Карел Чапек
Животът и творчеството на композитора Фолтин (6)

VI.
Д-р Й. Петру
Текстът към „Юдит“

На господин Фолтин бях представен във фоайето на театъра при някаква премиера. Вече бях чувал за него, че е безкрайно богат и обожаващ изкуството млад мъж. При първата ни среща ми направи впечатление на малко афектиран и тщеславен, но иначе сърдечен младеж; не ми харесаха бакенбардите му, монокълът, напарфюмираната му елегантност и златната верижка на китката. Откровено казано, помислих си: сноб. Ръкува се необичайно пламенно и въодушевено и веднага ме покани у тях, „при мен и госпожа Шарлота, на нашите интимни музикални вечери“, както се изрази. Толкова настояваше, че трябваше да се съглася, макар да нямах желание; по-късно получих по пощата печатана покана за soiarèe musicale chez M-me et Maitre Beda Folten, — Comme chez soi^[1].

Присъствувах на една-единствена подобна музикална вечер. Фолтин, с развята фльонга на врата и кадифено сако ме посрещна с преливаща сърдечност: „Заповядайте, заповядайте — възкликна, — тук сте сред артисти!“. Жена му бе донякъде безлична, малокръвна, но явно добра съпруга; приличаше ми на евангелската Марта, която беше тук, само за да се грижи за яденето и пиенето и от време на време отдалеко майчински и плахо да се усмихне на някой самотен гост, с когото, горката, не знаеше какъв разговор да подхване. Затова пък имаха ангажирани двама сервитьори от кафе-сладкарницата, които познавах; обули им къси панталони, копринени чорапи и даже им сложили бели напудрени перуки на масури, та да се потят още повече, докато поднасят чая и шампанското. Имаше може би повече от четирийсетина души, болшинството от които познавах; половината бяха объркани като мене, докато другата половина бързаше да изяде и изпие колкото може повече. Във всичко това имаше нещо напрегнато и някак неуместно. Фолтин обикаляше с благосклонна приветливост в кадифеното си сако: едного ще потупа по рамото, другиго ще замъкне към бюфета или пък ще заухажва някоя музикална дама — една такава странна смесица от благосклонност, колегиалност, представителност и прекалено изразено фамилиарно san facon^[2] или бохемско pas de chichi^[3]. По едно време ни изтикаха в „музикалния салон“, накараха ни да насядаме върху възглавници на пода, по канапетата или да се подпрем до камината, до вратата, и концертът започна; един млад композитор изсвири своя клавирна сюита, а някаква млада цигуларка — произведение на рошавия и очилат младеж, който й акомпанираше на пианото; мисля, че не беше лошо; ала вниманието ми беше съсредоточено най-вече върху господин Фолтин и съпругата му, седнали по средата на стаята в две кресла като кралска двойка, а около тях върху възглавници на пода се бяха разположили „артистите“; Фолтин поклащаше глава с вид на познавач, с притворени очи, а госпожа Фолтинова седеше със стисната уста и сигурно мислеше какво да нареди на прислугата. Не зная защо, но всичко това предизвикваше в мен озлобление; вероятно не сме създадени за такова великолепие.

След концерта Фолтин ме взе приятелски под ръка и ме поведе към малкия салон. „Така се радвам, че се запознах с вас — взе да ме уверява разпалено, — и много ще съм щастлив, ако мога да ви бъда с нещо полезен.“ Не можах да се сетя за нищо, което господин Фолтин би могъл да направи за мен; той продължи да ме уверява, че безкрайно и изключително цени моите отзиви като театрален критик и естет. „Знаете ли, че аз работя над операта «Юдит» — заяви с леко изчервяване. — Сам си написах и либретото. Според мен — той прокара ръка през косите си, — според мен всеки композитор трябва да си пише сам текстовете; само по този начин творбата му е едно цяло; така в нея няма чуждо присъствие, нито една представа, която да не е породена от неговата интуиция…“

Срещу това, в края на краищата, няма какво да се възрази. Фолтин с наслаждение го повтори и потрети няколко пъти с различни думи, въртя и сука, докато най-сетне изплю камъчето. Не бих ли бил така любезен да прочета неговото либрето. И да му кажа откровено къде евентуално не би издържало при най-строга критика. „Нали разбирате, аз съм преди всичко музикант, а не поет“ — взе да се извинява той и пак започна: как безкрайно уважавал моето мнение и не знам какво си, и не знам що си. Какво да се прави: бях изял у тях два сандвича, така че трябваше да кажа, че с най-голяма радост… и така нататък. Стисна ми горещо ръка. „Утре ще ви изпратя ръкописа; а сега, моля, заповядайте да отидем сред младежта.“ Младежта междувременно вече се бе запила като невидяла и така викаше, та чак прозорците кънтяха; госпожа домакинята безпомощно и насила се усмихваше на всичко това, а господин Фолтин възкликна: „Веселете се, веселете се, деца, чувствувайте се като у дома си! Тук сте сред артисти!“.

