Карел Чапек
Животът и творчеството на композитора Фолтин (2)

II.
Госпожа Итка Худцова
Ариел

Запознах се с господин Беда Фолтин, когато беше в шести гимназиален клас. Както обикновено става в малките градове, той привлече вниманието първо на нас, момичетата, макар и само отдалеч; наричахме го „хубавият гимназист“ и си говорехме за него, че презира момичетата, и какво ли още не. Всичко това, естествено, повишаваше любопитството ни. Имаше разкошна къдрава коса, големи светлосини очи и източена, по-скоро слаба фигура; ходеше унесен с вперен някъде в далечината поглед, с шапка в ръка и развята грива. На нас, ученичките от лицея, безкрайно ни харесваше: точно така си представяхме поетите. В тази момичешка възраст и по онова време това значеше нещо; днес, като съдя по дъщеря си, гледам, че младите момичета имат съвсем други, не тъй глупави и сантиментални идеали. Вероятно има някакъв прогрес в това; но мисля, че по-скоро аз май не ги разбирам тези работи.

Запознахме се на уроците по танци; аз бях първата танцьорка, която господин Фолтин покани на танц. И до днес помня как се поклони смутено пред мен и смънка името си. Мисля, че бях не по-малко притеснена, но се надявам, че на мене не ми личеше така. Трябва да кажа, че той никога не е бил добър танцьор; веднага след първите стъпки се смръщи и избоботи, че ненавижда танците, че не понася това блъскане по пианото и веднага: „Госпожице, обичате ли музиката?“. По това време отчаяно се борех с „Школа по пиано“ на Фибих-Малата и ненавиждах музиката от цялото си сърце; но без да се колебая, заявих, че от всичко на този свят обожавам най-вече музиката. Днес се чудя защо в същност младите хора така обичат да лъжат. „Значи ще си допаднем с вас“ — засия възторжено господин Фолтин и ме настъпи. В този миг ужасно ми бе противен, вероятно защото си давах сметка, че лъжа; носът му ми изглеждаше прекалено дълъг, брадичката му прекалено малка, ръцете му прекалено големи — в същност така и не знам точно защо. С такава силна неприязън започна моята първа любов; преди това, естествено, вече се бях влюбвала два пъти до смърт, но това не се брои. Наистина, първата любов не е като влюбването, а съзнанието, че си имаш момче.

Изпращаше ме след уроците по танци, а понякога излизахме и привечер на разходка; това бе много важно, защото трябваше да лъжа вкъщи, че излизам с някоя Маня или Елишка. Днес е съвсем друго; като попитам дъщеря си, тя спокойно ми отговаря, че излиза с момче. Ужасно ми харесваше как се поклащаше и важно крачеше до мен и говореше с боботещ глас. Надувах се пред момичетата, че съм спечелила „красивия шестокласник“. Маня ходеше с четвъртокласник, но той нямаше такива дълги коси и изобщо не бе така интересен; Елишка дори се показа веднъж с кадет в униформа, но той бе просто неин братовчед. Бях безкрайно горда, че ходя с артист; беше ми признал, че е поет и че преживява страшна душевна борба, дали изцяло да се посвети на музиката, или на поезията. „Нямате си представа, Итка — казваше, тръскайки грива назад, — колко отчаяно трудно е за мен да взема решение. Вие какво бихте предпочели?“ На мене ми бе все едно; дълбоко в душата си виждах в поезията и в музиката само нещо, което ние, момичетата, бяхме длъжни да учим, защото принадлежи към образованието; а може би и тъкмо затова и двете ужасно ми импонираха. „Вижте какво, Беда — подех с огромна сериозност, на каквато човек е способен само като шестнайсетгодишен — защо е необходимо да се отказвате от каквото и да било? Например… например бихте могли един ден сам да си пишете и композирате опери… като Рихард Вагнер, нали така?“ (Вероятно съм била немалко горда, че зная това за Вагнер.) Беда поруменя от радост и за първи път ме хвана под ръка; вероятно и защото бяхме доста по-навътре в алеята, отколкото обикновено и се чувствувахме почти извън този свят. „Итка — боботеше той развълнувано и възторжено, — никоя жена в моя живот не ме е разбирала като вас!“ — После всичко стана някак от само себе си, той ме хвана за лактите и се опита да ме целуне; но от вълнение целувката му попадна някъде на носа ми. В същност това нямаше никакво значение; не бях на себе си от гордост, че разбирам един такъв дух, какъвто е Беда, както и за това, че вече съм целувана. Това бе такова внезапно чувство за зрялост или победа — не зная как да го нарека. Спомням си, че после каза: „Никоя жена досега не ме е разбирала така“. Подех игра на ревност, каквато в същност не изпитвах, отскубнах лакът, тръгнах твърдоглаво по отсрещната страна на алеята и мълчах, което трябваше да изглежда загадъчно.

