честолюбив и суетен. Перчи се с материята, с оригиналност или надмощие; всяка прекомерност, всяко буйство е предизвикано от неговия отровен дъх; всяка мания за величие, всяка показност се раздухва от неговата нечестива и болезнена гордост; всичко евтино, лъскаво и пошло в изкуството е само крадени дрънкулки от неговото маймунско самохвалство; всичко несвършено и недовършено е белязано с припрените следи на неговата трескава нетърпеливост и на вечното му безделие; всяка фалшива и показна форма е маска, взета назаем, с която той напразно прикрива своята отчайваща пустота. Навсякъде, където работи творецът, както и навсякъде, където човек се стреми към изява, броди злият дух, търси сгоден случай да се прояви, да те ухапе или възседне. Тъй като той самият не може да твори, гледа да завладее тебе. За да погуби творчеството ти, да те развали и да те гризе отвътре със самохвалство и славолюбие. За да те заблуди и да не го познаеш в неговата истинска и безлика същност, той се представя за самия тебе и поема върху себе си твоите интереси. „Това съм аз — нашепва ти, — твоят демон; аз съм твоето гениално и честолюбиво «аз». Докато съм с теб, ти си велик и суверенен; ще правиш каквото ти харесва; никому няма да служиш, освен на самия себе си.“ Защото дяволът никога не настоява да служиш на него, а само на самия себе си; той добре знае защо го прави и с какво може да яхва човешките души и деяния. Неговата вечна слабост, но и вечна сила е в това, че нищо не му принадлежи; светът е божи, а нечистият дух няма в него свой дом. Той може само да руши това, което не е негово; никога не можеш да знаеш дали не се е заплел и в твоите дела; едно-единствено само не умее: да върши чиста и съвършена работа.

Слава богу, най-сетне мога да говоря само за изкуството; ала длъжен бях да говоря и за бога и дявола, защото не вярвайте, ако ви казват, че изкуството е встрани от доброто и злото. Тъкмо обратно, в изкуството има място както за възвишена добродетел, така и за долна низост и порок много повече, отколкото в която и да е друга човешка дейност. Има чисто изкуство, което се стреми към чиста и съвършена работа; има изкуство, в което формата на нещата е отделена и изкупена, бих казал дори, обожествена; защото над нещата може да се носи както зрима святост, така и смътно проклятие. Това зависи само от тебе; колкото повече обичаш нещата, с толкова по-голямо старание ще проникваш в тяхната истинска, тайнствено съвършена същност. Твоето творчество не ти е предопределено, за да се изявиш в него, а за да се пречистиш чрез него, да го освободиш от самия себе си; ти не твориш за себе си, а чрез себе си; мъчително и търпеливо се домогваш до по-добро виждане и слушане, до по-ясно разбиране, до по-голяма любов и по-задълбочено познание от това, с което си пристъпил към своето творчество. Твориш, за да опознаеш чрез своето творчество формата и съвършенството на нещата. Твоето служене на тях е служба на бога.

И обратно, има изкуство нечисто и злонамерено…

Тук свършва текстът на Карел Чапек