На другия ден пристигна ръкописът, сложен в огромна кошница с вино, грозде, лангусти и какво ли още не; изпитвах огромното желание да му я върна обратно. Либретото беше ужасно: няколко чудесни стиха или приличен прозаичен пасаж, след което една или две страници параноичен брътвеж; после отново някой що-годе приличен диалог или сцена и отново тези объркани и високопарни тиради, би трябвало да звучи демонично, би трябвало да бъде пламенно, а бе излязло маниакално и уродливо в своята натруфеност. Персонажите изплуваха незнайно откъде и съвсем неочаквано пропадаха вдън земя; половината от тях авторът изобщо бе забравил да спомене сред действуващите лица… В първа картина Елоиза обича овчар на име Езрон, в трета същият се превръща във воеводата Робоан, след което и двамата изчезват. Просто хаос. Не можех да разбера какво в същност е целял Фолтин; прелиствах отново ръкописа и повторно четях един диалог на Олоферн с лукаво подрънкващи, прикрито иронични стихове и изведнъж ме осени: Това може да го напише само Франта Купецки.

Тази мисъл не ме оставяше на мира, взех ръкописа и тръгнах за кръчмата, в която обикновено засядаше Купецки.

— Я прочети тези стихове, Франтик — казвам. — Как ги намираш?

Купецки ме погледна и се ухили.

— Не са лоши. Но по-нататъшните не се връзват с тях. — Той запрелиства ръкописа и взе да върти глава. После избухна в смях. — Леле-мале — кискаше се, — леле-мале, тя станала една!

— Франтик — рекох, — я погледни, не ти ли се струва, че този монолог като че е писан от Тереба, какво ще кажеш, а?

Купецки поклати глава.

— Значи и Тереба! — промърмори. — Какво да се прави, и той не е имал какво да яде!

— По колко ви даде?

— Той ли? — изсумтя Франта. — На мене даде три хиляди за цялото либрето, мръсникът му с мръсник; но в тоя миш-маш мои са само три неща. Най-хубавите ми стихове не е включил. — Той се ухили до ушите като китайско божество. — Gesamtkunstwerk!^[4] Като гледам, май трябва да са го писали най-малко петима души! Това например е Восмик. А това тук — зачете се в една от страниците той, — от кого ли би могло да бъде? „Юдит, Юдит, защо са тъй плахи твоите стъпки…“ Този даже не го зная. „В моите гърди космати…“ — това може да е Лхота. Помниш ли стиховете му: „… как отекват крачките на косматите мъже“. Не го ли знаеш Лхота? Един такъв млад и слабичък като голишарче.

— Извинявай, как ви поръчваше тази работа? — попитах.

Купецки сви рамене.

— Ами как! Дойде тук… уж случайно. То се знае, много беше щастлив, че вижда любимия си поет…

— А на музикалните си вечери не те ли е канил?

— Не — заяви с достойнство Франта, — такива прасета той не кани. За него трябва да си бохем, но с лачени обувки. Салонен, нали разбираш? А в кръчмата този меценат сядаше до мен! Аз нарочно се правех на пиян, за да му говоря на „ти“; да беше го видял как се свиваше — разсмя се Купецки. — Е, та по едно време поде: „Приятелю, аз композирам опера; либретото си пиша сам…“.

— „… за да звучи като едно цяло.“

— Точно така. Но главата му била пълна с музикални идеи и не можел достатъчно добре да се съсредоточи върху либретото, дали не бих могъл да му нахвърля в най-общи черти сюжета и да напиша някои от хрумванията си и монолозите в стихове… За да имал някакви опорни точки за музикално вдъхновение.

— И ти го помоли за аванс, нали?

— Откъде знаеш? — учуди се Купецки. — Слушай, не можеш ли да измислиш някаква работа за мен?

— Не мога — отвърнах. — А онзи малоумен брътвеж, който е там, сигурно авторът си го е писал сам, нали?

— Ами! — изсумтя Франта. — За тази цел той си имаше един млад поет, от тези, дето му ходят на гости с лачени обувки.

— Да не е някой луд?

— Май не е — рече поетът Купецки. — Но при поетите никога не можеш да бъдеш сигурен.