Беда бе объркан и направо нещастен… „Итка, какво ви става?“ попита с треперещ глас. Гледах, без да трепна, напред; надявах се, че в сумрака изглеждам трагично бледа. „Беда — казах тихо, — вие сте били обичан и от друга жена?“ Едва го доизрекох и вече ми се искаше да потъна вдън земя от срам; дори се ужасих, така пламтеше лицето ми. Господи, как можах да изтърся такава глупост; че то прозвуча почти като обяснение в любов, което… ми се искаше… категорично… да запазя за по-късно, когато той ще ме помоли за това! Пък и за първи път говорех за себе си като за жена; почувствувах някъде безкрайно дълбоко в себе си всичко това като нещо ужасно и почти опияняващо.

Беда вероятно не забеляза моите терзания; склони глава и зарови пръсти в косите.

— Да — каза мрачно той, — бил съм обичан.

— Как се казваше?

— … Шимонка — смънка нерешително.

Как е възможно някой да се казва Шимонка, помислих си; но в същност името е много хубаво, къде по-хубаво от Итка.

— Обичали сте я… безкрайно?

— Наречете го… страст — каза и махна с ръка. — Итка, вие сте още дете… не можете да разберете…

— Не съм дете — възкликнах обидена и се опитах да изразя ревност към това, което се нарича страст. Мисля, че не успях, въпреки усилията ми да бръчкам чело.

— Ще ми простите ли? — смънка Беда покорно.

Стиснах мълчаливо ръката му. Глупчо, нима не разбираш как е прекрасно, че си вече така зрял! Ах, да можеха да ме видят отнякъде момичетата! Итка, ама сериозно ли? А каква е била тази Шимонка? Двайсетгодишна, щях да им кажа; и много красива — като Мадоната на Торичели. Не, Ботичели; Торичели са някакви тръби. Една такава загадъчна, бледа красота. По онова време много се вярваше в загадъчността, болезнеността и тям подобни неща; днешните момичета са съвсем други, здрави и прозаични като репи, но като майка на това се радвам повече.

От тази паметна вечер започна нашата голяма, безкрайна любов; разхождахме се заедно по алеята покрай реката и, както се казва, душите ни се сливаха, особено с падането на нощта. После трябваше да тичам като луда, та да съм навреме вкъщи и да лъжа къде съм скитала досега — това бе така вълнуващо! Бях влюбена в Беда до ушите, но странното е, че ми беше неприятно, когато искаше да ме хване за ръка или под ръка, или пък крадешком да ме целуне. Струваше ми се, че има студени и прекалено големи ръце и се чувствувах глупаво и неловко, като гледах как пламтят бузите му и как трепери от вълнение брадичката му. Ама и ти си една, упреквах се, потискайки смеха си… а може би това бе някакво мъчително и нервно съчувствие, не знам точно. О, ужас, сега пак ще ме целува; какво толкова намира в това! Едва много по-късно разбрах какво в същност има в това; но тогава извръщах лице както можех. Най-накрая Беда съвсем вяло забиваше студения си нос някъде край ухото ми; идеше ми да си избърша лицето, когато, слава богу, всичко това приключеше. „Вие сте тъй хладна“ — упрекваше ме Беда; и аз ужасно се срамувах, че съм толкова студена… Шимонка сигурно не е била такава — но пък и виждах в това като по романите някакво свое необикновено качество, което гледах да подчертавам по възможно най-интересен начин, особено пред момичетата. След тая история дълго вярвах, че съм студена и недостъпна натура. Един бог знае защо младите хора толкова си въобразяват относно собствените си качества — особено за тези, които сами си приписват.

