Карел Чапек
Животът и творчеството на композитора Фолтин (4)

IV.
Госпожа Карла Фолтинова
Моят съпруг^[1]

 

С моя покоен съпруг се срещнах за първи път на бала на правистите. По онова време той бе красив, висок, синеок млад мъж с бакенбарди, с розово лице, високо чело и къдрави артистични коси; аз бях двайсетгодишно възпълно и неопитно момиче, възпитано в колеж, по-скоро домошарка. Ако нашите не ме караха да се показвам в обществото, спокойно щях да си седя вкъщи над безкрайните ръкоделия и блажено да си мечтая. Тогава възпитанието беше такова, че от момичетата не се искаше нито много да знаят, нито пък нещо кой знае какво да правят, а само да забърсват праха вкъщи, да свирят на пиано и да си стягат чеиза. Да се покажеш в общество значеше да си под постоянен надзор на майка си, да се задушаваш в корсет, да си скован от прекалено малките обувки и срамежливо да казваш на кавалерите: „Ах, моля ви се!“. А от време на време и да припадаш, за да видят всички колко си фина и деликатно малокръвна. Да ви призная, щастлива съм, че всичко това вече е минало; днес съм дебела петдесетгодишна жена — не, моля ви, не си правете труда да бъдете галантен; много по-удобно е хората да си казват истината. Накратко, по онова време порядъчните момичета бяха възпитавани така, че трябваше да се влюбят в първия, който започне да ги ухажва; и докато се опознаят както трябва, вече бяха сгодени. А виждате ли, въпреки това нямаше толкова несполучливи бракове както сега.

Господин Фолтин ми хареса; беше изискан, елегантен и носеше монокъл; веднага започна страшно да ме ухажва, а така очарова мама, че тя тутакси го покани у дома на гости. В същност милата ми майчица се бе заблудила: помисли си, че той е от малостранските Фолтинови — това бе богата сладкарска фамилия; и докато се разбере, че Бедржих е обикновен сирак на беден чиновник, вече бе късно — аз до уши бях влюбена в него и бях готова да се удавя във Вълтава, ако нашите ни попречеха да се оженим. Татко не искаше и да чуе за Фолтин, но мама някак го склони; щом като следвал право и бил вече почти адвокат, поне щял да се занимава с нашите пет къщи и прочие. Татко настояваше най-напред да се дипломира, поне заради титлата; но после беше решено, че всичко това може да стане и след сватбата, защото от мъка аз почнах така да кашлям и да линея, че се уплашиха за мен. Всичко стана толкова набързо, че дори аз не разбрах как стана; то и време нямаше много за мислене.

Защо го обичах толкова ли? Нали знаете, обикновено човек сам не може да си го обясни. На мене страшно ми допадаше, че е артист и композира музика; харесваше ми, че е много образован, светски и мил; но вероятно най-вече защото бе добродушен и слаб човек; аз бях глупава, сантиментална гъска, но все пак успях да усетя, че той е още по-слаб и че има нужда от някого, който да се грижи за него; хората си мислеха, че е Бог знае колко надут и самонадеян, а той бе плах и печален до ужас. „С вас се чувствувам така уверен, Шарлота“, казваше ми; много ми харесваше, че ме нарича Шарлота; Карла ми се струваше страшно глупаво име, като на слугиня. „С вас се чувствувам така уверен; вие сте толкова спокойна и търпелива…“

По-късно го подведоха приятелите — хубави приятели, няма що, господине! Всички се смятаха за артисти… А господин Фолтин беше прекалено мекушав: всеки, който го хванеше, спокойно можеше да си го мачка като восък. По времето, когато ме ухажваше, говореше все за смъртта; това страшно ми действуваше; аз самата не бях много здрава, пък и всяко младо момиче има един такъв период, когато за щяло и не щяло иска да умре. Младите не знаят да ценят живота. Господин Фолтин ми казваше, че съм била роза; това ужасно ми харесваше и постоянно пиех оцет, за да бъда още по-бледа. По онова време господин Фолтин също покашлюваше, а вечер ръцете му изгаряха от температура; сега си мисля, че е било от недояждане — по-късно ми каза, че по цели дни не ядял нищо, освен по една кифла, за да ми донесе букет туберози или няколко рози. Той си падаше по такива неща. Е, бяхме деца; държахме се за ръцете и си говорехме как скоро ще умрем — при тези разговори човек много красиво жали себе си и има чувството, че е прекалено добър за този свят. Така се и сближихме.