Когато Фолтин дойде да си вземе ръкописа, разговарях с него приблизително в този дух:

— Вижте какво, Фолтин, така не стават тези работи. Както сам благоволихте изрично да подчертаете, художествената творба трябва да звучи като едно цяло. Това, което вие наричате либрето, изглежда така, сякаш е писано от петима. Все едно че сте взели пет текста от петима души и съвсем нескопосано сте обединили частите в едно. Няма ни начало, ни край. Няма последователно действие. Всяка сцена е в различен стил, различна интонация и с различни персонажи… Можете да го изхвърлите, Фолтин!

Той преглътна глуповато няколко пъти и замига като провинил се ученик.

— Господин докторе — изрече заеквайки, — не бихте ли се заели вие сам малко да го пооправите? Естествено, не искам това безплатно…

— Не. Извинявайте, но как можете да купувате от няколко души текстове и после да ги издавате като свое собствено либрето? Така не може да се постъпва!

Той бе съкрушен и дори леко се обиди.

— Защо пък не? Че „Юдит“ си е моя душевна собственост! Да се направи от Юдит драматично произведение или опера си е лично моя идея, господине!

— Да — отвърнах му. — Само че много преди вас същата идея вече е имал и някой си Йоаким Граф, и Миколаш Конач, и Ханс, и Опиц, и Хебел, и Нестрой, и Кайзер, а опера за нея са написали някой си Серов, и Вец, и Онегер, и Госек, и Емил Николаус фон Резничек… И въпреки това за Юдит биха могли да се напишат още дузина опери — побързах да добавя, като видях колко е съкрушен. — Зависи как ще се подходи към сюжета, нали така?

Пролича как се зарадва и засия.

— Именно! А този подход си е чисто мой! Знаете ли, Олоферн пробужда в девствената Юдит жената… такава яростна еротична неудържимост, тъкмо затова Юдит го убива… Великолепно хрумване, нали?

Почти ми дожаля за него; явно нямаше представа колко тривиално е всичко това.

— Е — казах, — мисля, че най-вече зависи от музиката. Знаете ли какво, помолете някой приличен драматург да ви напише цялото либрето; но после да се подпише под него, нали разбирате?

Стисна ми горещо ръка и развълнувано ми благодари. Бил съм го разбрал и съм му дал нов импулс за работа — с какво, не зная. И пак ми изпрати такава великолепна кошница с ананаси, бекаси и бутилки „Мария Бризард“. Вероятно защото се считаше за страстен сенсуалист и хедонист.

След няколко месеца се появи отново, сияещ повече от всеки друг път.

— Господин докторе — заяви победоносно, — нося ви своята „Юдит“! Сега вече истинската! Успях да вложа в нея цялата си концепция! Мисля, че този път ще останете доволен и от композицията, и от действието…

Взех ръкописа.

— Сам ли написахте това, Фолтин?

Той едва забележимо преглътна.

— Сам. Всичко сам. Не можех да поверя на друг своята визия за Юдит. Това си е чисто моя представа…

Прелистих няколко страници; след малко вече всичко ми бе ясно. Просто дилетантски преведена и на места безобразно осакатена „Юдит“ на Хебел; тук-таме в нея напъхани бледите пародийни стихчета на Купецки, „косматите гърди“ на Лхота, както и някои от ония слабоумни тиради.

— Омръзнахте ми, Фолтин — казвам. — Някой ви е подвел. Четири пети от всичко е плагиатство на Хебеловата „Юдит“! Не можете да излезете публично с такова нещо.

Фолтин пламна и преглътна.

— Не би ли могло да се прибави — опита да се защити той — „написал по драмата на Хебел Беда Фолтен“?

— Не ви съветвам да го правите — предупредих го. — Горкият Хебел е така обезобразен, че ти иде да виеш; за такива неща трябва да се иска смъртна присъда. Знаете ли какво, най-добре ще е още сега да го изгорите.

Той изтръгна ръкописа от ръцете ми и го притисна до гърдите си като нещо безкрайно скъпо.

— Да не сте посмели! — изкрещя и очите му пламнаха от отчаяна омраза. — Това е моята Юдит! Моята! Това си е моя, напълно моя представа! Няма никакво значение, че… че…

— Че някой си вече я е написал, нали? — Виждах, че изобщо не може да разбере, как да се изразя, моралната страна на нещата и че е влюбен като хлапак в своята Юдит; може дори да посегне на себе си, ако някой се опита да му я отнеме. Свих рамене. — Може пък и да сте прав, Фолтин. Когато човек обича нещо, в определен смисъл то наистина си е негово. Вижте, ще ви предложа нещо: аз ще продължавам да смятам вашето либрето за боклук и плагиатство, а вие ще ме смятате за идиот или нещо такова, и край.

Отиде си дълбоко обиден. От този ден за него аз не бях нищо повече от литературен буквоед, жалък педант и не знам си още какво. Едно е истина: умееше да мрази като истински литератор. В това нямаше равен на себе си.