И все пак това бе голяма любов. Бях горда и щастлива, че вече и аз си имам момче, че е с една глава по-висок от мене, че е такъв артист и поет, че има толкова красиви коси и че разговаря с мен така сериозно и литературно. Крачех щастлива до него, когато говореше за музиката, за плановете си и за самия себе си. Обичаше да ми се доверява за това, което той наричаше „съдба на артиста“; вероятно безкрайно е страдал сред своето обкръжение, което го е потискало, и от училищния живот, който, както твърдеше, задушавал неговата артистична свобода и творчество. В това отношение си мислех, че съм напълно съгласна с него, особено що се отнасяше до неразбиращата го среда и училището; на мене също много повече би ми харесвало, ако можехме да тичаме заедно по разцъфтелите ливади, волни като птици, без да се страхуваме от майките и изпитите. „Вие така ме разбирате, Итка!“ — възкликна възхитен Беда. За себе си нямаше кой знае какво да му разказвам; затова и нищо не казах, когато той се разприказва за своите душевни борби и творчески мъки. „Вие така ме вдъхновявате“ — признаваше понякога и аз бях неизразимо щастлива. Друг път с мъгляви намеци се изповядваше, че преди да ме срещне, е водел ужасен и разгулен живот. „В същност аз съм невероятно страстен човек, Итка — бърбореше, стиснал юмруци. — Всеки артист е чудовищно инстинктивен и чувствен.“ Тогава си мислех, че страстта се изразява в пламване на ушите и в треперене на ръцете; инак Беда със своите овчи къдрици и неспокойни лапи по-скоро ми приличаше на херувим. Не зная откъде се взема това в едно момиче на тази възраст, но в моята любов към него имаше нещо почти майчинско: някаква необходимост да го успокоявам и насърчавам, да му се възхищавам колко е велик, за да се радва. Пред приятелките си, естествено, се хвалех колко страстен е Беда и че заради мене се е отказал от разгулния си живот и колко много страда от това — какво ли не си приказват помежду си момичетата! Прочетох им и стихотворенията, които ми беше посветил. Неотдавна намерих едно; започваше с думите: „И пак съм сам, и пак съм сам под небето натежало…“. Мъжът ми твърди, че има нещо в него, но дъщеря ми се смее: било смешно болезнено. Май че го изгорих; вероятно съм се засрамила от мисълта, че тази критика нейде дълбоко в душата ме е засегнала.

Едно нещо измъчваше Беда най-много: че не може да ми посвири на пиано, или нещо от Шопен, когото обожаваше (аз също, както възторжено го убеждавах), или пък своята собствена творба, за която много и неясно разказваше; наричаше я „Ариел“. Само дето не си скубеше косите, когато говореше за това: че изобщо не съм го била познавала, щом още не познавам неговата музика и как щял да се вдъхнови, ако можел в мое присъствие да посвири. Що се отнася до мен, от сериозната музика почти изпитвах страх, но си представях как Беда свири и развява златистата си грива и това ми стигаше. И двамата бяхме ужасно нещастни, че няма как да стане това, та веднъж чак ми дожаля за него.

„Беда — рекох смело, — ще взема да дойда у вас, нашите няма да ме убият заради това, я!“ Той почервеня от смущение и запелтечи, че нямало как, че живеел с леля си, а какво щяла да си помисли тя; после обаче отново се връщаше към това, колко би било прекрасно поне веднъж в живота си да можел да докаже, че е артист…

Случи се така, че нашите заминаха за няколко дни. И аз вече имах готов план. „Беда — казах му — утре следобед ще дойдете у нас и ще ми изсвирите «Ариел». Нашите ги няма.“ Очаквах, че бог знае как ще се зарадва; вместо това той се изчерви и взе да мънка, че не можел да постъпва така, какво щели да кажат хората и не знам си още какво. Викам си, колко по-просто е днес: връщам се вкъщи, а от стола се надига някакъв дългун, още малко и ще удари с глава полилея. „Това е Хонза, майче“ — казва дъщеря ми просто, а аз му подавам ръка и просто не зная как да се обърна към него. За тези двайсет години много неща се промениха.