След като се оженихме, за смъртта, разбира се, повече не продумахме. Нашите ни осигуриха прекрасно шестстайно жилище — тук вече татко се показа; а господин Фолтин се разхождаше в копринен халат и сияеше. Личеше си колко добре се чувствува като богаташ, а и чудесно умееше да се държи като такъв. Много по-добре, отколкото ако беше роден богаташ. Толкова естествено приемаше благополучието и всички скъпи и хубави неща… Парите също му се усладиха; при цялата му склонност към разкош, почна да следи да не се харчи излишно, прислугата да пести във всичко и прочие. Дори започнах да се боя да не стане скъперник; но нашите казваха: остави го, така трябва да бъде; заможните хора трябва да са пестеливи. Единственото, което искаха от него, бе да се дипломира; но първата година бе меденият ни период и никой не отвори дума за това. Единствено господин Фолтин понякога сам повдигаше тоя въпрос; ще се закашля и ще започне да се оплаква, че все още не е здрав, че следването направо ще го убие… Изобщо, това изглеждаше дори странно, прекалено много взе да се грижи за здравето си; само да кихне, и бърза да легне, а ние трябваше да се грижим за него като за малко дете. Истина е, че понякога спекулираше със здравето си, но това се среща при много хора, един такъв невероятен страх от болести и смъртта. А аз имах чувството, че е най-много мой, когато му слагам компреси или му приготвям лимонада; така че и аз в това отношение го поощрявах. Дори не забелязвах, че по този начин се превръщам в негов роб; разбрах го чак след като стана твърде късно, когато започна неговият друг живот. Така е, какво да се прави!

На музиката вече също не отделяше толкова внимание; наистина, понякога свиреше и казваше, че трябва да си вземе добър учител, че лявата му ръка няма най-доброто туше, но така и не се реши. Понякога в добро настроение ни изсвирваше по нещо; татко, горкият, слушаше с умиление и винаги го хвалеше: Бедржих, звуците ви се ронят като бисери. На мене безкрайно ми харесваше, когато свиреше пламенно и отмяташе къдриците си; гордеех се с него и си казвах: Така татко поне ще го остави на мира с това дипломиране — че Бедржих не се нуждае от него. Никой артист не е длъжен да има докторат. А когато после прекарваше ръка през косите си и с тънка победоносна усмивка ставаше от пианото, за мен това бяха най-щастливите мигове. Друг път се затваряше в стаята си и за нищо на света не биваше да го безпокоим; казваше, че композира; цялата къща трябваше да стъпва на пръсти… Веднъж случайно влязох; лежеше на кушетката със скръстени под главата ръце… Страшно се разгневи; не съм се била съобразявала, че той твори; взе си шапката и хлопна след себе си вратата. Оттогава, къде ти, станеше ли дума за изкуство, никой не се осмеляваше да му възрази.

Веднъж пак татко бе дошъл у дома и отвори дума за дипломирането му; направо взе, че го попита: кога в същност смята да си вземе изпитите. Бедржих пребледня и стана. „Господин Машек — каза, — за ваше сведение, аз съм решил да се посветя на изкуството, независимо дали това се харесва някому или не. Правете каквото щете; за мен моят път е ясен.“ Взе си шапката и излезе. На татко, естествено, му причерня; изкуството не било никакво средство за препитание и той нямало да бъде вечно такъв глупак, че да издържа зетя си и че знаел как да си поговори с този господинчо. Аз, разбира се, веднага ревнах, мама и тя се застъпи за мъжа ми. Тя, горката, все се упрекваше, че по нейна вина съм се оженила за него, но пък от друга страна се ласкаеше, че по десет пъти на ден й целуваше ръка. Не престана да увещава татко, докато не го убеди, че няма право да убива семейната ми любов и че един композитор или диригент, дори да не направи кариера, има съвсем солидно положение в обществото и може да стане например преподавател в консерваторията и какво ли още не. Татко помърмори известно време, но после вероятно си е казал: защо пък не, с неговите пари би могло да се прави и изкуство. По онова време някаква принцеса от кралски род бе забягнала с музикант; това бе голям скандал, който стана причина на музикантите да не се гледа с добро око, но пък едновременно с това виждах в тях и нещо възвишено. Накратко, баща ми се примири с мисълта, че има зет музикант и повече за това не се говореше; само господин Фолтин даваше да се разбере, че все пак той е от друг свят.

От този ден държеше да го наричаме Маестро. Маестро Беда Фолтен и по никакъв друг начин. На мен това не ми хареса: на него казваха Маестро Фолтен, а на мене госпожа Фолтинова, сякаш не бях негова жена. Освен това почна да кани у дома музиканти и писатели; веднъж или два пъти седмично у нас свиреха квартети или се изпълняваха пиеси за пиано и имахме над петдесет души гости — за една млада домакиня това не е шега работа. Господин Фолтин посрещаше гостите в кадифен халат с широка черна фльонга, със златна верижка на китката; пред гостите трябваше да го наричам Беда и да му говоря на „Ви“, а той ме наричаше „госпожо Фолтинова“, за да бъдело по-изтънчено. Понякога се оставяше да го склонят да изсвири сам нещо на пианото, но никога собствени творби; понякога у нас за първи път се изпълняваха творби на млади композитори или се четяха нови театрални пиеси; това се наричаше „премиери у Фолтинови“ — струваше невероятни пари, що нещо, що чудо се изяждаше и изпиваше! Повечето от тия артисти бяха все мили, скромни и обикновени хора, наистина, някои оставаха да висят до посред нощ и, с извинение, страшно се натряскваха — да не ви разправям как изглеждаха след това килимите и пердетата и как всичко бе пропито от цигарен дим! Това страшно ме дразнеше, но господин Фолтин казваше: Какво да се прави — артисти! Тях трябва да ги мериш с друг аршин; радвай се, че им даваш възможност поне веднъж да се нахранят до насита. Аз, казваше, зная какво е глад. Ласкаеше се да играе малко на меценат и велможа. Много обичаше да влиза в спорове; не пиеше почти нищо, но разпалено дискутираше с тях за модерното изкуство. За мен това бяха прекалено умни приказки и предпочитах да отида да си легна; но понякога чак до зори се чуваше как мъжът ми ломоти, а другите му пригласяха все по-пиянски и по-пиянски. Щом това му доставя удоволствие, мислех си; с мен за такива неща не може да говори…

По това време татко, горкият, почина от удар. Поради траура артистичните вечери у нас бяха прекратени. На господин Фолтин безкрайно му липсваха и той почна да търси срещи с музикантите и литераторите извън дома ни. Бях почти щастлива, че има някаква разтуха; откровено казано, на тези негови артистични вечери аз не се чувствувах у дома си, особено сега, след смъртта на татко — в такива случаи човек най-добре разбира към кой свят принадлежи. След това при мъжа ми започнаха да идват пак най-различни литератори и музиканти; господин Фолтин твърдеше, че работи с тях, но аз си мисля, че им даваше пари на заем. Понякога намекваше, че работи над нещо голямо и по цели дни и нощи се затваряше в кабинета си. Страхувах се да не започне пак да кашля; казах му: Моля ти се, не работи толкова, та ти нямаш нужда от това. Вбесяваше се от тези думи. Ти нямаш представа, крещеше, какво значи да твориш; артистът е длъжен буквално да изгори в изкуството си и да му посвети всичко, своето аз, целия си живот… После по цели седмици не правеше абсолютно нищо, само се излежаваше или скиташе — бил се съсредоточавал. Е, аз не ги разбирам тези работи, но според това, което виждах, творчеството трябва да е странно нещо.

Не изглеждаше добре; започна да става докачлив и лесно избухлив — това било само артистичен темперамент, казваше; но аз си мисля, че по-скоро нещо го измъчваше. Все говореше за работата си, това щяло да бъде голямото дело на неговия живот; ставаше дума за някаква опера; наричаше я ту „Юдит“, ту „Абелар и Елоиза“; сега работел върху либретото, след което веднага щял да започне да пише музиката. Вече я имал готова в главата си, само да я напишел. И изведнъж — тряс! — заряза всичко и по цели дни се скиташе насам-натам; връщаше се блед и трескав — най-сетне, едва сега, казваше, бил обладан от творчески транс. После най-неочаквано пропадна някъде; остави само писмо, че тръгва след своята творческа мисия. На другия ден научавам, че избягал с някаква си чужда певица. Можете да си представите какво ми е било. Няма да споменавам името й, но това бе една застаряваща жена, едра и яка като кобила, която си беше изгубила вече гласа, но продължаваше да разкарва из Европа остатъците от славата си; хората отиваха да я видят и се смееха…

Странно, никога не съм проявявала ревност; сигурно кръвта ми е такава, като на риба; или пък просто между мен и моя мъж отдавна вече е нямало нищо, за да ревнувам, не зная. Аз просто се срамувах, че бе избягал така глупаво — като влюбен гимназист и че от това стана публичен скандал; разправяха, че тази стара планета била имала подобни афери във всеки град, в който пристигнела. След десет дена се върна разкаян; падна на колене пред мен и ми се изповяда, че трябвало да го направи, че в тази жена открил типа за своята Юдит и че страшно го била вдъхновила като творец. Творецът трябвало всичко, всичко да пожертвува за своето изкуство, твърдеше със сълзи на очи, и не трябва да се спира пред нищо, за да реализира плановете си. Артистът има право на това, крещеше отчаяно, като ме държеше за ръцете; ти трябва да ме разбереш и да ми простиш, при теб се чувствувам така уверен…