— Нищо — казвам, — аз искам да чуя вашия „Ариел“. — Трябваше да уредя въпроса и със слугинята; казах й, че следобед ще дойде един господин, музикант, за да провери дали пианото ни не е разстроено. Но на нашата Анка явно й беше все тая. След обеда вече ми се струваше, че май не трябваше да го правя. На всичко отгоре гледам Анка си облича официалната рокля.

— Анка, ти къде?

— Навън — оголва в усмивка прогнилите си зъби Анка. — Като ги няма господарите, значи имам почивка, нали така?

Бях смазана, но вече нищо не можеше да се направи. За първи път оставах сама вкъщи с някакво чувство на притеснение и вълнение; а всеки момент трябваше да дойде Беда. Ядосвах се на себе си, че така ми бие сърцето и се чувствувах тягостно сред мъртвата тишина на пустото жилище. По едно време плахо, почти страхливо звънна звънецът. Трябваше да му отворя. На прага като престъпник стоеше Беда.

— Ах, вие ли сте? — едва изрекох; това трябваше да прозвучи съвсем непринудено, но аз усещах в гърлото си заседнала огромна буца; освен това с ужас и яд чувствувах, че се изчервявам като божур.

— Аз съм — прошепна Беда, блед и развълнуван, сякаш всеки миг ще припадне, и на пръсти, някак прекалено на пръсти, се вмъкна вътре. Беше толкова развълнуван, че аз изведнъж събрах сили и дори можех да играя на млада дама.

— Заповядайте, господин Фолтин… — И разни там други формалности; не зная откъде се взе всичко това у мене, вероятно на нас, жените, ни е вродено. — Така се радвам, че ще чуя вашия „Ариел“!

— Итка — прошепна Беда, — вие… съвсем сама ли сте вкъщи?

— Естествено — отвърнах нахакано, сякаш това се разбираше от само себе си. — А сега елате да посвирите, Беда; нали затова дойдохте тук.

Най-сетне успях да го накарам да седне на столчето пред пианото. Оправи косите си с две ръце и удари няколко клавиша. И толкоз.

— Ариел — поде нерешително, — искам да знаете, това съм аз. Това е пречистеният, изстрадан вътрешен живот. Знаете ли, откакто ви познавам… се чувствувам толкова чист. — При тези думи пръстите му изтръгнаха няколко акорда. — Това ще е началото. Не бива да ми се сърдите, Итка, но още не съм го завършил. Само алегрото и… рондото.

— Добре, поне алегрото.

Започна от най-ниските тонове, после удари няколко пъти един от най-високите.

— Този нещо не ми звучи — рече свъсено, — а толкова ми трябва! Разбирате ли, за онзи мотив, когато Ариел победоносно се смее… Знаете ли какво? Ще ви изсвиря „Ноктюрно“ на Шопен.

— А „Ариел“?

— Не днес, Итка. Днес… не мога. — Прекара отчаяно двете си ръце през косите. — Прекалено близко сте до мен. Аз мисля само за вас. Моля ви, защо ме измъчвате така?

Виждах как вратът му пламва. Боже господи, помислих си, сега пак ще иска да ме целува!

— Беда — извиках, — хайде, изсвирете нещо де! Свирете каквото искате!

Стана от пианото и се разтрепери като лист.

— Итка — прошепна и протегна към мен студени, влажни ръце. — Итка, нали ме обичате!

Брадичката му нервно подскачаше, а по лицето му избиха червени петна. Бог ми е свидетел, бях влюбена в него; но в този миг изведнъж ми се стори толкова грозен и жалък, че ако беше направил още една крачка, щях да го ударя с юмрук по лицето.