Изобщо не се карах с него; помислих си само, колко ли пари трябва да е струвало всичко това. Слушай какво, казах му, можеш да останеш тук; ето ти стаята, а пред хората все едно че нищо не се е случило. Но повече в моите имоти няма да се бъркаш; ще ти давам колкото ти трябват, аз ще си имам грижата. Чудно просто колко много може да се ожесточи една жена! Излезе си обиден и оттогава на лицето му постоянно бе изписано колко ужасно и несправедливо съм постъпила с него.

Странно нещо са това хората; по-рано, когато не си знаеше парите, беше почти скъперник; а сега начаса похарчваше всичко, което получаваше от мен, след това се затваряше демонстративно в стаята си и твореше. Прекалено често се губеше и дори започна да пие; един или два пъти забелязах, че си взема пари от чантата ми… Не казах нищо, но вероятно разбра, че зная; тогава взе да намеква, че трябвало да крия парите си от прислугата. Е, понякога нарочно му оставях на едно или друго място по някоя банкнота, за да я вземе; за всеки от нас бе ясно, че другият знае, но с нищо не се издавахме, за да не се срамуваме един от друг. Продължаваше да се среща със странни хора, какъвто беше слепият Канер — от този човек направо изпитвах страх; господин Фолтин винаги го напиваше с коняк, след което Канер вдигаше врява и блъскаше по пианото, направо да настръхнеш от ужас. Зная, че бях безпомощна — трябваше по някакъв начин да сложа край на тия безобразия; не може все пак да се мъкне вкъщи такова животно. Ама нали знаете как е, мислех си — това са музиканти и ти не се бъркай; бъди доволна, че Бедржих си има своето изкуство и че гледа на него толкова сериозно. Което си е истина, по онова време все нещо пишеше и задраскваше, изсвирваше по нещо на пианото и тичаше да го запише; по цели нощи го чувах да шумоли и ходи из стаята си. Страшно отслабна, един нос само му остана и рошавата му грива. „Сега ще видят те — казваше, — на какво съм способен! Има да се чудят всички кой е Беда Фолтен!“ Говореше, а очите му направо святкаха, сякаш и нас, хората, които му служеха като роби, яростно ненавиждаше. И все със слепия Канер; понякога ще го открие в някоя кръчма и ще го домъкне вкъщи, в стаята си, и там крещят и блъскат по пианото; сутрин се е случвало да намерим този Канер заспал в коридора… Виждате ли колко неща съм търпяла; казвах си: Може пък господин Фолтин наистина да композира нещо велико и да се нуждае от такова бохемско разтоварване. Веднъж нещо страшно се скараха; чух викове, облякох си пеньоара и тичам към неговата стая. Гледам, Канер седнал в креслото, рита с крака и врещи като заклано прасе, а по лицето му се стича кръв; господин Фолтин се надвесил над него, на устата му пяна, а очите му облещени като на луд. Как се оправих тогава с тях, сама си знам, но Канер повече не се вести. Господин Фолтин се разплака, че този тип го бил ограбвал творчески, крадял му бил идеите; затова се бил разярил така и ако не съм била аз, щял да го убие. Какво ли не правих, за да го утеша, толкова отчаян беше; искаше дори да скочи от прозореца. Господи, не беше лек животът ми!

После известно време всичко вървеше тихо и мирно; господин Фолтин усърдно пишеше, кротък като агънце. Разправяше, че вече довършвал операта си за Юдит и Олоферн; сюжетът бил потресаващ. Изсвирваше ми на пианото някои арии и пасажи; аз не разбирам много от музика, но ще ви кажа, че от онази сцена например, когато Юдит отива при Олоферн в шатрата му, чак тръпки ме побиваха; просто се чудя, откъде се бе взела у моя мъж такава буйна страст или гърчене. А на устните му пак онази тънка, победоносна усмивка, която аз толкова обичах. Както и да е, все пак той трябва да е бил голям музикант. Може би дори гений, не зная. Казвах си: бракът ни не бе от най-щастливите, но ако Бедржих напише нещо велико, значи все пак не съм живяла напразно.

По това време у нас започна да идва друг един музикант, господин Троян се казваше; не приличаше обаче много на артист: дълъг и слаб, с очила на носа, приличаше по-скоро на научен работник; един такъв тих, плах, почтителен човек. Беше корепетитор в операта или нещо такова; казваха, бил изключителен музикант. Прекарваше по цели следобеди с господин Фолтин в неговата стая и само тихо си разговаряха и подрънкваха на пианото. Винаги лично аз им носех кафето и сладкиша, а господин Троян ще се изтрепе да бърза да скочи и да ми се поклони; навсякъде имаше разхвърлени нотни листове… господин Фолтин само гледаше час по-скоро да изчезна, до такава степен се бе потопил в работа. А и за нищо друго не можеше да се говори с него, все за операта: колко къртовски труд бил нужен, за да се направи оркестрацията или нещо такова. Веднъж едва не се сблъскахме на вратата с господин Троян, който си тръгваше; той се стресна и заеквайки, рече:

— Милостива госпожо… милостива госпожо, кажете му да се откаже… или да я преработи! Моля ви, кажете му!

Стана ми жал за Бедржих, толкова време се бе блъскал.

— Мислите ли — попитах аз, — че няма талант?

— Ама не, моля ви се — почти извика той припряно. — Има талант, но… според мен това не е най-важното. Талантът нищо не означава. За музиката трябва… нещо повече, нещо, което не е само в ушите… — Махна с ръка, не знаеше как да го обясни. — Кажете му… да направи от себе си друг човек! Сбогом!

И изчезна. Странен човек. Докато вечеряхме, подхвърлих на господин Фолтин, че вероятно господин Троян има някакви възражения спрямо неговата опера. Той се изчерви и остави вилицата.

— Да не ти е казал нещо?

— Не — отвръщам, — просто с такова впечатление останах. Той наистина ли разбира от музика?

Господин Фолтин сви рамене.

— Разбира се, но… няма нито грам фантазия. Да напишеш оратория, туй всеки го може… но за опера е нужно буквално дяволска фантазия. Къде ти такова нещо у Троян, той е просто обикновен манипулатор в изкуството, съвсем изсушен… Творецът не може да е безжизнен като монах.

И продължи в тоя дух, като през цялото време сякаш се караше с господин Троян: изкуството не можело без страст, творецът непрестанно трябвало да провокира чувствата и инстинктите си и прочие.

— Зная — казвам — какви са тези провокации… Чух, че пак тичаш подир някаква си певица.

Момичето било съвсем младо, току-що завършило консерватория и най-много един-два пъти да е изпяло някоя и друга нота в театъра. Не че съм ревнива, но след като той сам отвори дума, нямаше защо да се правя на глуха, нали?

Господин Фолтин дори не трепна.

— Представи си — развика се той, — този Троян смята, че Юдит не била за нея. А тя е родена за тази роля, изключителна Юдит! Трябва само да се пробуди в нея фаталната жена, еротичният бяс… — И не знам си още какво; само че, знаете ли, при мен втори път тия неща не минават.

— И ти си този, който трябва да ги пробуди в нея, нали? — казвам.

Наду се, сякаш всичко това се разбираше от само себе си.

— А защо не? — заяви самонадеяно. — За ваше сведение, аз ще направя от нея велика артистка, аз, Беда Фолтин! Може само да бъде щастлива, че ме е срещнала! В мен има нещо варварско, нещо олоферновско; аз ще изтръгна от нея Юдит тялом и духом…

И представете си, всичко това го казва на законната си съпруга! Никога не съм го виждала така великолепно самонадеян; крещеше за себе си, за своя артистизъм, че уж всички били искали да го впрегнат в ярем, като Троян и не знам си още кой; и колко презирал това нищожно и еснафско обкръжение… Какво щял да представлява той, Беда Фолтин, навсякъде другаде по света! Но сега вече щял да тръгне, без да се съобразява с когото и да било и с каквото и да било, към своята цел; едва сега бил почувствувал своята страшна и варварска творческа мощ.

На устата му пяна, брадичката му трепери, той блъска с юмруци по масата. Дожаля ми за него. Боже мили, викам си, ще вземе да се побърка, горкият, с тази негова опера и нищо няма да излезе от нея! Така най-неочаквано, знам ли как, го разбрах; вероятно защото много отчаяно и болезнено се мяташе. Вече нищо не можеш да направиш, викам си, ще трябва да се примириш. Някак почти ми олекна; поне ще зареже туй негово изкуство и ще миряса… Имаме от какво да живеем, а не сме и вече на двайсет, що ти трябва да се тормозиш! Не че щях да бъда най-щастливата на света, ако Бедржих направеше нещо велико и пожънеше успех, но у нас жените понякога се поражда стремеж или дори потребност да се жертвуваме. Така човек, изглежда, се чувствува някак по-добре, що ли…