Вероятно ми е проличало; аз самата усещах нещо ужасно решително и напрегнато около устата си. Той се смути и така се изчерви, че чак започнах да го съжалявам; напрежението ми изчезна и вече бях готова да сторя какво ли не, само да не е така нещастно обиден. Но Беда преглътна няколко пъти с усилие, изпъчи се и с омраза се вторачи в мене.

— Не знаех, че сте такава еснафка — процеди през зъби той и се обърна към прозореца.

Нещо в мен се скъса. Не зная дали ще успея днес да изразя най-точно как се чувствувах; обхвана ме страшна злоба — към самата мен и към него, а едновременно с това ме избиваше на отчаян плач. Само да не се разплача, мислех си, само да не се разплача!

— Вървете си, Беда — успях да изрека. — Вървете си! Вървете си!

Той се обърна към мен; очите му бяха пълни със сълзи, брадичката му трепереше, преглъщаше с мъка. Ужасих се при мисълта, че може пак да поиска да ме целуне.

— Казах ви да си вървите, какво чакате още! — изкрещях със сълзи на очи; когато след него внимателно, вероятно прекалено внимателно щракна бравата, избухнах в силен плач. От унижение, от злоба… а може би и от съжаление.

Исках после да му напиша дълго писмо — не си спомням вече какво трябваше да съдържа то, но сигурно упрек за държанието му и едновременно с това извинение — накратко, обикновена женска дипломация; да се чудиш как бързо съзряват момичетата на тази възраст. Само че, преди да му изпратя писмото, се срещнахме на улицата. Бях с Маня и нарочно се разсмях високо на някаква глупост, за да не си помисли, че страдам; но сърцето ми се беше качило от страх и любов чак в гърлото. Поклащайки се, заел надменна поза на обиден, Беда ни подмина, без дори да ме погледне.

Маня остана с отворена уста и облещени очи.

— Итка, вие вече не си говорите?

За първи път в живота си не можах да измисля нищо, с което да се измъкна пред приятелката си.

— Защото е противен тип! — изрекох решително. — Не мога да го понасям!

Най-сетне намерих сили да го кажа и това бе самата истина. Маня после разправяла на момичетата, че съм пребледняла като мъртвец. Може и така да е било, не зная, но това бе краят. Само още веднъж се разплаках, като разбрах, че бил казал на Ела с отвращение: „Итка ли? Голяма еснафка!“.

Аз май надрънках повече неща за себе си, отколкото за господин Фолтин. Но вероятно не може по друг начин; бях млада, а младите хора се интересуват най-вече от себе си; останалите са по-скоро само повод да опознаеш себе си. Затова младите не обмислят много връзките си; за тях те са повече случайност и стечение на обстоятелствата, а не осъзнат избор. Сега си мисля, че аз наистина не подхождах на господин Фолтин: той бе артист, необикновена и поетична натура с всичките й предимства и слабости; беше по-изтънчен, по-задълбочен и по-чувствителен от мен, обикновеното и повърхностно момиче. Навярно бе прав, че съм еснафка; днес съм доволна от това и ми е почти смешно, че тогава така ме заболя от тези думи. Всеки млад човек си въобразява какво ли не. Вероятно в него инстинктивно ме е привличало и туй, че беше — както би се изразила моята дъщеря — „стр-р-рашно еротичен“, към което спада и неговото екзалтирано артистично начало; но като си спомня колко бе непохватен и смешен, когато, да речем, се опитваше да ме целува, мисля си: моето момиче, в това отношение той не беше с нищо по-опитен или по-зрял от тебе; вероятно е искал да ти импонира с това, че се правеше на голям съблазнител и грешник. Днес например би ти казал, че кара състезателен автомобил или че се занимава с подривна политическа дейност или нещо такова. Преди двайсет години повече се държеше на литературата и подобни неща. Времената се менят, но младите винаги трябва с нещо да се перчат и надуват — обикновено с нещо съвсем противоположно от това на предишното поколение.