Разбира се, известно време почти не се прибираше вкъщи — тичаше подир певицата си; чувах го само сутрин да си подсвирква в банята и да пее, за да покаже колко е щастлив и млад, винаги с цвете в петлицата на ревера, докаран и напарфюмиран и целият сияе. Е, мисля си, май не си постигнал много при нея. Връщаше се вкъщи призори, за да създава впечатление, че е прекарал нощта с нея, а в същност бе киснал по кафенетата и баровете над чаша сироп, докато затворят, после до разсъмване се е скитал по улиците. Слугинята го видяла пред огледалото вкъщи да си рисува на бузите следи от устни, та да прилича на целуван, когато, прозявайки се широко, сядаше по халат на масата за обяд — такава комедия! Сигурно го прави, мислех си, за да не стане ясно, че е зарязал операта. Ала не беше я зарязал; не зная откъде домъкна някакъв си Моленда, когото кажи-речи настани у дома; и с него се затваряше в кабинета си и даваше да се разбере, че работи, че довършва своята „Юдит“… Веднъж откри във вестника името на своята млада певица. Остави вестника и пренебрежително процеди през зъби:

— Това момиче твърдяло, че ще пее моята Юдит! Лъже се! Не е дорасла още за нея…

С това историята беше приключена.

Този Моленда беше следвал медицина, но повече го привличали музиката и гуляите; свирел на медиците по кръчмите и съчинявал пародии и песни. Беше млад, с подпухнало лице на присмехулник и веселяк, който всичко обръщаше на шега; затова пък, роден музикант и пълен с идеи, музиката сама се лееше изпод пръстите му. Зарязал бе медицината и съчиняваше шлагери, танга и такива неща; разправяха, че от това пари натрупал. После най-неочаквано изчезна и се чу, че бил в Америка, където свирел в някакво вариете ли, с негърски джазбенд ли, или бил нещо като музикален ексцентрик. След време се завърна като грохнал безделник и ужасно пиеше; и точно тогава го намери господин Фолтин и завърза с него приятелство. Прекарваха по цели следобеди в кабинета на мъжа ми, караха се и свиреха на пиано; но от това накрая винаги излизаше я някой валс, я някое танго. Да бяхте видели само как се кривеше и подскачаше Моленда на столчето, докато свиреше и пееше песничките си; да се смееш ли, да плачеш ли — такъв палячо и жонгльор беше. Не зная как я караха заедно; Бедржих по природа бе по-скоро сериозен и тържествен… Вечерите прекарваха в гуляи; естествено, когато господин Фолтин имаше пари. Понякога този палячо Моленда имаше отчаян вид и тогава много пиеше; друг път идваше блед и дълго и неудържимо свиреше на пианото… докато не подкараше обичайното си тра-ла-ла.

След подобен буен период и двамата някак изтрезняваха и дълго седяха глава до глава; после от стаята на мъжа ми се разнасяха фокстроти и танга, както и любовни серенади… Знаете ли, аз много обичам веселата музика, много повече от сериозната, но… не зная как да го кажа: На Бедржих тя някак не му подхождаше. Започнаха да идват у дома важни господа, все директори: едни такива важни, всички изглеждаха така, сякаш половината Америка беше тяхна, а господин Фолтин си придаваше невероятна тежест и наричаше това конферанс. При тези конферанси се чуваше как ломоти, а Моленда дрънка на пианото фокстротите си… е, не мога да кажа, че всичко това ми харесваше. Една вечер господин Фолтин взе да разправя, че било крайно време да се залови с нещо сериозно и да докаже на какво е способен Беда Фолтен; че и той трябвало един ден да направи свои пари и да живее като княз, заяви гордо и развълнувано. Имал големи планове. Искаше да напише с Моленда филмова оперета. Либретото им било почти готово, а що се отнасяло до музиката, такива шлагери никой още не бил чувал. Сега на мода било киното, уверяваше ни той, и крайно време било с него да се заемат истинските творци; като начало, разбира се, трябвало да се започне с нещо по-леко…

Гърлото ми се сви, толкова ми стана жал за него; сигурно ми е проличало, защото започна да ме уверява, че това щяло да му донесе фантастични пари, след което отново щял да се върне към своята „Юдит“. Прокарваше ръце през косите си и викаше — както винаги, когато искаше да убеди сам себе си в нещо. Един ден щял да пожъне световен успех с оперетата и тогава „Юдит“ щяла да тръгне по целия свят. Единствено заради това, единствено заради това правел всичко. Не си мисли, твърдеше разпалено, днес и Моцарт, и Сметана щяха да пишат за киното; а освен това либретото е толкова поетично…

— Слушай — казвам му, — да не си се заплел сега пък с някоя филмова актриса?

Обиди се и поруменя.

— Защо мислиш така? Разбира се, че трябва да поддържам контакти с филмови творци! Там има една разкошна женска роля, Елоиза… За нея имаме чудесна певица; това е ново име, но момичето има чар, глас и сексапил… Във филма трябва да има сексапил, разбираш ли? Не бой се, това ще бъде фантастичен успех! Това момиче един ден ще отиде в Холивуд, готов съм да гарантирам писмено…

— Чакай — казвам му, — далечната перспектива не ме интересува; бих искала да зная защо ме занимаваш с всичко това.

Слушай сега, поде той и работата излезе наяве. Филмовите продуценти били възхитени от тази идея и страшно искали да я реализират, вече било уговорено. Но за да имала световен успех, постановката трябвало да стане великолепна и т.н., и т.н. Разбира се, тези пари щели да се възвърнат тройно, но трябвали предварително налични пари, за да се осъществи идеята с всичко, което е необходимо…

Колко, питам го.

Господин Фолтин преглътна няколко пъти, адамовата му ябълка заподскача. Не били толкова много. Достатъчни били… милион и половина крони. Смешно малко, като се има пред вид колко те ще донесат…

И имаш ли ги тези милион и половина, питам.

Господин Фолтин преглътна още няколко пъти и прокара ръце през косите си. В същност… в същност разчитал, че мога да продам една или две от къщите… За ваше сведение, две от татковите къщи вече ги нямаше. За мен това щяло да бъде чудесна инвестиция; щял да ми потвърди черно на бяло, че до една година ще ми ги върне двойно. Щом аз ти казвам, вика, можеш да разчиташ! Нали това е мое начинание, значи и теб трябва да те интересува, един ден да направя удар…

Чакай малко, казвам, веднъж вече платих брака си с две къщи, без да смяташ горчивия опит. Но няма значение. Само че на мен, драги, не ми е все едно да ти помагам да се реализираш като музикант. Не. За тази работа не давам пукнат грош. И повече, моля ти се, не ме занимавай с това!

Господин Фолтин стана с насълзени очи и понечи да си излезе. Не очаквах от тебе, подхвана обидено, да ми нямаш доверие. Кълна ти се, че правя всичко заради своята „Юдит“! Какво ли не съм сторил за нея… стотици и хиляди съм дал да се преписва, но докато човек не пробие като композитор с нещо, всички усилия са напразни. Значи с мен е свършено, прошепна и махна с ръка. Край, край! Тръгна към вратата и се спря с ръка на бравата. Да знаеш, смотолеви, сега ще трябва да се застрелям.

Ти ли, казвам. Глупости!

Стоеше с наведена глава като момче, което се разкайва.

Аз, в същност… вече подписах полица, пелтечеше и подсмърчаше.

За колко?

За… седем хиляди… После се оказа, че е била за милион и двеста хиляди; но за него това бе дреболия.

Боже господи, казвам, каква полица, като нямаш ни петак!

Казах им, че съм съсобственик на твоите къщи, заекваше съкрушен той. Аз така разчитах, че ти ще вложиш парите си в това дело… след като ти гарантирам успех…

Боже господи, викам, ти си луд; та това, което си сторил, е измама!

Знам, отвръща той. Направих го заради „Юдит“. Зная, че съм пропаднал човек. Е, добре, извика гневно и отметна назад глава, убийте ме тогава. Беда Фолтен за нищо не моли!

Всичко вече ми бе дошло до гуша. Така значи, на всичко отгоре ще ми се фукаш, помислих си. Прави каквото щеш, викам, но с този въпрос ще помоля да се заеме адвокатът ми. Излишно е да говорим повече.

През цялата тази нощ господин Фолтин шумоля нещо в стаята си, блъска чекмеджета, от време на време изсвирваше по няколко акорда на пианото, сякаш се разделяше с него. Сутринта изчезна и десет дни никакъв не се появи. В стаята остана само смрад от изгорени листове; на килима до печката се въргаляше обгорял лист с надпис: „Юдит — опера в пет действия. Либрето и музика Беда Фолтен“. А в печката пълно с изгоряла хартия. Погледнах да видя — само чисти нотни листи.

Нашият адвокат бе стар, разумен господин, приятел на покойния ми баща. Като юрист той ме посъветва: Оставете, нека го осъдят този нехранимайко. Но като стар приятел на семейството, след като го помолих, се зае усърдно да оправи някак нещата. При едно условие, госпожо Карла, каза ми той: че ще се разведете с този фанфарон; в противен случай, както е тръгнало, скоро и брава от петте къщи, които покойният ви баща построи, няма да ви остане. Не зная как го направи, но в крайна сметка успя да купи тези полици за около четиристотин хиляди и ги заключи в касата си.

Междувременно господин Фолтин се прибра вкъщи в такъв окаян вид, сякаш беше спал по скамейките в парковете; казал, че дошъл само да си вземе някои неща, но бил безкрайно доволен, когато слугинята му донесла на поднос обяда; едва не му потекли сълзи, така й благодарил, че чак брадичката му се тресяла от умиление. Спотайваше се в стаята си като мишка; все нещо пишеше или едва доловимо свиреше на пианото. После си взе нотите и отиде някъде с тях; беше ноември, а той нарочно не си облече балтона и излезе както си беше по кадифено сако и с развята фльонга, за да прилича на гладуващ артист. Такива номера правеше.

Когато нашият адвокат го известил за развода, господин Фолтин се разплакал. Признавам, че е така, рекъл. Признавам: да свържеш живота си със съдбата на артист е истински ад. Предайте на госпожа Шарлота, че й връщам свободата. Не създавал никакви трудности, толкова бил смирен и вежлив… Единствено когато адвокатът му казал, че му определям незначителна парична месечна издръжка, която може да получава в адвокатската кантора, той се изправил, поруменял и обидено извикал: Моля? Пари ли? Да не мислите, че съм просяк? Предпочитам да пукна от глад, отколкото да приемам милостиня!

Е, добре, казал адвокатът, така и ще предам на госпожа Карла.

Господин Фолтин се хванал за главата и започнал да се смее като обезумял. Прав сте, смънкал, аз съм просяк! Аз съм артист! Моля ви, не бихте ли могли да ми дадете в аванс петстотин крони?

Оттогава почти нищо не зная за него. Веднъж го срещнах на улицата — ех, какво да ви разправям, сам можете да си представите как съм се чувствувала! Приличаше на луд, вирнал високо рошавата си глава, с мръсна фльонга на врата, а под мишницата ноти… Всеки месец ходел в адвокатската кантора за парите, държал се гордо като бог, парите пъхал небрежно в джоба и разправял, че тъкмо преговарял със Залцбург или Метрополитен Опера в Америка за премиерата на „Юдит“. Или пък казвал, че едва сега се бил почувствувал свободен, творецът бил най-вече творец в калта и мизерията и тям подобни неща. Веднъж дошъл като болен от треска и казал, че след седмица щяло да се играе пробно представление на „Юдит“ в някакво филмово студио, само за избрани гости; щели да дойдат да гледат диригенти и оперни менажери от цял свят… Дал на адвоката ми две покани — едната за вас, казал, а другата… ако някой прояви интерес…

Е, разбира се, аз не отидох.

След около седмица ми съобщиха, че са го прибрали в Бохнице; след два дни починал там, горкият. Във вестниците не излезе ни ред за неговата смърт… Направих му прилично погребение в крематориума; винаги е искал да бъде изгорен — като птицата Феникс, казваше. Дойдоха да се простят с него все пак двайсетина-трийсетина души, предимно музиканти — от тези, които посещаваха нашите музикални вечери. Господин Троян и той беше и така тъжно гледаше през очилцата си; не липсваше и онзи палячо Моленда с цялата си компания и плака като дете. Дойде и онази млада певица, подир която на времето покойният тичаше; сега тя е знаменитост, звезда — много беше мило от нейна страна. И най-странното — по едно време се разнесоха звуци на орган; свиреха „Ларго“ на Хендел, но така завладяващо… Свиреше известен професор от консерваторията. А след това струнен квартет. Най-добрите ни музиканти, представете си! Изсвириха му квартет на Бетховен… Не зная кой беше организирал всичко това, дали господин Троян или някой друг; но бе така прекрасно и тържествено, че безкрайно ми олекна и най-сетне можах да се разплача. И все пак, господин Фолтин трябва да е бил голям музикант, щом го погребваха такива артисти и нищо не поискаха. Да, погребението му действително бе като на истински музикант.

Понякога си казвам: може пък наистина да е бил способен да създаде нещо. Знам, че вероятно не съм била подходяща съпруга за артист, но поне му осигурявах добър живот и гледах възможно най-малко да му преча, доколкото една жена е способна на това. Навярно не съм го разбирала добре; но обикновеният човек не може да даде повече от това, което има. Поне му направих красива надгробна плоча: бронзова лира и върху нея лаврова клонка. А надписът — само: Беда Фолтен. Нищо повече.